Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (23)

Двайсет и втора глава

Анака, в очакване на благоприятния момент, остави Маккол да предприеме първата крачка, след което сви ръка в лакътя, вдигна го и блъсна американеца в рамото, при което той изгуби мишената си и куршумът прелетя над главата на Борн и се заби високо в стената.

Маккол изрева бясно, протегна лявата си ръка, като в същото време се опитваше да стабилизира дясната, за да се прицели наново. Пръстите му се вкопчиха в косата на Анака, дръпнаха здраво и тя залитна. В същия миг Борн измъкна керамичния пистолет изпод завивката си. Искаше да застреля натрапника право в гърдите, но Анака му пречеше на видимостта. Прицели се леко встрани и уцели противника в дясната ръка. Онзи изпусна пистолета си, от раната шурна кръв. Останал невъоръжен, Маккол дръпна Анака пред гърдите си като жив щит, тя изпищя.

Подпрян на коляно, Борн се мъчеше да стабилизира ръката си, докато Маккол, притиснал Анака пред себе си, заотстъпва към отворената врата.

— Това не е краят — изсъска американецът, вперил поглед в Борн. — Още не съм се провалял в заповед за елиминиране. Не възнамерявам да го правя и сега.

След тази заплаха сграбчи Анака и я запрати към стаята.

Борн се надигна от мястото си и успя да я хване, преди тя да се е блъснала в дивана. Остави я и хукна към коридора, но щом се показа на прага, видя как вратата на асансьора се затваря. Завтече се по стълбите, накуцвайки. Раната отстрани до корема му пареше болезнено, краката му бяха слаби. Задъха се и адски му се прииска да спре, поне колкото да възстанови дишането си, но продължи, като прескачаше стъпалата по две по три. При горната площадка на първия етаж се подхлъзна на ръба на едно стъпало и полетя надолу, останалите взе къде пълзешком, къде с премятане. Изохка и се изправи, блъсна вратата и се озова във фоайето. По мраморните плочки на пода имаше следи от кръв, но убиецът не се виждаше. Пристъпи напред във фоайето и краката му изневериха. Остана да седи на земята полузамаян, стиснал пистолета си, дланта на другата му ръка почиваше на бедрото му. В очите му се четеше болка, имаше чувството, че е забравил как се диша.

„Трябва да го догоня това копеле“, помисли си. Но в главата му нещо бучеше неистово, постепенно осъзна, че вероятно е сърцето му, което блъска лудо в гърдите. Не можеше да мръдне поне за момента. За няколкото мига, докато се появи Анака, успя да осъзнае, че инсценираната му смърт в Париж е заблудила Агенцията за кратко.

На лицето на Анака беше изписана тревога.

— Джейсън! — Коленичи край него и го обгърна с ръце.

— Помогни ми да стана.

Пое част от тежестта му и го повдигна.

— Къде е? Накъде избяга?

Той не успя да й отговори. „Боже, помисли си, тя май е права.“ Явно наистина му беше нужна медицинска помощ.

 

 

Може би причината да дойде на себе си толкова скоро беше злъчта, насъбрана в сърцето му. Освести се и излезе от шкодата броени минути след нападението. Главата го болеше зверски, но внезапната атака беше наранила повече егото му. Прехвърли в ума си цялата жалка сцена. С категоричност, от която му се преобърна стомахът, отсече, че причината за уязвимостта му са нелепите и опасни чувства, които изпитва към Анака.

Какво по-красноречиво доказателство, че не бива да допуска да се обвързва емоционално? Първо, заплати скъпо и прескъпо за чувствата към родителите си; после дойде обвързването с Ричард Уик; а в последните години и романът му с Анака, която, както се оказа, от самото начало е предавала всичко на Степан Спалко.

За него пък изобщо не искаше да се сеща. Познаваме се от доста време. Имаме общи тайни, доста съкровени при това. Това бяха думите на Спалко при срещата им в Грозни. Ще ми се да вярвам, че отношенията помежду ни не са просто като на бизнесмен и клиент.

И Спалко като Ричард Уик се бе опитал да прекрачи дистанцията. Уж искаше да станат приятели, да вкара Хан в своя затворен и, така да се каже, интимен свят. Безупречната ти репутация до голяма степен се дължи на задачите, поставяни ти от мен. Сякаш Спалко, също като Уик, се мислеше за благодетел на Хан. Тези хора живееха с илюзията, че са избрани, че са част от някакъв елит. Спалко, също като Уик, измами Хан, за да го употреби както му е удобно.

Какво иска Спалко от него? Всъщност вече почти не го интересуваше. Спалко е минало. Сега мислеше само за отмъщение — за онзи акт на справедливо възмездие, който щеше да изправи миналите несправедливости. Не можеше да се задоволи с по-малко от смъртта на Спалко. Това щеше да е първата и последна поръчка, която Хан възнамеряваше да изпълни за себе си.

И тогава, докато се спотайваше в сенките край входа и несъзнателно разтриваше цицината, появила се на главата му след удара, чу гласа й. Идваше от дълбинето, от сенките около душата му, за да изплува чак до повърхността, а после да поеме обратно към дъното под бурните вълни.

— Лий-Лий! — пророни тя. — Лий-Лий!

Чу гласа й, който го зовеше. Хан знаеше какво иска тя от него — да се присъедини към нея в дълбинните води. Главата му щеше да се пръсне от болка, притисна я между дланите си и от устните му се изтръгна жаловит стон, сякаш последното балонче въздух напусна дробовете му. Лий-Лий. Толкова отдавна не беше мислил за нея — а може би беше мислил? Сънуваше я почти всяка нощ. Отне му доста време, докато го осъзнае. Защо? Какво се беше променило сега, та да го навести толкова категорично след всичките изминали години?

Тогава чу да се тряска врата и вдигна глава точно навреме, за да види от входа на №106-108 да излиза тичешком едър мъж. Държеше едната си ръка с другата и по кървавата диря след него Хан предположи, че човекът е имал среща с Джейсън Борн. Устните му се извиха в усмивка, разбра, че това е нападателят му.

Обзе го внезапен порив да го убие, но се овладя и реши друго. Излезе от сянката и хукна след фигурата, която се отдалечаваше по улица „Фо“.

 

 

Синагогата на улица „Дохани“ беше най-голямата в Европа. Западното крило на масивната сграда беше със сложна тухлена фасада в синьо, червено и жълто — хералдическите цветове на Будапеща. Над входа имаше огромен витраж. Над тази внушителна гледка се издигаха две мавритански многоъгълни кули, завършващи с удивителни медни и златни куполи.

— Ще вляза да го извикам — рече Анака, щом слязоха от шкодата. От службата на Ищван се опитаха да я свържат с негов колега, но тя настоя да се види с доктор Амбрус, като обясни, че той е отколешен приятел на семейството й. Така че накрая й казаха къде може да го намери.

— Колкото по-малко хора те видят в това състояние, толкова по-добре.

Борн беше съгласен с нея.

— Виж, Анака, вече изгубих броя на случаите, в които ми спасяваш живота.

— Ами престани да броиш — усмихна му се тя.

— Човекът, който те нападна…

— Кевин Маккол.

— Да, та той е агент за специални поръчки на ЦРУ. — Нямаше нужда да й обяснява в какво се състоят тези поръчки. Това беше друго нейно ценно качество. — Справи се чудесно с него.

— До момента, когато не ме превърна в свой щит — горчиво рече тя. — Не биваше да допускам…

— Все едно, нали се измъкнахме. Останалото е без значение.

— Но той избяга и кой знае кога…

— Следващия път ще съм готов да го посрещна.

Усмивката се върна на лицето й. Поведе го към двора на синагогата и го остави там с уверението, че може да чака спокойно, без да се притеснява от непредвидени срещи.

 

 

Ищван Амбрус, познатият лекар на Янош Вадас, беше на служба в синагогата, но се отзова веднага щом Анака му каза, че случаят е спешен.

— Разбира се, за мен е удоволствие да ти помогна с каквото мога, Анака — рече, надигна се от мястото си и двамата закрачиха под великолепните полилеи към изхода. Зад гърба им остана гигантският орган с пет хиляди тръби — доста необичайна гледка в еврейски храм, — на който някога са свирели Ференц Лист и Камий Сен Санс.

— Смъртта на баща ти беше тежък удар за всички ни. — Той пое ръката й и я стисна за кратко. Имаше здравите, силни пръсти на хирург или зидар. — Държиш ли се, скъпа?

— Справям се — отвърна тя тихо и го изведе навън.

 

 

Борн седеше на двора, където бяха погребани пет хиляди евреи, загинали в жестоката зима на 1944–1945 г., когато Адолф Айхман превърна синагогата в концентрационно депо, откъдето изпрати десет пъти по толкова хора в лагерите на смъртта. Дворът, затворен между арките на вътрешната лоджия, беше пълен с паметни плочи, обрасли с тъмнозелен бръшлян. Стволовете на дърветата също бяха пристегнати в хватката на увивното растение. Студеният вятър свистеше в листата — звук, който на място като това сякаш идеше от далечни гласове.

Беше почти невъзможно да седиш в този двор и да не си мислиш за мъртвите и за ужасните страдания, изживени през онези мрачни времена. Запита се дали над главите им не е надвиснал поредният такъв страшен период. Сепна се от мислите си и видя Анака в компанията на елегантен и пъргав мъж с тънки мустачки, обло лице и розови бузи. Беше облечен в кафяв костюм с жилетка. Обувките на малките му крачета бяха излъскани до блясък.

— Е, значи вие сте въпросният човек, претърпял злополука — рече онзи, след като Анака ги представи, уточнявайки, че Борн владее родния им език. — Не, не ставайте — спря го с ръка, седна до него и започна прегледа. — Какво да ви кажа, сър, Анака ми е спестила някои елементи от реалното състояние на нещата. Изглеждате като човек, минал през месомелачка.

— Така се и чувствам, докторе — Борн трепна неволно, щом пръстите на Амбрус докоснаха по-болезнено място.

— На идване забелязах, че сте потънали в размисъл — подхвана разговор унгарецът. — В известен смисъл мястото е доста потискащо, целият този двор, пълен с жертви, а в по-широк смисъл и за всички загуби на човечеството по време на холокоста. — Пръстите му бяха изненадващо леки и чевръсти, докато опипваха болезнената подутина отстрани на корема на Борн. — Но какво да ви кажа, в историята от онова време има и светли мигове. Преди идването на Айхман и копоите му равинът и неколцина духовници успели да изнесат двайсетте и седем свитъка на Тората от кивота във вътрешността на синагогата. Изнесли ги и ги заровили в християнско гробище, където те останали на сигурно място чак до края на войната, далеч от ръцете на нацистите. — Усмихна се. — Е, какъв е изводът? И в най-тъмната нощ има надежда да проблесне зора. Човек не знае откъде ще получи съчувствие. А вие имате две счупени ребра.

Изправи се.

— Да вървим. У дома имам всичко необходимо, за да ви превържа. След около седмица болката ще се уталожи и ще бъдете като нов. — Размаха дебелия си показалец. — Но през това време трябва да ми обещаете, че ще почивате. Никакви физически усилия. Всъщност най-добре би било да не правите каквито и да било усилия.

— Не мога да ви обещая такова нещо, докторе.

Амбрус въздъхна и стрелна с очи Анака.

— Е, защо ли не съм изненадан.

Борн стана.

— Всъщност, да ви призная, опасявам се, че ще се наложи да направя точно обратното на това, което ме посъветвахте. Така че съм принуден да ви помоля да направите каквото можете, за да закрепите пострадалите ми ребра.

— Какво, да ви сложа ризница ли? — Докторът се засмя на собствената си шега, но видял изражението на Борн, веселостта му угасна почти веднага. — Господи, синко, какво предлагаш да направя?

— Ако знаех, вероятно нямаше да създавам грижи на никого — мрачно отрони Борн.

 

 

Макар да го свариха напълно неподготвен, доктор Амбрус не ги подведе. Отидоха в дома му на хълма Буда, където си беше оборудвал миниатюрна амбулатория в помещение, където друг би си направил кабинет. Под прозореца му имаше розови храсти, но сандъчетата за здравец още бяха празни в очакване на по-топло време. Стените бяха кремави, корнизите — бели, а по шкафовете бяха подредени снимки на съпругата и двете деца на Амбрус.

Докторът сложи Борн да седне на кушетката и започна да си мърмори под мустак, ровеше усърдно по шкафовете, изваждаше по нещо оттук–оттам. Върна се при пациента, на когото беше казал да се съблече до кръста, нагласи подвижната желязна лампа така, че да осветява максимално бойното поле. След това се зае да бинтова ребрата на Борн стегнато с три вида материали — памук, ластичен бинт и някаква друга еластична лента, за която каза, че съдържа кевлар.

— По-добра превръзка — здраве му кажи — обяви той, след като приключи.

— Не мога да дишам — оплака се Борн.

— Чудесно, защото така няма да те боли толкова. — Разклати кафяво пластмасово шишенце. Ще ти дам успокоителни, но за човек като теб… не, по-добре не. Лекарството ще попречи на възприятията ти и нищо чудно следващия път да те видя на операционната маса.

Борн се усмихна на опита за шега.

— Ще направя каквото е по силите ми, за да ви спестя тази гледка. — Бръкна в джоба си. — Какво ви дължа?

Докторът вдигна ръце.

— Моля ви.

— Как да ти се отблагодаря, Ищван? — попита Анака.

— Най-добрата отплата за мен е да те видя отново, скъпа. — Той пое лицето й между дланите си, целуна я първо по едната буза, после по другата. — Обещай ми, че в скоро време ще дойдеш у нас на вечеря. Липсваш ни — и на мен, и на Бела. Хайде, скъпа, моля те. Бела ще ти сготви от нейния гулаш, който ти толкова обичаше като малка.

— Би било чудесно, Ищван, непременно ще намина някой път.

Останал доволен от обещанието, доктор Амбрус ги изпрати.