Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (29)

Двайсет и осма глава

В Рейкявик като във всеки цивилизован град по света заведенията за бързо хранене бяха доста разпространени. Всеки ден те, както и ресторантите от по-висок клас, се зареждаха с пресни меса, риба, зеленчуци и плодове. „Хафнарфьордур — пресни плодове и зеленчуци“ беше сред основните доставчици на местните вериги за бързо хранене. Фургонът на компанията, който беше спрял пред „Кебап Хьолин“ в центъра рано сутринта, натоварен с марули, арпаджик и праз, беше сред многото, които ежедневно кръстосваха града. Съществената разлика беше, че за разлика от останалите, конкретно този фургон не беше изпратен от „Хафнарфьордур“.

До късния следобед всичките три подразделения на университетската болница „Ландспитали“ бяха обсадени от хора, чието здравословно състояние непрекъснато се влошаваше. Лекарите започнаха да съобщават все по-притеснителни цифри на заболелите, едва смогваха да обработят кръвните им проби. До вечерта резултатите потвърдиха, че градът е пред епидемия от хепатит А.

Министерството на здравеопазването мобилизира всичките си сили, за да се справи с разрастващата се криза. Работата им бе възпрепятствана от няколко важни фактора: светкавичното разпространение на изключително опасна разновидност на болестотворния вирус, трудностите, свързани с проследяването на възможните хранителни продукти, които евентуално са донесли вируса, и макар никой да не го споменаваше гласно, явно всеки си го мислеше, за съсредоточеното общественото внимание върху Рейкявик поради международната конференция. Сред храните с най-висока степен на подозрение беше празът — виновник за последните сериозни инвазии на хепатит А в Съединените щати, но празът беше основна съставка във всички заведения за бързо хранене и, разбира се, не можеха да забранят месото и рибата.

До късна нощ разпитваха собствениците на всички компании, търгуващи с пресни зеленчуци, изпращаха екипи да проверяват складовете, контейнерите и фургоните на всеки търговец, включително „Хафнарфьордур“. За своя изненада и разочарование обаче, колкото и да ровеха, с напредването на часовете бяха принудени да признаят, че не са се приближили и на йота до откриването на източника на заразата.

В съответствие с резултатите, малко след девет вечерта Министерството на здравеопазването направи публично изявление. Рейкявик беше обявен за застрашен от епидемия от хепатит А. Тъй като източникът на инфекцията още не бе открит, поставиха града под карантина. Над всички бе надвиснала опасността от повсеместна епидемия, което не можеха да си позволят в началото на конференцията по тероризма и при вниманието на световната общественост, приковано към града. В интервюта по радиото и телевизията местните политици се опитваха да успокоят развълнуваната общественост, че са взети всички мерки за овладяването на вируса. Непрекъснато повтаряха, че министерството е насочило всичките си усилия за осигуряване безопасността на населението.

 

 

Малко преди десет вечерта Джейми Хъл се насочи към апартамента на президента, очевидно притеснен. Първо, тази история с хепатита, която ги сполетя съвсем изневиделица. А сега и неочакваната среща при президента.

Огледа се и видя агентите от тайните служби, които охраняваха държавния глава. По-надолу по коридора бяха агентите от руската Федерална служба за сигурност и арабите, които охраняваха своите делегации. Всички те от съображения за сигурност и за улеснение на екипите бяха настанени в едно и също крило на хотела.

Хъл мина през вратата, охранявана от двама агенти от тайните служби, които му заприличаха на огромни и внушителни сфинксове, и влезе в апартамента. Президентът крачеше неспокойно напред-назад и диктуваше на две от сътрудничките си, а прессекретарят нахвърляше бързи бележки на компютъра си. Вътре имаше още трима агенти от тайните служби. Те не позволяваха на президента да се приближава до прозореца.

Топ охранителят изчака безропотно, докато президентът освободи служителите от пресслужбата, които се изнизаха в индийска нишка към съседната стая.

— Джейми! — усмихна се широко президентът и протегна ръка. — Радвам се, че дойде. — Здрависаха се и той покани Хъл да седне, след което се настани срещу него.

— Разчитам на теб, Джейми, да приключим конференцията без инциденти.

— Мога да ви уверя, сър, че всичко е под контрол.

— Дори Карпов?

— Не ви разбирам, сър?

Президентът се усмихна.

— Чух, че двамата с Карпов не се разбирате много.

Хъл преглътна, питайки се дали му кроят шапка за уволнение.

— Имахме леки търкания, но вече всичко е изгладено.

— Радвам се да го чуя — продължи президентът. — И бездруго Александър Евтушенко ми създава достатъчно главоболия. Не искам допълнително да изострям отношенията ни заради неговия шеф на сигурността. — Опря длани в бедрата си и стана. — И така, шоуто започва в осем утре сутринта. Чака ни още доста работа. — Докато Хъл се изправяше, президентът му подаде ръка. — Никой не знае по-добре от мен колко опасности може да крие подобно мероприятие, Джейми. Но както всички знаем, няма връщане назад.

Навън в коридора мобилният телефон на Хъл иззвъня.

— Къде си, Джейми? — излая в ухото му директорът на ЦРУ.

— Тъкмо излизам от среща с президента. Остана доволен да разбере, че държа нещата под контрол, включително другаря Карпов.

Вместо да се зарадва, директорът занарежда с още по-тревожен глас.

— Слушай ме внимателно, Джейми. Случи се нещо, което налага да те информирам незабавно.

Хъл бързо се огледа и се оттегли встрани, за да не го чуят агентите от тайните служби.

— Оценявам доверието ви, сър.

— Става въпрос за Джейсън Борн — прекъсна го директорът. — Оказа се, че не е загинал в Париж.

— Моля? — За момент Хъл се почувства смазан. — Борн е жив?

— Не само е жив, ами е и във форма. Искам да запомниш добре какво ще ти кажа, Джейми — това обаждане, този разговор никога не ги е имало. Ако споменеш пред някого, аз ще отрека, след което ще ти съдера задника — разбрахме ли се?

— Напълно, сър.

— Нямам представа какво ще предприеме Борн оттук нататък, но нещо все ме кара да мисля, че Рейкявик влиза в плановете му. Може да е убил Алекс Конклин и Мо Панов, може и да не е, но със сигурност е елиминирал Кевин Маккол.

— Господи. Познавах Маккол, сър.

— Всички го познавахме, Джейми. — Стария се прокашля. — Не можем да допуснем това да остане безнаказано.

Яростта на Хъл мигновено се изпари, за да бъде заменена от чувство на неописуемо въодушевление.

— Оставете това на мен.

— Действай внимателно, Джейми. Първата ти и най-важна задача е сигурността на президента.

— Разбирам, сър. Напълно. Но можете да сте сигурен, че ако Джейсън Борн се появи, няма да напусне хотела.

— Напротив, нека го напусне — приключи разговора Стария, — но с краката напред.

 

 

Двама членове на чеченската група чакаха пред фургона на енергото, когато от ъгъла се появи автомобил на здравните служби, изпратен в хотел „Ошкюхлид“. Фургонът беше паркиран на отсрещната страна на улицата и ограден с оранжеви пластмасови конуси, служителите изглеждаха погълнати от работата си.

Медицинската кола спря рязко.

— Какви ги вършите? — попита един от служителите. — Имаме спешен случай.

— Майната ти, дребосък! — озъби му се на исландски един от чеченците.

— Моля?! — онзи изскочи от колата.

— Да не си сляп? Имаме важна работа. Мини от майната си, ако щеш.

Усетил напрежението в ситуацията, вторият медицински работник също слезе от колата. Арсенов и Зина, въоръжени и в готовност, изскочиха изневиделица и вкараха втрещените исландци във фургона.

 

 

Арсенов, Зина и още един чеченец спряха отвлечения автомобил пред входа за доставките на хотела. Четвъртият им колега беше отишъл да прибере Спалко и останалите с фургона на енергото.

Всички бяха облечени с униформи на държавни служители и представиха на дежурните от охраната пропуските си на медици, купени на баснословна цена от Спалко. Арсенов отговори на зададения му въпрос на исландски, но тъй като американците и арабите от охраната не го разбраха, премина на развален английски. Обясни, че са ги изпратили да се уверят, че кухнята на хотела не е заразена с хепатит А. Никой, най-малкото международният екип от охранители, не искаше някой от високопоставените гости да пипне опасния вирус. Медицинският екип беше проверен по протокол и бе пуснат в кухнята. Поне натам се отправи третият чеченец, но Арсенов и Зина имаха други намерения.

 

 

Борн и Хан продължаваха да оглеждат щателно плановете на хотела и подсистемите му, когато пилотът обяви, че кацат на летище „Кефлавик“. Борн, който беше крачил напред-назад, докато Хан седеше пред лаптопа, неохотно се върна на мястото си. Цялото тяло го болеше и неудобната седалка на малкия самолет само усилваше болежките му. Постара се да остави на заден план чувствата, свързани с намирането на сина му. Разговорът им и бездруго течеше мъчително, непрекъснато му се струваше, че Хан старателно избягва всякакви ситуации, които биха могли да го провокират да покаже чувствата си.

Процесът на сдобряване беше труден и за двама им. Все пак подозираше, че на Хан му е по-трудно. Това, което един син може да иска от баща си, беше далеч по-сложно от онова, което баща изисква от сина си, за да го обича безусловно.

Борн трябваше да признае, че се страхува от Хан, не само от онова, което му се беше случило, от онова, в което се беше превърнал, но и от неговите изключителни способности и умения. Дори самото му бягство от заключената стая беше истинско чудо само по себе си.

А имаше и още нещо — огромният проблем с взаимното им приемане и евентуално по-нататъшно сближаване, пред който всички останали пречки изглеждаха нищожни. За да приеме Борн, Хан трябваше да загърби целия си досегашен живот.

В това отношение Борн беше прав. Откакто двамата седяха на една и съща пейка в парка в стария квартал Александрия, Хан беше човек, обявил война на себе си. Той все още беше във война, само че сега войната беше излязла и извън него. Сякаш гледайки в огледало за обратно виждане, Хан изброяваше всички пропуснати възможности да убие Борн, но едва сега разбираше, че решението да не ги оползотвори е било съзнателно. Той не можеше да нарани Борн, но в същото време не можеше да отвори сърцето си за него. Спомни си отчаяния порив да се нахвърли срещу хората на Спалко на задния изход на клиниката в Будапеща. Спря го единствено предупреждението на Борн. В онзи момент успя да сведе чувствата си до желание да отмъсти на Спалко. Но сега знаеше, че те извират от съвсем друго място: от привързаността между членовете на едно семейство.

И въпреки това, за свой срам, осъзна, че се страхува от Борн. По отношение на сила, издръжливост и интелект Борн беше човек, от когото трябва да се страхуваш. Край него Хан се чувстваше нищожен, сякаш не бе постигнал абсолютно нищо в живота си.

Леко завъртане, тупване и писък на спирачки и вече бяха на земята и се носеха по пистата към задната част на летището, където кацаха частните самолети. Още преди да са спрели, Хан стана и се насочи по пътеката към вратата.

— Хайде, Спалко има поне три часа преднина — подкани той.

Но Борн също беше станал и го пресрещна на пътеката.

— Не се знае какво ни чака долу. Ще изляза пръв.

Гневът на Хан, спотайван близо до повърхността, изригна.

— Вече ти казах — не ме учи какво да правя! Имам си мозък в главата. Вземам собствени решения. Винаги съм го правил и смятам да го правя и занапред.

— Добре, прав си. Не се опитвам да ти отнема нищо — отдръпна се Борн, сърцето му се беше качило в гърлото. Този непознат беше неговият син. Всичко, което казва или прави в негово присъствие, ще увеличава последиците оттук занапред. — Но помисли си, че досега си бил сам.

— И по чия вина съм бил сам според теб?

Беше трудно да пренебрегне обидата, но Борн се постара да не й обръща внимание, доколкото му е възможно.

— Няма смисъл да си говорим за вина — отвърна равно. — Нали работим в един екип.

— И смяташ, че ще поверя нещата в твои ръце ли? — разпалено попита Хан. — И защо? Мислиш ли, че си го заслужил?

Вече пристигаха пред терминала. Борн видя колко крехка е връзката помежду им.

— Би било глупаво да смятам, че съм го заслужил по отношение на теб. — Погледна през люка към светлините на терминала. — Мислех си, че ако има проблем, ако попаднем в някакъв капан, по-добре да съм аз този, който…

— Ти чу ли и една дума от онова, което ти казах? — попита Хан и изпревари Борн на пътеката. — Нима отричаш всичко, което съм извършил до момента в живота си?

Пилотът вече беше излязъл от кабината.

— Отворете вратата и чакайте тук — заповяда му Хан строго.

Пилотът се подчини, отвори вратата и спусна стълбата.

Борн направи крачка напред по пътеката.

— Хан…

Блясъкът в очите на сина му го възпря. Проследи с поглед как слиза по стълбата, а долу го посреща митнически служител. Хан си показа документите и посочи самолета. Служителят му удари печат в паспорта и кимна.

Хан се обърна и се качи обратно по стълбата. Щом стъпи на пътеката, извади чифт белезници от якето си и ги щракна на китката на Борн и на своята китка.

— Казвам се Хан Льомар, инспектор към Интерпол. — Взе лаптопа под мишница и поведе Борн по пътеката. — Ти си мой затворник.

— Как се казвам?

— Ти ли? — Хан го бутна през вратата, следвайки го плътно. — Ти си Джейсън Борн, издирван за убийство от ЦРУ, Ке д’Орсе и Интерпол. Това е единственият начин да те пуснат в Исландия без паспорт. Все пак като всеки държавен служител на планетата и той е чел бюлетините на ЦРУ.

Митническият служител се отдръпна, оставяйки им достатъчно пространство, за да минат покрай него. Щом напуснаха терминала, Хан отключи белезниците. Навън скочиха в първото такси на опашката и дадоха на шофьора адрес, който се намираше на около километър от хотел „Ошкюхлид“.

 

 

Спалко, стиснал хладилната кутия между краката си, седеше до шофьора във фургона на енергото, докато чеченският бунтовник караше през централните улици към хотел „Ошкюхлид“. Мобилният му телефон звънна и той вдигна. Новините не бяха добри.

— Успяхме да затворим залата за разпит преди пристигането на полицията, сър — обади се началникът на сигурността му от Будапеща. — Току-що приключи щателното претърсване на цялата сграда. Не бяха открити следи нито от Борн, нито от Хан.

— Как е възможно? — попита Спалко. — Единият беше вързан, другият — заключен в обгазена стая.

— Чу се взрив — продължи началникът и се впусна в детайлни обяснения на случилото се.

— По дяволите! — В рядък пристъп на ярост, Спалко удари с ръка таблото пред себе си.

— Разширяваме периметъра на търсене.

— Не си правете труда. Знам къде са — прекъсна го Спалко.

 

 

Борн и Хан пътуваха към хотела.

— Как си? — попита Хан.

— Нищо ми няма — някак твърде бързо отвърна Борн.

— Не те боли, не те сърби?

— Напротив, боли ме и ме сърби навсякъде.

— Антибиотиците, които ти даде Оскар, са последен писък на медицината.

— Не се тревожи, взимам ги редовно.

— Защо си мислиш, че се тревожа? — Хан посочи с пръст към улицата. — Виж това.

Целият хотел беше обграден от полицаи. Два пункта, охранявани от полицаи и спецчасти от различни националности, бяха единствените места за влизане и излизане. В същия момент фургон на енергото спря пред втория пункт в задната част на хотела.

— Няма друг начин да влезем — рече Хан.

— Ами, аз се сещам за още един — прекъсна го Борн. Докато фургонът минаваше през пункта, иззад него се появиха двама хотелски служители.

Борн погледна Хан, който кимна. И той ги беше забелязал.

— Какво ще кажеш? — попита Борн.

— Ще кажа, че смяната им свърши — отвърна Хан.

— И на мен така ми се стори.

— Служителите на хотела разговаряха оживено помежду си, като млъкнаха само докато показваха пропуските си на охраната. В нормална ситуация биха си тръгнали след дежурство през подземния паркинг, но след пристигането на спецчастите на персонала бе разпоредено да паркира по близките улици.

Хан и Борн проследиха двамата мъже до странична уличка, далеч от погледите на полицаи и охрана. Изчакаха ги да приближат до автомобилите си и ги нападнаха в гръб — бързо и безшумно. Взеха ключовете, отвориха багажниците и вкараха загубилите съзнание мъже вътре, свалиха им пропуските и затвориха багажниците.

Пет минути по-късно се появиха на другия пункт в предната част на хотела, за да не се наложи да се срещат с полицаите, проверили документите на двамата служители на излизане.

Минаха през охраната без инциденти. Най-сетне се озоваха в хотела.

 

 

Спалко си помисли, че е настъпил моментът да се раздели с Арсенов. Той назряваше отдавна, откакто Спалко установи, че не може да търпи слабостта на чеченеца. Веднъж Арсенов му каза, че не е терорист, а човек, който иска народът му да има това, което заслужава. Подобна детинска вяра беше непростима грешка. Колкото и да се самозаблуждава, Арсенов трябва да приеме истината. А тя е, че независимо дали ще моли за пари, за освобождаване на затворници или за връщане на територии, той си остава терорист не заради методите, които използва, а заради целите, които иска да постигне. Не получи ли каквото желае, Арсенов убива. При това наред, и врагове, и цивилни граждани — мъже, жени, деца… Все му е едно. Той сее ужас и жъне смърт.

Спалко му нареди да придружи Ахмет, Карим и една от жените до подстанцията на вентилационната и климатизационната система на конферентната зала. Наложи се малка промяна в плана. Според предварителните уговорки този екип трябваше да се ръководи от Магомет. Но той беше мъртъв и като отговорен за смъртта му Арсенов прие задачата без въпроси и оплаквания.

— От момента, в който фургонът мине през охраната, разполагаме точно с трийсет минути — повтори Спалко. — Изтече ли половин час, ще дойдат да ви търсят — вече се убедихме лично. — Погледна си часовника. — Което означава, че имаме точно двайсет и четири минути, за да приключим мисията.

Щом Арсенов потегли с останалите от екипа си, Спалко дръпна Зина настрани.

— Нали си наясно, че повече няма да го видиш жив?

Тя кимна утвърдително с русата си глава.

— Някакви неприятни чувства?

— Напротив — облекчение — отвърна тя.

Спалко кимна.

— Да вървим. — Забързаха по коридора. — Нямаме време за губене.

 

 

Хасан Арсенов моментално пое ръководството над малката група. Задачата им беше от основно значение и той възнамеряваше да я изпълни както подобава. Свърнаха зад ъгъла и видяха дежурния от охраната на поста му пред решетката на огромната тръба.

Насочиха се право към него.

— Стой на място! — Спря ги той и стисна автомата си.

Те застанаха пред него.

— Ние сме от енергото — рече Арсенов на исландски, но видял празния поглед на пазача, повтори казаното и на английски.

Онзи смръщи чело.

— Тук няма отоплителни съоръжения.

— Знам — отвърна Ахмет, сграбчи автомата на онзи с едната си ръка, докато с другата блъсна главата му в решетката зад него. Карим и жената се приближиха, но Ахмет продължи да блъска с приклада нещастника, въпреки че беше ясно, че онзи е в безсъзнание и едва ли ще се съвземе в близките часове.

— Дай ми оръжието, Ахмет!

Чеченецът хвърли автомата към Арсенов и започна да рита пазача в лицето. Шурна кръв, замириса на смърт.

Арсенов насила откъсна Ахмет от жертвата му.

— Дам ли ти заповед, ще я изпълняваш, иначе ще ти извия врата.

Задъхан, Ахмет го изгледа яростно.

— Движим се по график — продължи Арсенов разпалено. — Няма време да задоволяваш долните си страсти.

Ахмет оголи зъби и се изсмя. Дръпна се от хватката на Арсенов и отиде да помогне на Карим да свалят решетката. Хвърлиха пазача в шахтата, после един по един пропълзяха след него. Ахмет, който се пъхна последен, върна решетката на мястото й.

Трябваше да пропълзят покрай пазача. Пътьом Арсенов допря пръст в сънната му артерия.

— Мъртъв е — обяви.

— Е, и? — войнствено попита Ахмет. — До сутринта и бездруго всички ще са трупове.

Запълзяха на колене и длани и не след дълго се озоваха пред разклонението. Пред тях започваше вертикална шахта. Извадиха въжетата и екипировката за спускане. Опряха в отвора лост и окачиха въжето, като го спуснаха надолу в шахтата. Арсенов тръгна пръв, уви въжето около лявото си бедро и го преметна през дясното. Започна да се придвижва надолу с равномерно темпо. По лекото раздрусване на въжето разбра кога всеки от екипа е тръгнал надолу.

Щом пристигна над първата разпределителна кутия, Арсенов спря. Светна си с миниатюрно фенерче и обиколи с концентрирания сноп стената на шахтата, осветявайки телефонните и електрическите кабели. Сред плетеницата от кабели забеляза нещо ново.

— Топлинен сензор — извика нагоре.

Карим, специалистът по електроника, беше точно над него. Докато Арсенов осветяваше стената с фенерчето си, другият извади клещи и парче жица с крокодилчета в двата края. Внимателно се прехвърли от долната страна на Арсенов и застана точно преди обхвата на действие на датчика. Ритна с единия крак и се залюля към стената, хвана се за сноп кабели. Пръстите му заровичкаха, преряза една жица и щракна крокодилчето за нея. После оголи жилото на съседен кабел и прикачи другото крокодилче.

— Готово — обяви.

Спусна се надолу и навлезе в обхвата на датчика, но алармата не се включи. Беше прекъснал веригата успешно. Датчикът не засече нищо нередно.

Карим направи място на Арсенов, който ги поведе към дъното на шахтата. Намираха се в ядрото на вентилационната подстанция на залата, в която щеше да се проведе конференцията.

 

 

— Целта ни е вентилационната система на залата, където ще се проведе конференцията — каза Борн, докато двамата с Хан прекосяваха с отривиста крачка фоайето. Хан стискаше под мишница лаптопа, който им даде Оскар.

— Логично е да пуснат разпръсквателя именно там.

По това време на нощта фоайето, огромно, високо и студено, беше пусто, виждаха се само служители на хотела и охраната. Официалните лица си бяха по стаите, едни вече спяха, други прехвърляха записките си за откриването на срещата, от което ги деляха броени часове.

— Охраната несъмнено е стигнала до същите изводи — продължи Хан, — което означава, че до възела на подстанцията ще стигнем безпрепятствено, но после ще трябва да обясняваме какво търсим там.

— Мислих за това — включи се Борн. — Време е да се възползваме от положението ми.

Минаха през главното крило на хотела безпроблемно и се насочиха към декоративния вътрешен двор със симетрични, покрити с чакъл пътечки, подкастрени вечнозелени храсти и каменни пейки с футуристичен вид. От другата страна на двора се намираха залите за срещи. Вътре ги посрещнаха три стълбища. Хан пусна лаптопа и след кратка консултация с картата установиха, че се движат в правилната посока.

— Насам — рече Хан и затвори компютъра.

Но след няма и трийсетина метра от стълбището чуха гробовен глас:

— Още една крачка и сте мъртви.

 

 

На дъното на вертикалната шахта чеченските бунтовници стояха приведени, разтревожени, с опънати до крайна степен нерви. Чакаха този момент от месеци. Бяха готови, изгаряха от нетърпение да осъществят плана си. Трепереха както от непосилното чакане, така и от студа, който ставаше все по-непоносим, колкото по-надолу под хотела потъваха. Оставаше им само да изпълзят по къса хоризонтална шахта, за да се доберат до вентилационните устройства, но от целта им ги делеше охраната в коридора пред изхода на системата. Трябваше да изчакат, докато охраната тръгне да патрулира.

Ахмет погледна часовника си и установи, че им остават още четиринайсет минути, за да довършат мисията и да се върнат във фургона. По челото му бяха избили ледени капки, мишниците му плуваха в пот, която се стичаше на струйки по тялото му и го гъделичкаше. Устата му беше пресъхнала, дишането му беше плитко и накъсано. Нормално, все пак бяха навлезли в решителния етап на мисията. Сърцето му биеше лудо и сякаш разтрисаше цялото му тяло. Още не можеше да се успокои от конфликта с Арсенов, който на всичкото отгоре го смъмри пред останалите. Докато се вслушваше напрегнато, наблюдаваше Арсенов, изпълнен с презрение. След онази нощ в Найроби Ахмет изгуби всичкото си уважение към своя лидер не само защото Арсенов допусна изневяра, но и защото изобщо не подозираше какво се случва под носа му. Плътните устни на Ахмет се извиха в усмивка. Беше му приятно да чувства, че има такава власт над Арсенов.

Най-сетне гласовете в коридора се отдалечиха. Той скочи в действие, решен да посрещне съдбата си, но здравата ръка на Арсенов го възпря болезнено.

— Още не. — Очите му искряха.

— Отдалечиха се — прошепна Ахмет. — Губим време.

— Ще тръгнем, когато аз дам заповед.

Този допълнителен сблъсък дойде твърде много на Ахмет. Той се изплю, презрението бе изписано красноречиво на лицето му.

— Защо ли изобщо те слушам и изпълнявам заповедите ти? Никой от нас не би трябвало да ги следва. Щом дори жена си не успяваш да задържиш при себе си…

Арсенов се хвърли срещу Ахмет и двамата се сборичкаха. Другите, ужасени, не смееха да се намесят.

— Няма да търпя повече твоята безочливост — изсъска Арсенов. — Или изпълнявай заповедите ми, или умри.

— Ами убий ме тогава — предизвика го Ахмет. — Но помни едно: в Найроби, в нощта преди демонстрацията, Зина влезе в стаята на Шейха, докато ти спеше.

— Лъжец! — извика Арсенов и в главата му изплува клетвата, която двамата със Зина си бяха дали. — Зина никога не би ми изневерила!

— Спомни си къде се намираше моята стая, Арсенов. Нали ти направи разпределението. Видях я със собствените си очи.

Очите на Арсенов засвяткаха враждебно, но все пак пусна Ахмет.

— Щях да те убия на място, но всички тук играем важна роля в тази мисия. — Даде знак на останалите. — Да приключваме с това.

Карим, специалистът по електроника, мина отпред, след него бяха жената и Ахмет, Арсенов вървеше най-отзад. Не след дълго Карим вдигна ръка и всички спряха.

Арсенов чу тих глас.

— Датчик за движение.

Видя Карим да се навежда, за да подготви инструментите си. Добре, че този човек е с тях. Колко бомби беше направил Карим за каузата им през годините? Всичко, до което се докоснеше, работеше перфектно. Той не допускаше грешки.

Както и предишния път, Карим извади жица с крокодилчета в двата края. Стиснал клещите в едната си ръка, избра нужните кабели, изолира ги, преряза единия и щракна крокодилчето към оголения меден край. После, пак както предишния път, махна изолацията и на втория кабел и захвана за него другото крокодилче, за да изолира веригата.

— Готово — обяви и продължиха, навлизайки в обхвата на датчика.

Алармата в коридора запищя, мъжете от охраната се втурнаха тичешком с готови автомати в ръце.

— Карим? — извика Арсенов.

— Това е капан! Някой е разменил жиците.

 

 

Борн и Хан се обърнаха и застанаха лице в лице с рейнджър от американската охрана. Беше в маскировъчен костюм и пълно бойно снаряжение. Приближи се, огледа пропуските им. Явно успокоен, насочи нагоре дулото на автомата си, но смръщеното изражение не напусна физиономията му.

— Какво правите тук, момчета?

— Трябва да извършим някои проверки — отвърна Борн. Спомни си фургона на енергото, който влизаше в хотела, пък и нещо от информацията на Оскар, свалена в лаптопа.

— Има повреда в отоплителната система. Изпратиха ни да помогнем на работниците от енергото, които вече трябва да са пристигнали.

— Сбъркали сте крилото — посочи американецът. — Трябва да се върнете в посоката, откъдето идвате, да завиете първо наляво, после надясно.

— Мерси — ухили се Хан. — Май нещо сме се оплели. Обикновено нямаме работа в тази част на хотела.

Тъкмо да се обърнат да вървят, коленете на Борн се подгънаха, той простена драматично и се строполи на земята.

— Какво има, мамка му! — извика войникът.

Хан коленичи край Борн и разтвори ризата му.

— Какво му се е случило, по дяволите! — възкликна непознатият, втренчен в обезобразеното тяло на Борн.

Със светкавично движение Хан го сграбчи за гърдите и блъсна главата му в пода. Докато Борн се изправи, Хан вече събличаше униформата на онзи.

— Май е по-скоро твоят ръст — рече Хан и подаде на Борн маскировъчните дрехи, които той облече набързо, докато Хан избутваше обезвредения войник настрани в сенките.

В същия миг се включи алармата и двамата хукнаха презглава към подстанцията.

 

 

Охраната работеше професионално и, похвално, дежурните от екипите на американците и арабите се разбираха перфектно. Всеки тип датчик предизвикваше различен вид аларма, така че те моментално разбраха, че задействаният сензор е за движение и бързо установиха точното му местонахождение. Часове преди началото на конференцията бяха в най-висока степен на готовност. Заповедите бяха първо да стрелят, после да задават въпроси.

Още докато тичаха, откриха огън и отнесоха решетката. Половината от войниците изпразниха пълнителите си в подозрителния отсек. Другата половина се разгънаха и останаха в готовност да продължат стрелбата, докато колегите им огледат мястото. Бяха открити три тела — двама мъже и една жена. Един от американците уведоми Хъл, негов колега арабин се свърза с Файед ас-Сауд.

В това време от съседните сектори се стекоха още служители от охраната, за да предложат допълнителна подкрепа.

Двама души се качиха по шахтата и когато се установи, че няма други врагове, отцепиха района. Разпокъсаните тела бяха извадени заедно с инструментите, с които Карим неутрализираше датчиците, и с нещо, което на пръв поглед приличаше на бомба с часовников механизъм.

 

 

Джейми Хъл и Файед ас-Сауд пристигнаха на мястото почти едновременно. Хъл прецени положението с бърз поглед и се обади по радиостанцията на командира на екипите.

— Обявявам първа степен на готовност. Имаше пробив в охраната. Трима нарушители са мъртви, повтарям, трима нарушители са мъртви. Заключете целия хотел, никой да не влиза и да не излиза от обекта. — Продължи да раздава заповеди с категоричен тон, преконфигурираше хората си според отиграната ситуация за действие при първа степен на готовност. Веднага след това се обади на тайните служби, които охраняваха президента и екипа му в крилото с официалните лица.

Файед ас-Сауд беше приклекнал и оглеждаше труповете. Телата бяха надупчени на решето, но лицата им, макар и окървавени, бяха непокътнати. Извади фенерче и освети едно от лицата. Посегна и бръкна с пръст в окото на един от мъжете. Върхът на пръста му се оцвети в синьо. Отдолу се показа кафяв ирис.

Някой от Федералната служба за сигурност вероятно се беше обадил на Карпов, защото руснакът се появи в тромав тръс. Беше останал без дъх и Файед ас-Сауд си помисли, че сигурно е изминал цялото разстояние тичешком.

Арабинът и американецът въведоха колегата си в обстановката. Файед ас-Сауд вдигна пръста си във въздуха.

— Били са с цветни лещи — и ето тук си личи, че косите им са изрусени, явно са искали да минат за исландци.

Лицето на Карпов помръкна.

— Този го познавам — рече и подритна един от труповете. — Казва се Ахмет. Един от висшите военни на Хасан Арсенов.

— Чеченският терористичен лидер! — възкликна Хъл. — Мисля, че трябва да уведомиш президента си, Борис.

Вдигнал ръце на хълбоците си, Карпов не помръдна.

— Належащият въпрос в случая е друг — къде е Арсенов?

 

 

— Май сме закъснели — прошепна Хан, надничайки иззад метална колона, откъдето видя как на мястото на инцидента пристигат двамата топ охранители. — Само дето не виждам Спалко.

— Може да е решил да не се излага на такъв риск и да не дойде в хотела.

Хан поклати глава.

— Познавам го. Може да е егоист, но също така е и перфекционист. Сигурен съм, че се спотайва някъде наблизо.

— Но явно не е тук — отрони Борн замислено. Видя как руснакът пристига тичешком и се присъединява към Джейми Хъл и арабина. Нещо в това сплеснато, грубо лице, в изпъкналото чело и надвисналите вежди му се стори смътно познато. Щом чу гласа му, беше сигурен.

— Руснака го познавам.

— Нищо чудно и аз го познах — отвърна Хан. — Борис Илич Карпов, шефът на елитния отряд „Алфа“ на Федералната служба за сигурност.

— Не, имах предвид друго — аз наистина го познавам.

— Как така? Откъде?

— Не помня — призна Борн. — Нямам представа дали е приятел или е враг. — Удари главата си с юмрук. — Де да можех да си спомня.

Хан се извърна към него и видя изписаното на лицето му терзание. Изпита опасен порив да прегърне Борн през раменете, да го успокои. Опасен, защото не знаеше докъде би довел подобен жест и какво би означавал. Усети как животът му продължава да се разпада още и още — началото бе поставено в мига, в който Борн седна до него в парка. „Кой си ти?“, се запита тогава. По онова време Хан не знаеше отговора на този въпрос. Още не беше сигурен, че го знае. Нима е възможно всичко, в което е вярвал или в което си е мислил, че вярва, да е лъжа?

Потърси спасение от тези смущаващи мисли в сферата, където двамата с Борн бяха най-добри.

— Притеснява ме онзи предмет — рече. — Бомба с часовников механизъм. Нали каза, че Спалко възнамерява да използва някакъв биоразпръсквател?

Борн кимна.

— Според мен имаме класически пример на отвличане на вниманието, само дето едва минава полунощ. Конференцията ще започне чак след осем часа.

— Нали затова бомбата е с часовников механизъм.

— Да, но защо да я залагат сега, толкова отрано?

— Охраната не е толкова нащрек — предположи Хан.

— Така е, но, от друга страна, шансовете някой да я намери при периодичните огледи са по-големи. — Борн поклати глава. — Не, пропускаме нещо, усещам го. Спалко е намислил друго. Какво обаче?

 

 

Спалко, Зина и другите от екипа достигнаха до целта си. Тук, далеч от крилото на хотела, където щеше да се проведе конференцията, охраната, макар и плътна, имаше някои пропуски, които Спалко веднага регистрира. Беше пълно с патрулиращи, но те не можеха да са едновременно навсякъде, така че, използвайки отдалечаването на една патрулна двойка, Спалко и хората му заеха позиция.

Намираха се три етажа под земята, в огромно бетонно помещение без прозорци, оградено отвсякъде, с изключение на една-единствена отворена врата. През стената в дъното на помещението минаваха дебели черни тръби, върху всяка беше отбелязано крилото на хотела, което обслужва.

Спалко и хората му извадиха специалните защитни костюми и ги облякоха, запечатвайки ги най-старателно. Две от чеченките излязоха в коридора, за да пазят пред вратата, един бунтовник застана на разстояние зад тях.

Спалко отвори по-големия от двата метални контейнера, които носеше лично. Вътре се намираше NX20. Внимателно сглоби двете половини, проверявайки дали всичките болтчета са надеждно затегнати. Подаде го на Зина, докато отключи хладилния контейнер, който получи от Петер Сидо. Вътре имаше миниатюрно стъклено контейнерче. Дори след видяното при демонстрацията в Найроби им беше трудно да повярват, че такова нищожно количество от вируса може да изтреби толкова много хора.

Както преди няколко дни в Найроби, Спалко отвори зарядната камера на разпръсквателя и постави вътре стъкленицата. Затвори и заключи камерата, взе NX20 от Зина и обви с пръст по-малкия от двата спусъка. След като го натисне, вирусът, все още запечатан в малкото шишенце, щеше да влезе в изстрелващата камера. След това с едно натискане на бутона отляво на дулото изстрелващата камера щеше да се отключи. После оставаше Спалко да се прицели в нужната посока и да натисне основния спусък.

Гушна разпръсквателя с вниманието, с което го бе държала Зина преди миг. Това оръжие изискваше нужното уважение — дори от него.

Вгледа се в очите на Зина, от които струеше любов към него и патриотична жар.

— А сега чакаме да запищи алармата.

И тя се включи — звукът бе слаб, но вибрациите бяха непогрешими, просторните бетонни коридори ги усилваха. Спалко усети напрежението, надвиснало над стаята, подхранвано от справедливия гняв и с години отлаганото очакване на отмъщението.

— Нашият час удари — рече Спалко така, че да го чуят всички. Долавяше трепета на ликуващите им сърца.

Повлечен от неустоимата сила на съдбата, която го буташе напред, Шейха дръпна малкия спусък и със зловещ съсък зарядът се приплъзна в изстрелващата камера, където застина в очакване на момента на освобождаването.