Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (25)

Двайсет и четвърта глава

Клиника „Юросентър Био-I“ се помещаваше в модерна каменна сграда с цвят на олово. Борн влезе с енергичната, уверена походка на човек, който знае точно къде и защо отива.

Всичко вътре говореше за пари — много пари. Фоайето беше изцяло от мрамор. Класическата строгост на колоните бе разнообразена с бронзови статуи. В сводести ниши, издялани в стените, бяха поставени бюстове на легендарни полубогове в областта на биологията, химията, микробиологията и епидемиологията. Сред цялото това спокойствие и разкош грозният детектор за метал изглеждаше подчертано агресивен. Оттатък ръбатото устройство имаше висок плот, зад който се суетяха три служителки, които изглеждаха доста заети.

Борн мина през детектора без проблеми, керамичният му пистолет не даде никаква индикация. Застана на рецепцията със строг, делови вид.

— Александър Конклин за доктор Петер Сидо — изрече толкова отривисто и категорично, че прозвуча като заповед.

— Документ за самоличност, ако обичате, господин Конклин — отвърна една от трите служителки, като без да ще се поведе по тона му.

Борн й подаде фалшивия си паспорт, жената го погледна, вдигна очи към посетителя, колкото да сравни лицето му със снимката, и му върна документа. Подаде му бял пластмасов пропуск.

— Моля, не го сваляйте, докато сте в сградата, господин Конклин. — Тонът и поведението на Борн бяха толкова категорични, че тя изобщо не го попита дали доктор Сидо го очаква. Като че се разбираше от само себе си, че „господин Конклин“ има предварително уговорена среща. Упъти госта и Борн тръгна.

За да влезе човек в сектора, където работи Петер, му е нужен специален пропуск — бял за посетители, зелен за докторите, които работят там, син за асистентите и поддържащия персонал. Думите на Ести Сидо се бяха запечатали в съзнанието му, така че, без да губи време, се заоглежда да намери подходящ служител.

На път за епидемиологичното крило се размина с четирима души, но никой от тях не носеше пропуск с нужния цвят. Пък и трябваше да е човек, който поне горе-долу да отговаря на ръста и телосложението му. Пътьом провери всички врати в коридора, на които не пишеше кабинет или лаборатория — търсеше склад или друго помещение, където беше малко вероятно да завари човек от медицинския екип. Не се притесняваше от среща с чистачка или друг член на помощния персонал, понеже беше малко вероятно те да са на работа в този късен час.

Най-сетне видя отсреща му да се приближава мъж в бяла престилка, който що-годе му съответстваше като физика. На престилката му беше окачен зелен пропуск, на който пишеше доктор Ленц Моринц.

— Извинете, доктор Моринц — спря го Борн с извинителна усмивка, — дали бихте могли да ме упътите към микробиологичното крило. Май нещо се загубих.

— Да, така изглежда — отвърна докторът. — Ако продължите по този коридор, отивате право в епидемиологичното крило.

— О, боже, сигурно някъде съм завил в грешната посока.

— Не се притеснявайте, не е сложно.

Докато Моринц се извръщаше, за да му посочи правилния път, Борн го перна косо с опакото на ръката си и коленете на бактериолога се подкосиха. Борн го подхвана, преди онзи да е докоснал земята. Успя да го поизправи и почти го занесе, почти го завлече до най-близкото складово помещение, без да обръща внимание на силната болка в ребрата си.

Светна лампата, свали си якето и го напъха в един ъгъл.

Взе престилката и пропуска на доктора. Намери някаква ролка с тиксо и завърза ръцете на нещастника зад гърба, уви стегнато глезените му и не пропусна да му залепи устата. Замъкна тялото в ъгъла и го скри зад купчина кашони. Върна се при вратата, изгаси осветлението и излезе в коридора.

 

 

Таксито на Анака спря пред клиниката „Юросентър Био-I“, но тя остана вътре, а броячът продължи да работи. Степан й даде ясно да разбере, че навлизат във финалния етап на мисията. Оттук нататък всяко взето решение, всеки предприет ход са от изключително значение. Сега всяка грешна стъпка може да означава провал. Борн или Хан. Не можеше да прецени кой от двамата е по-непредвидим, къде се крие по-голямата опасност. Борн й се виждаше по-уравновесен, а Хан действаше без да му мигне окото. Не можеше да си позволи да пренебрегне сходството, което откриваше между себе си и Хан.

При все това напоследък си даде сметка, че различията помежду им са повече, отколкото бе предполагала. Първо, Хан не успя да си наложи да убие Джейсън Борн въпреки заявеното си желание да го стори. После пък, не по-малко изненадващо, онази негова грешка в шкодата, когато се наведе да я целуне по тила. Откакто Анака го напусна, неведнъж си беше задавала въпроса дали чувствата му към нея са били искрени. Сега вече знаеше. Хан беше способен да изпитва чувства. При наличието на подходящ обект той можеше да изгради емоционална връзка. Честно казано, беше й трудно да го повярва — все пак знаеше как е израсъл.

— Госпожице? — въпросът на шофьора я изтръгна от мислите й. — Очаквате ли някого или да ви закарам на друго място?

Анака се наведе напред и пъхна в ръката му няколко банкноти.

— Не, благодаря, тук е чудесно.

Но пак не слезе от таксито. Огледа се, чудейки се къде ли е Кевин Маккол. Лесно му беше на Степан да си седи далеч от всякакви рискове зад бюрото в „Хуманистас“ и да й казва да не се притеснява от агента на ЦРУ. Но тя беше на улицата, преследвана от изкусен и опасен убиец и в компанията на набелязаната от агента жертва — тежко ранения Джейсън Борн. Разхвърчат ли се куршуми, ще бъде покрай нейната глава.

Най-накрая все пак слезе, напрегнато потърси с поглед очукания зелен опел, но се окопити, изпуфтя раздразнено и прекрачи прага на клиниката.

Вътре всичко беше точно така, както й го описа Борн. Откъде е успял да си набави толкова подробна информация за нула време? Нямаше как да не му го признае — адски го биваше в измъкването на сведения.

Мина през детектора за метал, алармата изпищя и служителят от другата страна я помоли да си отвори чантата, за да види съдържанието й. Следвайки стриктно инструкциите на Борн, Анака се приближи до високия мраморен плот, усмихна се на една от трите служителки, която вдигна главата си достатъчно, че да забележи присъствието й.

— Казвам се Анака Вадас — представи се. — Чакам един приятел.

Служителката кимна и се върна към работата си. Едната й колежка говореше по телефона, другата въвеждаше нещо в компютъра си. Звънна друг телефон и жената, която се усмихна на Анака, вдигна, каза нещо в слушалката и най-изненадващо се обърна към посетителката.

— Госпожице Вадас, доктор Моринц ви очаква — рече, щом Анака се приближи. — Хвърли бегъл поглед на шофьорската й книжка и й подаде бял пропуск. — Моля, не го сваляйте от себе си, госпожице Вадас. Докторът ви очаква в лабораторията си.

Обясни й как се стига и Анака тръгна по коридора, като се постара да не изглежда много изумена. На първото Т-образно разклонение зави наляво и се сблъска с мъж в бяла престилка.

— О, извинете! Бихте ли…? — Вдигна глава и срещу нея грейна физиономията на Борн. На престилката му беше закачен зелен пропуск с името на доктор Ленц Моринц. Тя не успя да сдържи смеха си. — Да, сега вече ми е ясно, радвам се да ви видя, доктор Моринц. — Примигна. — Е, не си приличаш много-много на снимката.

— Знаеш ги тези евтини фотоапарати — отвърна Борн и я дръпна за лакътя назад към коридора, откъдето тя идваше.

— Никога не те издокарват както трябва. — Надзърна зад ъгъла. — Ето го и нашия приятел от ЦРУ — точно по график.

Анака видя как Кевин Маккол размахва документите си пред лицето на една от служителките.

— Как ще прекара оръжието си през детектора? — попита Анака.

— Няма да го прекара — отвърна Борн. — Как мислиш, защо исках да се срещнем тук?

Анака не можа да потисне възхищението в погледа си.

— Вкара го в капан! Остави го без оръжие. — Наистина си го биваше. Осъзнала колко е добър, тя усети как я облива тревожна вълна. Надяваше се Степан Спалко да знае какво върши.

— Да ти кажа какво открих. В тази клиника работи някогашният партньор на Шифър, доктор Петер Сидо. Ако изобщо някой знае къде е Феликс Шифър, това е Сидо. Трябва да говорим с него. Но най-напред да се отървем от Маккол веднъж завинаги. Готова ли си?

Анака хвърли още един поглед на агента, после сви рамене и кимна в знак на съгласие.

 

 

Хан взе такси и последва очукания зелен опел. Нарочно не използва взетата под наем шкода — опасяваше се да не е капан. Изчака Кевин Маккол да паркира, каза на шофьора на таксито да подмине мястото и щом онзи слезе от опела, плати и последва американеца пеша.

Предната вечер, докато следеше Маккол от дома на Анака, Хан звънна на Итън Хърн и му продиктува номера на зеления опел. Час по-късно Хърн му даде името и телефона на агенцията за автомобили под наем, която беше използвал Маккол. Хан набра номера, представи се за агент на Интерпол и глуповатият служител му каза името и адреса на Маккол в Щатите. Местен адрес не беше посочил, но се оказа, че с типичната си американска арогантност беше използвал истинското си име. Оттук нататък за Хан не беше никакъв проблем да завърти още един телефон и да помоли своя човек в Берлин да пусне името на Маккол в базата данни — така стигна до ЦРУ.

Кевин Маккол зави по улица „Хатюи“ и влезе в модерната сива сграда с каменна фасада на номер 75, която по нещо наподобяваше средновековна крепост. Добре че Хан по навик изчака, преди да влезе. Секунда по-късно агентът изхвърча обратно на улицата. Хан с любопитство проследи как онзи отива до кошче за боклук, оглежда се, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, вади пистолета от кобура си и бързо и грижливо го поставя в кошчето.

Хан изчака Маккол да се върне в сградата и не след дълго на свой ред прекрачи оловностъкления праг и влезе във фоайето. Маккол тъкмо размахваше наляво и надясно документите си и обясняваше кой е. Детекторът за метал обясни защо агентът е бил принуден да се отърве от оръжието си. Случайно ли беше или Борн му е заложил капан? Самият Хан би направил същото.

Щом Маккол получи пропуск и се отдалечи по коридора, Хан мина през детектора за метал и показа картата си от Интерпол, с която се беше сдобил в Париж. Служителката, естествено, изпадна в паника, особено след като вече беше пуснала агент на ЦРУ, и се зачуди дали не е редно да информира охраната или да се обади на полицията, но Хан спокойно я увери, че той и Маккол работят заедно и са тук само за разговор. После додаде сурово, че всяко прекъсване в случая може да доведе до неподозирани усложнения, които е сигурен, че тя не желае. Не докрай успокоена, тя все пак го пусна.

 

 

Кевин Маккол забеляза Анака по-нататък в коридора и предположи, че Борн също не е далеч. Беше убеден, че няма начин мадамата да го е вкарала в капан, но за всеки случай опипа кутийката, прикрепена към каишката на часовника му. В пластмасовата опаковка беше навито парче найлонова връв. Би предпочел да изпълни заповедта за елиминирането на Борн с пистолет — беше по-бързо и по-чисто. Човешкото тяло, колкото и да е здраво, е безсилно пред куршум, попаднал в сърцето, белите дробове или мозъка. Сега заради детектора за метал беше принуден да прибегне към други, по-силови методи, които отнемаха повече време и нещата често излизаха от контрол. Маккол си даваше сметка за риска, освен това приемаше факта, че може да се наложи да очисти и Анака Вадас. Тази мисъл го изпълни със съжаление. Толкова чаровна и сексапилна жена! Грехота е да се посяга на красотата.

Беше сигурен, че тя ще го отведе при Борн и затова не я изпускаше от очи. Каква друга причина би я довела тук? Прикри се, потупа още веднъж пластмасовата кутийка и зачака подходящия момент.

От мястото си в склада Борн видя Анака, която се отдалечи по коридора. Тя знаеше точно къде се намира той, но за нейна чест не отклони погледа си дори за частица от секундата, докато минаваше покрай тайната му позиция. Острият му слух долови стъпките на Маккол, преди очите му да го видят. Всеки човек има специфичен начин на ходене, походка, която е уникална, освен ако не се постараеш да я промениш нарочно. Маккол крачеше тежко и авторитетно, застрашително — без съмнение походка на професионален преследвач.

Борн беше наясно, че основна роля в случая играеше уцелването на точния момент. Мръдне ли прекалено рано, Маккол ще го види и ще има време да реагира, при което ще бъде проигран елементът на изненадата. Забави ли се, ще трябва да изтича, за да го догони, при което има риск агентът да го чуе. Но Борн вече познаваше спецификата на походката му и знаеше точно в кой момент ще се озове на нужното място. Изтласка от съзнанието си телесните болки и несгоди, особено счупените ребра. Нямаше представа какво може да му погоди физическото му състояние, но не му оставаше друго, освен да се довери на тройната превръзка на доктор Амбрус.

Маккол влезе в полезрението му — видя му се огромен и застрашителен. В мига, в който агентът минаваше покрай открехнатата врата на килера, Борн се впусна в атака, нанесе два последователни удара в десния му бъбрек. Тялото на агента се преви о две към Борн, който го сграбчи и го завлече в килера.

Но Маккол се завъртя и сгърчил лице от болка, заби мощния си юмрук в гърдите на Борн. Жертвата и нападателят бързо си смениха местата — Борн отстъпи, а Маккол извади връвта и посегна към врата на противника си. Борн успя да събере сила за две здрави крошета, които би трябвало да са доста болезнени. Онзи обаче се отърси и се изправи насреща му с кървясали очи и решителен вид. Успя да преметне връвта около врата на Борн и като я стегна безмилостно, повдигна стъпалата му от земята.

Борн се загърчи и се замята за глътка въздух, при което позволи на другия да затегне допълнително примката. Осъзнал грешката си, внезапно се отпусна, престана да се тревожи за дишането си и съсредоточи усилията си върху опитите за освобождаване. Коляното му се заби рязко в слабините на Маккол, който изпусна въздуха от дробовете си и за част от секундата отпусна хватката. Борн се възползва от благоприятната възможност и пъхна два пръста под връвта около шията си.

За беда Маккол беше огромен и се окопити по-бързо от очакваното. Задъхан от гняв, агентът съсредоточи цялата си енергия в ръцете и дръпна връвта с бясна сила. Борн обаче вече беше успял да спечели нужното му преимущество и закачил двата си пръста, ги изви рязко, докато връвта се скъса — сякаш огромна риба опъна с цялата си тежест кордата на въдицата.

Със същата ръка, с която скъса връвта, Борн замахна отдолу нагоре и фрасна Маккол в ченето. Главата на онзи се отметна назад към рамката на вратата, но Борн не успя да го затисне с тежестта на тялото си и полетя навътре в стаичката. Без да губи нито секунда, Маккол се метна след него и докопал нож за хартия, раздра бялата му престилка. С втория замах достигна ризата му и въпреки че Борн отскочи, извади на показ бинтованите му ребра.

На лицето на едрия мъжага се изписа триумфална усмивка. Регистрирал слабото място на противника, се възползва незабавно от него. Премести ножа в лявата си ръка, финтира и заби юмрука си в ребрата на Борн, който обаче не се подлъга и успя да парира удара с предната част на ръката си.

Това обаче го остави временно без защита и Маккол, без да се колебае, се насочи право към оголения му врат.

Чула шумотевицата от схватката, Анака се обърна, но в същия миг забеляза двама доктори да приближават по страничния коридор. Тя побърза да им препречи пътя към склада, където се водеше битката, и ги заля с дъжд от въпроси, като не ги остави на мира, докато не минаха критичното разклонение към склада, където се биеха двамата.

Щом изпълни мисията си, заряза докторите и се върна почти тичешком. Отдалече разбра, че Борн е в затруднено положение. Спомни си предупреждението на Степан, че Борн му трябва жив, и хукна с всички сили към мястото. Докато дойде, двамата противници вече бяха влезли в килера. Влетя през открехнатата врата точно навреме, за да види как Маккол замахва към оголения врат на Борн.

Метна се отгоре му и го повали на земята, острието проблесна на милиметри от лицето на Борн и се удари в близката желязна етажерка. Маккол я мярна с периферното си зрение, завъртя се, вдигна лакът високо във въздуха и го заби в гърлото на Анака.

Тя изхъхри, инстинктивно вдигна ръце към гърлото си и се строполи на пода. Маккол се нахвърли отгоре й, размахал ножа във въздуха. Борн се окопити, продължаваше да стиска връвта в ръката си — успя да я пристегне около врата на Маккол.

Онзи се изопна, но вместо да се хване за гърлото, стовари лакътя си в ранените ребра на Борн, който видя звезди посред бял ден, но все някак съумя да задържи хватката си, дръпна Маккол назад, далече от Анака, чу токчетата й да се влачат по плочките, Маккол продължаваше отчаяно да се опитва да докопа ребрата му.

Кръвта се качи в главата на агента, връвта стърчеше от двете страни на шията му като стоманено въже, съвсем скоро очите му се облещиха. Кръвоносните съдове в носа и бузите му се пръснаха, устните оголиха побледнелите му венци. Набъбналият му език закръжи бясно в зейналата му уста, но въпреки всичко той успя да нанесе един последен удар върху противника си. Борн подскочи, за миг отпусна хватката си и Маккол се посъвзе.

В същия момент Анака го изрита с всичка сила в корема. Маккол сграбчи вдигнатото й коляно и го изви яростно, за да обърне нападателката с гръб към себе си. Сключи лявата си ръка около шията й, а дясната притисна в слепоочието й. Възнамеряваше да й прекърши врата.

 

 

Хан, който наблюдаваше цялата сцена от малък тъмен кабинет малко по-нататък от другата страна на коридора, видя как Борн, с огромен риск за себе си, пусна въжето, което тъй майсторски беше пристегнат около врата на Маккол. Блъсна главата на убиеца в етажерката и забоде пръст в окото му.

Маккол понечи да изкрещи, но установи, че ръката на Борн е между зъбите му, и звукът издрънча в дробовете му и затихна вътре в него. Кракът му затрепери безпомощно във въздуха. Отказваше да умре, отказваше да се предаде. Борн извади керамичния си пистолет и удари с приклада меката област точно над лявото ухо на Маккол. Вече беше паднал на колене, главата му трепереше, ръцете му понечиха да притиснат нараненото му око. Но всъщност блъфираше. Опита се да заклещи Анака, да я дръпне към себе си. Заключи я в убийствената си хватка, а Борн, останал без избор, опря дулото в плътта му и дръпна спусъка.

Шум почти не се чу, но дупката във врата на Маккол беше впечатляваща. Продължаваше да стиска Анака дори в смъртта и Борн, след като прибра оръжието си, трябваше да я откопчи със сила от пръстите му.

Борн протегна ръка да помогне на Анака да се изправи, но Хан видя изражението на лицето му и дланта, притисната отстрани на корема. Ребрата. Пукнати ли са или са счупени?

Хан потъна обратно в сенките на празния кабинет. Заради него е. Помнеше съвсем ясно силния удар, който нанесе на Борн. Ръката му усети всичко в момента на сблъсъка, все едно през тялото му мина електричество — енергията на Борн. Странното беше, че не изпитваше чувство на върховно удовлетворение. По-скоро се възхити на силата и издръжливостта на противника си, на способността му да продължи титаничната битка с Маккол въпреки ударите в тази болезнена, наранена област на тялото си.

Какво му става, защо допуска такива мисли в главата си? Борн го пренебрегна, изостави го. Въпреки неопровержимите доказателства категорично отказа да приеме, че Хан е негов син. Що за човек би направил подобно нещо? Независимо от причината, Борн е избрал да вярва, че синът му е мъртъв. Нима това не означава, че изобщо не е искал да има син?

 

 

— Обслужващият персонал пристигна преди броени часове — каза Джейми Хъл на директора на ЦРУ, с когото разговаряха чрез секретна видеовръзка. — Запознахме ги с всички подробности. Готови сме да посрещнем официалните лица.

— Президентът вече лети натам — рече директорът, като посочи на Мартин Линдрос място да седне. — След около пет часа и двайсет минути президентът на Съединените щати ще кацне на исландска земя. Господ да ви помогне да сте готови за посрещането.

— Уверявам ви, сър, готов съм. Всички сме готови.

— Чудесно. — В същия миг погледна записките в компютъра си и се намръщи. — Информирай ме за развитието на отношенията ти с Карпов.

— Не се тревожете, ситуацията с Борис е под контрол.

— Звучи успокоително. Отношенията между президента и руската страна не са безпроблемни. Нямаш представа колко усилия ни костваше да убедим Александър Евтушенко да участва във форума. Представяш ли си какво ще стане, ако разбере, че двамата с шефа на охраната му сте готови да си прережете гърлата?

— Изключено е — няма да го допусна, сър.

— Дръж ме в течение по двайсет и четири часа в денонощието — изръмжа директорът.

— Разчитайте на мен, сър — въздъхна Хъл с облекчение.

Директорът се завъртя, прокара ръка през бялата си грива.

— Навлязохме във финалната отсечка, Мартин. Само на мене ли ми е толкова криво да си седя зад бюрото, докато Хъл следи нещата от първа ръка?

— Разбирам ви, сър, за съжаление е така. — Линдрос, пазил тайната в сърцето си през цялото това време, за малко да си изпусне нервите. Но дългът измести съчувствието. Не искаше да наранява Стария въпреки лошото му отношение напоследък.

Прокашля се.

— Излизам от среща с Ранди Драйвър, сър.

— И?

Линдрос си пое дълбоко дъх и разказа на шефа си за признанието на Драйвър, че Конклин е измъкнал доктор Феликс Шифър от АМИПО и го е довел в директората на Агенцията в името на свои неясни и тъмни планове; че после съзнателно е „покрил“ Шифър и че сега, когато Конклин е мъртъв, никой не знае къде е докторът.

Стария удари с ръка по бюрото.

— Боже мили, изчезването на толкова изтъкнат учен в навечерието на конференцията по тероризма е истинска катастрофа. Ако онази кучка надуши следата, ще го отнеса моментално без извинения и обяснения.

За момент в огромния ъглов офис настана пълна тишина. Световните лидери от миналото и настоящето сякаш гледаха двамата мъже в стаята с безмълвен укор.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш — сепна се след малко директорът, — че Алекс Конклин е измъкнал учен изпод носа на Министерството на отбраната и го е дръпнал при нас, за да го скрие неизвестно къде и защо?

Линдрос, отпуснал ръце в скута си, не отвърна, но не прояви глупостта да отмести поглед от очите на Стария.

— Ами това е… искам да кажа, в Агенцията не се прави така, а за Александър Конклин звучи направо невероятно. Не би извършил подобно нещо. Това означава да престъпи основни правила.

Линдрос се намести, мислеше си за разкритията, които направи при преглеждането на засекретените архиви на Агенцията.

— Правил го е доста често, сър. Знаете го.

Наистина никой не го знаеше по-добре от Стария.

— Но това е друго — не се съгласяваше той. — Това са вътрешни работи. Лично несъгласие с правилата на Агенцията и с мен. — Поклати глава. — Не го вярвам, Мартин. По дяволите, сигурно има друго обяснение!

Линдрос запази спокойствие.

— Знаете, че няма друго обяснение, сър. Наистина съжалявам, че точно аз ви нося тези новини.

В този момент в стаята влезе секретарката на Стария, подаде му лист хартия и излезе. Директорът разгъна бележката.

Жена ви иска да говори с вас. Казва, че е важно.

Смачка я и вдигна глава.

— Разбира се, че има друго обяснение — Джейсън Борн.

— Сър?

Директорът погледна Линдрос право в очите.

— Всичко това е дело на Борн, не на Алекс. Това е единственото смислено обяснение.

— Държа да отбележа, че според мен грешите, сър — опонира му Линдрос и се приготви за тежка схватка. — С цялото ми уважение, мисля, че допускате личните ви отношения с Алекс Конклин да влияят на преценката ви. След като се запознах със секретните архиви, смятам, че никой, включително и вие, не е бил по-близък с Алекс Конклин от Джейсън Борн.

Устните на директора се разтеглиха в широка усмивка.

— Виж, тук си прав, Мартин. Именно защото Борн е познавал Алекс толкова добре, е успял да използва връзката му с доктор Шифър. Повярвай ми, Борн е надушил нещо и е тръгнал по следата.

— Но няма доказателства…

— Напротив, има. — Директорът се намести в стола си. — Случайно знам къде е Борн.

— Сър? — Линдрос неволно се облещи насреща му.

— Улица „Фо“ № 106–108 — прочете Стария от едно листче. — Будапеща. — Хвърли на заместника си убийствен поглед. — Не твърдеше ли точно ти, че оръжието, използвано за убийството на Алекс и Мо Панов, е било платено от сметка в Будапеща?

— Тъй вярно, сър. — Сърцето на Линдрос прескочи.

— Поради тази причина дадох адреса на Кевин Маккол — кимна директорът.

— О, боже! Трябва да говоря с Маккол! — Линдрос пребледня.

— Съчувствам ти, Мартин, повярвай. — Директорът посочи с глава телефона. — Ако искаш, му се обади, но знаеш колко е бърз и точен. Много е вероятно Борн вече да е очистен.

 

 

Борн блъсна вратата на килера зад гърба си, съблече окървавената престилка. Тъкмо се канеше да я метне върху тялото на Маккол, когато забеляза нещо да мига край хълбока му. Мобилен телефон. Наведе се и го извади от калъфа, отвори капачето. Видя изписания на дисплея номер и разбра кой го търси — директорът на ЦРУ. Сърцето му закипя от ярост.

— Продължавай в същия дух — каза в слушалката — и ще плащаш на погребалните агенти за извънреден труд.

— Борн! — извика Линдрос. — Чакай!

Но той не изчака. Запрати телефона в стената с такава сила, че го разполови като мида.

Анака го изгледа сериозно.

— Стар враг?

— Стар глупак — изръмжа Борн и си взе якето. Болката го преряза през средата и той се сви неволно.

— Маккол явно добре те е понатупал.

Борн си облече якето със закачения на него пропуск за посетители, за да скрие раздраната си риза. Съсредоточи мислите си върху намирането на доктор Сидо.

— Ти как си? Някакви сериозни наранявания?

— Не се тревожи за мен. — Не вдигна ръка да разтрие червената ивица на врата си.

— Окей, няма да се тревожим един за друг — отвърна Борн, взе шише с някакъв препарат и изтри колкото можа петната от кръв по палтото й. — Трябва да намерим доктор Сидо възможно най-бързо. Съвсем скоро някой ще установи липсата на доктор Моринц.

— Къде е Сидо?

— В епидемиологичното крило. Хайде.

Огледа коридора, за да види дали всичко е чисто. Докато излизаха, забеляза, че вратата на един от съседните кабинети е леко открехната. Приближи се, за да огледа, но чу гласове и забърза напред. Трябваше му минутка, за да се ориентира, след което я поведе през поредица от летящи врати и скоро вече бяха в нужното крило.

— Сидо е в стая 902 — рече, докато оглеждаше номерата върху вратите, покрай които минаваха.

Крилото всъщност представляваше квадрат с вътрешен двор по средата. Покрай стената на три от коридорите имаше врати на лаборатории и кабинети, а четвъртият свършваше в заключена отвън метална врата с решетка. Епидемиологичното крило явно се намираше в задната част на сградата, защото по пода имаше следи, от които ставаше ясно, че оттук се изнасят сандъците с опасни биологични отпадъци.

— Ето я неговата лаборатория — посочи Борн и забърза напред.

Анака, която го следваше по петите, видя витрината с пожарната аларма точно там, където Степан й бе казал, че се намира. Пътьом отвори прозорчето. Борн почука на вратата към лабораторията на Сидо. След като не получи отговор, натисна дръжката. Анака го изчака да прекрачи прага, дръпна ръчката и алармата започна да вие.

Коридорът внезапно се изпълни с хора. Появиха се трима униформени от охраната на сградата. Действаха като хора, които си знаят работата. Изненадан от промяната в ситуацията, Борн огледа празния кабинет на Сидо. Видя недоизпита чаша с кафе, включен компютър с активиран скрийнсейвър. Натисна един бутон и мониторът се събуди, върху него изплува сложно химическо уравнение. В долната половина на екрана имаше текст: „Продуктът е изключително деликатен и трябва да се съхранява при -32°С. Не бива да се допуска дори минимална промяна в температурата.“ Въпреки настъпилия хаос Борн мислеше трескаво. Доктор Сидо не си беше на мястото, но явно е излязъл преди малко. По всичко личеше, че е изхвърчал набързо.

Анака влетя в стаята и го дръпна за ръкава.

— Охраната разпитва наред, проверява пропуските. Трябва да изчезваме веднага. — Задърпа го към вратата. — Трябва да се доберем до задния изход.

Навън цареше същински хаос. Пожарната аларма беше активирала пръскачките по тавана. В лабораториите беше пълно с леснозапалими вещества, включително резервоари с кислород, и персоналът беше разбираемо разтревожен. Охраната, освен че трябваше да проверява присъстващите, се наложи и да успокоява хората.

Борн и Анака се бяха насочили към металната врата на изхода, когато Борн забеляза Хан да си проправя път към тях. Сграбчи Анака и застана между нея и приближаващата заплаха. Не знаеше какво е намислил Хан. Дали възнамерява да ги убие, или само да им пресече пътя? Дали очаква от Борн да му разкаже какво е научил за Феликс Шифър и биохимичния разпръсквател? Не, този път в изражението на Хан имаше нещо различно, липсваше обичайната целеустременост и категоричност.

— Чуй ме! — опита се да надвика глъчката Хан. — Трябва да ме чуеш, Борн!

Но Борн, стиснал Анака за ръката, вече беше стигнал до металната врата, блъсна я и излезе на уличката зад клиниката, където беше паркиран камион за изхвърляне на опасни отпадъци. Пред него стояха шестима въоръжени мъже. Борн мигновено разбра, че е в капан, обърна се инстинктивно и изкрещя да предупреди Хан, който вървеше зад тях.

Анака нареди на двама от мъжете да открият огън. Хан, чул предупреждението на Борн, отскочи встрани частица от секундата преди да завали градушката от куршуми. В клиниката настъпи истинска суматоха, служители търчаха из коридорите и надаваха ужасени писъци, тряскаха се врати, хора напираха към изхода.

Двама души сграбчиха Борн изотзад. Той се завъртя и отвърна на атаката им.

— Намерете го! — крещеше Анака. — Намерете Хан и го убийте!

— Анака, какво…?

Изумен, Борн видя как двамата стрелци профучават покрай него, прескачайки телата на ранените.

Успя да нанесе удар на единия от нападателите, но другият веднага се включи в схватката.

— Внимавайте! Има пистолет! — предупреди Анака.

Един от въоръжените мъже изви ръцете на Борн зад гърба, другият го претърси за оръжие. Той успя да се изтръгне и счупи носа на нападателя си. Шурна кръв, онзи се строполи по гръб с ръце, вдигнати към обезобразеното му лице.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

Тогава Анака, въоръжена с автомат, пристъпи напред и нанесе ужасяващ удар с приклада в счупените му ребра. Въздухът излезе от дробовете му, той изгуби равновесие. Усещаше коленете си като от каучук, внезапно остана без капчица сила. Сграбчиха го. Един от мъжете го удари по слепоочието. Борн се отпусна в ръцете им.

Двамата, които бяха изтичали в клиниката, се върнаха.

— Изчезнал е безследно! — докладваха на Анака.

— Все едно — рече тя и посочи мъжа, който се гърчеше на пода. — Вкарайте го в камиона.

Обърна се към Борн, видя как онзи със счупения нос е опрял дуло в слепоочието му. Очите му искряха от ярост, едва се сдържаше да не дръпне спусъка.

— Свали оръжието — рече Анака спокойно, но твърдо. — Трябва ни жив. — Изгледа го, по лицето й не трепваше нито едно мускулче. — Такива са разпорежданията на Спалко. Знаеш. — Онзи най-сетне свали оръжието.

— Хайде, вкарайте го в камиона — подкани ги Анака.

Борн я гледаше и не можеше да повярва на предателството й.

Тя му се ухили самодоволно, един от мъжете й подаде спринцовка с бистра течност. С енергично и уверено движение изпразни съдържанието й във вената на Борн. Очите му бавно изгубиха фокус.