Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (24)

Двайсет и трета глава

— Трябва да се вземат някакви мерки за Ранди Драйвър — рече Линдрос.

Директорът приключи с подписването на купчина документи, бутна ги встрани и едва тогава вдигна глава.

— Чух, че здравата те е наемел.

— Нещо не ви разбирам, сър — намирате това за забавно ли?

— Съжалявам, Мартин — отвърна Стария с подигравателна усмивка, която не се постара да прикрие. — Напоследък не намирам много източници на забавление.

Ослепителната слънчева светлина, която цял следобед озаряваше статуите на тримата войници пред прозореца, беше омекнала и сега бронзовите фигури изглеждаха мрачни, спотаени в тегнещите отгоре им сенки. Крехката светлина на поредния пролетен ден бързо премина в нощ.

— Искам срещу него да бъдат взети мерки. Искам достъп до…

Лицето на директора придоби сериозно изражение.

— Искам това, искам онова — абе ти да не си на три годинки?

— Вие лично ми възложихте да разследвам убийствата на Конклин и Панов. Просто изпълнявам заповедите ви.

— Да разследваш ли? — В гласа му затрептяха гневни нотки. — Няма никакво разследване. Казах ти, Мартин, при това съвсем ясно, че искам да се сложи точка на цялата история. Оная кучка живи ще ни одере, ако продължава да се лее кръв. Искам нещата да обръгнат и да се забравят възможно най-скоро. Най-малко ми е притрябвало да си пъхаш носа из подразделенията на Агенцията и да вилнееш вътре като слон в стъкларски магазин. — Вдигна ръка, за да парира обясненията на заместника си. — От тебе се иска да окачиш въжето на врата на Харис и да издигнеш бесилото му нависоко — толкова нависоко, че Алонзо-Ортис да е абсолютно убедена, че си знаем работата.

— Щом настоявате, сър… Но с цялото ми уважение, позволете да отбележа, че това в момента би било огромна грешка. — Директорът зяпна в изненада, но Линдрос не трепна, вместо това използва случая да плъзне върху бюрото му разпечатката, която му прати Харис.

— Какво е това? — Стария обичаше да го информират предварително за съдържанието на онова, което му се дава за четене.

— Част от списък в компютърния архив на руска мрежа за нелегална търговия с оръжие. Пистолетът, с който е извършено убийството на Конклин и Панов, фигурира в него. Оръжието е регистрирано на името на Уеб, но документът всъщност е фалшив. Това доказва, че става въпрос за клопка — че Уеб не е убил двамата си най-близки приятели.

Директорът се съсредоточи върху разпечатката, плътните му вежди надвиснаха над очите.

— Това не е никакво доказателство, Мартин.

— Пак с цялото ми уважение, сър, не разбирам как може да пренебрегвате фактите, след като са ви пред очите.

Директорът въздъхна, бутна листа встрани и се облегна назад.

— Как да ти кажа, Мартин, обучил съм те добре. Но май ми се струва, че има още много да учиш. — Посочи документа на бюрото си. — От този документ става ясно, че оръжието, с което Джейсън Борн е убил Алекс и Мо Панов, е било платено чрез телеграфен запис от Будапеща. Борн има безброй банкови сметки в Европа, главно в Цюрих и Женева, но защо не и в Будапеща. — Изсумтя. — Хитър номер — поредният, на който го е научил лично Алекс.

Сърцето на Линдрос падна в петите.

— Значи не мислите…

— Ти какво, искаш да представя това така наречено доказателство на оная кучка ли? — Директорът поклати глава. — Ще ми го натика направо в гърлото.

Разбира се, първото, което мина през главата на Стария, беше, че Борн е проникнал в компютърната база данни на правителството от Будапеща — нали затова активира Кевин Маккол. Но нямаше смисъл да го казва на Мартин. Това само би го объркало допълнително. Не, помисли си директорът, парите за оръжието идват от Будапеща, накъдето беше отлетял Борн. Поредното съкрушително доказателство за неговата вина.

Линдрос прекъсна мислите му.

— Значи не ме оторизирате да се върна при Драйвър…

— Седем и половина минава, Мартин, и стомахът ми ужасно се бунтува. — Стария се изправи. — За да ти докажа, че не е нищо лично, те каня на вечеря.

 

 

„Европейска скара“ беше ресторант за посветени, където директорът имаше постоянно запазена маса. Опашките бяха за обикновените граждани и дребните държавни чиновници, не за него. На тази територия могъществото му надигаше глава от сенчестия свят, където дремеше, за да се прояви в пълния си блясък пред цял Вашингтон. Малцина в правителствените структури притежаваха властта на Стария. Нищо не можеше да се сравни с усещането да се възползваш от тази сила след тежък ден. Оставиха колата на портиера и се изкачиха по дългото гранитно стълбище до ресторанта. Попаднаха в тесен коридор, на чиито стени висяха снимки на президенти и други известни политически фигури, вечеряли в заведението. Както обикновено, директорът спря пред фотографията на Дж. Едгар Хувър и неговата сянка — Клайд Толсън. Очите на Стария се впиха в лицата им, сякаш можеше да изтръгне с огън двамата от пантеона на великите мъже.

— Никога няма да забравя как засякохме бележката на Хувър, с която се призоваваха всичките му висши офицери да проучат връзката на Мартин Лутър Кинг и комунистическата партия с демонстрациите срещу войната във Виетнам. — Поклати глава. — От какъв свят съм бил брънка.

— Това е история, сър.

— Позорна история, Мартин.

След това изявление той прекрачи стъклените врати на заведението. Залата се състоеше от дървени сепарета, прегради от шлифован кристал и бар с огледала. Както обикновено, имаше опашка, през която директорът мина като „Куин Мери“ през флотилия от моторници. Спря се пред подиума, обслужван от елегантен салонен управител с прошарена коса.

С приближаването на директора онзи се обърна, стиснал до гърдите си тесте продълговати менюта.

— Господин директор! — облещи очи. По обикновено румените му бузи пропълзя лека бледност. — Нямахме представа, че ще ни удостоите с присъствието си тази вечер.

— Откога трябва да се обаждам предварително, Джак?

— Да ви предложа питие на бара, господин директор? Любимото ви уиски?

— Гладен съм, Джак — потупа се по корема Стария. — Ще пропуснем аперитивите и ще се отправим директно към масата ми.

Управителят изглеждаше определено притеснен.

— Само минутка, господин директор, ако обичате.

— Какво му става? — раздразнено попита директорът.

Линдрос хвърли поглед на ъгловата маса на директора, видя, че е заета, и на свой ред пребледня. Директорът улови изражението му и се завъртя, за да надзърне между тълпата сервитьори и гости към любимата си маса, където неговото място, символ на могъществото и силата му, бе заето от Алонзо-Ортис. Съветничката по националната сигурност на Съединените щати беше погълната от разговора си с двама сенатори от Комитета за международно разузнаване.

— Ще я убия, Мартин. Господ да ми е на помощ, ще разкъсам тъпата кучка парче по парче.

В същия момент управителят, плувнал в гореща пот, се върна.

— Приготвили сме ви чудесна маса, господин директор — за четирима е, но сега е специално за вас, господа. Питиетата са от заведението.

Директорът преглътна яростта си.

— Чудесно — рече, давайки си сметка, че няма как да скрие пламналото си лице. — След теб, Джак.

Управителят ги поведе по маршрут, който старателно заобикаляше старата маса на директора, за което той му благодари наум.

— Казах й, господин директор — тихичко заобяснява управителят. — Дадох ясно да се разбере, че специално тази ъглова маса е ваша, но тя настоя. Изобщо не приемаше откази. Какво можех да направя? Питиетата ви идват, секундичка. — Джак изломоти всичко това на един дъх, докато ги настаняваше и оставяше пред тях менютата с питиетата и храната. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин директор?

— Не, Джак, благодаря — директорът вдигна менюто си.

Миг по-късно се появи едричък келнер с бакенбарди и им сервира две чаши за уиски заедно с бутилката и гарафа вода.

— С комплиментите на управителя.

Ако до момента Линдрос бе успял да заблуди сам себе си, че шефът му се е поуспокоил, илюзиите му рухнаха, когато видя как Стария вдига чашата си, за да отпие. Ръката му трепереше, в очите му блестеше неподправена ярост.

Линдрос забеляза внезапно отворилата се пред него възможност и като истински тактик не я пропусна.

— Алонзо-Ортис иска убийствата да бъдат изтласкани на заден план, докато нещата се поуталожат. Но ако основната версия, а именно, че убиецът е Джейсън Борн, се окаже невярна, всичко останало отива на кино — включително привилегированата позиция на госпожата.

Директорът вдигна глава.

— Познавам те, Мартин. Вече си начертал план, нали?

— Тъй вярно, сър, и ако съм прав, ще направим Алонзо-Ортис на глупачка. Но за да се случи това, ми е нужна пълната и безпрекословна подкрепа на Ранди Драйвър.

Келнерът се появи със салатите им.

Директорът изчака да останат сами и доля чашите.

— Значи смяташ, че тази работа с Ранди Драйвър наистина е важна? — усмихна се напрегнато.

— Повече от важна, сър. Жизненонеобходима.

— Жизненонеобходима, казваш. — Директорът бодна от салатата, огледа парченцето лъскав домат, закачено на върха на вилицата му. — Още утре сутринта имаш подписаните документи.

— Благодаря ви, сър.

Директорът се намръщи, погледът му потърси очите на заместника и остана в тях.

— Има само един начин да ми благодариш, Мартин — дай ми възможност да сложа тъпата кучка на мястото й.

 

 

Маккол знаеше, че предимството да имаш момиче на всяко пристанище се състои в това да има къде да се скриеш при нужда. Разбира се, винаги можеше да отиде в тайната къща на Агенцията в Будапеща — всъщност къщите бяха повече от една, но с тази кървяща ръка нямаше намерение да се появява на официално място и да е принуден да дава обяснения защо не е изпълнил задачата за елиминиране на Джейсън Борн, която директорът лично му възложи. В отдела, където работеше, единственото важно нещо бяха резултатите.

Илона си беше у дома, когато той, притиснал ранената си ръка, се дотътри до прага й.

Както обикновено, беше готова за действие. Този път обаче по изключение той държеше да свършат първо работата. Изпрати я в кухнята да му приготви нещо за ядене — изрично поръча да е богато на протеини, защото имаше нужда да възстанови силите си. Влезе в банята, съблече се гол до кръста и изми кръвта от дясната си ръка. После проми мястото. Режещата болка прониза рязко ръката му и коленете му се подкосиха, та беше принуден да приседне за момент на затворената тоалетна чиния, за да се съвземе. След малко болката се поуталожи до дълбоко пулсиране и той успя да огледа и прецени получените травми. Добрата новина беше, че раната е чиста; куршумът беше преминал директно през мускула и беше излязъл от другата страна. Наведе се настрани, за да отпусне лакътя си на ръба на мивката, още веднъж дезинфекцира раната, подсвирна тихичко през зъби. Стана, порови из чекмеджетата, но не намери стерилни тампони. Под мивката обаче откри ролка лейкопласт. Отряза си парче и го уви около раната.

Върна се в стаята, където Илона вече му беше сервирала храната. Седна и омете всичко наред, без изобщо да го опита предварително. Беше горещо и хранително — друго не го интересуваше. Докато той лапаше, тя стоеше права зад него и масажираше стегнатите му рамене.

— Ужасно си напрегнат — рече. Беше крехко миньонче с искрящи очи, открита усмивка и всички нужни извивки по тялото. — Какви си ги вършил, след като ме заряза в банята? Така хубаво се беше отпуснал.

— Бачках — отвърна той лаконично. От опит знаеше, че не е разумно да не отговаря на въпросите й, колкото и да не му се водеха излишни разговори. Трябваше да си събере мислите, да начертае план за второто и окончателно нападение над Джейсън Борн. — Нали знаеш, че работата ми е напрегната.

Изкусните й пръсти продължиха да отнемат напрежението от плещите му.

— Ами напусни.

— Обичам си работата — отвърна и бутна празната чиния. — Не бих я напуснал никога.

— И въпреки това изглеждаш начумерен. — Заобиколи го и протегна ръка. — Искаш ли да отидем в леглото. Нека ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Ти върви — подкани я той. — Чакай ме там. Трябва да завъртя няколко телефона служебно. Щом свърша, целият съм твой.

 

 

Утрото нахлу в безличната схлупена стаичка на евтиния хотел с вълна от викове и крясъци. Звуците на събуждащата се Будапеща проникнаха през тънките стени като че през марля и изтръгнаха Анака от прегръдката на съня. Остана да лежи неподвижна в сивкавата мрачна сутрин, просната до Борн на двойното легло. Накрая се обърна и го погледна.

Как само се промени животът й, откакто го срещна на стълбите на църквата „Матяш“! Баща й беше мъртъв, тя не можеше да се върне в апартамента си, понеже местонахождението му беше известно както на Хан, така и на ЦРУ. Всъщност, като се изключи роялът, в апартамента нямаше много неща, които да й липсват. Но пък привързаността й към инструмента можеше да се сравни с чувството, което изпитват еднояйчни близнаци, разделени от огромни разстояния.

Ами Борн, какво изпитва към него? Беше й трудно да определи, още от най-ранна възраст душата й бе заключена, за каквито и да е емоции. Този механизъм, своеобразен инстинкт за самосъхранение, беше пълна загадка дори за специалисти, претендиращи, че познават явлението. Ключът бе заровен толкова дълбоко в съществото й, че тя нямаше никакъв достъп до него — друга проява на самосъхранението на личността.

Както за всичко друго, Анака излъга Хан и за това, че не е могла да се контролира в негово присъствие. Заряза го по нареждане на Степан. Не че тя имаше нещо против — дори изпита огромно удоволствие да види изражението на лицето на Хан, когато му съобщи, че връзката им е приключила. Причини му болка, а това й харесваше. В същото време осъзна, че този човек наистина я бе обичал и й стана любопитно, тъй като самата тя не беше способна да изпитва подобни чувства. Разбира се, преди много–много години бе обичала майка си, но каква беше ползата от това чувство? Майка й не успя да я предпази; даже по-лошо — умря.

Бавно и внимателно се отдръпна от Борн, обърна се и стана от леглото. Тъкмо посягаше към палтото си, когато той, напълно буден след дълбокия сън, я повика.

Тя се сепна и го погледна.

— Изглеждаше дълбоко заспал. Аз ли те събудих?

Той я гледаше, без да мига.

— Къде отиваш?

— Имам… имаме нужда от нови дрехи. Как си? — попита, след като го видя да се надига с мъка.

— Добре. — Не беше в настроение да приема съчувствие.

— Освен дрехи ще са ни нужни и дегизировки.

— И на двамата ли?

— Маккол явно те познаваше, което означава, че са му изпратили твоя снимка.

— Но защо? — Тя поклати глава. — Откъде са знаели в ЦРУ, че двамата с теб сме заедно?

— Не са знаели или поне не са били сигурни. Мислих, мислих и накрая реших, че единственият начин да са стигнали до теб, е чрез IP адреса. Вероятно съм активирал някаква вътрешна аларма, след като съм проникнал в мрежата на правителството.

— Мили боже! — Тя си облече палтото. — И въпреки това далеч по-сигурно е да изляза аз, отколкото ти.

— Знаеш ли някъде магазин за театрални гримове?

— Има един квартал, недалеч оттук. Да, сигурна съм, че там ще се намери.

Борн взе тефтерче и химикал от бюрото и набързо нахвърля списък.

— Това ще стигне и за двама ни. Написал съм ти и кой номер риза нося, както и обиколката на врата и кръста ми. Имаш ли пари? Аз имам предостатъчно, но са в долари.

Тя поклати глава.

— Много е опасно. Трябва да отида в някоя банка, да ги обменя във форинти, а това може да привлече нечие внимание. Докато банкомати има навсякъде.

— Внимавай — предупреди я той.

— Не се тревожи. — Хвърли поглед на списъка. — Ще се върна до два-три часа. Не излизай от стаята.

Слезе с малкия раздрънкан асансьор. Служителят на рецепцията беше сам във фоайето, което съответстваше по размери и вид на асансьора. Човекът вдигна глава от вестника си, изгледа отегчено гостенката и продължи да си чете. Присъствието на Кевин Маккол усложняваше нещата и изнервяше Анака, но Степан я успокои по телефона, когато му се обади да му съобщи новината. Тя го държеше в течение и му звънеше от апартамента си всеки път, щом пуснеше водата в кухнята.

Сля се с тълпата от минувачи и си погледна часовника. Взе си кафе и сладко рогче от ъглово кафе, после, когато вече наближаваше към търговския квартал, мина и през банкомат. Пъхна дебитната си карта, изтегли максимално позволената сума, прибра пачката в портмонето си и въоръжена със списъка на Борн, отиде да пазарува.

 

 

В другия край на града Кевин Маккол влезе в клона на банка „Будапеща“, където Анака Вадас имаше сметка. Извади документите си с красноречив жест и не след дълго бе поканен в кабинета с прозрачни стени на шефа на банковия клон — елегантен мъж със строг, делови костюм. Здрависаха се, представиха се и управителят посочи на Маккол тапицирания стол срещу бюрото си.

— Какво мога да направя за вас, господин Маккол?

— Издирваме международен беглец — започна американецът.

— Разбирам, а Интерпол не са ли намесени?

— Напротив, както и Ке д’Орсе в Париж, където е локализирано последното местонахождение на беглеца, преди да отлети за Будапеща.

— И как се нарича този издирван от вас човек?

Маккол извади официалния документ, разпространяван от ЦРУ, разгъна го и го остави пред управителя.

Унгарецът си сложи очилата и зачете.

— А, да, Джейсън Борн. Гледам Си Ен Ен. Надзърна над златните рамки на очилата си. — Значи казвате, че е в Будапеща.

— Вече го засякохме.

Управителят остави листа встрани.

— И с какво мога да ви бъда полезен?

— Борн е бил в компанията на ваш клиент. Анака Вадас.

— Нима? — Банкерът се намръщи. — Баща й беше убит… застреляха го преди два дни. Мислите ли, че е дело на вашия беглец?

— Твърде е възможно. — Маккол положи всички усилия да овладее нетърпението си. — Ще съм ви благодарен, ако ни съдействате и ни помогнете да разберем дали госпожица Вадас е използвала банкомат през последните двайсет и четири часа.

— Разбирам — кимна важно управителят. — Беглецът се нуждае от пари. Може да я принуди да му осигури средства.

— Именно. — Маккол си помисли, че е готов на всичко, само и само човекът срещу него да се задейства.

Унгарецът се завъртя на стола си и започна да пише по клавиатурата на компютъра си.

— Ами да видим тогава. Да, ето я. Анака Вадас. — Поклати глава. — Каква трагедия. А сега е подложена и на това.

Изчака така, втренчен в монитора, докато компютърът не изчурулика.

— Излиза, че сте прав, господин Маккол. Пин кодът на Анака Вадас е бил използван в банкомат преди по-малко от половин час.

— Адресът? — наведе се напред Маккол.

Управителят му го написа на едно листче, подаде му го и американецът излетя от стаята, извиквайки едно „Мерси“ през рамо.

 

 

Борн слезе във фоайето на хотела и попита служителя на рецепцията къде е най-близкото интернет кафе. Измина пеша няколкото преки до „АМИ интернет кафе“ на улица „Ваци“ № 40. Вътре беше претъкано и задимено, хората седяха пред компютрите и пушеха, докато си четяха пощата, търсеха нещо конкретно или просто сърфираха из мрежата. Поръча си двойно еспресо и кифла от девойка с щръкнала прическа, която му подаде опърпано листче с номера на станцията и го упъти към свободния компютър, свързан с интернет.

Борн седна и се залови за работа. В полето за търсене написа името на Петер Сидо, някогашния партньор на доктор Шифър — нямаше намерени резултати. Това само по себе си беше едновременно странно и подозрително. Ако Сидо е учен с някакво име в съответните среди — както вероятно беше, след като е работел с Феликс Шифър, — значи би трябвало все някъде в мрежата да изскочи името му. Фактът, че не изскочи, накара Борн да се замисли над вероятността „отсъствието му“ да е съвсем съзнателно. Трябваше да опита по друг начин.

Лингвистът в него като че разпозна името Сидо. Дали не беше от руски произход? Или от славянски? Потърси в такива сайтове — пак нищо. После опита на унгарски — бинго!

Оказа се, че повечето унгарски фамилни имена означават нещо. Може да са производни от името на бащата или от името на някакво място, което подсказва за произхода на дадения човек. В други случаи фамилията може да разкрива професия — стори му се любопитно, че Вадас означава ловец. Или друг вид принадлежност. На унгарски Сидо означаваше евреин.

И така, Петер Сидо е унгарец, също като Вадас. Конклин беше избрал да работи с Вадас. Дали е съвпадение? Борн не вярваше в съвпаденията. Имаше връзка. Усещаше я. Което го наведе на следната идея: всички ключови болници и изследователски институти в Унгария се намират в Будапеща. Възможно ли е Сидо да работи тук?

Пръстите му запрепускаха по клавиатурата, влезе в електронния телефонен указател на Будапеща. Намери името на доктор Петер Сидо. Записа си адреса и телефона, излезе от интернет, плати за използваното време и занесе кафето и кифлата си на една маса в ъгъла, далеч от другите посетители. Бръкна да извади телефона от джоба си, за да набере номера на Сидо, като в същото време отхапа от кифлата си. Отпи от еспресото. След няколко позвънявания отсреща се чу женски глас.

— Здравейте, госпожа Сидо — подхвана бодро Борн.

— Да, моля?

Затвори, без да каже нищо повече и си дояде закуската, докато чакаше таксито, което бе поръчал по телефона. С едно око непрекъснато следеше входа на кафето и всеки новодошъл — внимаваше за Маккол или друг агент, изпратен да изпълни задачата. Сигурен, че всичко е чисто, излезе на улицата, за да посрещне таксито си. Даде на шофьора адреса на Петер Сидо и двайсетина минути по-късно спряха пред малка къща с каменна фасада и миниатюрни железни балкончета на всеки етаж. Отпред зеленееше градинка.

Изкачи стъпалата и позвъни. Отвори му възпълна жена на средна възраст с меки кафяви очи и лъчезарна усмивка. Беше с кестенява коса, прибрана отзад на кок, стилно облечена.

— Госпожа Сидо? Съпругата на доктор Петер Сидо?

— Да, аз съм. — Изгледа го въпросително. — Какво обичате?

— Казвам се Дейвид Шифър.

— Да?

Той се усмихна обезоръжаващо.

— Братовчедът на Феликс Шифър, госпожа Сидо.

— Съжалявам — рече жената, — но Феликс никога не ви е споменавал.

Борн беше подготвен за подобен отговор. Изкикоти се.

— Не съм изненадан. Вижте, бяхме изгубили връзка. Току-що пристигам от Австралия.

— Австралия! Боже мой! — Отстъпи от прага. — Моля, заповядайте. Сигурно ще ме помислите за ужасно невъзпитана.

— Ни най-малко — успокои я Борн. — Просто изненадана, както е нормално.

Въведе го в неголяма дневна, мебелирана удобно, макар и леко мрачно, и го покани да се чувства като у дома си. Къщата ухаеше на мая и захар. Докато Борн се настаняваше в мек тапициран стол, тя подхвана:

— Да ви предложа чай, кафе? Имам и щолен^[1]. Пекох го тази сутрин.

— Обожавам го, най-вкусен е с кафе. Благодаря ви.

Тя се засмя и тръгна към кухнята.

— Каква е унгарската връзка в семейството ви, господин Шифър?

— Моля ви, Дейвид — рече той, стана и я последва в кухнята. Тъй като не познаваше фамилната история на Шифърови, се озова в деликатна ситуация. — Да ви помогна с нещо?

— О, благодаря, Дейвид. В такъв случай, аз съм Ести. — Посочи му покрита тава. — Защо не отрежете по едно парче?

На вратата на хладилника, сред няколко семейни фотографии, забеляза снимка на млада жена — красива и сама. С една ръка придържаше шотландското си боне, вятърът развяваше дългата й тъмна коса. Зад нея се виждаше лондонската крепост „Тауър“.

— Това дъщеря ви ли е?

Ести погледна и се усмихна.

— Да, Роза, най-малката. Учи в Лондон. В „Кеймбридж“ — уточни тя с разбираема гордост. — Другите ми дъщери, ето ги тук, със семействата си, и двете са щастливо омъжени, слава богу. Роза ми е амбициозната. — Усмихна се свенливо. — Мога ли да споделя с теб една тайна, Дейвид? Обичам всичките си деца, но Роза ми е любимката — и на Петер. Мисля, че в нея той вижда нещо от себе си. Тя е по науките.

След още малко суетене в кухнята каната с кафе и чинийките с кекс бяха подредени върху подноса и Борн го отнесе в дневната.

— Значи сте братовчед на Феликс — подхвана домакинята, щом се настаниха — той на стола, тя — на дивана. Между тях имаше ниска маса, върху която Борн остави подноса.

— Да, и съм жаден за новини от него — отвърна той, докато тя наливаше кафето. — Но не мога да го открия, така че си помислих… тоест, надявах се мъжът ти да ми помогне.

— Съмнявам се, че Петер знае къде е Феликс. — Ести Сидо му подаде кафето и едната чинийка. — Не искам да те тревожа, Дейвид, но напоследък ми се вижда доста изнервен. Макар че Петер и Феликс не са работили заедно от доста време, напоследък водят оживена кореспонденция. — Сложи си сметана в кафето. — Приятелските им отношения се запазиха все така сърдечни.

— Значи активната им кореспонденция е по-скоро на лично ниво.

— Нямам представа. Но ми се струва, че има нещо общо и с работата им.

— Как да ти кажа, Ести, не ми е удобно да се натрапвам. Но идвам от толкова далеч, за да се видя с братовчед си, и, честно казано, вече започнах малко да се притеснявам. Всичко, което ти или мъжът ти можете да ми кажете, би ми било от огромна полза.

— Разбира се, Дейвид, разбирам те напълно. — Отхапа апетитна хапка от сладкиша. — Предполагам, че Петер би се зарадвал много да те види. Но в момента е на работа.

— Дали ще е удобно да те помоля за служебния му телефон?

— О, това едва ли ще ти помогне много. Той никога не вдига, когато е на работа. По-добре е да отидеш направо в клиниката „Юросентър Био-I“ на улица „Хатию“ № 75. Първо ще те прекарат през детектор за метал, след което ще те спрат на пропуска. Поради естеството на работата им мерките за сигурност в клиниката са изключителни. За да влезе човек в сектора, където работи Петер, му е нужен специален пропуск — бял за посетители, зелен за докторите, които работят там, син за асистентите и поддържащия персонал.

— Благодаря за информацията, Ести. Мога ли да попитам каква е специалността на съпруга ти?

— Значи Феликс не ти е казвал?

Борн отпи от ароматното кафе, преглътна.

— Както, сигурен съм, знаеш, Феликс е доста потаен, никога не сме говорили за работата му.

— Такъв си е той. — Ести Сидо въздъхна. — Петер е същият, но като се има предвид в каква опасна сфера работи, може би е за добро. Ако знаех с какво се занимава, сигурно щях да сънувам кошмари. Но иначе е епидемиолог.

Сърцето на Борн прескочи.

— Опасно, казваш. Сигурно работи с някакви вредни организми. Антракс, белодробна чума, аржентинска хеморагична треска…

Лицето на Ести Сидо помръкна.

— О, боже, моля те! — Размаха пухкавата си ръка. — Знам, че работи с такива неща, но нямам никаква представа от тях.

— Извинявай. — Борн се надвеси напред, наля й още кафе, за което тя му благодари с облекчение.

Облегна се назад, погледът й се беше отнесъл.

— Как да ти кажа, Дейвид, така, като се замисля, една вечер, беше съвсем наскоро, Петер се прибра доста превъзбуден. Толкова, че за пръв път си позволи да наруши принципите си и да ми спомене нещо. Приготвях вечерята, той закъсня повече от обичайното и се наложи да върша шест неща едновременно — печеното не е хубаво да се препича, затова го извадих и щом Петер се появи на прага, го върнах обратно във фурната. Казвам ти, онази вечер не беше на себе си. — Отпи от кафето си. — Та докъде бях стигнала?

— Че доктор Сидо се прибрал превъзбуден — подсети я Борн.

— Да, именно. — Взе парченце кекс с два пръста. — Каза, че се е чувал с Феликс, който имал някакъв напредък с… с нещото, върху което работел вече повече от две години.

Устните на Борн пресъхнаха. Стори му се странно, че съдбата на света едва ли не зависи от една домакиня, с която той си седи в приятна обстановка и пийва кафенце с домашен сладкиш.

— Каза ли ти Петер за какво по-точно се касае?

— Ама разбира се — разпалено отвърна Ести. — Нали затова беше толкова развълнуван. Спомена някакъв биохимичен разпръсквател — каквото и да означава това. Според Петер най-ценното в него било, че е преносим. Можел да се носи, както ми обясни, в калъф за акустична китара. — Топлите й очи се втренчиха в неговите. — Любопитно обяснение, като се има предвид все пак, че става въпрос за научно откритие?

— Наистина, прелюбопитно — отрони Борн, а мисълта му препускаше трескаво в отчаян опит да подреди парченцата от накъсаната картина, чието преследване вече за малко не му струва живота. — Е, Ести, май е време да вървя — рече той и стана. — Нямам думи да изразя благодарността си за гостоприемството и отделеното време. Всичко беше прекрасно, особено щоленът.

Тя се изчерви, усмихна му се топло и го изпрати до вратата.

— Заповядай пак, Дейвид, дано следващия път обстоятелствата са по-ведри.

— Непременно — обеща той.

На улицата се спря. Информацията на Ести Сидо потвърди не само подозренията, но и най-големите му страхове. Ето защо всички искат да се докопат до доктор Шифър — явно наистина е създал преносимо устройство за разпръскване на химически и биологични патогени. В голям град като Ню Йорк или Москва това означаваше хиляди жертви без никакъв шанс за спасение в радиуса на действие на разпръскването. Доста потискаща перспектива, която като нищо можеше да се осъществи, ако Борн не открие доктор Шифър. Ако има човек, който знае къде е докторът, това е приятелят му Сидо. Дори само фактът, че напоследък е бил развълнуван, потвърждаваше това предположение.

Нямаше никакво съмнение, че е наложително да се срещне с доктор Сидо — колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

— Нали си давате сметка, че си търсите белята — попита Файед ас-Сауд.

— Съвсем ясно — отвърна Джейми Хъл. — Но Борис ме принуждава. Не по-зле от мен знаеш, че е голямо копеле.

— Първо на първо — продължи арабинът, без да се пали, — ако продължавате да го наричате Борис, няма какво да говорим повече. Обричате се на кървава вражда. — Разпери ръце. — Вероятно грешката е моя, господин Хъл, но ми се ще да ви помоля да ми обясните защо държите да усложнявате допълнително задачата, която и бездруго е сериозно изпитание за професионалните ни умения.

Двамата агенти оглеждаха въздухопроводната и климатизационната система, където вече бяха монтирани топлочувствителни инфрачервени детектори и детектори за движение. Това мероприятие беше извън рутинните ежедневни проверки на тримата топ охранители.

Очакваше се първите гости от договарящите се страни да пристигнат след по-малко от осем часа. Дванайсет часа след това щяха да се появят и самите лидери и срещата да започне. Вече никой нямаше право на нито една грешка — включително Борис Илич Карпов.

— Какво, да не искаш да ме убедиш, че не го смяташ за копелдак? — попита Хъл.

Файед ас-Сауд сравни разклонението, където се намираха, с отбелязаното на картата, с която като че ли никога не се разделяше.

— Честно казано, вълнуват ме други неща. — Доволен от обезопасения периметър, арабинът продължи напред.

— Ясно — трябва да я карам като кон с капаци.

— Моля? — изгледа го онзи.

— Мислех си, че двамата с теб сме добър отбор. Разбираме се прекрасно. Що се отнася до охрана и безопасност, сме на едно мнение.

— Искате да кажете, че изпълнявам заповедите ви, без да създавам проблеми.

— Така ли прозвуча? — Американецът изглеждаше засегнат.

— Не е нужно да го казвате директно, господин Хъл. Вие, както повечето американци, сте доста прозрачни. Ако не положите изрични усилия да пазите самообладание, непрекъснато сте или ядосани, или сърдити.

Хъл усети как в душата му се надига възмущение.

— Ние не сме деца!

— Напротив — продължи все така монотонно Файед ас-Сауд. — Понякога се държите точно като шестгодишния ми син.

Хъл едва се въздържа да не извади своя 357-милиметров „Глок 31“ и да го тикне в лицето на арабина. Как си позволява да говори така на висш американски държавник! Все едно да заплюе американското знаме, за бога! Но нима има смисъл от демонстрация на сила? Не, колкото и да не иска да си го признае, трябва да намери друг подход.

— Добре тогава, какво предлагаш? — попита с възможно най-безразличен глас.

— За да бъда честен докрай — отвърна Файед ас-Сауд без капка емоция, — предпочитам двамата с господин Карпов да изгладите търканията си сами.

Хъл поклати глава.

— Изключено, приятелю — знаеш го не по-зле от мен.

За жалост арабинът наистина го знаеше. Хъл и Карпов вече бяха затънали дълбоко в недрата на взаимната си враждебност. Най-доброто, на което можеше да се надяват, беше да успеят да удържат омразата си до спорадични изстрели един към друг, без да се стига до ескалация на напрежение.

— Мисля, че ще съм най-полезен и на двама ви, ако запазя неутралитет — рече накрая. — В противен случай, кой ще ви пази да не се разкъсате на парчета?

 

 

След като купи всичко необходимо за Борн, Анака излезе от бутика за мъжки дрехи. Тъкмо смяташе да се отправи към квартала с магазини за театрални принадлежности, когато забеляза движение покрай витрината зад себе си. Не трепна, не хукна напред, а, напротив, забави крачка, за да може да се огледа по-спокойно и да установи, че наистина я следят. Пресече улицата възможно най-небрежно, спря пред една витрина. В отражението видя Кевин Маккол, който уж вървеше към ъгловото кафе на тротоара откъм нейната страна. Анака знаеше, че не може да отиде да купува гримове, ако не му се измъкне.

Застана с гръб към него и извади мобилния си телефон, набра номера на Борн.

— Джейсън, Маккол ме откри — каза тихичко.

— Къде си?

— В началото на „Ваци“.

— Наблизо съм.

— Нали се разбрахме да си стоиш в хотела. Къде си ходил?

— Открих следа — отвърна той.

— Нима? — Сърцето й биеше лудо. Да не би да е разбрал за Степан. — Каква по-точно?

— Първо трябва да се отървем от Маккол. Иди на улица „Хатюи“ № 75. Чакай ме на рецепцията.

Обясни й точно какво трябва да прави. Тя го изслуша напрегнато.

— Сигурен ли си, че се налага, Джейсън?

— Прави каквото ти казвам — сряза я той — и всичко ще се оправи.

Анака затвори и спря такси. Качи се и даде на шофьора адреса, който Борн я накара да повтори. Щом тръгнаха, се огледа, но не видя Маккол, макар че беше сигурна, че я е проследил. След малко един очукан тъмнозелен опел си проправи път между колите и се залепи за таксито. Анака надзърна в страничното огледало на шофьора и видя познатото едро телосложение на американеца. На устните й се плъзна усмивка. Кевин Маккол захапа стръвта. Сега остава планът на Борн да проработи.

 

 

Степан Спалко, току-що завърнал се в сградата на „Хуманистас“ ООД в Будапеща, тъкмо преглеждаше международния трафик на тайните служби за някакви новини, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Какво има? — троснато попита той.

— Пътувам за среща с Борн на „Хатюи“ 75 — рече Анака.

Спалко се извърна и се отдалечи от инженерите, които обслужваха разкодиращите машини.

— Това е клиниката „Юросентър Био-I“. Значи знае за Петер Сидо.

— Каза, че е напипал нова следа, но не можах да измъкна нищо повече.

— За този човек няма прегради. Ще се погрижа за Сидо, но не бива да допускаш Борн да се приближава до кабинета му.

— Ясно — рече Анака. — Във всеки случай, преди това Борн ще трябва да се справи с агента на ЦРУ, който го следи.

— Борн ми трябва жив, Анака — жив е хиляди пъти по-ценен, поне засега. — Спалко пресяваше мислено възможностите, отхвърляше ги една по една, докато не стигна до приемливо решение. — Остави всичко на мен.

Анака кимна, таксито летеше напред.

— Можеш да разчиташ на мен, Степан.

— Знам.

Анака се загледа през прозореца.

— Така и не ти благодарих за баща ми.

— Отдавна трябваше да се случи.

— Хан си мисли, че съм ядосана, защото не съм го направила сама.

— И какво, прав ли е?

В очите на Анака имаше сълзи, тя ги избърса някак с досада.

— Все пак ми беше баща, Степан. Каквото и да е направил… все пак ми беше баща. Отгледал ме е.

— Но не те е отгледал както трябва, Анака. Никога не е знаел как да ти бъде баща.

Тя си спомни за лъжите, които сервира на Борн, без да й мигне окото, за перфектното детство, което винаги си бе мечтала да има. Баща й нито веднъж не й бе прочел приказка за лека нощ, нито веднъж не я бе преоблякъл; нито веднъж не бе дошъл на празник в училище — все беше някъде. А що се отнася до рождените й дни, винаги ги забравяше. Една сълза успя да се промъкне през преградата и се изтърколи по бузата й, заседна в ъгълчето на устата й, Анака усети соления вкус, сякаш подсилил горчивината на спомена.

Тръсна глава.

— Едно дете явно не може да осъди безапелационно родителите си.

— Не и аз.

— Било е различно. Пък и знам какво изпитваше към майка ми — подсети го тя.

— Обичах я, вярно. — В съзнанието на Спалко изплува образът на Саса Вадас: огромни очи, грейнали очи, кадифена кожа, пълната извивка на устните й, когато плавната й усмивка озари лицето ти, за да те приласкае. — Тя беше абсолютно уникална, особено създание, истинска принцеса, както подсказва името й.

— Тя беше роднина колкото на тебе, толкова и на мене — рече Анака. — Със сърцето си бе почувствала страданието ти, без да си й казал нещо.

— Чаках дълго време, за да отмъстя на баща ти, Анка, но никога не бих го направил, ако не бях сигурен, че и ти го искаш не по-малко от мен.

Анака се засмя, вече напълно беше се съвзела. Краткият емоционален момент, на който се бе поддала, я отврати.

— Не очакваш от мен да ти повярвам, нали, Степан?

— Виж, Анака…

— Не забравяй с кого говориш. Познавам те, ти уби баща ми в удобен за теб момент. И да, прав си, той щеше да каже на Борн всичко. А ако Борн бе научил достатъчно, щеше да те погне моментално. Това, че аз също исках смъртта на баща си, беше чисто съвпадение.

— Сега вече разбираш защо си толкова важна за мен.

— Може да е така, Степан, може и да не е — за мен няма никакво значение. Нямам представа как се гради емоционална връзка, дори да исках да опитам.

 

 

 

Мартин Линдрос представи официалните си документи лично на Ранди Драйвър, шефа на Директората за тактически несмъртоносни оръжия. Драйвър, който зяпаше Линдрос така, сякаш можеше да го стресне с поглед, взе документите без коментар и ги хвърли на бюрото си.

Беше заел стойка на изряден пехотинец — изправен, глътнал корема, стегнал мускули, готов да влезе в бой. Сините му очи, разстоянието, между които беше доста малко, изглеждаха почти кривогледи; изражението на лицето му беше сърдито. В кабинета му, където всичко беше бяло и метално, се носеше едва доловима миризма на дезинфектант, сякаш по случай идването на Линдрос бе поръчал да излижат още веднъж всичко.

— Личи, че си запретнал здраво ръкави след последната ни среща — каза той, без да поглежда събеседника си. Явно осъзна, че няма да го стресне само с поглед. Затова премина към словесна атака.

— Аз съм си такъв — работлив — отвърна Линдрос. — Ти просто ме принуди да си губя времето с глупости.

— Което ме прави изключително щастлив. — Физиономията на Драйвър леко се пропука в някакво подобие на усмивка.

Линдрос пристъпи от крак на крак.

— Защо гледаш на мен като на враг?

— Ами сигурно защото наистина си враг. — Драйвър най-сетне седна зад бюрото си от матирано стъкло и неръждаема стомана. — Как другояче да нарека човек, който ми се изтърсва изневиделица с намерението да ми разрови градината?

— Просто разследвам…

— Стига с тия простотии, Линдрос! — скочи Драйвър вбесен. — Почне ли лов на вещици, го надушвам от сто метра! Ти си хрътката на Стария. Не се опитвай да ме пързаляш. Изобщо не става въпрос за убийството на Алекс Конклин.

— И защо мислиш така?

— Защото това разследване е заради мен!

Сега вече Линдрос наистина остана заинтригуван. Не пропусна да забележи, че Драйвър току-що пъхна в ръката му силен коз. Сграбчи го, без да се колебае, и се усмихна велемъдро.

— И защо да искаме да разследваме точно теб, Ранди? — Подбираше внимателно думите си, като съвсем съзнателно избра да говори в множествено число, за да покаже, че действията му са изцяло подкрепени от директора. За да ядоса Драйвър допълнително, се обърна към него на малко име.

— Ти знаеш отговора, по дяволите! — изруга онзи, паднал в поставения от Линдрос капан. — Знаел си още първия път, когато дойде да душиш тука. Видях го изписано на лицето ти, когато отвори въпрос за Феликс Шифър.

— Искам да ти дам възможност да изчистиш нещата, преди да се явя пред директора. — Линдрос се забавляваше и следваше пътя, по който го поведе Драйвър, макар да не знаеше докъде ще го изведе. От друга страна, през цялото време беше нащрек. Едно подхлъзване, една грешка и Драйвър ще разбере, че действа слепешката, и ще се затвори, докато адвокатът му не го посъветва какво да предприеме. — Още не е късно да се възползваш.

Драйвър го изгледа за момент, после попи с ръка потното си чело. Отпусна се, преди да седне тежко в модернистичния си стол.

— Боже мили, каква каша! — пророни. Все едно някой го беше цапардосал мощно и в дробовете му не бе останала и капка въздух. Погледна картините на Ротко по стените, сякаш бяха врати, през които може да се измъкне. Най-накрая, примирил се със съдбата си, плъзна поглед към човека, който търпеливо стоеше прав пред бюрото му.

— Заповядай, заместник, седни — посочи му с ръка. Гласът му прозвуча тъжно. Щом Линдрос се настани, подхвана: — Всичко тръгна от Алекс Конклин. Така де, то май по принцип всичко започва с него, нали така? — Въздъхна, сякаш сполетян от внезапна носталгия. — Преди близо две години Алекс дойде при мен с предложение. Каза, че се сприятелил с някакъв учен от АМИПО. Станало случайно, макар че честно да ти кажа, Алекс е оплел толкова народ, че се съмнявам нещо в живота му да е станало случайно. Предполагам, вече си се досетил, че въпросният учен е Феликс Шифър.

Замълча за момент.

— Умирам за цигара. Нещо против?

— Трови се — отвърна Линдрос. Ето откъде идвала миризмата: освежител за въздух. В сградата, като във всяко правителствено учреждение, пушенето беше забранено.

— Няма ли да ми правиш компания? — попита. — Подарък от Алекс.

Линдрос отказа и Драйвър дръпна едно чекмедже, в което имаше кутия с пури, взе си една и изпълни целия ритуал по запалването й. Успокояваше си нервите. Заместник-директорът подуши аромата — пурата беше кубинска.

— Та, Алекс дойде при мен — продължи Драйвър. — Не, всъщност не се изразих точно… заведе ме на вечеря. Разказа ми как се запознал с въпросния човек, който работел за АМИПО. Феликс Шифър. Военните порядки не му били по вкуса и искал да се махне. Дали мога да помогна на приятеля му?

— И ти се съгласи просто ей така? — подпита Линдрос.

— Разбира се, че се съгласих. Предишната година генерал Бейкър, шефът на АМИПО, изтегли при себе си едно от нашите момчета. — Драйвър пафна от пурата. — Отмъщение му е майката. Веднага се възползвах от възможността да му го върна тъпкано на оня загубеняк Бейкър.

Линдрос се намести на стола.

— Конклин каза ли ти с какво се е занимавал Шифър в АМИПО?

— Естествено. Сферата му на дейност включвала опити с летливи частици. Разработвал методи за почистване на затворени помещения, заразени с биологични частици.

— Като антракс, да речем? — понадигна се Линдрос.

— Именно — кимна Драйвър.

— И докъде са стигнали опитите му?

— В АМИПО ли? Нямам представа.

— Но сигурно си се поинтересувал от постиженията му — все пак си го взел на работа.

Драйвър го стрелна с поглед, после натисна нещо по клавиатурата на компютъра си. Завъртя монитора така, че да виждат и двамата.

Линдрос се наведе.

— На мен ми изглеждат пълни глупости, ама аз хабер си нямам от научни дела.

Драйвър се втренчи в горящия край на пурата си, сякаш сега, когато бе настъпил моментът на истината, не можеше да си наложи да погледне Линдрос.

— Работата е там, че наистина са пълни глупости.

— Какво имаш предвид, по дяволите? — попита Линдрос, усети как кръвта изстива в жилите му.

Драйвър продължаваше да гледа отнесено края на пурата си.

— Шифър не е работил върху това — тук няма никакъв смисъл.

— Не те разбирам — поклати глава Линдрос.

— Опитвам се да ти кажа, че твърде е възможно докторът изобщо да не е специалист по летливите частици — въздъхна Драйвър.

— Тоест допускаш да се е занимавал с нещо друго, ако те разбирам правилно — в гърлото на Линдрос заседна ледено кълбо.

— Ами да, след като го казваш, съм склонен да се съглася. — Драйвър облиза устните си. — Възможно е Шифър да е работил по съвсем други проекти, за които не е искал да знаят нито АМИПО, нито ние.

— И защо не го питаш какви са тези проекти? — Линдрос изглеждаше объркан.

— Много бих искал — отвърна Драйвър. — Проблемът е, че не знам къде е Феликс Шифър.

— Ако ти не знаеш, кой би могъл да каже? — попита заместник-директорът.

— Единственият, който знаеше, беше Алекс.

— Господи, та Алекс Конклин е мъртъв! — Линдрос стана и се надвеси над бюрото, грабна пурата от устата на Драйвър. — Откога доктор Шифър е в неизвестност, Ранди?

— От шест седмици — отвърна онзи, затворил очи.

Сега вече Линдрос разбра. Ето защо Драйвър се бе държал толкова враждебно при предишната им среща. Бил е ужасен, че в Агенцията са разбрали за колосалния пробив в сигурността.

— Как, по дяволите, допусна това да се случи? — попита Линдрос.

Сините очи на Драйвър се втренчиха в него.

— Алекс е виновен. Доверих му се, но нима имах избор? Познаваме се от години — та той е легендарна фигура в Агенцията, за бога! А изведнъж какво направи? Скри Шифър вдън земя.

Драйвър втренчи мрачен поглед в пурата си.

— Той ме използва, Линдрос, изигра ме най-елегантно. Изобщо не е искал Шифър да работи за директората. Изобщо не го е направил в името на Агенцията и на всички нас. Измъкнал е доктора от АМИПО, за да може след това да го скрие.

— Но защо? Защо е искал Шифър да изчезне?

— Нямам идея. Де да знаех.

В гласа на Драйвър звучеше болка и Линдрос за пръв път го съжали. Излизаше, че всичко, което беше чувал за Александър Конклин, е вярно. Факирът на манипулациите, пазителят на всички черни тайни, агентът, който няма доверие на никого, освен на Джейсън Борн, неговото протеже. За миг се зачуди как ли ще се отрази тази информация на Стария. Двамата с Конклин бяха дългогодишни близки приятели; бяха израсли заедно в Агенцията — това бе техният живот. Разчитаха един на друг, вярваха си взаимно, а сега — този горчив хап. Конклин наруши почти всички основни правила на ЦРУ, за да се добере до целта си: доктор Феликс Шифър. Изигра не само Драйвър, но и ЦРУ. Как ще успее да опази Стария от тази новина? Но въпреки тези си мисли Линдрос си даваше сметка за неотложния въпрос, довел го в директората.

— Очевидно Конклин е знаел с какво реално се е занимавал доктор Шифър и е искал да държи нещата в свои ръце — продължи Линдрос. — Но какво, да му се не види, е това нещо?

Драйвър го погледна безпомощно.

 

 

Степан Спалко стоеше в центъра на площад „Капистран“, на хвърлей място от лимузината си. Над него се издигаше кулата „Мария Магдалена“ — единственият спомен от францисканската църква от ХШ в., чийто неф и олтар били унищожени от нацистите през Втората световна война. Докато чакаше, усети как режещият вятър развява черното му палто и се промъква към кожата му.

За всеки случай си погледна часовника. Сидо закъсняваше. Беше трениран да не се тревожи, но тази среща беше толкова важна, че не успя да потисне досадния гъдел на безпокойството. Глокеншпилът с двайсет и четири плочки, който се намираше на върха на кулата, удари петнайсет минути след кръглия час. Сидо закъсняваше недопустимо.

Спалко, загледан в постоянното движение на тълпите, тъкмо се канеше да наруши протокола и да се обади на Сидо по мобилния телефон, който лично му беше подарил, когато видя учения да бърза към него откъм другата страна на кулата. Носеше нещо, което му заприлича на бижутерско куфарче с мостри.

— Закъсня — кратко каза Спалко.

— Знам, но нищо не можеше да се направи — доктор Сидо обърса челото си с ръкава на палтото. — Едва го измъкнах от склада. Беше пълно със служители от лабораторията и трябваше да изчакам, докато хладнината стая се изпразни, за да не събуждам…

— Не тук, докторе!

Спалко, който едва се удържа да не го фрасне, задето онзи заговори по работа на обществено място, стисна Сидо за лакътя и почти го занесе до дебелите сенки, които хвърляше зловещият силует на бароковата каменна кула.

— Разбрахме се да си държиш езика зад зъбите пред други хора, Петер, забрави ли? — продължи Спалко. — Двамата с тебе сме част от елитна групировка. Вече ти го казах.

— Знам — нервно изфъфли Сидо, — но ми е трудно да…

— Не ти е трудно да им измъкваш парите, нали?

Сидо отвърна очи.

— Заповядай — рече. — Това е всичко, за което ме помоли, даже малко отгоре. — Вдигна куфарчето. — Хайде да приключваме. Трябва да се връщам в лабораторията. Когато се обади, правех изключително важно изчисление.

Спалко бутна ръката на Сидо.

— Изчакай малко, Петер. Още съвсем малко.

Очилата на Сидо блеснаха.

— Но нали ме извика, защото ти трябва сега — веднага. Както ти казах, веднъж поставен в преносимото куфарче, материалът е жив само за четирийсет и осем часа.

— Не съм забравил.

— Направо съм в шах, Степан. Поех огромен риск, като го изнесох от лабораторията в работно време. Сега трябва да се върна веднага, в противен случай…

Спалко се усмихна и в същото време затегна хватката около ръката на Сидо.

— Никъде няма да вървиш, Петер.

— Моля?

— Съжалявам, че не те предупредих по-отрано, но… хм, за парите, които ти плащам, не е достатъчно да ми осигуриш само продукта. Трябваш ми ти.

— Но това е невъзможно — поклати глава докторът. — Няма смисъл да ти го казвам!

— Няма невъзможни неща, Петер — и няма смисъл да ти го казвам.

— Не, изключено. Точка по въпроса — отсече Сидо.

Спалко се усмихна мило и извади от вътрешния джоб на палтото си снимка.

— Каква беше приказката за снимката и оригинала? — попита, докато му я поднасяше.

— Откъде имаш снимка на дъщеря ми? — преглътна докторът.

Усмивката на Спалко не слезе от устните му.

— Направена е лично от един от хората ми, Петер. Виж датата.

— От вчера е. — В пристъп на бяс Сидо разкъса снимката. — В наши дни са възможни всякакви фалшификации — рече, внезапно успокоен.

— Напълно си прав. Но те уверявам, че специално тази снимка си е съвсем истинска.

— Лъжец! Аз съм дотук! Пусни ме!

Спалко го пусна.

— Не искаш ли да поговориш с Роза, Петер? — попита, докато Сидо се отдалечаваше. Подаде му телефона си. — Имам предвид веднага?

Доктор Сидо спря насред крачка. Обърна се. Лицето му беше потъмняло от гняв и едва сдържан страх.

— Ти ме убеди, че си приятел на Феликс. Приех те за свой приятел.

Спалко продължи да държи телефона в протегнатата си ръка.

— Роза би се радвала да поговори с теб. Ако сега си тръгнеш… — Сви рамене. В тишината надвисна заплаха.

Бавно, тежко Сидо се върна. Взе телефона в свободната си ръка, долепи го до ухото си. Установи, че сърцето му бие толкова лудешки, че му пречи да мисли.

— Роза?

— Татко? Татко? Къде съм? Какво става?

Паниката в гласа на дъщеря му го хвърли в неописуем ужас. Не си спомняше някога да е бил по-уплашен.

— Ти ми кажи какво става, скъпа?

— В стаята ми нахлуха някакви мъже, сграбчиха ме, нахлузиха ми качулка на главата…

— Достатъчно — рече Спалко и взе телефона от треперещата ръка на Сидо. Прекъсна връзката и си прибра телефона.

— Какво си й сторил? — гласът на доктор Сидо трепереше от внезапно сполетялото го нещастие.

— Все още нищо. И нищо няма да й се случи, Петер, докато ми се подчиняваш.

Сидо преглътна, Спалко пак го стисна за ръката.

— Къде… къде отиваме?

— Ще направим малка обиколка — отвърна Спалко и поведе жертвата си към очакващата го лимузина. — Приеми го като ваканция, Петер. Заслужен отдих.