Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (5)

Четвърта глава

— Така като те гледам, май си катастрофирал — отбеляза Джак Кери.

— Не съвсем, просто спуках гума — отвърна, без да се замисли Борн. — Само че нямах резервна и докато се чудех какво да правя, се спънах в нещо, май в някакъв корен. И хоп, изтърколих се долу в потока. — Махна пренебрежително с ръка. — Голям съм карък.

— Значи ставаме двама — додаде Кери.

Беше едър мъж с двойна брадичка и пояс от излишна тлъстина около кръста. Качи Борн на стоп преди около миля.

— Веднъж жена ми ме помоли да пусна миялната. Натъпках я с препарат и като натиснах копчето… Стана голямо мазало! — Засмя се сърдечно.

Беше тъмно като в рог, на небето нямаше нито луна, нито звезди. Започваше да ръми и Кери пусна чистачките. Борн трепереше в мокрите си дрехи. Знаеше, че трябва да се стегне, но затвореше ли очи, виждаше Алекс и Мо. Всичко плувнало в кръв, разпилени късове мозък и натрошени кости. Пръстите му се свиха, ръката му се стегна в юмрук.

— Е, та какво работите, господин Литъл?

След като Кери се представи, Борн отвърна, че се казва Дан Литъл. Шофьорът явно беше от старото поколение, което много държи на любезностите.

— Счетоводител съм.

— Аз пък проектирам машини за преработка на ядрени отпадъци. Пътувал съм къде ли не. — Кери хвърли кос поглед към спътника си, очилата му проблеснаха. — Ще прощавате, ама изобщо не приличате на счетоводител.

Борн се изсмя насила.

— Всеки го казва. В колежа играех футбол.

— Не сте се занемарили, както става с повечето бивши спортисти — рече Кери и потупа огромното си шкембе. — Вижте ме мене. Е, не че някога съм си падал по спорта. Пробвах един път. Нямах идея накъде трябва да се тича. Треньорът се съсипа да ми крещи. Аз съм любовник, не войник. — Пак стрелна с очи Борн. — Имате ли семейство, господин Литъл?

Борн се поколеба, преди да отговори.

— Имам жена и две деца.

— Щастливец, а?

Покрай колата прелетя стена от черни дървета, телефонен стълб, опълчил се на вятъра, изоставена барака, потънала в пълзящи тръни, запратена обратно в дивото. Борн затвори очи.

— Щастливец съм, няма спор.

Кери с лекота взе един доста остър завой. Беше отличен шофьор.

— Аз пък съм разведен. Не се получи. Жена ми се изнесе с тригодишния ни син. Преди десет години. — Свъси чело. — Или май станаха единайсет… Все едно, оттогава нито съм ги виждал, нито съм ги чувал — нито нея, нито малкия.

Борн отвори рязко очи.

— Не сте ли се опитвали да поддържате връзка със сина си?

— Напротив, опитвах. — Кери явно премина в защита и в гласа му прозвучаха войнствени нотки. — Известно време звънях всяка седмица, пращах му писма, пари, ей така, да си купува каквото иска — колело, такива неща. Не получих нито дума в отговор.

— Защо не отидохте да го видите?

— Най-накрая получих съобщение — Кери сви рамене, — не искал да ме вижда.

— Съобщението е било от жена ви — рече Борн. — Синът ви е бил малък. Не е знаел точно какво иска. И как иначе? Та той почти не ви е познавал.

— Лесно ви е да го кажете, господин Литъл — изсумтя Кери. — Нали си имате топло гнезденце, щастливо семейство, при което се прибирате всяка вечер.

— Казвам ви го точно защото аз самият имам деца и знам какви безценни съкровища са — отвърна Борн. — Ако ставаше въпрос за моя син, щях да се боря със зъби и нокти, за да го върна в живота си.

Навлизаха в по-оживен район, Борн мярна мотел, след него редица затворени магазини. В далечината заблестя червена светлина и още една, и още една. Пътят беше блокиран, при това явно плътно. Преброи общо осем коли, подредени в две редици по четири, спрени на по четирийсет и пет градуса спрямо шосето, така че да осигурят на полицаите максимална защита, като в същото време имат възможност за светкавична реакция при нужда. Борн знаеше, че за нищо на света не бива да припарва до барикада — поне не в кола, изложен на показ зад стъклото. Трябва да намери друг начин да мине оттатък.

В този миг пред очите му блесна неонова табела на денонощен магазин.

— Май съм дотук.

— Сигурен ли сте, господин Литъл? Районът е доста забутан.

— Не се тревожете за мен. Ще звънна на жената да дойде да ме прибере. Не живеем чак толкова далече.

— Ами тогава да ви откарам направо до вкъщи.

— Ще се оправя. Много мило, че предложихте.

Кери отби и спря точно пред магазина. Борн слезе.

— Благодаря за возенето.

— Удоволствието беше мое — усмихна се Кери. — А, и ви благодаря за съвета, господин Литъл. Ще помисля над думите ви.

Борн изпрати с поглед Кери, обърна се и влезе в магазина. Ярката светлина го заслепи и той затвори очи. Продавачът, пъпчив младеж с дълга коса и кървясали очи, пушеше цигара и четеше книга. Вдигна глава да види кой влиза, кимна вяло и продължи да си чете. Звучеше радио, някой пееше „Вчера отмина“ с отегчен, меланхоличен глас. Борн си помисли, че тази песен е точно за него.

Бърз поглед към щандовете му припомни, че не е ял от обяд. Грабна пластмасова кутия с фъстъчено масло, плик солени бисквити, някаква пастърма, портокалов сок и вода. Трябваха му протеини и витамини. Купи си и тениска, карирана риза с дълъг ръкав, бръсначка и крем за бръснене — все неща, които от дългия си опит знаеше, че ще са му нужни.

Приближи се до щанда и продавачът свали опърпаната книжка, която четеше. „Далгрен“ на Самюъл Р. Дилейни. Борн си я спомняше, беше я прочел малко след завръщането си от Нам — книга, която предизвиква халюцинации, също като войната. Някогашният живот нахлу в главата му, натрошен на парчета — кръвта, смъртта, яростта, безразсъдното убиване, всичко, което правеше, за да притъпи изпепеляващата, нестихваща болка от случилото се в реката пред къщата му в Пном Пен. „Нали си имате топло гнезденце, щастливо семейство, при което се прибирате всяка вечер.“ Де да знаеше Кери как всъщност стоят нещата.

— Нещо друго? — попита пъпчивият младеж.

Борн примигна, връщайки се обратно в настоящето.

— Да продавате зарядни за мобилни телефони?

— Съжалявам, мой човек, свършиха.

Борн плати в брой, стисна кафявия хартиен плик и излезе. Десет минути по-късно стоеше пред мотела. На паркинга почти нямаше коли. В единия край беше спрян хладилен камион. На рецепцията го посрещна кокалест дългуч с пепелявосиво лице и вид на погребален агент, измъкна се иззад едно бюро в дъното, където зяпаше древен портативен черно-бял телевизор. Борн се регистрира под друго име, което си беше намислил предварително, и плати в брой. Останаха му точно шейсет и седем долара.

— Кофти нощ, мамка му — изгъргори кльощавият.

— Моля?

— Не ми казвай, че не си чул за убийствата. — Погледът на онзи блесна.

Борн поклати глава.

— На има-няма двайсет мили от тук. — Онзи се надвеси над плота. Дъхът му миришеше отвратително от цигарите и лошото храносмилане.

— Двама души — от правителството. Нищо друго не казват за тях, а смятам знаеш какво значи това в район като нашия: шушу-мушу, муш в гърлото, шпионски истории — знае ли някой, мамка му, каква е била хавата? Като си отидеш в стаята, си пусни Си Ен Ен — имаме си кабел, всичко. — Подаде му ключа. — Сложих те срещу Гай — шофьора на хладилния камион, сигурно си го мярнал на влизане. Кара редовни курсове от Флорида до Вашингтон. Смята да тръгва в пет, та дано не те събуди.

 

 

Стаята беше боядисана в кафеникаво-бозаво, имаше мрачен и запуснат вид. Дори миризмата на почистващ препарат в промишлени количества не можеше да скрие струящата отвсякъде разруха. Борн пусна телевизора и запрехвърля каналите. Извади фъстъченото масло и бисквитите и седна да хапне.

— Без съмнение тази смела и волна президентска инициатива ще положи основата за изграждането на едно по-мирно бъдеще — нареждаше говорителката по новините.

Зад гърба й през целия екран минаваше ярка червена лента, върху която с деликатността на лондонски таблоид бе изписано „Конференция по тероризма“. — Освен господин президента на конференцията ще присъстват още президентът на Русия и лидерите на ключови арабски страни. През цялата следваща седмица ще поддържаме връзка с Улф Близър, който ще отразява визитата на президента, и с Кристиан Аманпур, чийто ресор са руският и арабските държавници. От тях ще получим повече информация и професионален коментар. По всичко личи, че конференцията ще се превърне в събитието на годината. А сега още по темата — най-новото и актуалното от Рейкявик, Исландия…

Декорът се смени, камерата показа входа на хотел „Ошкюхлид“, където след пет дни щеше да започне конференцията. Свръхентусиазиран репортер на Си Ен Ен вземаше интервю от шефа на американската охрана Джейми Хъл. Борн се втренчи в квадратното лице на Хъл — къса четинеста коса, червеникавокафяви му стачки, студени сини очи. В главата му запищя аларма. Хъл беше служител на ЦРУ, работеше на високо ниво в Центъра за борба с тероризма. Двамата с Конклин неведнъж се бяха сдърпвали. Хъл разбираше от политика и можеше да надхитри и най-умелия държавен мъж. Но спазваше стриктно правилата дори когато ситуацията изискваше да се действа по-гъвкаво. Конклин би изпаднал в ярост, ако чуе да наричат Хъл шеф на американската охрана на конференцията.

Докато Борн разсъждаваше над всичко това, дойде време за поредната емисия новини. Топ вестта беше смъртта на Александър Конклин и доктор Морис Панов, наречени „правителствени фигури от висшите ешелони“. Изведнъж кадърът се смени и светна надпис „Горещи новини“, веднага след него се появи паспортна снимка на Дейвид Уеб, заемаща почти целия екран, а върху нея пишеше „Убийствата в Манасас“. Говорителката съобщи за бруталните убийства на Алекс Конклин и доктор Морис Панов. „Двете жертви са застреляни с по един куршум в главата, занарежда тя с типичното мрачно задоволство, с което обикновено се четяха подобни новини, — и това според експертите е почерк на професионален убиец. Основният заподозрян е човекът, чиято снимка виждате на вашите екрани — Дейвид Уеб. Възможно е да се представя под псевдонима Джейсън Борн. По информация, дошла от изключително високопоставени правителствени източници, Уеб, или Борн, има психически отклонения и трябва да се смята за изключително опасен. Ако забележите този човек, не се приближавайте до него. Обадете се на телефона, изписан на вашите екрани…“

Борн намали звука. Мамка му, работата наистина стана сериозна. Нищо чудно, че пътят изглеждаше толкова майсторски блокиран — беше дело на агенцията, не на местните ченгета.

Трябва да се действа бързо. Изтупа трохите от скута си и взе телефона на Конклин. Беше време да разбере с кого е разговарял Алекс, когато са го застреляли. Натисна бутона за автоматично повторно набиране и се заслуша в сигнала от другата страна. Чу се записано съобщение. Номерът не беше личен, а на фирма. „Линкълн Файн Тейлърс“. Мисълта, че Конклин е говорил с шивача си, когато са го застреляли, беше извънредно потискаща. Един професионален шпионин би искал да умре по друг начин.

Провери последното входящо обаждане — оказа се от предишната вечер. Беше разговарял с директора на ЦРУ. „Задънена улица“, помисли си Борн. Стана. Съблече се на път за банята. Остана дълго под горещата струя на душа, съзнателно изпразни главата си от всякакви мисли, докато отмиваше мръсотията от тялото си. Беше му приятно да се постопли и да се усети чист. Удоволствието щеше да е пълно, ако разполагаше и с чисти дрехи. Вдигна рязко глава.

Изтри водата от лицето си, сърцето му затуптя лудо, умът му заработи трескаво. Конклин шиеше дрехите си при „Олд Уърлд Тейлърс“ зад „Ем Стрийт“. Беше им клиент отдавна. Дори веднъж-два пъти годишно вечеряше със собственика, руски емигрант.

Борн се подсуши надве-натри, грабна телефона на Конклин и набра номера на справки. След като се сдоби с адреса на „Линкълн Файн Тейлърс“ в Александрия, седна на леглото, взрян в празното пространство. Чудеше се какви ли други услуги предлагат „Линкълн Файн Тейлърс“ освен оверлог и разкрояване на платове.

 

 

Хасан Арсенов харесваше Будапеща толкова много, докато Халид Мурат не би могъл да я оцени. Сподели това със Зина Хасиева, докато минаваха през митницата.

— Горкият Мурат — отрони тя. — Беше смела душа и всеотдаен борец за независимост, но мисленето му определено беше като от миналия век.

Зина, доверената помощничка и по съвместителство любовница на Арсенов, беше пъргаво миньонче с атлетична фигура като самия Арсенов. Имаше дълга, абаносовочерна коса, която обгръщаше като корона цялата й глава. Огромните й устни и блестящите тъмни очи също допринасяха за необуздания й вид на циганка, но умът й работеше прецизно и точно като на съдия, а усещането за страх й беше непознато.

Арсенов простена от болка, докато влизаше в лимузината, която ги чакаше. Изстрелът на убиеца беше перфектен, бе разкъсал само мускула и куршумът бе излязъл от бедрото му така гладко, както бе влязъл. Болеше зверски, но болката си струваше, помисли си Арсенов, докато се настаняваше до помощничката си. Върху него не паднаха никакви подозрения. Дори Зина нямаше представа, че е участвал в заговора за убийството на Мурат. Но какво му оставаше? Мурат все повече се палеше и обясняваше какви щели да бъдат последиците от плана на Шейха. Не беше проницателен като Арсенов, не притежаваше неговото мащабно чувство за социална справедливост. На него би му било напълно достатъчно да си получи Чечения от руснаците въпреки възмутените погледи и намръщените лица на останалия свят.

Що се отнася до Арсенов, когато Шейха изложи пред него своята дръзка и предприемчива военна стратегия, той се почувства на седмото небе. Сякаш видя с очите си бъдещето, което той им поднасяше на тепсия като зрял плод. Тогава, обзет от възвишени чувства, Арсенов погледна Мурат с надеждата да открие в погледа му собственото си настроение. Но се сблъска с горчивата истина. Халид не можеше да излезе извън границите на собствената си страна, не можеше да проумее, че възвръщането на родината в известен смисъл е второстепенна задача. Арсенов разбираше, че чеченците се нуждаят от сила не само за да отхвърлят игото на руските неверници, но и за да завоюват свои позиции в ислямския свят, да спечелят уважението на другите мюсюлмански народи. Чеченците бяха сунити, възприели учението на мистиците суфи, олицетворявани от зикр, почитта към Бог, популярния ритуал, смесица от молитви и ритмични движения, чрез които се изпада в общ транс и на множеството се явява Божието око. Сунитите, като всички религиозни фанатици, държаха на стриктното придържане към канона и ненавиждаха, бояха се и осъждаха и най-незначителното отклонение от предначертания път. Мистицизмът, бил той божествен или недотам, възприемаха като проклятие. „Мисленето му е като от миналия век, няма спор“, каза си горчиво Арсенов.

От деня на убийството — лелеяния момент, в който той стана новият водач на чеченските борци за свобода — Арсенов живееше в трескаво, едва ли не халюциногенно състояние. Спеше тежко, но не си почиваше, защото сънят му беше пълен с кошмари, в които се опитваше да открие нещо или някого сред купчини отломки — и все безуспешно. В резултат стана раздразнителен и се държеше остро с подчинените си. Не приемаше никакви извинения. Единствено Зина намираше начин да го успокои. Вълшебното й докосване му помагаше да излезе от странния затвор, в който бе попаднал.

Болката от раната го върна към действителността. Загледа се през прозореца към вековните дървета, изпита завист, граничеща с агония, към всичките тези хора, които си вършеха работата с лекота, без черни мисли и страх. Мразеше ги, мразеше всеки, който в хода на свободния си и безоблачен живот не се замисляше изобщо за отчаяната борба, която чеченците водеха вече три века.

— Какво има, любими? — По лицето на Зина пробяга тревожна сянка.

— Нищо, болят ме краката. От седенето е — започва да ми писва.

— Познавам те. Още не си преодолял трагедията с убийството на Мурат, въпреки че отмъстихме за другаря си и виновниците заплатиха с живота на трийсет и пет руски войници.

— Не страдам само за Мурат — поправи я Арсенов, — а за всичките ни момчета. Заради коварството на руснаците изгубихме седемнайсет бойци.

— Но ти разкри продажника и лично го застреля пред очите на подчинените си.

— За да им покажа какво очаква всекиго, който измени на каузата ни. Процесът мина по бързата процедура, наказанието беше сурово. Такава е съдбата ни, Зина. Сълзи не ни останаха, за да заплачем за народа си. Виж докъде сме я докарали. Отчаяни и безпомощни, пръснати из цял Кавказ — над сто и петдесет хиляди чеченци живеят като бегълци.

Зина не прекъсна Хасан, остави го да повтори за пореден път мрачната статистика, защото тези неща трябваше да се припомнят колкото се може по-често. Това бяха историческите книги на Чечения.

Юмруците на Арсенов побеляха, месото под ноктите му почервеня, залято от кръвта, изсмукана от дланите му.

— О, защо нямаме оръжие, по-смъртоносно от АК-47 и по-мощно от пакет С4!

— Скоро, съвсем скоро ще имаме, любов моя — изчурулика нежно Зина с приятния си звънлив глас. — Шейха доказа, че е наш верен приятел. Спомни си огромната помощ, която неговата организация ни оказа само през последната година. Колко статии се появиха за нас в международни списания и вестници благодарение на неговите връзки в медиите.

— И въпреки всичко руският хомот тежи на шията ни — изръмжа Арсенов. — И продължаваме да измираме като добитък.

— Шейхът ни обеща оръжие, което ще сложи край на всичко това.

— Той ни обеща целия свят — Арсенов изтри песъчинките, влезли в очите му. — Времето на обещанията отмина. Нужно ни е доказателство, че сделката ще бъде изпълнена.

 

 

Лимузината, която Шейха бе изпратил за чеченците, напусна магистралата и тръгна по широк булевард. След малко вече бяха на моста „Арпад“, под който течеше Дунав с товарните си шлепове и пъстри туристически корабчета. Зина погледна надолу. На единия бряг се виждаше умопомрачителният готически силует на Парламента с всичките му куполи и островърхи кули. От другата страна бе потъналият в зеленина остров Маргит, където се намираше луксозният грандхотел „Данубиус“ и където ги очакваха колосани бели чаршафи и топли завивки. Зина, денем твърда като стомана, обожаваше нощите им в Будапеща и най-вече лукса на огромното хотелско легло. Тя не смяташе този пир на плътта за предателство по отношение на аскетичното й битие. По-скоро го възприемаше като кратък отдих от трудностите и мизерията, един вид награда под формата на, да речем, белгийска вафличка, сложена под езика, за да се стопи скришом в облак от екстаз.

Лимузината се плъзна леко в подземния паркинг в сградата на „Хуманистас“ ООД. Щом слязоха от колата, Зина взе от шофьора големия правоъгълен пакет. Посрещна ги униформена охрана, която провери паспортите и на двамата, като ги сравни със снимките в базата данни, връчи им ламинирани идентификационни табелки и ги въведе в доста просторен луксозен асансьор, целият в огледала и бронз.

Спалко ги очакваше в кабинета си. Слънцето вече се беше вдигнало високо в небето и реката изглеждаше като излята от разтопен месинг. Домакинът прегърна и двамата и се поинтересува как е минал полетът, бързо ли са пристигнали от летището и заздравява ли раната на Арсенов. След размяната на любезности преминаха в съседното помещение, облицовано с орехова ламперия в меки червеникави тонове. Там за тях бе сервирана вечеря, на масата сияеха колосана ленена покривка и безупречна посуда. Спалко се бе погрижил менюто да е по западен маниер. Пържола, омари, три вида зеленчуци — любимите храни на всички чеченци. Картофи не се предлагаха. Картофите често бяха единствената храна на Арсенов и Зина в продължение на дни. Зина остави пакета, който носеше, върху един стол и тримата седнаха около масата.

— Както винаги, сме трогнати от безграничното ти гостоприемство, Шейх.

Спалко извърна глава. Харесваше прозвището, с което беше известен в техния свят — означаваше светец, приятел на господ. То внушаваше почит и преклонение, екзалтиран пастир на своето стадо.

Изправи се и отвори бутилка силна полска водка, наля в три чаши. Вдигна своята и гостите последваха примера му.

— В памет на Халид Мурат, един велик лидер, силен воин, непоколебим противник. — Постара се тостът да прозвучи тържествено и мрачно, както правеха чеченците. — Нека Аллах го удостои със славата, която е заслужил с кръвта и смелостта си. Нека легендите за неговите умения на водач и човек се разказват и преразказват сред правоверните. — Пресушиха чашите на екс.

Арсенов се изправи и наля. Вдигна своята чаша, другите двама — също.

— За Шейха, приятел на чеченския народ, който ще ни изведе до полагащото ни се по право място в новия световен ред. — И този път пиха на екс.

Зина понечи да стане, несъмнено, за да вдигне и тя своя тост, но Арсенов я възпря с ръка върху нейната. Този жест не убягна от вниманието на Спалко. Беше му любопитно как ще реагира Зина. Проникна под каменното й изражение и достигна до дълбините на душата й. Знаеше, че светът е пълен с неправда — навсякъде и във всичко. Но му се струваше доста странно и извратено, че хората се възмущават от страданието и лошото отношение към ближния по принцип, а не обръщат внимание на дребните обиди, които си отправят ежедневно един към друг. Зина се биеше рамо до рамо с мъжете, защо тогава да няма право да стане и да вдигне свой тост? Вътрешно тя кипеше от ярост. Спалко остана доволен — беше специалист в използването на чуждия гняв.

— Другари, приятели. — Очите му блестяха за повече убедителност. — За срещата на скръбното минало, безрадостното настояще и славното бъдеще! Днес сме на прага на утрешния ден!

По време на вечерята водеха лек и неангажиращ разговор, като на обикновено приятелско събиране. Но с напредването на вечерта в стаята пропълзя едно очакване, нещо се промени. Всеки беше вперил поглед в чинията си или в другия, сякаш сега, когато бяха толкова близко, не смееха да вдигнат очи към сгъстяващата се над главите им буря. Най-сетне вечерята приключи.

— Време е — обяви Шейха. Арсенов и Зина се изправиха и застанаха пред него.

Чеченецът сведе глава.

— Онзи, който умира в името на любовта към материалното, е лицемер. Онзи, който умира в името на любовта към другия свят, е аскет. А онзи, който умира в името на любовта към истината, е суфи.

Обърна се към Зина. Тя отвори пакета, който носеха със себе си от Грозни. Вътре имаше три наметала. Подаде едното на Арсенов, той си го сложи. Второто остави за себе си. Арсенов взе третото и простря ръце напред с лице към Шейха.

— Това е отличителната одежда на дервиша — керкех — произнесе напевно Арсенов. — Тя символизира божествената същност и качества.

— Този плащ е ушит с иглата на пълното отдаване и с конеца на безкористното възпоминание на Бог — додаде Зина.

— Ла иллаха ил Аллах — изрече Шейха, свел глава. — Няма друг Господ, освен Аллах.

„Ла иллаха ил Аллах“, повториха в един глас Арсенов и Зина. После лидерът на чеченските бунтовници метна керкеха на раменете на Шейха.

— На повечето хора, живели според шериата, ислямския закон, изпълняващ Божията воля, им е достатъчно да умрат с чиста душа и да влязат в рая — рече той. — Но има и такива като нас, които се борят за постигане на божественото тук и сега. Нашата любов към Бог ни вдъхновява да търсим пътеката към съкровеното и истинското. Ние сме суфи.

Спалко почувства тежестта на дервишкото наметало.

— „О, душа успокоена, завърни се при твоя Господ, доволстваща, заслужила благосклонност! Влез сред Моите раби! Влез в Моя Рай!“^[1]

Арсенов, развълнуван от цитираните сури от Корана, хвана Зина за ръката и двамата едновременно коленичиха пред Шейха. С тържествен тон занареждаха древна молитва отпреди повече от три века, с която се заклеха да се подчиняват. Спалко им подаде нож. Зина и Арсенов допряха острието до ръцете си и изцедиха по капка от кръвта си във висока чаша, която поднесоха на Спалко. Така станаха муриди, ученици на Шейха, свързани с него и в думи, и в дела.

След това, макар за Арсенов да бе болезнено заради раненото бедро, седнаха с кръстосани крака един срещу друг, и в традицията на накашбанди суфи изпълниха зекр, екстатичното свързване с Бог. Поставиха дясната си ръка върху лявото бедро, лявата ръка върху дясната китка. Арсенов започна да върти главата си в полукръг надясно, Зина и Спалко последваха ритъма на мекия, прочувствен напев на Арсенов: „Опазил ме Господ от злобното око на завистта и ревността, намерило изобилните ти дарове.“ Завъртяха глави и наляво. „Опазил ме Господ от ръцете на жизнерадостните земни чеда, та да не ме използват в игрите си; защото може да си играят с мен, а накрая да ме счупят, както дете чупи играчките си.“ Започнаха да движат глави напред-назад, напред-назад. „Опазил ме Господ от всичките рани, нанасяни от злите езици на противниците ми и от невежеството на любящите ми приятели.“^[2]

Напевите и движението се сляха в екстатично цяло в присъствието на Бога…

 

 

Доста по-късно Спалко ги поведе по отдалечен коридор към малък асансьор от неръждаема стомана, който ги свали в мазето насред скалния масив, в който бе вкопана сградата.

Влязоха в сводесто помещение с висок таван и желязна решетка. Единственият звук, който се чуваше, бе ниското съскане на климатика. Край една от стените бяха натрупани сандъци. Спалко ги поведе натам. Подаде на Арсенов железен лост и с огромно удоволствие проследи как лидерът на терористите с лекота отваря един сандък и оглежда лъскавите автомати АК-47. Зина взе един и го огледа най-подробно и внимателно. Кимна на Арсенов, който отвори друг сандък с дванайсет гранатомета.

— Това е най-модерното оборудване от руския арсенал — каза Спалко.

— Но колко ще струват? — попита Арсенов.

Спалко разпери ръце.

— Каква е разумната цена, ако тези оръжия ви помогнат да извоювате свободата си?

— Нима може да се определи цената на свободата? — смръщи чело Арсенов.

— Отговорът е — не, не е възможно. Свободата няма етикет с цена, Хасан. Тя се купува с кръв и се извоюва от хора с несломими сърца като вас. — Премести погледа си върху Зина. — Тези оръжия са за вас. Всичките. Използвайте ги, както намерите за добре, пазете границите си и покажете на съседите си, че трябва да се съобразяват с вас. — Накрая Зина го погледна изпод дългите си мигли. Погледите им се срещнаха, проблеснаха искри, макар че лицата и на двамата останаха непроницаеми.

— Дори арсенал като този няма да е достатъчен, за да ни осигури достъп до конференцията в Рейкявик — обади се Зина, сякаш в отговор на критичния поглед на Спалко.

Той кимна, ъгълчетата на устните му леко се извиха.

— Така е. Международната охрана е на изключително високо ниво. Едно въоръжено нападение би означавало сигурна смърт. Но аз имам план, който не само ще ни осигури достъп до хотела, но и ще ни позволи да убием всички присъстващи, без да излагаме на риск себе си. Само за броени часове онова, за което мечтаете от векове, ще бъде ваше.

— Халид Мурат се страхуваше от бъдещето, страхуваше се от онова, което ние като чеченци можем да постигнем. — Убеден в това, което казва, Арсенов пламна. — Светът ни пренебрегваше твърде дълго. Русия ни унижаваше, а братята й по оръжие, американците, стояха безучастни и не си мръднаха пръста да ни помогнат. Милиарди американски долари се изливат в Близкия изток, но Чечения не получава нито рубла!

Спалко бе приел самодоволния вид на преподавател, който наблюдава отличното представяне на любимия си ученик. Очите му святкаха.

— Това ще се промени. След пет дни светът ще бъде в краката ви. Силата ще е на ваша страна, както и уважението на онези, които до вчера ви заплюваха и ви изоставяха. Русия, ислямският свят и целият Запад, особено Съединените щати!

— Тук става въпрос за промяна на световния ред, Зина — извика възторжено Арсенов.

— Но как? — попита тя. — Как е възможно?

— Да се срещнем в Найроби след три дни — отвърна Спалко — и ще видите с очите си.

 

 

Обгръща го вода — тъмна, дълбока, оживяла от неназовим ужас. Той потъва. Колкото и яростно да се съпротивлява, колкото и отчаяно да се стреми към повърхността, усеща как потъва, все едно към краката му е привързано олово. Поглежда надолу, вижда дебелото въже, хлъзгаво от водораслите, завързано около левия му глезен. Не се вижда какво има на другия му край, понеже той се губи в черната бездна долу. Но явно е тежест, която дърпа стремително, понеже въжето е опънато. Отчаяно се протяга надолу, подпухналите му пръсти трескаво се опитват да развържат възела, фигурката на Буда се носи из водата, върти се бавно и в един миг се откъсва и потъва в непрогледния мрак…

Хан се събуди рязко както винаги, обзет от ужасното чувство на загуба. Лежеше сред купчина влажни чаршафи. Остана така, все още под въздействието на повтарящия се кошмар, който пулсираше болезнено в главата му. Протегна ръка към левия си глезен, сякаш за да се увери, че не е вързан с въже. Веднага след това плъзна ръка по стегнатите, хлъзгави от потта мускули на корема си, докато пръстите му не напипаха малката каменна фигурка на Буда, която висеше на гърдите му на дебел златен ланец. Никога не я сваляше, дори когато спи. Разбира се, че ще е там. Винаги е там. Беше му талисман, нищо, че полагаше усилия да убеди сам себе си, че не вярва в талисмани.

Надигна се с неохота, затътри се към банята и наплиска лицето си със студена вода. Щракна лампата и няколко секунди остана примижал срещу светлината. Наведе се към огледалото и се втренчи в отражението си, сякаш за пръв път виждаше лицето си. Изсумтя, облекчи се, после се върна в стаята и на светлината на нощната лампа препрочете досието, което му бе дал Спалко. Нищо в него не подсказваше, че Дейвид Уеб притежава способностите, на които Хан стана свидетел. Опипа моравосиния белег на гърлото си, сети се за мрежата, която Уеб бе изплел от увивни растения и заложил ловко. Скъса ядосано единствения лист, от който се състоеше досието. Информацията в него беше напълно безполезна, а като се има предвид, че го беше подвела да подцени мишената си, явно беше дори опасна. Имаше и още съмнителни неща, не по-малко важни. Данните, осигурени му от Спалко, бяха или непълни, или неверни.

Подозираше, че работодателят му е съвсем наясно кой и какъв е Дейвид Уеб. Трябваше да разбере дали Спалко не крои нещо, в което е замесен и Уеб. Хан имаше собствени планове за Дейвид Уеб и беше готов на всичко, за да ги осъществи. Никой, дори самият Степан Спалко, нямаше да му попречи.

Въздъхна, изгаси лампата и легна, но мислите не му позволяваха да се отпусне и да заспи. Хаосът в главата му предизвикваше напрежение в цялото му тяло. Допреди сключването на последната сделка със Спалко не бе и подозирал за съществуването на Дейвид Уеб, камо ли да е знаел, че е още жив. Едва ли би приел последната поръчка, ако Спалко не му беше пъхнал снимката на Уеб под носа. Работодателят му несъмнено е знаел, че Хан ще направи всичко, за да открие професора. Тази работа започваше да му писва. Напоследък подозираше, че Спалко е придобил известно собственическо чувство върху него. Хан познаваше добре работодателя си и мегаломанските му наклонности.

В камбоджанските джунгли, където по принуда прекара детството и юношеството си, не бе имал възможност да се запознае с много мегаломани. Горещото влажно време, непрекъснатият хаос на войната, несигурното ежедневие — всички тези фактори въздействаха масирано и бяха в състояние да подлудят всеки. В онази враждебна среда слабите загиваха, силните оцеляваха. Променяше се изконната същност на хората.

Както си лежеше, Хан опипа с пръсти белезите по тялото си. Това се бе превърнало в негов ритуал, своего рода суеверие — жест, който го предпазва от злото. За него злото не се идентифицираше с насилието, което един възрастен упражнява върху друг, а с неописуемия влудяващ ужас, което изпитва едно дете, оставено само в непрогледна черна нощ. Обикновено, когато някой малчуган се събуди от такъв кошмар, изтичва в стаята на мама и татко, пъхва се в уютното им топло легло и скоро пак заспива. Но Хан нямаше родители, нямаше кой да го утеши. Целият му живот беше една неспирна борба за отскубване от лапите на възрастни с размътен ум, които гледаха на него единствено като източник на пари или секс. Беше живял като роб години наред, потискан и унижаван както от белите, така и от азиатците, с които случаят го бе срещал. Хан беше човек без корен и без род и другите се възползваха от това. Беше мелез, когото всеки гледаше да ругае, бие, малтретира и тъпче по всички възможни начини, родени от извратеното човешко съзнание.

Въпреки всичко той оцеля. Ден след ден се мъчеше да напипа посоката, докато накрая осъзна каква е единствената му цел — да оцелее. От горчив опит знаеше, че не е достатъчно да избяга, защото поробителите му ще тръгнат подире му и когато го открият, ще го накажат нечовешки сурово. На два пъти за „малко“ не умря. Именно тогава разбра, че не е достатъчно само да оцелее, че от него се иска нещо повече. Че трябва да се научи да убива, за да не бъде убит.

 

 

Спецчастите на Агенцията напуснаха позициите си край блокираната магистрала и се промъкнаха в мотела малко преди пет сутринта. Сигналът подаде дежурния служител на рецепцията. Тъкмо се беше свестил от пиянската си дрямка, когато видя Джейсън Борн да го зяпа от екрана на телевизора. Ощипа се, за да е сигурен, че не сънува, обърна още едно уиски за кураж и звънна, за да съобщи, че Борн е в мотела.

Шефът на екипа го помоли да изключи осветлението на сградата, за да могат хората му да приближат незабелязано в тъмнината. За зла врага, докато заемаха позиции, хладилният камион в далечния край на паркинга се подготви да тръгва и неколцина от спецченгетата попаднаха под ярките светлини на фаровете му. Шефът на операцията започна да маха неистово с ръце и да прави знаци на злочестия шофьор да изчезва незабавно. Онзи, загубил ума и дума, все пак го разбра, изключи светлините и по най-бързия начин се изнесе от паркинга, за да поеме по пътя си.

По даден знак групата се отправи към стаята на Борн. Двама заобиколиха сградата, за да не оставят никакви възможности за бягство. Водачът им остави двайсет секунди да заемат позиции, после да даде заповед за слагане на противогазите. Двама от хората му коленичиха и изстреляха гранати със сълзотворен газ през прозореца на стаята. Ръководещият операцията отпусна ръка и хората му атакуваха стаята директно през вратата с готови оръжия в ръце. Вътре не се виждаше нищо от дима. Телевизорът работеше, но без звук. По Си Ен Ен показваха снимката на издирвания обект. По трохите върху опърпания килим личеше, че някой е хапнал надве-натри; на леглото нямаше завивки. Стаята беше празна.

Сгушен в завивките, които задигна от стаята си, Борн се отдалечаваше от мотела с хладилния камион. Пъхна се между високите до тавана редици с дървени щайги, пълни с пластмасови кутийки с ягоди. Успя да си намери място над нивото на пода, притиснат между две редици. Заключи вратата след себе си. Всички хладилни камиони можеха да се отварят и затварят и отвътре, за да не би човек, без да иска, да хлопне вратата и да остане в хладилното помещение. Светна си за малко с фенерчето и веднага се насочи към пътечката по средата, която бе достатъчно широка за един човек. Високо на стената вдясно от него се намираше вентилационният отвор.

Внезапна промяна в движението на камиона го накара да застане нащрек. Явно бяха наближили барикадата, защото шофьорът плавно намали, докато накрая спря. Предстоеше най-рисковият момент.

Близо пет минути не се чу никакъв звук, после задната врата изщрака шумно. До ушите му достигнаха гласове.

— Взимаш ли стопаджии? — попита едно ченге.

— Ами взимам — отвърна Гай, шофьорът на камиона.

— Погледни тази снимка. Да си мярвал някъде по пътищата този тип?

— Не, сър. Не съм го виждал. Какво е направил?

— Какво караш? — попита друг полицай.

— Пресни ягоди — рече Гай. — Бъдете хора, момчета. Никак не е добре да стоят на отворена врата. А каквото се скапе, ми го удържат от надницата.

Някой изсумтя. Мощният прожектор освети пролуката между щайгите, плъзна се по пода точно под Борн!

— Окей, мой човек, затваряй.

Прожекторът угасна и вратата хлопна.

Борн изчака камионът да запали и да поеме към отбивката за магистралата за Вашингтон, чак тогава се измъкна. Главата му бучеше. Ченгетата сигурно бяха показали на шофьора същата снимка на Дейвид Уеб, която излъчваха и по Си Ен Ен.

След около половин час пътуване по магистралата явно стигнаха до населено място, защото камионът започна да спира често-често, вероятно заради светофарите. Беше време да изчезва. Приближи се до вратата и вдигна резето. То не помръдна. Пробва пак, този път по-силно. Изруга под мустак и светна с фенерчето, което бе взел от дома на Конклин. Сега успя да види, че механизмът е заял. Беше заключен вътре.