Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (16)

Петнайсета глава

От шока ги изтръгна настоятелен вой на сирени, който ту се усилваше, ту заглъхваше. Борн изтича до прозореца и погледна към Розовия хълм; по улицата се изкачваха пет-шест коли — опел астра и шкода фелиция — със синьо-бели буркани. Отвътре наизскачаха полицаи и се втурнаха право към сградата на Молнар. Поредният капан! Сцената толкова приличаше на случилото се в къщата на Конклин, че Борн беше сигурен, че е дело на един и същи човек. А това беше важно, защото му показваше две неща: първо, че двамата с Анака са били наблюдавани. От кого? Хан? Едва ли. Хан предпочиташе директното нападение. Второ, Хан вероятно бе казал истината, когато твърдеше, че не е отговорен за смъртта на Алекс и Мо. Борн нямаше основание да мисли, че Хан го е излъгал. Но все някой беше извикал полицията у Конклин. Дали човекът, за когото работи този някой, се е установил в Будапеща? Твърде е възможно. Преди да бъде убит, Конклин се е стягал да заминава за Будапеща. Доктор Шифър също е бил тук заедно с Янош Вадас и Ласло Молнар. Всички пътища водеха към този град.

Докато в главата му се блъскаха всички тези мисли, Борн извика на Анака да избърше чашата и да я остави, да не забравя и крана на чешмата. Самият той грабна лаптопа на Молнар, изтри стереоуредбата и дръжката на входната врата и двамата изхвърчаха от апартамента.

Полицаите вече тичаха нагоре по стълбите. За асансьора и дума не можеше да става — сигурно щеше да е пълен с полиция.

— Нямаме друг избор, освен да продължим нагоре — извика Борн, докато тичаха.

— Но защо са тук? — не разбираше Анака. — Откъде са знаели, че сме в апартамента?

— Няма друг начин, освен някой да ни е следил — отвърна Борн, без да спира. Не му се нравеше положението, в което ги поставяше полицията. Прекрасно помнеше съдбата на снайпериста в катедралата „Матяш“. Качваш ли се нагоре, често падаш лошо.

Бяха стигнали етажа под покрива, когато Анака го дръпна за ръката.

— Насам!

Поведе ги към страничен коридор. Зад тях стълбището се тресеше от стъпките на много хора, тръгнали да заловят свиреп убиец. В дъното на коридора имаше врата, която приличаше на авариен изход. Анака я отвори. Озоваха се в късо коридорче, има-няма три метра, в края на което имаше друга врата, този път от метални плоскости. Борн изпревари Анака.

Забеляза, че вратата е залостена отгоре и отдолу. Плъзна плоскостите и я отвори. Зад нея имаше само тухлена стена, беше студено като в гроб.

 

 

— Ще огледате ли тук! — разпореди инспектор Сила, без да обръща внимание на новия си колега, който бе оповръщал лъснатите си обувки. Академията определено не ги подготвя както едно време, рече си, докато оглеждаше натъпкания в собствения му хладилник нещастник.

— В апартамента няма никого — отвърна един полицай.

— Въпреки това проверете за отпечатъци — настоя инспекторът. Беше едър русоляв мъж със счупен нос и умни очи. — Съмнявам се, че злодеят е бил толкова тъп, че да остави следи, но човек никога не знае. — Посочи жертвата.

— Огледай тези следи от изгаряне. А прорезните рани изглеждат доста дълбоки.

— Изтезаван е — заключи сержантът му, атлетичен младок, — при това от професионалист.

— Бих казал, повече от професионалист — додаде инспектор Сила и се наведе към хладилника да подуши отблизо, сякаш трупът беше месо, за което имаше съмнения, че е започнало да се разваля. — Този човек е изпитвал удоволствие от стореното.

— Анонимният глас по телефона съобщи, че убиецът е в апартамента.

— Ако не в апартамента, то със сигурност в сградата — вдигна глава инспекторът. — Отдръпна се, за да направи място на току-що пристигналия екип криминалисти, въоръжени с куфарчета и фотоапарати със светкавици. — Разпореди се да бъде покрита цялата сграда.

— Вече го направих — отвърна сержантът, сякаш за да подскаже елегантно на шефа си, че не възнамерява цял живот да си остане сержант.

— Достатъчно време посветихме на мъртвия — заключи инспектор Сила, — да вървим при извършителите.

Пътьом сержантът доложи, че асансьорът е под наблюдение, както и долните етажи.

— Единственият изход на убиеца е нагоре.

— Разположете стрелци по покрива — заповяда инспекторът.

— Вече са на позиции — веднага отвърна сержантът. — Пуснах ги в асансьора още с влизането в сградата.

— Колко етажа има нагоре? Три? — попита Сила.

— Тъй вярно, сър.

Инспекторът се заизкачва, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Щом покривът е под наблюдение, няма закъде да бързаме.

Съвсем скоро намериха вратата към коридорчето.

— Накъде води това?

— Нямам представа, сър — отвърна сержантът, ядосан на себе си, че няма готов отговор.

Двамата мъже стигнаха до дъното на коридора и застанаха пред металната врата.

— Виж ти, виж. Има резе отгоре и отдолу. — Наведе се и огледа резетата. — Били са дръпнати съвсем наскоро.

— Явно убиецът е останал не по-малко изненадан от нас.

Сила заоглежда тухлената стена, за да види дали няма нещо необичайно. Плъзна ръка и заопипва тухлите една по една — шестата помръдна. Като очакваше сержантът му да възкликне, инспекторът вдигна ръка пред устата си и го погледна строго. Наведе се към него.

— Вземи трима души и покрийте съседната сграда — рече в ухото му.

Отначало Борн, напрегнал максимално слуха си, помисли, че едва доловимия в непрогледния мрак звук издават плъховете, с които споделяха неудобното пространство между стените на сградата на Молнар и съседния блок. Но после шумът се повтори и той разбра какво е — стържене на тухла по хоросан.

— Откриха скривалището ни — прошепна и сграбчи Анака. — Трябва да се махаме.

Нишата, в която се бяха скрили, беше съвсем тясна, нямаше и метър дълбочина, но над главите им не се виждаше таван. Бяха стъпили на нещо като под от метални тръби. Не изглеждаше много надежден и Борн изобщо не искаше да мисли за бездната, която щеше да зейне под краката им, ако някоя от тръбите се измести.

— Знаеш ли как да се измъкнем? — попита я.

— Мисля, че да.

Анака се обърна надясно и заопипва стената на съседната сграда.

Спъна се, но успя да се задържи.

— Трябва да е някъде тук — измърмори.

Продължиха напред, като стъпваха леко и внимателно.

Внезапно една тръба поддаде под тежестта на Борн и кракът му пропадна в празното пространство. Той се наклони рязко, рамото му се удари в стената и лаптопът на Молнар се изплъзна от ръката му. Той посегна да го хване, Анака пък се протегна да задържи него и го издърпа нагоре. Компютърът се удари в една от тръбите, преобърна се и полетя в бездната, изгубен навеки.

— Добре ли си? — попита тя, щом той успя да се поизправи.

— Нищо ми няма, но лаптопът на Молнар падна.

Миг по-късно замръзна на място. Долови движение някъде зад тях — бавно и потайно; в пролуката дишаше още някой. Борн стисна фенерчето, пръстът му докосна плъзгача.

— Той е тук. Приказките са забранени.

Усети как тя кимна, дори долови аромата на тялото й — цитрус и мускус.

Нещо изтрака зад гърба им — обувката на полицая бе ритнала спойката между две тръби. Всички застинаха по местата си. Сърцето на Борн биеше лудо. В следващия миг ръката на Анака намери неговата и го дръпна покрай стената до едно място, където мазилката липсваше или беше изкъртена нарочно.

Но изникна нов проблем. Пъхнеха ли се в пролуката в стената, полицаят зад тях щеше да види светлината, макар и съвсем слаба, нахлуваща от другия край на своеобразния тунел. И щеше да разбере накъде са свърнали. Борн реши да рискува.

— Дай ми знак миг преди да се пъхнеш в дупката — прошепна той, допрял устни в ухото й.

Тя го стисна за ръката, за да му покаже, че е разбрала, и остана хваната за него. При следващото стискане той насочи фенерчето право зад тях и го включи. Внезапният сноп светлина временно ослепи преследвача им и Борн насочи енергията си да помогне на Анака да се пъхне през дупката с размери метър на метър.

Тя успя да се промуши, но в следващия миг Борн, който продължаваше да свети в очите на противника им, усети как тръбите под краката му започнаха да вибрират. Секунда след това получи мощен удар по главата.

 

 

Инспектор Сила напрегна взор въпреки ослепителната светлина. Хванаха го неподготвен — нещо, което го вбеси, понеже се гордееше със способността си винаги да предвижда всички възможни ситуации. Разтърси глава, не помогна — снопът светлина го заслепяваше напълно. Ако остане на място, докато фенерчето изгасне, убиецът със сигурност ще му се изплъзне. Реши да действа изненадващо и да атакува, въпреки че не вижда нищо. Изсумтя, засили се по тръбите и връхлетя върху извършителя с главата напред.

В такова тясно и тъмно пространство не можеше да се разчита на видимост, така че се довери изцяло на юмруците, пръстите на ръцете и върховете на обувките си — точно както ги учеха в академията. Беше човек, който вярва в дисциплината, строгите мерки и силата на преимуществото. Докато летеше напред, си помисли, че извършителят едва ли би очаквал сляпа атака, така че полицаят се постара да го засипе с градушка от юмручни удари за възможно най-кратко време, за да се възползва максимално от елемента на изненадата.

Но убиецът се оказа силен и трениран. Още по-лошо — явно имаше богат опит в ръкопашния бой и Сила веднага разбра, че ако схватката се проточи, ще я загуби. Трябваше да надделее бързо и сигурно. Увлечен в осъществяването на намерението си, допусна фаталната грешка да оголи страничната част на врата си. Усети силен натиск, но не и болка. Коленете му се подкосиха, но той вече беше изгубил съзнание.

Борн се пъхна през дупката в стената и помогна на Анака да върнат тухлите по местата им.

— Какво стана? — попита тя, останала почти без дъх.

— Полицаят се оказа по-умен, отколкото очаквах.

Озоваха се в друг къс тухлен коридор. Минаха през една врата и вече бяха в коридора на съседната сграда, облян в мека светлина, която струеше от аплиците по облицованите с тапети стени. Тук-там имаше тъмни дървени пейки.

Анака вече беше натиснала бутона на асансьора, но миг преди той да спре на техния етаж, Борн забеляза през решетката двама полицаи с извадени оръжия.

— О, не! — извика той и дръпна Анака към стълбището. В същия миг отдолу се чу тежко дишане и той разбра, че пътят им е пресечен. Двамата полицаи вече излизаха от асансьора и се втурнаха по коридора след тях. Борн дръпна Анака нагоре по стълбите. За секунди отключи първата попаднала пред погледа му врата и двамата скочиха вътре, преди полицаите да са се появили на площадката.

Апартаментът, в който влязоха, беше тъмен и тих. Не можеше да се каже дали вътре има някой. Борн мина до страничния прозорец, отвори го и огледа каменния перваз над тясна уличка, където бяха оставени три огромни контейнера за боклук. Откъм улица „Ендроди“ идваше достатъчно светлина. Три прозореца по-нататък тръгваше аварийна пожарна стълба, която слизаше до пустата — поне на вид — уличка.

— Хайде — извика той и прекрачи върху перваза.

— Да не си се побъркал? — облещи се насреща му Анака.

— Искаш да те хванат ли? — Той я изгледа спокойно. — Това е единственият изход.

— Страх ме е от високо — преглътна тя.

— Не сме чак толкова високо — успокои я той и й подаде ръка, подкани я с пръсти. — Хайде, нямаме време за губене.

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи до него, той затвори прозореца след нея. Тя се обърна и погледна надолу и ако Борн не я беше сграбчил, щеше да полети в бездната. Той я залепи за каменната стена на сградата.

— Господи, нали каза, че не сме чак толкова високо!

— Ами да, от моя гледна точка е така.

— Ще ти го върна тъпкано — прехапа устни тя.

— Вече се опита. — Стисна я за ръката. — Просто ме следвай и всичко ще бъде наред — обещавам ти.

Придвижиха се до края на перваза. Не искаше да я притеснява, но наистина нямаха време за губене. Полицията беше плъзнала из цялата сграда и беше въпрос на броени минути, докато стигнат и до тази задна уличка.

— Сега ще трябва да ме пуснеш — рече той и веднага, видял какво се кани да направи тя, додаде строго: — Не гледай надолу! Ако усетиш, че ти се завива свят, обърни поглед към стената, съсредоточи се върху нещо малко, някакъв орнамент примерно, все едно какво. Насочи мислите си към него и страхът ти ще се изпари.

Тя кимна, пусна го и той разтвори крака, за да стъпи на съседния перваз. Протегна нагоре дясната си ръка и успя да се хване над близкия прозорец, после премести тежестта от левия върху десния си крак. Отлепи левия си крак от първия перваз, на който стоеше Анака, и се плъзна леко върху втория. Обърна се и се усмихна, протегна й ръка.

— Сега си ти.

— Не! — Тя разтърси енергично глава. Лицето й беше бяло като платно. — Не мога да го направя.

— Напротив, можеш. — Подкани я с пръсти. — Хайде, Анака, направи първата стъпка, останалото е лесно. Просто изместваш тежестта от ляво на дясно.

Тя продължаваше да върти глава безмълвно.

Той все така й се усмихваше, без да й показва нито капка от нарастващото си притеснение. Тук, застанали на външната стена на сградата, бяха напълно незащитени. Ако в този момент полицията влезе в уличката — край с тях. Трябваше да се доберат до пожарната стълба, при това по най-бързия начин.

— Протегни крак, Анака, сложи го на съседния перваз.

— Божичко! — Стоеше на ръба, точно там, където бе стоял той преди секунди. — Ами ако падна?

— Няма да паднеш.

— Но аз…

— Ще те хвана. — Усмивката озари цялото му лице. — Хайде, време е да вървим.

Тя изпълни напътствията му и преметна десния си крак на ръба на другия перваз. Той й показа как да се хване над главата си с дясната си ръка. Послуша го незабавно.

— А сега прехвърли тежестта от ляво на дясно и вдигни левия си крак.

— Не мога да мръдна.

Борн усети, че очите й всеки момент ще се стрелнат надолу.

— Затвори очи — каза й. — Усещаш ли ръката ми върху твоята? — Тя кимна, сякаш се опасяваше, че вибрациите от гласа й ще я запратят директно в бездната. — Прехвърли тежестта, Анака. Просто натисни върху десния си крак. Точно така, а сега отлепи левия изцяло и прехвърли…

— Не!

Прегърна я през кръста.

— Добре, тогава от теб се иска само да отлепиш левия си крак от перваза. — Щом тя го направи, той я вдигна и в следващия миг вече я бе долепил плътно до себе си. Тя се притисна в него, треперейки от страх и от освободеното напрежение.

Оставаха още само два перваза. Съпроводи я до края на втория и повториха упражнението. Колкото по-бързо приключат, толкова по-добре и за двамата. Втория и третия път тя се справи доста по-добре — дали от нерви или просто успя да изключи съзнанието си и да следва безпрекословно напътствията му.

Най-сетне стигнаха до пожарната стълба и заслизаха към улицата. Лампата откъм улица „Ендроди“ хвърляше дълги сенки върху асфалта. Борн се изкуши да я угаси с един изстрел, но не посмя. Предпочете да забърза темпото надолу.

Намираха се на една ръка разстояние от вертикалната падаща стълба, която щеше да ги отведе право на паважа, когато с периферното си зрение той забеляза промяна в светлинния фон. От двете страни на уличката се промъкваха сенки. Беше двойка полицаи.

Още щом нарушителят беше забелязан, сержантът на Сила взе един полицай и двамата излязоха да обиколят отвън. Оказа се прав — забелязаха, че се бе промъкнал към съседната сграда. След успешното бягство от апартамента на Молнар едва ли щеше да се остави да го заловят на стълбището. Което означаваше, че ще потърси изход навън, и сержантът искаше да покрие всички възможни пътища за бягство. Изпрати човек на покрива, по един на двата входа — главния и задния. Остана само страничната уличка. Нямаше представа как престъпникът би се добрал до там, но не искаше да рискува.

За щастие още щом сви към уличката, забеляза нечий силует на пожарната стълба. Благодарение на светлината откъм улица „Ендроди“ видя колегата си да се приближава отсреща. Вдигна ръка и му посочи фигурата на стълбата. Тръгна с пистолет в ръка към падащата стълба, фигурата се размърда и внезапно като че се разполови. Сержантът ахна от изненада. Значи са двама.

Вдигна пистолета си и стреля. От металната стълба се разхвърчаха искри, едната фигура се хвърли във въздуха, сви се на кълбо и изчезна между двата огромни контейнера за боклук. Полицаят се втурна в атака, но сержантът остана на място. Видя как колегата му стига до ъгъла на близкия контейнер и се привежда напред, за да се пъхне в пролуката.

Сержантът вдигна глава към втората фигура. На мъждивата светлина не се виждаше много добре, но горе като че ли нямаше никого. И по стълбата не се забелязваше движение. Къде ли се дяна вторият престъпник?

Погледна обратно към полицая, но не го видя. Направи няколко крачки напред, извика го по име. Никакъв отговор. Извади радиостанцията си, за да извика подкрепление, когато нещо се стовари отгоре му. Олюля се и се строполи на земята, успя да се вдигне на коляно, разтърси глава. Изведнъж от тъмнината между двата контейнера изскочи фигура. Докато осъзнае, че не е колегата му, получи удар, от който загуби съзнание.

— Постъпи ужасно глупаво — рече Борн и се протегна да помогне на Анака да стане от паважа.

— Благодаря. — Отблъсна ръката му и се изправи сама.

— Май спомена, че те е страх от високо.

— От смъртта ме е страх повече.

— Да изчезваме, преди да са надошли още полицаи. Май ти трябва да водиш.

 

 

Светлината на лампата помогна на Хан да види как Борн и Анака се измъкват от уличката. Макар да не успя да различи лицата им, разпозна Борн по фигурата и походката. Що се отнася до жената, съзнанието му я регистрира, но не й обърна почти никакво внимание. И той като Борн беше по-заинтригуван от въпроса какво е привлякло полицията в апартамента на Ласло Молнар точно когато и Борн е там. И пак като Борн се удиви от странно близкото развитие на нещата тук и в имението на Конклин в Манасас. Усещаше се почеркът на Спалко. Проблемът беше, че за разлика от Манасас, когато Хан забеляза човека на Спалко, сега нямаше и следа от него — Хан бе огледал внимателно всички сгради в района на Молнаровия блок. Кой тогава е извикал полицията? Все трябва да е имало някой на място, за да им се обади, щом Борн и жената се появят на местопрестъплението.

Запали колата, която беше взел под наем, и успя да види как Борн се качва в такси. Хан, който вече познаваше Борн, бе готов за всякакви смени на посока, превозни средства и други номера, имащи за цел да освободят преследвания от преследвачите му.

Най-накрая таксито на Борн стигна до улица „Фо“. Четири пресечки северно от великолепните кубета на банята „Кирали“ Борн слезе от колата и се насочи към жилшцна сграда на номер 106–108.

Хан намали и спря край отсрещния тротоар малко по-напред по улицата — не искаше да минава пред входа. Изключи двигателя и потъна в тъмнина. Алекс Конклин, Джейсън Борн, Ласло Молнар, Хасан Арсенов. Сети се за Спалко и се зачуди как тези толкова различни имена са навързани едно за друго. Трябва да има някаква логика, не може да няма, но каква ли е?

Прекара в размисъл следващите пет-шест минути, докато пред входа на номер 106–108 спря друго такси, от което слезе млада жена. Напрегна взор да види лицето й, преди тя да изчезне зад тежката врата на входа, но успя да различи само червената й коса. Зачака, загледан във фасадата на сградата. Борн не бе включил стълбищното осветление, което най-вероятно означаваше, че чака жената — тоест, че отиват в нейния апартамент. Около три минути след влизането на жената, в унисон с очакванията на Хан, светна прозорец — на последния, четвърти етаж.

Успокоен, че знае къде са отишли, азиатецът се отпусна, за да потъне в зазен^[1], но след като опитите му за прочистване на съзнанието не дадоха никакъв резултат в продължение на цял час, се отказа. В тъмното ръката му намери каменната фигурка на Буда. Почти веднага след това потъна в дълбок сън, който го запрати в недрата на вечния му кошмар.

Водата е синьо-черна, върти се яростно, сякаш задвижвана от злокобна енергия. Той се опитва да излезе на повърхността, протяга се, докато костите му изпращят от напрежение. Но каквото и да прави, продължава да потъва в тъмнината, дърпан от въжето, завързано около глезена му. Дробовете му горят. Копнее за глътка въздух, но знае, че отвори ли уста, водата ще нахлуе в гърлото му и той ще се удави.

Протяга се надолу, мъчи се да развърже въжето, но пръстите му не успяват да захванат хлъзгавата повърхност. Усеща ужаса от онова, което го дебне в тъмнината — като ток, разтърсващ тялото му. Ужасът го потиска като грях. Удържа порива си да заговори. В този миг чува шум, надигнал се от бездната — камбанен звън, напев на монаси, които червените кхмери всеки миг ще посекат. Постепенно звукът се избистря и песента се подема от един-единствен глас, чист тенор, който повтаря някакви звуци, подобни на молитва.

Взира се все по-напрегнато в мрака, докато накрая започва да различава силуета на фигурата, завързана за другия край на въжето — тежестта, която го тегли упорито към неговата съдба и която най-вероятно произвежда звука. Знае, че тази фигура, която мощното течение под него върти яростно, му е позната до болка — като собственото му лице, като собственото му тяло. Но изведнъж, толкова рязко, че потръпва до мозъка на костите си, осъзнава, че звукът всъщност не идва от тази позната фигура, понеже тя е мъртва — именно поради това тежестта й го дърпа надолу, за да го удави.

Звукът като че приближава и скоро той разпознава кристалния тенор — собственият му глас, извиращ от дълбините на душата му. Изведнъж докосва всяка фибра на съществото му.

— Лий-Лий! Лий-Лий! — запява, миг след това се удавя…