Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (3)

Втора глава

Всичко си дойде на мястото. Значи професионалните изстрели по него в университета не са имали за цел да го убият, а да го подплашат към къщата на Конклин. Но Алекс и Мо вече са били убити. Някой е останал в имението, за да наблюдава и да се обади на позицията, щом Борн се появи. Дали е същият, който стреля по него в университета?

Борн инстинктивно грабна телефона на Алекс, изтича в кухнята, отвори тясна вратичка, зад която се спускаше стръмна стълба към мазето, и надзърна в непрогледния мрак. Чуваше се пращенето на полицейските радиостанции, скърцането на чакъла, блъскането по входната врата. Надигаха се гневни гласове. Борн се втурна към кухненските чекмеджета и зарови из тях, докато намери фенерчето на Конклин. Веднага след това потъна през вратата за мазето. В първия миг го обгърна катраненочерна тъмнина. Насочи концентрирания сноп светлина от фенерчето към стъпалата и заслиза бързо и безшумно. Лъхна го мирис на бетон, на старо дърво, на лак и гориво от котелното. Намери капака под стълбата и го вдигна. Веднъж, беше студен и снежен зимен следобед, Конклин му показа подземния тунел, по който генералът е стигал до минилетището за частния си хеликоптер, построено край конюшните. Над главата на Борн проскърцаха дъски. Ченгетата бяха в къщата. Сигурно вече са открили телата. Три коли, два трупа. Сигурно съвсем скоро ще открият кой е собственикът на третия автомобил.

Свел глава, Борн се пъхна в ниския тунел, като не забрави да затвори капака след себе си. Твърде късно се сети за старомодната стъклена чаша, която докосна. Криминалистите ще снемат отпечатъците и ще ги идентифицират. Отпечатъците, плюс колата ми, паркирана пред къщата…

Няма смисъл да се тревожи за това сега, трябва да изчезва! Приведен напред, продължи напред през теснината. След около три метра таванът се вдигна и вече можеше да върви изправен. Въздухът беше влажен. Някъде наблизо бавно капеше вода. Явно беше напуснал очертанията на къщата. Ускори ход и след по-малко от три минути се озова пред друга стълба — метална, очевидно военна изработка. Изкачи я и натисна с рамо. Капакът се отвори. Свеж въздух, притихнала и спокойна привечерна светлина, жужене на насекоми. Намираше се пред хеликоптерния хангар на генерала.

Върху площадката за излитане се валяха съчки и изсъхнали клони. В самия хангар, доста порутен, явно се бе настанило семейство миещи мечки. Всичко изглеждаше запуснато и отдавна неупотребявано. Все едно — това не беше крайната цел на Борн. Загърби хангара и потъна в гъстата борова гора.

Планът му беше да заобиколи отдалеч къщата, всъщност цялото имение, и в крайна сметка да се озове на магистралата, достатъчно далеч от полицейския кордон, сформиран след инцидента в имението. Конкретната му цел на първо време беше потокът, който пресичаше имението почти диагонално. Знаеше, че полицаите съвсем скоро ще включат в издирването кучета. На сушата беше невъзможно да скрие миризмата си, но в течащата вода дори обучените полицейски кучета щяха да изгубят следата.

Като криволичеше между бодливите храсти, се изкачи на нисък хребет, спря между два кедъра и се заслуша напрегнато. Беше изключително важно да запамети обичайните за околността звуци, за да може моментално да улови всяка поява на нещо чуждо. Беше почти сигурен, че врагът дебне съвсем наблизо. Убиецът на приятелите му, разрушителят на устоите на предишния му живот. Засега трябваше да остави на заден план желанието си да отмъсти на врага. По-важно беше да се измъкне от полицията. Колкото и да му се искаше да тръгне по следите на убиеца, Борн знаеше, че за него е жизненоважно да излезе извън обсега на полицейския кордон, преди да е станало твърде късно.

 

 

Още щом навлезе в гъстата гора в имението на Александър Конклин, Хан се почувства като у дома си. Плътният зелен балдахин над главата му го откъсна от светлината на деня. Тук-там във висините проблясваше по някой слънчев лъч, успял да се промъкне сред най-високите клони, но долу, в ниското, цареше полумрак — идеални условия за преследване на набелязаната плячка. Хан проследи Уеб от университетския двор до къщата на Конклин. През годините, откакто беше в бранша, бе чувал името на Александър Конклин, познаваше репутацията му на легендарна школа за шпиони. Но не разбираше какво прави Дейвид Уеб в къщата му. Как изобщо е възможно да познава човек като Конклин? И от къде на къде минути след появяването на Уеб цялата местна полиция се изсипа в имението?

В далечината се чу лай — полицаите бяха пуснали кучетата. Някъде отпред се мярна Уеб. Имаше вид на човек, който добре познава гората. Поредният въпрос без ясен отговор. Ускорил ход, за да не изпусне Уеб, Хан се запита накъде ли е тръгнал професорът? Веднага след това долови ромона на потока и разбра какво си е наумил Уеб.

Избърза и стигна при потока пръв. Беше сигурен, че професорът ще тръгне надолу по течението, за да се отдалечи колкото може повече от кучетата. Забеляза огромната върба край брега и на лицето му грейна усмивка. Масивно дърво с корона от разперени преплетени клони — точно от това се нуждаеше.

 

 

Рубинената светлина на припадащата вечер се процеждаше като огнени искрици между дърветата. Погледът на Борн отскочи към алените ивици, подпалили ръбчетата на листата.

Склонът от другата страна на хребета беше доста по-стръмен и каменист. Борн долови мек бълбукащ ромон и тръгна право натам. Зимните снегове и ранните пролетни дъждове бяха подхранили водите на потока. Без да се колебае, Борн нагази в ледената вода и заслиза по течението. Колкото по-дълго издържи вътре, толкова по-добре, защото кучетата ще изгубят следата и ще се объркат, а колкото по-далеч излезе на брега, толкова по-трудно ще им бъде да намерят отново следата.

Почувствал се в безопасност, той насочи мислите си към жена си Мари. Трябва да се свърже с нея. За прибиране у дома и дума не можеше да става. Подобно нещо би изложило цялото му семейство на открита опасност. Но задължително трябва да се свърже с Мари и да я предупреди. ЦРУ ще изпрати хора да го търсят вкъщи и като не го намерят, без съмнение ще приберат Мари, ще я разпитват, мислейки си, че тя знае къде е мъжът й. А нищо чудно — и още по-страшно — онзи, който бе заложил капана у Конклин, да се опита да се добере до Уеб чрез семейството му. Плувнал в пот от притеснение, той извади апарата на Конклин, набра номера на мобилния телефон на Мари и написа съобщение. Всъщност една-единствена дума: Диамант. Това беше код, който двамата с Мари се бяха уговорили да използват само в случай на сериозна опасност. Означаваше тя незабавно и без отлагане да вземе децата и да се скрие в тайната им къща. И да остане там с тях, без връзка с външния свят, в безопасност, докато Борн не й даде съответния сигнал. Телефонът на Алекс звънна и Борн прочете съобщението на Мари: Повтори, моля. Това не бе отговорът, който се очакваше да даде. Борн разбра причината за нейното объркване. Беше й изпратил съобщението от телефона на Алекс, а не от своя. Този път написа ДИАМАНТ с главни букви. Изчака, притаил дъх, и след малко дойде правилният отговор: ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК. Борн въздъхна облекчено. Мари бе потвърдила. А той беше сигурен, че лично е написала отговора. Знаеше, че в същия този миг тя вече качва децата в колата и изчезва, оставяйки всичко зад гърба си.

Въпреки това не можеше да преодолее безпокойството си. Толкова по-добре би се почувствал, ако можеше да чуе гласа й, да й обясни какво става, да я успокои, че е добре. Всъщност не, не е добре. Човекът, когото тя познаваше — Дейвид Уеб, — за пореден път отстъпи пред Борн. Мари мразеше Джейсън Борн и се страхуваше от него. Естествено. Та нали нямаше никаква гаранция, че един ден от личността, обитаваща тялото на Дейвид Уеб, няма да остане само Джейсън Борн? Кой би бил виновен за това? Александър Конклин.

Струваше му се удивително и напълно невероятно, че изпитва едновременно любов и омраза към Алекс. Що за загадка е човешкото съзнание, щом може да съвместява две толкова противоположни и взаимоизключващи се чувства, щом е способно да пренебрегне всички лоши качества, присъщи на даден човек, само и само за да започне да го обича. Да, Борн знаеше, че необходимостта да получаваш и да даваш любов е основна човешка потребност.

Продължи да разсъждава в тази посока, докато газеше в ледената вода, която, макар и буйна, беше искряща и кристалночиста. Във водата току се стрелваха дребни рибки, стреснати от присъствието му. Веднъж-дваж мярна пъстърва в сребриста премяна, разтворила уста, все едно търси нещо. На едно място потокът правеше завой, над който бе разперила клони огромна върба, впила жадни корени в крайбрежната влага. Наострил уши да долови всеки шум, който би му подсказал евентуалното приближаване на преследвачите му, Борн беше убеден, че всичко е наред, чуваше се само ромонът на потока.

Атакуваха го отгоре. Той не чу звук, но усети промяната в светлината. Миг след това нечия тежест го захлупи и го повали във водата. Тялото на нападателя го притискаше в областта на гърба. Докато Борн се бореше яростно за глътка въздух, безшумният враг блъсна главата му в хлъзгавите речни камъни. Един юмрук се заби в бъбрека му и в дробовете му не остана и капка въздух.

Вместо да се изопне, за да посрещне атаката, Борн отпусна максимално тялото си. Не направи опит да отвърне на удара, а, напротив, прилепи лакти към торса си и в момента, в който тялото му олекна напълно, заби лакти рязко назад и нагоре и се усука. Докато се мяташе яростно, се изтласка навън с помощта на китката си. Успял да се освободи от чуждата тежест, си пое жадно въздух. По лицето му се стичаше вода и замъгляваше погледа му, затова успя само да мерне смътно силуета на нападателя. Посегна да го удари, но намери само въздух.

Онзи бе изчезнал светкавично, както се беше появил.

 

 

Хан се запрепъва по каменистото дъно, като полагаше неистови усилия да поеме въздух с травмираното си гърло. Слисан и разгневен, се добра до крайбрежния гъсталак и потъна в непроходимите дебри. Докато се опитваше да успокои дишането си, масажираше нежната област около адамовата си ябълка, където бе попаднал лакътят на Уеб. Това не беше случайно попадение, а премерена контраатака на професионалист. Хан не знаеше какво да мисли, по тялото му пропълзяха тръпки на страх. В едно бе сигурен — Уеб е опасен, далеч по-опасен, отколкото се полага на един университетски преподавател. Явно не за пръв път беше под обстрел, знаеше как да проследи траекторията на куршума, умееше да се ориентира в гората и да води ръкопашен бой. А още при първите признаци за евентуален проблем се отправи към дома на Александър Конклин. Кой е този човек? Който и да е, Хан повече няма да си позволи да го подцени. Ще го намери, ще си възвърне психологическото предимство. И преди да настъпи неизбежният край, Уеб ще изпита страх от него.

 

 

Мартин Линдрос, заместник-директорът на ЦРУ, пристигна в имението, където през последните години бе живял Александър Конклин, точно в шест часа без шест минути. Посрещна го висшестоящ инспектор от Щатското полицейско управление на Вирджиния — припрян мъж с олисяващо теме на име Харис, който се опитваше да умиротвори претендиращите да поемат случая представители на щатската полиция, местното шерифство и ФБР. Още щом стана ясно чии са телата, намерени в къщата, трите институции се впуснаха в разгорещен диспут на чия територия е извършено престъплението и кой трябва да води разследването. С пристигането си Линдрос преброи дванайсет коли и над трийсет души. Трябваше да се въведе ред и да се начертае план за действие.

Здрависа се с Харис и го погледна право в очите.

— ФБР са вън от играта, инспектор Харис — подхвана Линдрос. — Двойното убийство поемаме ние с вас.

— Тъй вярно, сър — отривисто отвърна Харис.

Доста висок на ръст, детективът явно беше свикнал да стои приведен и тази стойка, заедно с огромния влажен поглед и печалното изражение, му придаваше вид на човек, отдавна изгубил жизнената си енергия.

— Благодаря ви. Имам някои…

— Не ми благодари, инспекторе. Гарантирам, че ни очакват доста неприятни моменти. — Изпрати помощника си да се оправя с ФБР и хората на шерифа. — Някакви следи от Дейвид Уеб? — Беше получил информация от федералните, че колата на Уеб е открита на алеята пред къщата на Конклин. Всъщност Уеб не беше правилното име. Джейсън Борн. Борн беше причината директорът на ЦРУ да изпрати заместника си да се заеме лично с разследването.

— Засега нищо — отвърна Харис. — Но пуснахме кучетата.

— Добре. Имаме ли полицейски кордон, който да отцепи района?

— Смятах да пратя моите хора, но се появиха федералните и… — Харис поклати глава. — Обясних им, че всяка секунда е ценна.

Линдрос погледна часовника си.

— Отцепете район в радиус от половин миля. С част от хората си направете вътрешен кордон с радиус четвърт миля. Може да намерят нещо интересно. Ако е необходимо, извикайте подкрепление.

Докато Харис даваше разпореждания по радиостанцията си, Линдрос го премери с поглед.

— Как ти е малкото име? — попита той, щом детективът приключи.

— Хари.

— Хари Харис? Майтапиш се, нали?

— Не, сър.

— Къде им е бил умът на твоите старци?

— Нямам представа, сър.

— Е, добре, Хари. Да видим с какво разполагаме.

Линдрос наближаваше четирийсетте. Интелигентен, с пясъчноруса коса, възпитаник на елитен университет. Управлението го вербува за свой кадър от друго място. Бащата на Линдрос беше твърдоглав и упорит човек, който не се страхуваше да говори каквото мисли и да постъпва така, както смята за правилно. Успя да предаде своя свободолюбив и независим дух и на младия Мартин, заедно с чувството си за дълг към родината. Линдрос беше убеден, че именно тези му качества бяха привлекли вниманието на директора на ЦРУ към него.

Харис го поведе към кабинета на Конклин, но Линдрос забеляза двете старомодни стъклени чаши върху масичката в предната стая.

— Дали ги е пипал някой, Хари?

— Доколкото знам, не, сър.

— Наричай ме Мартин. Ще трябва бързо да се опознаем. — Вдигна глава и се усмихна, за да предразположи детектива. Начинът, по който показа, че случаят се поема от ЦРУ, бе категоричен и безапелационен. Отстрани другите институции и привлече в орбитата си Харис. Нещо му подсказваше, че ще има нужда от услугите на сговорчив детектив.

— Би ли помолил криминалистите да снемат отпечатъците от двете чаши?

— Веднага.

— А сега да видим какво ще ни каже следователят.

 

 

На пътя, който следваше извивките на хребета, опасващ имението на Конклин, стоеше неподвижна фигура. Едър здравеняк наблюдаваше Борн през мощен бинокъл за нощно виждане. Имаше широко червендалесто лице, несъмнено славянско. Пръстите на лявата му ръка бяха пожълтели от вечната цигара между тях. Зад гърба му, край отбивката на пътя беше паркиран огромен черен високопроходим джип. Случайният минувач би го помислил за обикновен турист. Плъзна бинокъла си по-назад и фиксира Хан, който дебнеше Борн. Без да изпуска от очи азиатеца, здравенякът извади трибандов мобилен телефон и набра номер отвъд океана.

Степан Спалко вдигна още с първото позвъняване.

— Капанът е избегнат — рече едрият славянин. — Обектът е подгонен. Засега успя да се изплъзне и на полицията, и на Хан.

— По дяволите! — изруга Спалко. — Какво е намислил Хан?

— Искате ли да разбера? — попита мъжът хладно и безстрастно.

— Не се доближавай до него. Не, по-добре веднага изчезвай от района — додаде Спалко.

* * *

Борн излази на брега и отметна назад косата, полепнала по лицето му. Цялото тяло го болеше, дробовете му сякаш горяха. В главата му трещяха взривове, които го връщаха към джунглите в Там Куан, към мисиите, възложени му от Алекс Конклин, към мисиите, одобрени от командването в Сайгон и в същото време отказани от тях, ненормални, тежки, смъртоносни мисии, които по никакъв начин не могат да се свържат с американски военни.

Окъпан от гаснещата светлина на пролетната вечер, Борн беше наясно, че в момента е поставен в подобна ситуация. Намираше се в червена зона — периметър, контролиран от врага. Проблемът беше, че няма представа кой е врагът и какви са намеренията му. Дали и сега някой искаше да го насочи към определено място, както без съмнение стана при обстрела в университета? Или врагът е преминал към следващия етап от плана си?

От далечината вятърът носеше кучешки лай, изненадващо близо изпращя съчка. Дали бе настъпена от врага или от животно? Последните събития изместиха непосредствената му цел. Не биваше да изоставя усилията си да избегне полицейския кордон, но в същото време трябваше да намери начин да отмъсти на нападателя си. Но за целта трябва най-напред да го открие, преди онзи да го е нападнал за втори път. Ако човекът е същият, значи има насреща си не само отличен стрелец, но и специалист по ориентиране в джунглата. Може да се каже че наличието на информация за противника повдигна духа на Борн. Започваше да опознава врага си. Трябваше само да внимава да не получи смъртоносен куршум, преди да е успял да го опознае дотолкова, че да успее на свой ред да го изненада.

Слънцето потъна зад хоризонта и остави небето след себе си огненочервено. Задуха хладен вечерен вятър и Борн, който беше мокър до кости, потрепери. Изправи се и тръгна, за да разгрее вкочанените си мускули и да се постопли. Гората бе обгърната в черен плащ, но въпреки това Борн се чувстваше като изложен на витрина, все едно стоеше насред голо поле под безоблачно небе.

Знаеше как би постъпил в джунглата — би си намерил подслон, където да събере сили и да прецени възможностите си за действие. Но да намериш такова място в червена зона не бе лека задача. Можеше сам да си сложи главата в торбата. Движеше се през гората бавно и предпазливо, очите му оглеждаха внимателно стволовете на дърветата, докато откри каквото търсеше. Вирджинска дърволазка. През този сезон не цъфтеше, но пак я разпозна по искрящите разклонени листа. С джобното си ножче внимателно отряза няколко дълги парчета от ствола на здравото увивно растение.

Щом приключи, наостри уши. Последва едва доловим звук и скоро се озова на полянка. Насред нея стоеше елен. Беше изпружил глава, черните му ноздри душеха въздуха. Дали го бе усетил? Не. Животното търсеше…

Еленът удари на бяг, Борн хукна след него. Тичаше леко и безшумно през гората успоредно на еленовата пътека. В един момент вятърът смени посоката си и се наложи Борн да коригира траекторията си, за да не усети животното миризмата му. След около четвърт миля еленът забави ход. Теренът стана по-стръмен и труден, дърветата се сгъстиха. Борн и еленът се бяха отдалечили доста от потока и наближиха границите на имението. Животното с лекота прескочи каменната ограда, която маркираше северозападния ъгъл на имота. Борн се изкатери по стената и видя, че еленът го е отвел при солен залеж. Солният залеж означаваше скали, а скалите — пещери. Спомни си, че Конклин веднъж подхвърли, че северозападната част на двора му опира в пещери, набодени от комини — естествени вертикални дупки, които индианците някога използвали за отдушник на огньовете, където готвели. Именно такава пещера се надяваше да намери сега — идеалното временно скривалище, което — поради двата си изхода — не би могло да се превърне в капан.

 

 

„Пипнах го“, каза си Хан. Уеб направи огромна грешка, като избра грешната пещера — една от малкото, които нямаха втори изход. Хан се измъкна от скривалището си, прекоси безшумно полянката и крадешком се пъхна в черната гърловина на пещерата.

Докато пълзеше напред, усещаше присъствието на Уеб в тъмното. Хан успя да прецени, че пещерата е плитка. Нямаше я острата миризма на влага от разложени организми, характерна за дълбоките пещери, пронизващи сърцевината на скалата.

Малко по-нататък Уеб светна с фенерчето си. Още миг и ще установи, че няма комин, няма втори изход. Време е за атака! Хан се нахвърли върху противника си и го фрасна по лицето.

Борн се строполи на земята, фенерчето се удари в скалата и светлинният лъч заподскача бясно. Щом свитият юмрук полетя към него, Борн усети въздушната струя, остави се да бъде ударен и щом ръката застана в максимално опънато положение, заби ножчето си в изложените на показ уязвими бицепси.

Наведе се напред и се блъсна с рамо в гърдите на мъжа. Онзи вдигна коляното си, което намери вътрешната част на бедрото на Борн, по цялото му тяло пробяга болезнена тръпка. Сграбчи нападателя за дрехите и закова тялото му до скалната фасада. Онзи започна да се мята, да го блъска, да го рита. Завъртяха се на кълбо, вкопчени един в друг. Усещаше дишането на врага — нелеп израз на близост, все едно слушаш дишането на дете край себе си.

Въвлечен в първична схватка, Борн се озова достатъчно близо, за да усети смесицата от миризми, която излъчваше другият, сякаш пара над огряно от слънце блато. Тази картина отново го тласна към спомените за джунглата. В същия миг усети лост, опрян в гърлото му. Дръпнаха го заднишком.

— Няма да те убия — чу се глас. — Поне не сега.

Заби лакът в тъмното, за което получи коляно в и бездруго травмирания си бъбрек. Преви се о две, но прътът, опрян в гърлото му, го принуди да се изправи.

— Знаеш, че мога да те убия, но няма да го направя — продължи гласът. — Не и преди да излезем на светло, за да мога да те гледам в очите, докато умираш.

— Нима беше нужно да убиваш двама невинни, за да се добереш до мен?

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата, които застреля в имението.

— Не съм ги убил аз. Никога не убивам невинни хора. — Изкикоти се. — От друга страна, не бих нарекъл човек, свързан с Александър Конклин, невинен.

— Но ти ме подмами нататък — каза Борн. — Стреля по мен, за да хукна към Конклин и да можеш…

— Говориш глупости — прекъсна го гласът. — Просто те проследих до там.

— Тогава как разбра къде да изпратиш ченгетата?

— Защо да викам ченгетата?

Макар информацията, която получи, да бе доста интригуваща, Борн следеше разговора с половин ухо. Поотпусна се, облегна се назад. Така се образува малка пролука между пръта и гърлото му. Борн се залови за работа, отпусна рязко едното си рамо, за да принуди онзи да отклони вниманието си, ако иска да задържи пръта на мястото му. В същия миг Борн се извъртя и с опакото на ръката си зашлеви нападателя точно под ухото. Тялото се отпусна. Лостът издрънча върху каменния под.

Борн си пое дълбоко въздух, за да се съвземе, но продължаваше да се чувства леко замаян от липсата на кислород. Взе фенерчето и освети мястото, където се бе строполило тялото — но тяло нямаше. През по-светлия отвор на пещерата се мярна силует. Светлинният лъч попадна върху него и той се обърна, Борн успя да види лицето, преди човекът да изчезне сред дърветата.

Борн хукна подире му. След секунда долови характерното щракване и фиууу! Над главата си усети движение и се втурна към храстите, където бе заложил капана си. Бе изплел мрежа от дърволазката и я бе вързал за една фиданка, превита почти надве. Нападателят бе в клопката. Ловецът се превърна в плячка. Борн се доближи до дърветата и се подготви да се срещне лице в лице с нападателя и да отреже мрежата. Само че тя се оказа празна.

Празна! Събра я и видя дупката, която плячката му бе пробила в горната част. Имаше си работа с добре подготвен, бърз и умен противник. Оттук нататък щеше да е още по-трудно да го свари неподготвен.

Борн вдигна глава, обиколи с фенерчето преплетените клони. Без да ще, изпита възхищение от професионализма и находчивостта на противника си. Изгаси фенерчето, нощта го обгърна. Изкряска козодой, после в протяжната тишина се обади бухал, чийто глас отекна тягостно над гористите хълмове.

Отпусна глава назад и въздъхна дълбоко. В съзнанието му изплуваха строгите черти и тъмните очи на лицето, което бе мярнал; за кратък миг му се стори, че съвпада с лицето на един от студентите, с които се бе разминал по пътя към използваната от снайпериста стая.

Ако не друго, врагът му поне имаше лице и глас. „Знаеш, че мога да те убия, но няма да го направя. Не и преди да излезем на светло, за да мога да те гледам в очите, докато умираш.“