Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (19)

Осемнайсета глава

Ароматът на кафе още не беше напуснал апартамента. Върнаха се веднага, след като се наобядваха, без да спазят традицията на кафето и десерта. Борн имаше твърде много грижи на главата си. Но почивката, макар и кратка, възстанови силите му, позволи на подсъзнанието му да извади на показ информацията, която той трябваше да осмисли.

Влязоха в апартамента почти долепени един до друг. От Анака се надигна познатият аромат на цитрус и мускус — сякаш мъгла, стелеща се над река. Той не успя да се въздържи и напълни дробовете си с уханието й. За да се разсее, насочи мрачните си мисли към непосредствените си ангажименти.

— Забеляза ли изгарянията, порязванията, пробожданията и другите белези по тялото на Ласло Молнар?

— Не ми напомняй — потръпна тя.

— Изтезавали са го с часове, дори може би два-три дни.

Тя го изгледа изпод свъсените си, сериозни вежди.

— Което означава — продължи той, — че вероятно им е казал местонахождението на доктор Шифър.

— Или точно обратното — поради което и са го убили.

— Не мисля, че можем да си позволим да се доверяваме на предположения.

— Какво имаш предвид — кои „ние“?

— Да, добре, знам, че оттук нататък съм сам.

— Ти какво, опитваш се да ми вмениш чувство за вина ли? Забравяш, че изобщо не ме интересува къде се намира доктор Шифър.

 

 

— Дори да става въпрос за нещо, което, ако попадне в лоши ръце, може да причини бедствие в световен мащаб?

— Какви ги говориш?

Хан, седнал в колата под наем, паркирана пред сградата на Анака, притисна слушалката до ухото си. Думите им се чуваха съвсем ясно.

— Алекс Конклин беше факир в работата си — просто нямаше равен. От личен опит знам, че по отношение на организирането и осъществяването на сложни мисии никой не можеше да се мери с него. Както вече ти казах, той толкова е държал на доктор Шифър, че го е измъкнал от строго секретна програма на Министерството на отбраната, вкарал го е в ЦРУ и в един момент се е погрижил да „изчезне“. Което означава, че докторът се е занимавал с изключително важни неща, заради които Алекс се е чувствал длъжен да го държи на безопасно място. И както излиза, е бил прав да се тревожи, понеже някой е отвлякъл доктор Шифър. Благодарение на операцията, която проведе баща ти по поръчка на Алекс, докторът е бил спасен от похитителите и скрит на място, известно само на Ласло Молнар. Сега баща ти е мъртъв, Молнар — също. С тази разлика, че преди да бъде убит, Молнар е бил изтезаван.

Хан се поизправи, сърцето му щеше да се пръсне. Баща ти? Нима е възможно жената, придружаваща Борн, жената, на която Хан не обърна никакво внимание, наистина да е Анака?

 

 

Тя застана в слънчевата пътека, прокарана през панорамния й прозорец.

— Върху какво ли е работил доктор Шифър, та всички са толкова заинтригувани?

— Нали твърдеше, че личността му изобщо не те интересува?

— Не ставай заядлив. Отговори ми на въпроса.

— Шифър е най-изтъкнатият световен експерт по поведение на бактериологичните частици. Разбрах го от онзи форум в интернет, в който беше участвал Молнар. Извиках те да ти го кажа, ама ти се оказа заета да откриваш трупа на домакина в хладилника.

— Звучи ми супер отвлечено.

— Нали си спомняш сайта, в който беше влизал Молнар?

— Антракс, аржентинска хеморагична треска…

— … криптококи, белодробна чума. Според мен е възможно докторът да е работил с тези смъртоносни биологични или каквито там се наричат организми, ако не и с нещо още по-ужасно.

Анака го изгледа, после тръсна глава.

— Според мен Алекс е бил толкова превъзбуден, да не кажа изплашен — продължи Борн, — защото доктор Феликс Шифър е открил ново биологично оръжие. Което, ако съм прав, означава, че той държи в ръцете си свещения граал на терористите.

— О, боже! Но това са само предположения. Откъде си сигурен?

— Трябва да продължа да ровя в тази посока — рече Борн. — Още ли си толкова категорична, че не те интересува доктор Шифър и местонахождението му.

— Не виждам как ще го намерим. — Обърна се и се насочи към рояла, сякаш беше нейният амулет, предпазващ я от злото.

— „Намерим“ — повтори Борн. — Ти говориш в множествено число.

— Грешка на езика.

— Фройдистка грешка, както е видно.

— Престани — тросна му се тя. — Не сега.

Беше я опознал достатъчно, за да знае кога да спре. Отиде при писалищната маса и седна. Видя LAN линията, свързваща лаптопа й с интернет.

— Хрумна ми нещо — рече. И тогава видя драскотините. Слънцето обливаше щедро табуретката й пред рояла и върху лакираната до блясък повърхност ясно личаха няколко пресни следи. Някой е влизал в апартамента й в тяхно отсъствие. Защо? Огледа се за други издайнически белези.

— Какво има? — попита Анака. — Какво се сети?

— Нищо — отвърна той. Възглавницата му не беше в положението, в което я беше оставил. Беше изкривена леко надясно.

Тя вдигна ръка на хълбока си.

— Кажи де, какво ти хрумна?

— Първо трябва да си взема нещо — реши да импровизира той. — Трябва да отскоча до хотела. — Не искаше да я плаши, но трябваше да намери начин да извърши някои тайни проверки. Не беше изключено — дори напротив, беше вероятно — човекът, проникнал в апартамента й, да е все още наблизо. Нали някой ги беше проследил и до апартамента на Ласло Молнар. Но как, по дяволите, ги е проследил дотук? Та той взе всички възможни предпазни мерки. Е, имаше как — ако преследвачът им е Хан.

Борн грабна коженото си яке и се запъти към вратата.

— Няма да се бавя, обещавам. Междувременно, ако искаш да помогнеш, влез в онзи уебсайт и виж дали няма да изскочи още нещо.

 

 

Джейми Хъл, началникът на американската охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик, имаше специално отношение към арабите — не ги харесваше, не им вярваше. Та те дори не вярват в Бог — е, поне не в този, в когото трябва, — камо ли да почитат Христос Спасителя. Беше потънал в подобни мисли, докато крачеше по коридорите на огромния хотел „Ошкюхлид“.

Друга причина да ги ненавижда беше фактът, че контролират седемдесет процента от световния нефт. То ако не беше така, кой ли щеше да им обърне някакво внимание? Ако нещата стояха по друг начин, досега да са се избили едни други в сложните си мрежи от междуплеменни вражди. В хотела имаше четири арабски екипа по сигурността — по един за всяка от присъстващите страни, — но работата им се координираше от Файед ас-Сауд.

За арабин, Файед ас-Сауд не беше чак толкова неприятен. Беше саудитец — или може би сунит? Поклати глава. Все едно. Още една причина да не ги харесва — никога не знаеш кой кой е, да му се не види, и кой на кого е готов да пререже гърлото. А Файед ас-Сауд даже беше учил някъде в Европа, май в Лондон — ако не в Кеймбридж. Абе какво значение има! Важното е, че можеш да му говориш на обикновен английски и той не те гледа, все едно ти е израсла втора глава.

Освен това имаше вид на човек с мозък в главата, тоест знаеше си мястото. По отношение на нуждите и желанията на президента Хъл му имаше пълно доверие за всичко, а не като на онова комунистическо изтърсаче Борис Илич Карпов. Сега горко съжаляваше, че се оплака от него пред Стария, в отговор на което си получи конското. Ама тоя Карпов наистина е най-изнервящото копеле, с което е имал нещастието да работи.

Влезе в залата с множество редове, където щеше да се проведе конференцията. Имаше елипсовидна форма, с вълнообразен таван от сини шумоизолиращи плоскости. Под тях бяха скрити широки тръби, през които влизаше въздухът, пречистван от сложната вентилационна и климатизационна система, изцяло отделена от масивната мрежа на хотела. Стените бяха от лакирано тиково дърво, столовете — със сини възглавнички, всички хоризонтални повърхности в помещението бяха или бронзови, или от матирано стъкло.

От първия си ден в Рейкявик Хъл и двамата му колеги се събираха тук всяка сутрин, за да обсъждат и спорят върху сложната подготовка на охраната на мероприятието. Следобед всеки провеждаше съвещание със собствения си екип, преглеждаха подробностите и запознаваха хората си с най-новите процедури. С идването на екипите по сигурността хотелът прекрати приема на външни посетители, за да могат на спокойствие да прокарват електронните си връзки и да правят нужните тестове за гарантиране сигурността на обекта.

Още с влизането си в залата Джейми Хъл забеляза двамата си колеги. Файед ас-Сауд беше елегантен и тъмноок, с орлов нос и почти кралска осанка. Борис Илич Карпов, началникът на елитните спецчасти „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, беше набит здравеняк с широки рамене и тесен ханш, с гъста черна коса и плоско татарско лице с надвиснали вежди, под които се долавяше нещо животинско. Хъл не беше виждал Карпов да се усмихва, а що се отнася до Файед ас-Сауд, се съмняваше, че изобщо знае как се прави.

— Добро утро, уважаеми колеги — поздрави Борис Илич с досадния си монотонен глас, с който напомняше на американеца за говорител от 50-те. — Остават три дни до началото на конференцията, а имаме още много работа. Да запретваме ръкави, а?

— Разбира се — рече Файед ас-Сауд и зае обичайното си място на подиума, където само след трийсет и шест часа петимата ръководители на водещите арабски държави щяха да седнат редом с президентите на Съединените щати и Русия, за да открият първата съгласувана инициатива на арабския и западния свят за борба с международния тероризъм. — Получих инструкции от колегите ми от другите ислямски държави участнички и бих се радвал да ви запозная с тях.

— Искате да кажете, искания — войнствено рече Карпов. Така и не можа да се примири с решението да водят срещите си на английски — победиха го с два на един гласа.

— Защо вечно гледаш на нещата песимистично, Борис? — попита Хъл.

Карпов се наежи. Хъл знаеше неприязънта му към прословутата склонност на американците да фамилиарничат.

— Исканията миришат лошо, господин Хъл. — Потупа върха на зачервения си нос. — Надушвам ги.

— Изненадан съм, че изобщо можеш да надушиш нещо, Борис, след толкова години водка.

— Пиенето на водка ни прави силни, истински мъже. — Червените устни на Карпов се свиха в презрителна гримаса. — За разлика от вас, американците.

— Защо ли изобщо те слушам, Борис? За какви руснаци ми говориш? Страната ти е една жалка развалина. Комунизмът се оказа толкова мощна разяждаща сила, че унищожи Русия отвътре. А руснаците? Те банкрутираха духовно.

Карпов скочи, бузите бяха придобили цвета на носа и устните му.

— Дотук с обидите! Чашата преля!

— Съжалявам, че си на това мнение. — Хъл се изправи и прекатури стола си. Беше забравил напълно предупрежденията на шефа си. — Защото едва сега започвам.

— Господа, господа! — Арабинът застана между двамата. — Бихте ли ми обяснили как детинските ви заяждания ще свършат работата, за която сме се събрали. — Гласът му бе спокоен и уравновесен, изгледа първо единия, после другия. — Над всеки от нас има по един държавен глава, комуто служим с безрезервна преданост. Така ли е? Е, в такъв случай нека го правим по най-добрия възможен начин. — Нямаше да ги остави, докато и двамата не потвърдят думите му.

Карпов си седна на мястото, макар и със скръстени на гърдите ръце. Хъл вдигна стола си, издърпа го до масата и се тръсна отгоре с кисела физиономия.

Файед ас-Сауд ги изгледа поред.

— Може и да не се харесваме взаимно — рече, — но трябва да се научим да работим заедно.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Хъл усещаше, че има и още нещо у Карпов освен агресивното му безкомпромисно поведение, което го дразни. Отне му известно време, докато разбере на какво се дължи, но накрая успя. Нещо в руснака, може би наглото му самодоволство, му напомняше за Дейвид Уеб — или Джейсън Борн, както бе разпоредено да го наричат. Именно Борн се бе превърнал в писаното момче на Алекс Конклин въпреки всички маневри и тайни акции, които Хъл организираше с кански усилия, преди да му писне и да се премести в Центъра за борба с тероризма. На новия пост постигна доста успехи, няма спор, но така и не забрави какво бе принуден да зареже заради Борн. Конклин беше легендарна фигура в Агенцията. Откак постъпи в ЦРУ преди двайсет години, Хъл си мечтаеше да работи с него. Има детски мечти — човек лесно се разделя с тях. Но мечтите, които преследваш като възрастен, са съвсем друго нещо. Горчивината от пропуснатия шанс остава завинаги — поне Хъл не успя да я преодолее.

Всъщност дори се зарадва на думите на директора, че не е изключено Борн да пътува към Рейкявик. При мисълта, че Борн е обезумял и се е обърнал срещу своя покровител, кръвта на Хъл закипяваше. Ако Конклин бе избрал него, да си е жив и здрав и до днес. Мисълта, че именно нему може да се удаде възможността да изпълни разпореждането на Агенцията и да елиминира Борн, му звучеше като осъществена мечта. Но после дойде новината за смъртта на Борн и въодушевлението преля в разочарование. Хъл стана раздразнителен, всички го нервираха, включително агентите от тайните служби, с които бе жизненоважно да поддържа топли и открити взаимоотношения. Сега, след като всичките му мечти бяха потъпкани, отправи свиреп поглед към Карпов и в отговор получи същия.

* * *

След като излезе от апартамента на Анака, Борн не слезе с асансьора до фоайето. Изкачи късото сервизно стълбище към покрива. Капакът беше осигурен с алармена система, но той я елиминира бързо и безпроблемно.

Слънцето бе изоставило следобеда на оловносиви облаци и режещ вятър. Борн погледна на юг и видя четирите изящни купола на турската баня „Кирали“. Приближи се до ръба на покрива, надвеси се горе-долу от същото място, на което се намираше и Хан преди не повече от час.

Огледа улицата от наблюдателната си позиция, като най-напред внимателно провери мрачните входове, после подири с поглед пешеходци, които се движат бавно или са спрели. Забеляза две момичета, хванати за ръце, майка с детска количка и старец. Спомни си колко изкусен бе Хан в преобличането.

След като не откри нищо подозрително, насочи вниманието си към спрените коли — търсеше нещо нередно, колкото и маловажно да е на пръв поглед. Всички коли под наем в Унгария бяха обозначени чрез съответни надписи. Кола под наем в жилищен квартал определено беше нещо, заслужаващо внимание.

Забеляза черната шкода малко по-нататък на отсрещната страна на улицата. Огледа подробно местоположението й. Човек, седнал зад волана на колата, би имал пряка видимост към сградата на № 106–108. В момента обаче вътре нямаше никой, около колата също не се виждаше и следа от присъствие.

Обърна се и закрачи по покрива.

Хан, приведен в готовност край стълбата, видя Борн да се приближава към него. Разбра, че това е шансът му. Борн, зает с мисли за безопасността си, беше напълно неподготвен. Хан го видя като в сън — сън, който сънуваше от години, — как върви право насреща му, потънал в размисъл. И изпадна в ярост. Този мъж бе седял до него и не го беше познал. Дори когато Хан му каза кой е, онзи пак затвори очите си пред истината. Това само потвърди съмнението му, че Борн никога не го е обичал, че го е изоставил, без да му мигне окото, че е избягал от него.

Когато Хан се изправи, бе движен от справедлив гняв. Борн стъпи в сенките пред вратата и получи мощен удар с чело в хрущяла на носа. Рукна кръв и Борн се олюля. Хан реши да използва докрай предимството си и настъпи, но получи шут.

— Che-sah! — извика Борн.

Хан успя да посрещне удара, сви едната си ръка в лакътя и притисна в сгъвката глезена на противника си. Но Борн го изненада. Вместо да изгуби равновесие, се изпъна, опря гърба и бедрата си в стоманената врата, вдигна десния си крак и останал без опора, го стовари със зашеметяваща сила върху дясното рамо на Хан, принуждавайки го да пусне глезена му.

— Mee-sah! — подвикна тихичко.

Застана лице в лице с Хан, който трепереше сякаш от болка, но в следващия миг събра достатъчно сили, за да нанесе силен удар в корема на противника си. После го сграбчи с двете ръце за главата и го блъсна във вратата. Борн изгуби ориентация.

— Какво е намислил Спалко? — попита грубо Хан. — Знаеш, нали?

На Борн му се виеше свят, гнетеше го силна болка, беше в шоково състояние. Напрегна всичките си сили, за да избистри погледа и мисълта си.

— Кой… кой е Спалко? — гласът му едва се чу, сякаш идеше много от далеч.

— Не се прави, че не знаеш.

Борн поклати глава, от което всичко му се завъртя, прилоша му. Затвори очи.

— Мислех… мислех, че искаш да ме убиеш.

— Чуй ме!

— Кой си ти? — прошепна дрезгаво Борн. — Откъде знаеш за сина ми? Откъде знаеш за Джошуа?

— Слушай какво ти говоря! — Хан доближи главата си до Борн. — Степан Спалко е човекът, поръчал убийството на Алекс Конклин; човекът, който ти заложи капан — всъщност не само на теб, а и на мен. Защо, Борн? Ти знаеш и трябва да ми кажеш.

Борн сякаш бе попаднал в поле от плаващи айсберги — всичко около него се движеше безкрайно бавно. Мисълта му отказваше да работи, не можеше да свърже две най-прости неща. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Стори му се толкова необичайно, че успя да пробие плътната пелена на повляклата го инерция. Нещо в дясното ухо на Хан. Какво е? Измъчван от нечовешка болка, той се премести бавно и забеляза миниатюрна слушалка.

— Кой си ти? По дяволите — кажи ми кой си!

Сякаш два разговора се водеха паралелно, сякаш двамата мъже бяха в различни светове, живееха различен живот. Повишиха глас, чувствата им се разпалиха от въглените и колкото повече си крещяха, толкова повече се отдалечаваха един от друг.

— Вече ти казах! — Ръцете на Хан бяха оцапани с кръвта на Борн, която струеше обилно от носа му. — Аз съм синът ти!

Пренебрегнал болката в главата си, Борн подкоси с глезен краката на Хан и го блъсна. Но докато падаше, онзи го повлече със себе си. Хан се просна по гръб на покрива, в същия миг вдигна крака и Борн се озова във въздуха — получил мощен шут, се изтърколи презглава на земята.

Борн сви глава, приземи се на рамене и се превъртя, за да омекоти удара. Двамата се изправиха почти едновременно, застанаха с разперени встрани ръце и пръсти, търсещи опора. Борн рязко се изпъна и удари Хан, като успя да го извади от равновесие и да го завърти. Веднага след това нанесе нов, светкавично бърз удар в чувствителната точка точно под ухото. Лявата страна на Хан изтръпна и Борн, възползвал се от предимството си, го фрасна съкрушително в лицето.

Онзи се олюля, коленете му се подкосиха, но като пиян до козирката здравеняк някак си успя да се задържи на крака. Борн, разярен като бик, продължи да го обсипва с удари и да го изтласква все по-назад, все по-близо до ръба на покрива. Но в извънмерната си ярост допусна грешка, като позволи на Хан да скъси дистанцията. За своя изненада, вместо да продължи да бута противника си към ръба, сам се оказа под атака — Хан замахна със задния си крак и отпусна цялата тежест на тялото си върху предния. Шутът беше толкова силен, че Борн се отлепи от земята и зъбите му изтракаха.

Свлече се на колене и Хан го довърши с кроше в слънчевия сплит, от което той изгуби равновесие, но азиатецът не му позволи да падне, сграбчи го за гърлото и го разтърси.

— Казвай веднага — изсъска. — Разкажи ми всичко, което знаеш!

— Върви по дяволите — успя да пророни Борн, задъхан от невероятната пареща болка.

Юмрукът на Хан намери челюстта му.

— Не се ли изразявам ясно?

— Опитай с повечко сила.

— Ти си абсолютно откачен.

— Това възнамеряваше, нали? — Борн тръсна глава категорично. — Цялата тая налудничава история, че си моят син Джошуа…

— Аз наистина съм твоят син.

— Чуй се само — дори не можеш да изречеш името му. Стига вече с тоя фарс, няма да ти спечели нищо. Ти си международен убиец, известен си като Хан. Няма да те заведа до този Спалко или до който там се опитваш да се добереш. Няма да допусна отново да ме използват като маша.

— Нямаш представа какво вършиш. Нямаш… — Изречението му увисна във въздуха, тръсна вбесен глава и реши да смени подхода! Стисна малката каменна фигурка на Буда в шепата си.

— Виж това, Борн. — Изплю думите, все едно бяха отрова. — Погледни го.

— Амулет, който всеки в Югоизточна Азия би могъл да си купи…

— Не и този. Този ми е подарък от теб — да, точно от теб. — Очите му блестяха, в гласа му потрепери нещо, което, за свой срам, той не успя да овладее. — А после ме изостави, за да изгния сам в джунглите на…

На сантиметри от десния крак на Хан се заби куршум. Той захвърли противника си и скочи. Втори куршум за малко да го уцели в рамото и той побърза да се метне зад тухлената стена на асансьорната шахта.

Борн се обърна и видя Анака, стъпила на горната площадка на стълбището, стиснала пистолета с две ръце. Пристъпи предпазливо напред, хвърли поглед на Борн.

— Добре ли си?

Той кимна, но в същия миг Хан, преценил ситуацията, се стрелна към ръба на покрива и скочи върху съседната сграда. Борн обърна внимание, че Анака свали оръжието и се наведе над него, вместо да започне да стреля напосоки.

— Глупости, изобщо не си добре. Целият си в кръв.

— От носа ми е. — Седна, но му се виеше свят. Видял недоверието в очите й, бе принуден да добави: — Наистина изглежда страшничко, но всъщност е дреболия.

Кръвта шурна с нова сила, Анака извади салфетка и я попи.

— Благодаря.

— Нали каза, че отиваш да вземеш нещо от хотела — прекъсна го тя. — Защо се качи тука?

Той се надигна бавно, но не мина без нейната помощ.

— Задръж за минутка. — Тя хвърли поглед в посоката, накъдето изчезна Хан, после пак насочи вниманието си към Борн, лицето й светна. — Той ни е наблюдавал, нали? Той е извикал полицията, докато бяхме в апартамента на Ласло Молнар.

— Не знам.

— Не ти вярвам — поклати глава тя. — Това е единственото разумно обяснение на факта, че ме излъга. Не си искал да ме притесняваш, защото нали ме убеждаваше, че в апартамента ми сме в безопасност. Какво стана?

Той се поколеба, после си даде сметка, че няма избор и трябва да й каже истината.

— Когато се върнахме от кафенето, имаше пресни драскотини по табуретката пред рояла.

— Моля? — Тя облещи очи и поклати глава. — Не разбирам.

Борн се сети за слушалката в ухото на Хан.

— Да вървим долу — ще ти покажа.

Насочи се към вратата, но тя се поколеба.

— Не знам.

— Какво не знаеш? — попита той през рамо.

Лицето й бе станало сурово и някак унило, печално.

— Ти ме излъга.

— Направих го, за да те защитя, Анака.

— Как да ти вярвам оттук нататък? — попита през сълзи.

— Анака…

— Кажи ми, моля те, защото наистина трябва да знам. — Тя не помръдваше от мястото си и той знаеше, че не може да я накара да се приближи и на крачка до стълбата. — Нужен ми е отговор, в който да се вкопча и да приема за чиста монета.

— Какво искаш да ти отговоря?

Тя разпери ръце, отпусна ги покрай тялото си съкрушена.

— Осъзнаваш ли какво вършиш, как обръщаш всяка моя дума. — Поклати глава. — Къде си се учил да караш хората да се чувстват толкова отвратително?

— Исках да те предпазя от всякакви неприятности — отвърна той. Думите й го нараниха дълбоко и въпреки че много внимаваше лицето му да не издаде чувствата му, подозираше, че тя разбра какво изпитва. — Мислех, че постъпвам правилно. И все още съм на това мнение, дори на тази цена — да не ти кажа истината, поне за известно време.

Тя го изгледа продължително. Вятърът се блъскаше на талази в бакърената й коса и я развяваше като крило на птица. Долу откъм улицата се надигнаха гласове, някой настояваше да разбере каква е тая глъчка? Никой не можа да му отговори и след малко кварталът притихна, само от време на време пролайваше куче.

— Мислеше си, че ще се справиш с тази ситуация — продължи Анака, — че ще се справиш с него.

Борн се запъти със скована крачка към ръба на покрива и се надвеси. Противно на очакванията му, колата под наем си стоеше на мястото — празна. Може пък да не е била на Хан или пък той все още да е наблизо. Макар и трудно, успя да се изправи. Болката го връхлиташе на талази, стоварваше се все по-безмилостно върху брега на съзнанието му и ендорфините, освободени от шока от травмата, започваха да се разсейват. Имаше чувството, че го боли всяка костица на тялото му, но най-ужасно беше положението с челюстта и ребрата.

Най-сетне намери сили да бъде искрен с нея.

— Сигурно си права, така е.

Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от бузата си.

— Кой е този човек, Джейсън?

За пръв път се обръщаше към него на малко име, но това се регистрира съвсем бегло в съзнанието му. В момента полагаше отчаяни — и безуспешни — усилия да намери отговор, удовлетворителен за самия него.

 

 

Хан, проснат на стълбите на съседната сграда, върху чийто покрив скочи, беше втренчил невиждащ поглед в безличния таван на стълбището. Очакваше Борн да хукне след него. Или може би, рече си със замъглено от схватката съзнание, очакваше Анака Вадас да насочи пистолета си към него и да дръпне спусъка. Досега трябваше да е стигнал до колата и да е отпрашил. Вместо това си лежи тук, като че оплетен в мрежа.

В главата му се блъскаха неотложните мисли за това, какво е трябвало да направи. Трябваше да убие Борн още първия път, когато го видя, но тогава разполагаше с план, който му се струваше смислен, който бе начертал най-щателно и подробно и който трябваше да го възнагради — поне така вярваше тогава! — с най-върховното отмъщение, полагащо му се по право. Трябваше да убие Борн в търбуха на товарния самолет, излитащ за Париж. Тогава наистина възнамеряваше да го стори — както бе възнамерявал и преди малко.

Лесно можеше да се утеши с обяснението, че Анака Вадас го е прекъснала, но страшната, невъобразима истина беше, че пропусна шанса си преди идването на жената и избра да не се възползва от отмъщението си.

Защо? Чувстваше, че е неспособен да намери отговор на този въпрос.

Мисълта му, обикновено спокойна като езеро, прескачаше от спомен на спомен, сякаш настоящето бе непоносимо за нея. Спомни си стаята, в която няколко години живя в плен на виетнамския контрабандист на оръжие, спомни си и краткия миг свобода, преди да го спаси мисионерът Ричард Уик. Спомни си къщата на Уик, чувството на простор и свобода, което постепенно угасна, за да изпълзи на негово място ужасът, изживян при червените кхмери.

Най-ужасното — онова, което се опитваше да забрави — беше, че първоначално се усещаше привлечен от философията им. Каква ирония — групировката им била основана от шепа млади камбоджански радикалисти, обучавани в Париж; техните постулати били изградени на базата на френския нихилизъм. „Миналото е мъртво! Унищожавай всичко и създавай ново бъдеще!“ Това беше мантрата на червените кхмери, повтаряна отново и отново, докато измести всички други мисли и гледища от главата ти.

Нищо чудно, че философията им се стори приемлива за Хан — самият той беше беглец по неволя, изоставен, отритнат, човек, прокуден по-скоро от обстоятелствата, отколкото предумишлено. За Хан миналото беше мъртво — свидетел на неговия повтарящ се кошмар. Но ако червените кхмери научиха Хан на унищожение, то беше защото те първи унищожиха него.

Те не понечиха да повярват в историята за отхвърленото дете и започнаха бавно, ден след ден, капка по капка, да изцеждат живота от жилите му. Както се изрази неговият наставник, целта им била да изпразнят съзнанието му от всичко. Била им нужна празна плоча, върху която да напишат радикалната си версия за новото бъдеще, което очаквало всички им. Пускали му кръв, продължи усмихнатият мъж, за негово добро, за да го прочистят от токсините на миналото. Всеки ден му четеше части от манифеста им, след което изброяваше имената на противниците на бунтовническия режим, които заплатили за убежденията си със смърт. Повечето, естествено, бяха непознати на Хан, но шепа хора — предимно монаси и няколко момчета на неговата възраст — беше познавал, макар и бегло. Някои от момчетата му се подиграваха и стовариха върху крехките му плещи мантията на отхвърления. След известно време в графика се появи нова точка. След като изслушаше определена част от манифеста, Хан трябваше да я повтори наизуст. Той се подчиняваше, макар и все по-трудно.

Един ден, след серията от четене и рецитиране, мъжът му прочете имената на новите жертви, изгорели в огъня на революцията. В края на списъка присъстваше и Ричард Уик — мисионерът, който беше спасил Хан и вярваше, че го връща в цивилизацията и го среща с Господ. Трудно е да се каже каква вълна от чувства отприщи у Хан споменаването на това име, но като цяло беше объркан и разстроен. Сега беше прекъсната и последната му връзка с външния свят. Той остана напълно и окончателно сам. В относителната уединеност на нужника младежът избухна в ридания, без да знае защо. Ако някога бе мразил някого, то това беше този човек, който го употреби и след това го изостави емоционално. А сега най-неочаквано той оплакваше неговата смърт.

По-късно същия ден наставникът му го изведе от бункера, където го държаха, откакто беше в плен. Въпреки че небето беше навъсено и валеше като из ведро, Хан примигна, заслепен от светлината на деня. Беше минало доста време. Дъждовният сезон беше започнал.

Сега, докато лежеше на стълбата, Хан си помисли, че в годините, през които растеше, никога не бе държал живота си в своите ръце. Истински куриозно и смущаващо бе, че и сега не упражняваше контрол над него. Беше се заблуждавал, че е свободен наемник, преминал през много препятствия, за да се утвърди в сфера, където вярваше — доста наивно, както се оказа, — че хората като него са на почит. Сега си даваше сметка, че откакто прие първата поръчка на Спалко, се бе превърнал в негов инструмент — сега повече от всякога.

Ако иска да се освободи от оковите, които го задушават, трябва да предприеме нещо спрямо Спалко. Осъзнаваше, че в края на последния им телефонен разговор се държа прекалено рязко, и сега съжаляваше. С онзи свой кратък прилив на гняв, тъй нетипичен за характера му, не постигна нищо, освен да постави Спалко нащрек. Но после се сети, че откакто Борн седя до него на пейката в парка в стария квартал Александрия, обичайната му непробиваемост беше преодоляна. Чувства, които нито можеше да назове, нито да проумее, напираха да изплуват на повърхността, задръстваха съзнанието му, разклащаха увереността му. Внезапно разбра, че опре ли до Джейсън Борн, губи представа какво точно иска.

Седна изправен, огледа се. Беше доловил звук — категорично. Стана, стиснал перилото, мускулите му се напрегнаха, готови за действие. Пак същият звук. Извърна глава. Какъв е този звук? Къде го е чувал преди?

Сърцето му заби лудо, пулсът стегна гърлото му — звукът се усилваше по стълбата, отекваше в главата му, защото той отново крещеше: „Лий-Лий! Лий-Лий!“.

Но Лий-Лий не можеше да му отговори; защото Лий-Лий беше мъртва.