Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (22)

Двайсет и първа глава

— Май имаш вътрешен кръвоизлив — заключи Анака, след като за пореден път огледа отеклата синина на тялото му. — Трябва да те заведем в болница.

— Много смешно — сряза я той. Но наистина го болеше повече, имаше чувството, че при всяко поемане на въздух ребрата му се врязват дълбоко в плътта. Но за болница и дума не можеше да става.

— Добре — примири се тя, — тогава да извикаме лекар. — И вдигна ръка, за да парира отказа му. — Познавам един приятел на баща ми — Ищван, изключително дискретен човек. Татко го е използвал в особени случаи и не е имал проблеми.

Борн поклати глава.

— Най-много да отидеш до аптеката — нищо повече.

Преди да е размислил, тя грабна палтото и чантата си и извика, че няма да се бави.

В известен смисъл Борн остана доволен, че Анака излезе — нуждаеше се от малко време насаме със себе си. Свит на дивана, се сгуши по-плътно в завивката. В главата му сякаш гореше огън. Беше убеден, че доктор Шифър е разковничето. Първо трябва да открие него, а той ще го доведе и до човека, поръчал убийствата на Алекс и Мо и заложил капана на Дейвид Уеб. За жалост обаче едва ли има достатъчно време. Феликс Шифър е в неизвестност. Ласло Молнар е мъртъв от два дни. Ако, както предполагаше Борн, Молнар не е издържал на изтезанията и в крайна сметка е дал нужните отговори, докторът най-вероятно вече е заловен. А това означава, че изобретението на Шифър, някакво биологично оръжие с кодово име NX20, също е във вражески ръце. Борн не можеше да забрави как при споменаването на това оръжие Ленард Файн, човекът на Конклин, едва не си глътна езика.

Но кой е врагът? Единственото име, известно му за момента, бе Степан Спалко — шеф на благотворителна организация с международна известност. Но въпреки тази дейност според Хан именно въпросният Спалко е поръчал убийствата на Алекс и Мо и е отклонил дирята към Борн. Възможно ли е Хан да лъже? Ако има свои сметки за разчистване със Спалко, едва ли ще тръгне да споделя информацията си с Борн.

Хан!

Дори самата мисъл за този човек изпълваше Борн с нежелани емоции. Направи усилие да съсредоточи яростта си в друга посока — правителството на САЩ. Да го излъжат. Съзнателно да скрият от него истината. Защо? Какво са се опитали да скрият? Дали са подозирали, че Джошуа е жив? И ако да, защо не са го казали на баща му? Какво са целели? Притисна главата си с ръце. Погледът му се премрежи; предмети, които преди минута му се струваха близо, сега изглеждаха далеч. Дали не откача? Изруга наум, отметна завивката и стана, без да обръща внимание на внезапната болка, пронизала тялото му. Заклатушка се към якето си, под което беше скрит керамичният пистолет. Взе го. За разлика от успокоително тежкото стоманено оръжие, това тук беше леко като перце. Подържа го, пъхна пръста си зад спусъка. Остана доста време втренчен в пистолета, докато мисълта му се бореше да проумее кой болен мозък, заровен дълбоко във военните структури, е взел решение да скрият от Дейвид Уеб, че тялото на сина му не е намерено. Сигурно са преценили, че след като не знаят със сигурност дали е оцелял или не, ще си спестят доста разправии, ако просто го обявят за мъртъв.

Болката се върна бавно, с всяко поемане на въздух потъваше все по-дълбоко в казана на агонията. Нямаше друг избор, освен да се върне на дивана и да се завие плътно с пухения юрган. Останал сам в притихналия апартамент, се замисли над все същия отбягван въпрос: ами ако Хан казва истината, ако той все пак е Джошуа? И пак стигна до потресаващия отговор: ако е така, значи синът му се е превърнал в наемен убиец, в жесток и безмилостен килър, чужд на всякакво съжаление и чувство за вина, лишен от човешки чувства.

Джейсън Борн клюмна и зарида отчаяно. Не се беше чувствал така от времето, когато Алекс Конклин го превърна в това, което бе днес.

 

 

Когато Кевин Маккол получи задачата да елиминира Борн, тъкмо беше възседнал Илона — млада унгарка с атлетично тяло и без задръжки. Илона беше истинска вълшебница с краката си. Когато телефонът звънна, тя работеше усърдно с тази част на тялото си.

По случайност двамата се намираха в турската баня „Кирали“ на улица „Фо“. Беше събота, ден, в който пускаха само жени, та се наложи Илона да го вкара тайно. Това придаде допълнителен чар на авантюрата им. Както всеки друг в този бранш, Маккол бързо свикна да прекрачва закона — все пак законът беше самият той.

Изсумтя сърдито и се отскубна от партньорката си, за да вдигне телефона. И дума не можеше да става да не отговори. Изслуша мълчаливо инструкциите на директора на ЦРУ. Трябваше да тръгва незабавно. Заповедта беше спешна, а мишената се намираше в обхват.

И така, без да откъсва поглед от лъсналото тяло на Илона, върху което играеха цветни слънчеви зайчета, отразени от пъстрите плочки на банята, започна да се облича. Беше едър мъжага с физиката на централен нападател от Средния запад и плоско, невъзмутимо лице. Беше маниак на тема фитнес и му личеше. Мускулите му потрепваха при всяко движение.

— Не съм свършила — пророни Илона, впила в него огромните си черни очи.

— Нито пък аз — отсече той и излезе.

 

 

Двата реактивни самолета стояха в готовност на плаца на летище „Уилсън“ в Найроби. Техен собственик беше Степан Спалко. На корпусите и опашките им се виждаше логото на „Хуманистас“ ООД. И двата бяха пристигнали от Будапеща, като на борда на единия беше пътувал Спалко, а на другия — екип от негови служители от „Хуманистас“. Първият щеше да се върне обратно в Будапеща с шефа и хората му, а вторият — да откара Зина и Арсенов в Исландия, за да се срещнат с останалите терористи, които се очакваше да пристигнат от Чечения през Хелзинки.

Спалко стоеше с лице към Арсенов, Зина беше малко по-назад, вляво от чеченеца. За Арсенов тази нейна позиция навярно беше израз на уважение, но Спалко знаеше, че истината е друга. Така Зина можеше спокойно да гледа Шейха с блеснали очи.

— Ти изпълни своето обещание, Шейх — рече Арсенов. — Това оръжие ще ни донесе победа в Рейкявик — без никакво съмнение.

— Скоро ще получите всичко, което заслужавате — кимна Спалко.

— С колкото и благодарности да те обсипем, пак няма да са достатъчни.

— Не се подценявай, Хасан. — Спалко извади кожено куфарче и го отвори. — Паспорти, пропуски, карти, планове, актуални снимки — всичко необходимо. — Подаде му го. — Срещата с кораба е утре сутринта в три. Нека Аллах ви даде сила и кураж. Нека Аллах напътства железния ви юмрук.

Щом Арсенов се обърна да разгледа ценния багаж, Зина пристъпи напред.

— Да се надяваме, че при следващата ни среща ще прекрачим във великото бъдеще, Шейх.

— Миналото ще умре — усмихна се той, но по-същественото го казваха очите му, — за да отстъпи пред това велико бъдеще.

Зина, която вътрешно ликуваше, в безмълвно задоволство, последва Хасан Арсенов, който вече стоеше на стълбата към самолета.

Спалко проследи с поглед как вратата се затваря зад двамата, после тръгна към другия самолет, който го очакваше търпеливо на плаца. Извади мобилния си телефон, набра номер и отсреща се чу познат глас.

— Борн напредва притеснително успешно — рече. — Вече е невъзможно да допусна Хан да го убие публично. Да, знам, ако изобщо има намерение да го убива. Хан е любопитно създание — загадка, която така и не съм успял да разплета. Но вече е непредвидим и съм длъжен да приема, че действа по свой собствен график. Ако Борн загине, Хан ще потъне в джунглата и дори аз няма да мога да го открия. Нищо не бива да попречи на събитията, които ще се случат след два дни. Това ясно ли е? Добре. А сега ме чуй — има само един начин да обезвредим и двамата.

 

 

Маккол получи не само името и адреса на Анака — по някаква щастлива случайност мястото се оказа само на четири преки северно от банята, — но и снимката й, изпратена под формата на файл до мобилния му телефон. Така че щом тя излезе от входа на №106-108, той я разпозна веднага. Остана поразен от красотата и величествената й осанка. Видя я да изважда мобилния си телефон от чантата, после отключи синя шкода и седна зад волана.

Щом Анака посегна да завърти контактния ключ, Хан се надигна от задната седалка на колата й.

— Май е време да разкажа всичко на Борн — рече.

Тя се стресна, но не понечи да се обърне. Въпрос на стабилна подготовка. Погледна го в огледалото за обратно виждане.

— Какво ще му разкажеш, след като нямаш никаква представа за ситуацията?

— Напротив, имам. Знам например, че ти докара полицията в апартамента на Молнар. Знам и причината — Борн започна да приближава с твърде уверени крачки към истината, прав ли съм? Още малко и щеше да разбере защо Спалко го вкара в онзи капан. Аз се опитах да му го кажа, но той май не вярва на нито една моя дума.

— И с право. Ти с нищо не си заслужил доверието му. Убеден е, че си част от мащабен заговор, който има за цел да го манипулира.

Хан, чиято хватка беше здрава като клещи, се пресегна и стисна Анака за ръката, уж небрежно плъзнала се към чантата й.

— Не си го и помисляй. — Отвори чантата и извади пистолета. — Веднъж вече се опита да ме убиеш. Повярвай ми — втори шанс няма да ти се удаде.

Тя го погледна в огледалото. В душата й бушуваше море от чувства.

— Мислиш, че те лъжа за Джейсън. Грешиш.

— Интересува ме само как успя да го заблудиш, че обичаш баща си — попита Хан, — при положение, че го мразиш от дъното на душата си.

Тя не отговори, дишаше бавно, опитваше се да се окопити. Осъзнаваше, че се намира в извънредно неблагоприятна ситуация. Въпросът беше как ще се измъкне.

— Сигурно си била на седмото небе, когато са го застреляли — продължи Хан. — Макар че не, доколкото те познавам, вероятно би предпочела да свършиш работата сама.

— Ако ще ме убиваш — прекъсна го тя троснато, — давай. Спести ми дрънканиците си.

Той се плъзна напред като кобра и я сграбчи за гърлото. На лицето й най-сетне се изписа тревога. Първата цел на Хан беше постигната.

— Не смятам да ти спестявам нищо, Анака. Нима ти го направи, когато имаше тази възможност?

— Не мислех, че си толкова крехък.

— Ти изобщо не мислеше, докато бяхме заедно. Поне не мислеше за мен.

— Напротив, мислех за теб непрекъснато. — Усмивката й беше хладна.

— И повтаряше всяка своя мисъл пред Степан Спалко. — Ръката му се стегна около гърлото й. — Вярно ли е?

— Защо питаш, щом вече знаеш отговора? — успя да пророни тя.

— Откога Спалко ме разиграва?

— От самото начало — отвърна Анака, затворила очи.

Хан стисна зъби от гняв.

— И каква е неговата игра? Какво иска от мен?

— Не знам. — Той я стисна толкова силно, че прекъсна целия приток на въздух към дробовете й и гърлото й изсвистя. Поотпусна хватката си; за да й позволи да продължи. — Колкото и болка да ми причиняваш, ще получаваш все един и същи отговор, понеже това е самата истина.

— Истината! — Той се изсмя презрително. — Ти не би разпознала истината дори да ти е под носа. — Беше склонен да й повярва, но се ядоса, че не може да извлече повече полза от нея. — Каква ти е задачата с Борн?

— Да го държа далеч от Степан.

Той кимна, спомни си последния си разговор със Спалко.

— Звучи ми логично.

Лъжата излезе от устата й с лекота. Прозвуча като истина не само защото Анака имаше дългогодишна практика в тази област, а и защото до преди последното обаждане на Спалко задачата й наистина беше да отклонява Борн в други посоки. Но сега плановете на Спалко се бяха променили и след като помисли, Анака реши, че е в нейна полза да сподели с Хан предишната си задача. Не беше толкова страшно, че Хан я нападна, но само при положение, че успее да се измъкне жива.

— Къде е Спалко сега? — продължи да я разпитва той. — В Будапеща ли?

— По-точно казано, лети от Найроби за Будапеща.

Хан я изгледа изненадан.

— Какво е правил в Найроби?

Тя направи опит да се засмее, но пръстите му се бяха врязали в плътта й тъй болезнено, че от гърлото й се изтръгна нещо, което повече приличаше на кашлица.

— Нима вярваш, че би ми казал? Знаеш колко е потаен.

Хан долепи устни до ухото й.

— Знам колко потайни бяхме аз и ти, Анака. Но май се оказва, че тайната ни не е била чак толкоз скрита.

Тя се взря в очите му през огледалото.

— Не му казвах всичко. — Беше й странно да го гледа по този начин. — Някои неща запазих за себе си.

Хан сви презрително устни.

— Нали не очакваш да ти повярвам.

— Вярвай каквото щеш — тросна му се тя, — и без това винаги си го правил.

— Какво намекваш? — разтърси я той.

Тя изохка, но веднага прехапа долната си устна.

— Допреди да прекарам известно време с теб, все не успявах да проумея дълбините на омразата, която изпитвах към баща си. — Той отпусна още малко хватката си, Анака преглътна. — Но ти, с твоето целенасочено враждебно отношение към своя баща, ми показа пътя. Научи ме да бъда търпелива, да се наслаждавам на мисълта за отмъщението. И, да, прав си — когато го застреляха, усетих горчивина, защото не свърших работата сама.

Не смяташе да го показва, но думите й го потресоха. Допреди да ги чуе, не си бе давал сметка до каква степен е разкрил душата си пред нея. Почувства се засрамен и възмутен, задето бе допуснал тази жена да му влезе толкова дълбоко под кожата, без той изобщо да разбере.

— Бяхме заедно една година — припомни си той, — което за хора като нас е цяла вечност.

— Тринайсет месеца, двайсет и един дни и шест часа — уточни тя. — Спомням си мига, когато се разделихме, защото разбрах, че не мога да те контролирам така, както искаше Степан.

— Защо, какво ти е пречело? — Въпросът му прозвуча нехайно, макар вътрешно да изгаряше от любопитство да чуе отговора.

Очите й отново намериха отражението на неговите.

— Защото, докато бях с теб, не бях способна да се самоконтролирам.

Дали казва истината, или пак си играе с него? Хан, който допреди в живота му да се върне Джейсън Борн имаше ясни отговори на повечето въпроси, не знаеше. За пореден път се почувства засрамен и възмутен, дори леко уплашен, че прословутата му наблюдателност и инстинкти му изневеряват. Колкото и да се стараеше, не успя да попречи на емоциите да изпълзят от дълбините на съществото му и да обвият съзнанието му в отровен смог; да замъглят преценката му и да го захвърлят в едно неясно и мътно море. Усети как копнежът му по Анака се надига, по-силен от всякога. Желаеше я тъй неистово, че не можа да се удържи и допря устни в онази прелестна трапчинка отзад на тила й.

И не забеляза внезапната сянка, паднала върху задницата на шкодата. Анака мярна движението с периферното си зрение. Миг по-късно задната врата се отвори рязко и Кевин Маккол стовари дулото на пистолета си в тила на Хан.

Ръката около шията на Анака се отпусна, тялото полегна настрани — Хан беше в безсъзнание.

— Здравейте, госпожице Вадас — поздрави едрият американец на чист унгарски. Усмихна се и прибра пистолета й в огромната си лапа. — Приятно ми е, Маккол. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате Кевин.

 

 

Зина си мечтаеше за оранжево небе, под което от Кавказ към руските степи слиза съвременна орда — войска от чеченци с NX20 в ръце, — готова да въздаде страшното си отмъщение. Но опитът на Спалко се оказа толкова потресаващ, че времето сякаш изгуби реалните си измерения. И тя потъна обратно в миналото, видя се дете, живееше в мизерната колиба на родителите си, съсипаното лице на майка й се взираше в нея, устните редяха: „Без сили останах. И за вода не мога да отида. Не издържам…“

Но все някой трябваше да издържи. Зина беше на петнайсет, най-голямата от четири деца. Когато дойде дядо й по бащина линия, отведе със себе си само брат й Канти — продължителя на рода. Останалите мъже в семейството или бяха избити от руснаците — като чичовците на Зина, — или бяха заточени в ужасяващите лагери в Побединское и Красная турбина.

Оттогава нататък тя пое задълженията на майка си, тръгна да събира желязо, да носи вода. Но нощем, колкото и да беше изтощена, не можеше да заспи, пред очите й непрекъснато изплуваше насълзеното лице на Канти, ужасът му, че се разделя със семейството си, с всичко познато.

Три пъти седмично Зина прекосяваше опасното поле с невзривени мини, за да види брат си, да го целуне по бледите бузки и да му донесе новини от дома. Един ден отиде и откри дядо си мъртъв. От Канти нямаше и следа. Руските спецчасти бяха нахлули изненадващо, убили дядото и отвели внука в лагера в Красная турбина.

Следващите шест месеца Зина опита какво ли не, за да получи някакви новини от Канти, но тогава беше млада и нямаше представа как стават тези неща. Освен това, понеже беше без пукната пара, не можа да намери човек, готов да й съдейства. Три години по-късно, когато майка й вече беше починала, а сестрите й — разпратени по приемни семейства, Зина отиде при бунтовниците. Пътят, който избра, не беше лек — трябваше да се съобразява с мъжки заплахи и желания, да се научи на кротост и сервилност, да развие и използва свои качества, които дотогава бе смятала за не особено забележителни. Но тъй като винаги се бе отличавала с бистър ум, бързо се научи да използва даденото й от природата. Това беше и нейният трамплин, изстрелял я в орбитата на играта на власт. За разлика от мъжете, които растяха в йерархията благодарение на качества като грубост и жестокост, тя беше принудена да използва тялото си. След година, в която се наложи да изтърпи прищевките на не един и двама свои покровители, успя да убеди поредния си любовник да организират нощно нападение над Красная турбина.

Това беше единствената причина да се присъедини към бунтовниците и да се спусне в дълбините на ада. Но изведнъж я обзе ужас, уплаши се от онова, което можеше да открие. Оказа се, че няма нищо за откриване — от брат й нямаше и следа. Сякаш Канти никога не бе съществувал.

Зина се събуди с вик. Седна, огледа се, осъзна, че е в самолета на Спалко на път за Исландия. Обляното в сълзи личице на Канти още витаеше из недоразбуденото й съзнание, ноздрите й усещаха задушливата миризма на луга, която се носеше от масовите гробове в Красная турбина. Отпусна глава назад. Неизвестността я терзаеше отвътре. Ако знаеше със сигурност, че брат й е мъртъв, вероятно би преодоляла чувството си за вина. Но ако по някаква чудна случайност той е все още жив, тя така и няма да разбере, няма да му се притече на помощ и да го избави от мъченията, но които руснаците със сигурност продължават да го подлагат.

Усетила приближаващи стъпки, Зина вдигна глава. Беше Магомет, един от двамата висши офицери на Хасан, които пътуваха с тях до Найроби, за да застанат на прага на свободата. Другият, Ахмет, грижливо я отбягваше, откакто я видя да се чувства тъй удобно в европейската си рокля. Магомет беше мъж канара с очи като турско кафе и дълга къдрава брада, която решеше с пръсти в мигове на нервност. Спря се над нея леко приведен, подпрян на облегалката.

— Наред ли е всичко, Зина? — попита.

Очите й подириха Хасан, видя, че е заспал. Веднага изви устни в дяволита усмивка.

— Сънувах приближаващата победа.

— Ще бъде прекрасно, нали? Най-накрая ще отмъстим! Ще удари и нашият час!

Тя усещаше, че Магомет би дал мило и драго да може да поседи до нея, но не го покани. Нека се радва на благоволението й изобщо да го допусне до себе си. Протегна се, изпъчи гърди, беше й забавно да види как очите му се разширяват съвсем лекичко. „Остава само да изплези език“, помисли си.

— Да ти донеса ли кафе? — попита той.

— Ами да, би ми дошло добре.

Той много внимаваше гласът му да звучи неутрално и следеше зорко за евентуални намеци от нейна страна. След важната задача, поставена й от Шейха, нейното положение вече беше друго. Всички забелязаха оказаното й доверие — и той, и Ахмет. Те, както повечето чеченци, по принцип я смятаха за по-низше същество. За миг се поколеба, осъзнала необятността на културната бариера, която се опитваше да срути. Успя да се окопити и да възвърне самообладанието си. Планът, който си състави — не без подстрекателството на Шейха, — беше брилянтен. Зина беше напълно убедена в неговата ефективност. Магомет понечи да се обърне, но тя го спря, готова да вкара плана си в действие.

— Направи кафе и за себе си.

Щом той се върна, тя пое чашата от ръката му и отпи, без да го покани да седне. Той остана прав, подпрял лакти на облегалката, стиснал чашата си с две ръце.

— Разкажи ми за него — подхвана Магомет.

— За Шейха ли? Не си ли питал Хасан?

— Хасан Арсенов не казва нищо.

— Сигурно ревниво пази положението си на привилегирован — рече тя, надзъртайки над ръба на чашата.

— Това и за теб ли важи?

Тя се засмя меко.

— Не, аз нямам нищо против да споделя впечатленията си. — Отпи от кафето. — Шейхът е ясновидец. Той вижда света не такъв, какъвто е, а какъвто ще бъде след година, след пет години! Да прекараш край него известно време, е изключително преживяване. Той е човек, който упражнява пълен контрол върху всички аспекти на личността си, човек, чиято власт се разпростира из целия свят.

— Значи наистина сме спасени — въздъхна Магомет.

— Да, така е. — Зина остави чашата, извади бръснач и крем за бръснене, които бе намерила в добре оборудваната тоалетна.

— Ела, седни срещу мен.

Колебанието му продължи само миг. Щом седна, беше толкова близо до нея, че коленете им почти се докосваха.

— Не можеш да се появиш в Исландия в този вид.

Тъмните му очи проследиха пръстите й, които започнаха да решат брадата му. Без да откъсва поглед от неговия, Зина взе ръката му в своята и я отдели от брадата му. Отвори бръснача, намаза с крем дясната му буза. Острието простърга по кожата му. Магомет трепна, после, докато тя движеше инструмента по лицето му, затвори очи.

В един момент Зина усети, че Ахмет се е надигнал от мястото си и я наблюдава. Дотогава половината брада на Магомет вече беше изчезнала. Тя не прекъсна работата си, Ахмет стана и се приближи. Не каза нищо, но гледаше с невярващ поглед как брадата на другаря му изчезва и под нея лъсва голото му лице.

Накрая се покашля.

— Може ли после да обръснеш и мен? — попита тихо.

 

 

— Не очаквах човек като него да носи толкова посредствено оръжие — рече той, докато измъкваше Анака от шкодата. Изруга възмутено и прибра пистолета.

Тя остана доволна от объркването на американеца, решил, че нейният пистолет всъщност принадлежи на Хан. Стоеше на тротоара под надвисналото следобедно слънце, навела глава, снишила поглед, но вътрешно ликуваше. Както повечето мъже, на него и през ум не му минаваше, че е възможно тя да е въоръжена, камо ли да знае как да използва оръжието си. И това определено щеше да е в негов ущърб — Анака щеше да се погрижи.

— Първо, нека те успокоя — няма да пострадаш. От теб се иска само да отговаряш на въпросите ми вярно и да се подчиняваш безпрекословно на заповедите ми. — Натисна лекичко с пръст един нерв на лакътя й — колкото да й покаже сериозността на намеренията си. — Разбрахме ли се?

Тя кимна, в следващия миг той натисна по-силно и тя извика.

— Когато ти задам въпрос, очаквам да получа отговор.

— Да, разбрах — отвърна тя.

— Чудесно. — Той я отведе в сумрачния коридор на №106-108 на улица „Фо“. — Търся Джейсън Борн. Къде е?

— Не знам.

Той докосна нещо от вътрешната страна на лакътя й, при което коленете й се подкосиха от болка.

— Втори опит: къде е Джейсън Борн?

— Горе. — По бузите й се изтърколиха сълзи. — В апартамента ми.

Хватката му се отпусна осезаемо.

— Видя ли, не било трудно. Тихо и кротко. Дали да не се качим, а?

Тя отключи и влязоха. Светна във фоайето и се заизкачваха по широкото стълбище. Щом стигнаха до четвъртия етаж, Маккол я спря.

— А сега ме чуй — рече спокойно. — Не искам да му показваш по никакъв начин, че се е случило нещо. Ясно ли е?

Тя понечи да кимне, но се осъзна навреме.

— Да — каза.

Той я долепи до стената.

— Предупредиш ли го, опиташ ли се да му дадеш знак, жива ще те изкормя. — Блъсна я напред. — Давай.

Тя застана пред вратата, пъхна ключа и го завъртя. Видя Джейсън да лежи на дивана вдясно, свит на кълбо, затворил очи.

Щом я чу да влиза, той вдигна глава.

— Нямаше ли да ходиш…

В същия момент Маккол блъсна Анака и вдигна пистолета си.

— Ето ме и мен! — извика, насочи дулото към дивана и дръпна спусъка.