Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (30)

Двайсет и девета глава

— Всички са чеченци, нали, Борис? — попита Джейми Хъл.

Карпов кимна.

— И според сведенията ни всички са членове на терористичната група на Хасан Арсенов.

— Страхотен удар в полза на добрите — въодушевено извика вика Хъл.

— С такова количество С4 можеха да взривят почти цялата носеща конструкция — додаде арабинът, треперещ от студ. — Конферентната зала щеше да се срути и да погуби всички присъстващи.

— Голям късмет извадихме, че ги хвана детекторът — засмя се Хъл.

С течение на времето Карпов гледаше все по-намръщено. Въпросът, който измъчваше и Борн, не му даваше мира.

— Защо да залагат бомбата толкова рано? Защо да ни оставят толкова голям шанс да я открием преди началото на конференцията?

Файед ас-Сауд се обърна към един от хората си.

— Не може ли да вдигнем малко температурата? Явно ще прекараме доста време тук, а направо замръзвам.

 

 

— Сетих се! — извика Борн към Хан. Взе лаптопа, включи го, прехвърли картите, докато откри каквото търсеше. Избра път, свързващ мястото, където се намираха в момента, с централното крило на хотела.

— Хайде да вървим! — извика и затвори компютъра.

— Къде отиваме? — попита Хан, докато си проправяха път през подземните коридори.

— Помисли само. Видяхме фургон на енергото да влиза в хотела. Хотелът се отоплява от горещите минерални извори посредством система, която обслужва целия град.

— Ето защо Спалко е изпратил чеченците във вентилационната подсистема — извика Хан, докато вземаше със спринт един завой. — Изобщо не са имали намерение да залагат бомбата. Правилно сме се сетили — наистина е било отвличане на вниманието, но не за по-късно сутринта, когато ще започне конференцията. Спалко ще активира биоразпръсквателя сега!

— Именно — потвърди Борн. — Но няма да използва вентилационната система на конферентната зала. Целта му е централната отоплителна система! По това време на нощта всички официални лица са по стаите си — точно там, където той ще пусне вируса.

 

 

— Идва някой — каза една от чеченките.

— Стреляйте на месо — изкомандва Шейха.

— Но това е Хасан Арсенов! — извика другата жена.

Спалко и Зина се спогледаха смутено. Какво не е наред? Датчикът явно е задействан, алармата се включи, малко след това чуха и успокояващите залпове картечен огън. Как е успял Арсенов да избяга?

— Казах — на месо! — изкрещя Спалко.

 

 

Това, което не даваше мира на Арсенов и което го накара да си плюе на петите в мига, в който подуши капана — и на което дължеше избавлението си, за разлика от тримата си другари, — беше преследващият го ужас. Той го гризеше отвътре вече цяла седмица. Повтаряше си, че заради чувството за вина, задето предаде Халид Мурат — вината на героя, принуден да направи тежък избор в името на народа си. Истината обаче беше, че ужасът му беше свързан със Зина. Той не искаше да признае пред себе си онова, което виждаше с очите си — нейното отдръпване, емоционалното й изолиране, което с времето се беше втвърдило до лед. От известно време тя го отбягваше, но допреда броени мигове той отказваше да го приеме. Откровението на Ахмед избистри погледа му. Зина винаги бе живяла зад стъклена стена, никога не се бе разкривала докрай пред него. Имаше части от нея, до които той нямаше достъп, и започваше да му се струва, че колкото повече усилия полага, толкова повече тя се отдръпва от него.

Зина не го обичаше — запита се дали някога е изпитвала нещо към него. Дори мисията им да завърши с успех, той няма да живее с нея, двамата няма да имат деца. Последният им разговор на четири очи беше такъв фарс!

Внезапно изпита невероятен срам. Какъв глупак е само — да я обича повече от свободата си, осъзнал, че без нея няма да се чувства свободен. Сега, след нейната измяна, свободата щеше да горчи в устата му.

Докато крачеше тежко из студения коридор към отоплителната станция, видя как една от жените от собствения му екип вдига автомата си, сякаш се кани да го застреля. Вероятно защитният костюм пречи на видимостта й.

— Стой! Не стреляй! — извика той. — Аз съм Хасан Арсенов.

Куршумът го улучи в лявото рамо, шокиран, той се завъртя и се хвърли зад ъгъла, за да се скрие от пороя заблудени куршуми.

Във вихъра на ситуацията нямаше време за въпроси и разсъждения. Стрелбата продължи, но този път не беше насочена към него. Надзърна зад ъгъла и видя, че двете жени стоят приведени, с гръб, и стрелят по две фигури, които приближават по коридора.

Арсенов се изправи и възползвал се от паузата, се насочи към вратата на отоплителната станция.

 

 

— Арсенов явно не е сам, Зина — рече Спалко, чул стрелбата.

Тя превъртя оръжието си отпред на гърдите и кимна на другия мъж, който й метна още един автомат.

Спалко, който беше зад тях, отиде до стената с отоплителните тръби. Всички бяха с вентили, до които бяха монтирани уреди за измерване на налягането. Намери тръбата за крилото на официалните лица и започна да развърта вентила.

 

 

Хасан Арсенов разбра, че е трябвало да умре с другарите си във вентилационната шахта. Последните думи на Карим бяха: „Това е капан! Някой е разменил жиците!“ Ето кой ги е разменил — Спалко. Целта е била не само да се отклони вниманието на охраната — както им беше обяснил, — но и да има изкупителни жертви. При това е трябвало да са ключови фигури, за да може смъртта им да не остане незабелязана и Спалко да има достатъчно време да стигне до същинската си цел и да пусне вируса. Арсенов се почувства изигран и вече беше сигурен, че и Зина има пръст във всичко това.

Колко бързо гранясва любовта, как само за миг се превръща в омраза. Сега всички бяха против него — бойните му другари, мъжете и жените, с които се е бил рамо до рамо, с които е делил радости и скърби, уповавал се е на Аллах, споделял е общи идеали. Чеченци! Всички бяха покварени от могъществото на Степан Спалко и неговото отровно очарование.

В крайна сметка излизаше, че Халид Мурат е бил прав за всичко. Единствен е прозрял, че не бива да се доверява на Спалко и да го следва в безумието му. Веднъж Арсенов си позволи да обвини своя съратник и учител, че е остарял, че действа твърде предпазливо и не разбира разкриващия се пред очите им нов свят. Сега беше свидетел на онова, което Халид Мурат със сигурност е виждал: че новият свят е илюзия, създадена да обслужва интересите на човека, нарекъл себе си Шейха. Арсенов беше избрал да повярва на тази празна надежда. И Спалко се възползва от неговата слабост. Стига! Арсенов си даде клетва. Стига! Ако ще загине днес, то ще стане по негов избор, а не като жертвен агнец, отведен на заколение от Спалко.

Прилепи се до рамката на вратата, пое си дълбоко дъх, изпусна го и се претърколи през прага. Последвалият автоматичен огън му осигури цялата необходима информация. Запълзя по корем, без да се надига от земята. Видя оставения на пост чеченец, чийто автомат бе насочен право напред, и го застреля с четири куршума в гърдите.

 

 

Когато Борн забеляза двама терористи в защитни костюми да стрелят един след друг иззад колоната, кръвта изстина в жилите му. Двамата с Хан се скриха в чупката на близкия коридор и също откриха огън.

— Спалко е тук с биологичното оръжие — рече Борн. — Трябва да проникнем вътре незабавно.

— Няма да успеем, докато на тези двамата не им свършат куршумите — отвърна Хан. — Спомняш ли си плана на сградата? Какво имаше на тавана?

Без да прекратява стрелбата, Борн кимна.

— На шест-седем метра зад нас има люк — продължи Хан.

— Можеш ли да ме повдигнеш?

Борн изстреля един финален откос и заотстъпва.

— Ще успееш ли да видиш нещо в тъмното? — попита.

— В ръкава ми, освен другите неща, има и фенерче — кимна Хан и му посочи специалното си яке.

Борн пъхна автомата си под мишница и сключи пръстите на двете си ръце, за да направи столче. Кокалите му изпукаха под тежестта на младежа, усети парене в напрегнатите си мускули.

Хан бутна панела от тавана и се набра на мускули, за да се пъхне в дупката.

— Време? — попита Борн.

— Петнайсет секунди — отвърна Хан и изчезна.

Борн се обърна. Преброи до десет и като се показа зад ъгъла, откри стрелба. В следващия миг се сепна и автоматът му заглъхна. Усети как сърцето му бие болезнено в гърдите. Двамата чеченци бяха свалили защитните си костюми и напуснали прикритието на колоната, стояха срещу него. Чак сега видя, че са жени. Около кръста и на двете имаше колани от свързани пакети С4.

— Боже мили! Хан! Носят колани с експлозиви!

В същия миг светлината угасна. Хан беше прекъснал електричеството.

 

 

Веднага след като стреля, Арсенов се втурна презглава към чеченеца и го улови, преди онзи да е докоснал пода. В стаята имаше още двама души — Спалко и Зина. Прикрит зад мъртвия си другар, Арсенов откри огън. Зина! Тя заотстъпва, но ръката й продължи яростно да натиска спусъка и автоматичният огън помете тялото на мъртвия чеченец.

Пронизан от силна болка в гърдите, Арсенов облещи очи, в следващия миг тялото му изтръпна. Лампите угаснаха, той остана да лежи на пода, пълните му с кръв дробове изгъргориха. Като насън чу вика на Зина, разрида се от мъка по всичките си изгубени сънища, по бъдещето, което няма да дойде. Животът го напусна с въздишка, както бе дошъл, стоварвайки върху плещите му всички трудности, препятствия и болки.

* * *

Над подземието надвисна мъртвешка тишина. Сякаш времето бе спряло. Борн, насочил оръжието си в тъмнината, чу накъсаното дишане на двете жени бомби. Долови страха им, но наред с това и мрачната им решителност. Усетят ли, че той прави крачка към тях, мръдне ли Хан над главите им, мигновено ще детонират експлозивите, вързани около кръста им.

Беше напрегнал слуха си до краен предел и не след дълго долови меки, почти безшумни стъпки по тавана, които заглъхнаха така светкавично, както се бяха появили — Хан. Борн знаеше, че другият отвор към електрическата инсталация се намира горе-долу над вратата на отоплителната станция. Веднага разбра какво е намислил Хан. Щяха да са им нужни железни нерви и непоклатима ръка — и на двамата. Борн беше въоръжен с АР-15 с къса цев, която компенсираше отклонението с удивителна мощ на удара. Патроните бяха 223 калибър и изхвърчаха от дулото със скорост, надвишаваща осемстотин метра в секунда. Борн пристъпи безшумно напред, но доловил движение в мрака пред себе си, застина на място. Сърцето му се беше качило в гърлото. Дочу нещо. Съскане? Шепот? Стъпки? После пак настъпи тишина. Притаи дъх и се съсредоточи върху дулото на оръжието си.

Къде ли е Спалко? Дали вече е използвал биологичното оръжие? Дали смята да довърши мисията си, или ще зареже всичко и ще избяга? Тъй като не можеше да си отговори на тези въпроси, се постара да ги изтласка от мислите си. „Съсредоточи се, рече си, успокой се, дишай дълбоко и равномерно, все едно медитираш — слей се с оръжието.“

В следващия миг го видя. Фенерчето на Хан блесна в очите на едната жена и я ослепи. Нямаше време за мислене. Пръстът му беше върху спусъка — натисна го инстинктивно. Картечният огън озари коридора, Борн видя как главата на жената изхвърча от раменете й, плисна кръв и пихтия от мозък и кости.

Веднага скочи, оглеждайки се за втората жена. Лампите светнаха и Борн я видя — лежеше до другарката си безжизнена, с прерязано гърло. Миг по-късно Хан скочи от отвора в тавана и двамата заедно влязоха в отоплителната станция.

* * *

Малко преди това в тишината, която миришеше на барут, кръв и смърт, Спалко падна на колене, опипвайки около себе си да намери Зина. Тъмнината го свари неподготвен. На тъмно нямаше как да извърши деликатната операция по вкарването на дулото на NX20 във вентила на отоплителната тръба.

Протегна ръка и заопипва пода. Не бе обърнал внимание на точното й местоположение, не знаеше къде е застанала, пък и вероятно се бе преместила, щом е видяла Арсенов да връхлита в стаята. Чеченецът прояви находчивост, като използва мъртвото тяло на свой другар за предпазен щит, но Зина го надигра и успя да го убие въпреки това. Беше сигурен, че е жива, чу вика й.

Застина в очакване, спокоен, че жените камикадзе ще го защитят от неочакваните нападатели в коридора. Дали е Борн? Или Хан? Беше срамно да признае, че неизвестността, дебнеща в коридора, го плаши. Врагът, който и да е той, беше разгадал схемата му за отклоняване на вниманието, беше стигнал до уязвимата отоплителна станция по своя собствена логика. С притеснение усети как в сърцето му се надига паника, после чу накъсаното дишане на Зина и като че се поуспокои.

Косата й беше мокра и лепкава — усети го, докато я целуваше по бузата.

— Красивата ми Зина — прошепна в ухото й. — Силната ми Зина.

Усети как през тялото й преминава спазъм, сърцето му прескочи от ужас.

— Не умирай, Зина. Не бива да умираш. — В следващия миг усети солената й влажна буза и разбра, че тя плаче. Гърдите й се надигаха и отпускаха на неравномерни тласъци, подсилвани от риданията й.

— Зина… — Той избърса сълзите й с целувка. — Бъди силна. Сега трябва да си по-силна отвсякога. — Прегърна я нежно, усети как ръцете й бавно го обгръщат. — Настъпи часът на нашата триумфална победа — продължи той, докато нагласяваше NX20 в ръцете й. — Да, точно така, избрах теб, за да изстреляш заряда, да направиш решителната крачка към бъдещето.

Зина нямаше сили да отговори. Единствено мълчанието можеше да съхрани дъха в дробовете й. Спалко за пореден път прокле тъмнината, която му пречеше да види очите й, да се убеди, че му е повярвала. Нямаше друг избор, трябваше да поеме риска. Взе ръцете й и постави лявата върху дулото на биоразпръсквателя, а дясната — върху приклада. Десният й палец нагласи на спусъка.

— Трябва само да натиснеш — прошепна в ухото й. — Но не сега. Още малко. Трябва ми време.

Да, беше му нужно време — за да избяга. Беше уловен в капана на тъмнината — непредвидено обстоятелство, за което не се беше подготвил. При това положение дори не можеше да вземе оръжието със себе си. Трябваше да бяга, да си плюе на петите и да бяга с всички сили. Шифър беше абсолютно категоричен по този въпрос — зарядът е изключително деликатен материал.

— Ще се справиш, Зина, нали? — Целуна я по бузата. — Ти си достатъчно силна, знам го. — Тя понечи да каже нещо, ала той постави ръка на устните й, опасявайки се, че незнайните врагове може да чуят хърхорещия й глас. — Винаги ще съм до теб, Зина, не го забравяй.

После бавно и внимателно, неуловимо за увредените й сетива той се отдалечи. Понечи да се обърне, но се спъна в тялото на Арсенов и раздра защитния си костюм. За момент го обзе неконтролируема паника, представи си как остава тук, когато Зина дръпне спусъка, как вирусът се разпръсква във въздуха и го заразява. В главата му изплува живописната картина на Найроби, изобразена в най-ужасяващи, потресаващи подробности.

Успя да се окопити и захвърли безполезния костюм. Безшумно като котка си проправи път към изхода и излезе в коридора. Жените камикадзе го усетиха и се размърдаха.

— Ла иллаха ил Аллах — прошепна той.

— Ла иллаха ил Аллах — отвърнаха те.

После той се стопи в тъмнината.

 

 

Двамата я видяха едновременно — грозната, уродлива муцуна на оръжието, създадено от доктор Феликс Шифър. Борн и Хан застинаха по местата си.

— Спалко е избягал. Ето го защитния му костюм — отбеляза Борн. — Станцията има само един вход. — Сети се за движението, което му се стори, че долавя, за шепота и последвалите потайни стъпки. — Сигурно се е изнизал в тъмнината.

— Този го познавам — каза Хан. — Казва се Хасан Арсенов. Жената с оръжието не съм я виждал.

Терористката лежеше подпряна на трупа на свой събрат по оръжие. Как е успяла да се довлачи до това положение, двамата нямаха представа. Жената беше тежко ранена, може би фатално, макар че от разстоянието, на което стояха, не можеше да се прецени точно. Погледна ги, в очите й проблесна нечовешка болка, в която Борн сякаш видя не само физическо страдание, но и още нещо.

Хан, взел автомата на една от жените камикадзе, го насочи към тежко ранената терористка.

Без да откъсва поглед от очите й, Борн пристъпи напред и натисна надолу дулото на автомата.

— Винаги има изход — рече.

После клекна, така че да се изравни с жената. Продължаваше да я гледа в очите.

— Можеш ли да говориш? Можеш да ми кажеш името си?

За момент настъпи тишина, Борн с мъка задържа погледа си в очите й, преборвайки се с изкушението да погледне към пръста й на спусъка.

Накрая устните й се разтвориха и затрепериха. Зъбите й започнаха да тракат, една сълза преля в окото й и се изтърколи по омазаната буза.

— Какво те е грижа как се казва? — попита презрително Хан. — Това не е човек. Превърнали са я в машина за убиване.

— Има хора, които биха казали същото и за тебе, Хан. — Каза го толкова спокойно, че беше ясно, че няма намерение да обиди сина си — просто регистрираше известен факт.

Насочи вниманието си към жената.

— Много е важно да ми кажеш името си, разбираш ли?

Тя размърда устни и с огромно усилие произведе нещо средно между гъргорене и дращене.

— Зина.

— Е, Зина, вече сме на финала — продължи Борн. — Сега не съществува нищо друго, освен живота и смъртта. Така като те гледам, явно си решила да избереш смъртта. Сигурно си мислиш, че ако натиснеш спусъка, ще отлетиш в рая и ще станеш хурия^[1]. Само че аз не го вярвам. Какво ще оставиш след себе си? Мъртвите си другари, поне един от които застрелян лично от теб. А, да, и Степан Спалко. Къде ли изчезна? Все едно. Мисълта ми беше, че в критичния момент той те изостави. Остави те да береш душа, Зина, а той си плю на петите и избяга. Е, не се ли питаш дали наистина, ако дръпнеш спусъка, ще се въздигнеш към рая или ще бъдеш заклеймена от ангелите Мункер и Накир, които задават въпросите. Имайки предвид живота ти, Зина, когато те попитат кой е твоят създател и кой е твоят пророк, нима ще можеш да им отговориш? Защото, както знаеш, само праведните си спомнят.

Зина вече ридаеше открито. Но гърдите й се повдигаха неравномерно и Борн се опасяваше да не би някой неочакван спазъм да я накара неволно да дръпне спусъка. Ако искаше да я спечели на своя страна, нямаше повече време за губене.

— Ако дръпнеш спусъка, ако избереш смъртта, няма да можеш да им отговориш. Знаеш го. Ти бе изоставена и предадена, Зина, от най-близките си хора. И ти на свой ред ги предаде. Но още не е твърде късно. Има време за възмездие. Винаги има изход.

В този миг Хан осъзна, че Борн говори колкото на Зина, толкова и на него. Почувства се като ударен от гръм. Усещането разтърси цялото му тяло, докато достигна едновременно крайниците и мозъка му. Сякаш беше чисто гол, напълно разобличен, изпита ужас единствено и само от себе си — от собствената си неподправена природа, която бе погребал преди толкова години в джунглите на Югоизточна Азия. Беше толкова отдавна, че вече не си спомняше точно къде и кога се случи. Истината беше, че бе непознат на самия себе си. Мразеше баща си, задето му разкри тази истина, но вече не можеше да продължава да отрича, че го и обича — пак поради тази причина.

И тогава Хан коленичи до човека, в когото разпозна своя баща, и като вдигна оръжието си така, че Зина да го вижда, протегна ръка към нея.

— Той е прав — обади се Хан с глас, който се различаваше коренно от обичайния му. — Това е начин да изкупиш миналите си грехове, извършените убийства, предателствата спрямо хора, които са те обичали, без дори да го осъзнават — вероятно.

Придвижваше се напред сантиметър по сантиметър, докато накрая ръката му намери нейната. Леко и внимателно откъсна показалеца й от спусъка. Тя пусна разпръсквателя и му позволи да го вземе от безполезната й прегръдка.

— Благодаря ти, Зина — рече Борн. — Сега Хан ще се погрижи за теб. — Той се изправи и като стисна сина си за рамото, се обърна и с енергична крачка се запъти след Спалко.