Ерик Лустбадер
Наследството на Борн (18)

Седемнайсета глава

Директоратът за тактически несмъртоносни оръжия се помещаваше в няколко безлични тухлени сгради, обрасли в бръшлян — бивш девически пансион. От ЦРУ бяха преценили, че е по-надеждно да се нанесат в стара сграда, вместо да строят нова. По този начин щяха да използват готовата вече структура и вътре в нея да изградят лабиринта от лаборатории, конферентни зали и тестови обекти, необходими за нуждите на директората, като използват собствения си висококвалифициран персонал, без да се налага да се доверяват на външни подизпълнители.

Въпреки че Линдрос показа документ за самоличност, го вкараха в бяла стая без прозорци, където го снимаха, взеха му отпечатъци и сканираха ретините му. Оставиха го да чака сам.

Накрая, след близо четвърт час, влезе агент в костюм и обяви:

— Заместник-директор Линдрос, директорът Драйвър ще ви приеме.

Без да каже нито дума, Линдрос последва агента. Още четвърт час обикаляха из безлични, слабо осветени коридори. Имаше чувството, че се въртят в кръг.

Най-накрая водачът му спря пред врата, която според Линдрос по нищо не се различаваше от другите, покрай които минаха. И тук, както навсякъде в сградата, нямаше никакви означения, никакви табелки върху или в близост до вратата — виждаха се само две крушки. Едната светеше и червено. Агентът почука три пъти. След секунда червената крушка изгасна, а вместо нея светна съседната — в зелено. Онзи отвори вратата и отстъпи встрани, за да стори път на посетителя.

Линдрос видя насреща си директор Ранди Драйвър — пясъчноруса персона с подстрижка на морски пехотинец, орлов нос и присвити сини очички, които му придаваха перманентно подозрителен вид. Имаше широки рамене и мускулесто тяло, което пъчеше малко повече от нормалното. Седеше на футуристичен плетен въртящ се стол зад бюрото си от матирано стъкло и неръждаема стомана. В средата на всяка от белите метални стени висеше по една репродукция на Марк Ротко. На картините се виждаше нещо, подобно на парчета цветен бинт върху открити рани.

— Господин заместник-директор, какво неочаквано удоволствие — посрещна го Драйвър с изкуствена усмивка, която противоречеше на думите му. — Признавам, че не съм свикнал да ми правят изненадващи проверки. Бих се радвал на благоволението ви да си уговорим среща предварително.

— Моите извинения — отвърна кратко Линдрос, — но не става въпрос за изненадваща проверка. Разследвам убийство.

— На Александър Конклин, предполагам.

— Да. Налага се да разпитам един ваш служител. Доктор Феликс Шифър.

С тези думи Линдрос като че ли хвърли бомба. Драйвър се вкамени зад бюрото си, изкуствената усмивка замръзна на лицето му като маска. След малко като че се поокопити.

— За какво се касае, за бога?

— Вече ви казах — повтори Линдрос. — Става въпрос за разследване, което тече в момента.

— Не виждам връзка — разпери ръце директорът.

— Не е и нужно — сряза го Линдрос. Не стига, че Драйвър го остави да чака в онази стая като сгазил лука гимназист, ами сега се опитва и да шикалкави. Търпението на заместник-директора бе на изчерпване. — От вас се иска единствено да ми кажете къде е доктор Шифър.

Драйвър го погледна откровено враждебно.

— Не забравяйте, че тук сте на моя територия. — Стана. — Докато вървяха процедурите по идентифицирането ви, си позволих волността да се обадя на началника ви. От неговия кабинет нямаха представа какво, за бога, търсите тук.

— Естествено — сопна се Линдрос, ясно съзнавайки, че битката вече е изгубена за него. — С директора имаме среща в края на всеки работен ден.

— Вашите занимания не ме интересуват ни най-малко, заместник Линдрос. Ще ви кажа само, че никой няма да разпитва когото и да било от моите служители без писменото нареждане на директора на ЦРУ.

— Директорът ме е упълномощил да водя това разследване с всички средства, които сметна за уместни.

— Вие го казвате — сви рамене Драйвър. — Вероятно разбирате моята глед…

— Не, не разбирам — прекъсна го Линдрос. Знаеше, че този разговор няма да го доведе доникъде. Нещо повече — беше наясно, че е в противоречие с дипломатическия тон, но Ранди Драйвър вече го бе изкарал извън нерви и той не можа да се удържи. — От моя гледна точка, вие сте упорит и твърдоглав и се опитвате да пречите на работата ми.

Драйвър се надвеси напред, кокалчетата му, опрени на плота на бюрото, изпукаха.

— Вашата гледна точка няма никаква връзка. При липсата на официално подписани документи нямам какво повече да ви кажа. Разговорът ни приключи.

Костюмираният агент сигурно е слушал отнякъде, защото в следващия момент вратата се отвори и онзи цъфна на прага, готов да изпрати Линдрос до изхода.

 

 

Налудничавата идея озари детектив Харис след едно преследване на нарушител. По радиостанцията съобщиха, че бял мъж в последен модел „Понтиак GTO“ с вирджински номера, който минал на червено пред църквата „Фолс“ и заминал на юг по шосе 649. Харис, когото Мартин Линдрос най-безцеремонно отстрани от случая „Конклин-Панов“, се връщаше от Слийпи Холоу, където разследваха стандартен грабеж с убийство в магазин. Чу съобщението. Намираше се точно на шосе 649.

Направи бесен обратен завой с патрулката и отпраши на север с пуснати светлини и сирена. Почти веднага забеляза черния понтиак, следван от три полицейски коли.

Мина в насрещното платно, предизвиквайки вълна от клаксони и свистящи гуми от приближаващите отсреща коли, и се насочи право срещу нарушителя. Шофьорът го забеляза, премина в другата лента и когато Харис го погна, криволичейки бясно между спрелите коли, онзи слезе от шосето и се затресе по аварийната лента.

Харис изчисли ъгъла и се втурна да му пресече пътя, при което го принуди да връхлети в една бензиностанция. Ако понтиакът не успееше да спре навреме, щеше да се вреже директно в колонките за зареждане.

Чу се писък на спирачки и колата се разтресе на огромните си амортисьори. Харис се измъкна от патрулката с изваден пистолет и се насочи право към шофьора.

— Излизай от колата! Ръцете на тила!

— Полицай…

— Млъквай и изпълнявай! — прекъсна го Харис и продължи напред с твърда крачка, като оглеждаше другия за оръжие.

— Добре, добре!

Нарушителят излезе точно когато на плаца се появиха другите полицейски коли. Беше младеж на не повече от двайсет и две, тънък като вейка. В колата намериха бутилка алкохол и пистолет, скрит под предната седалка.

— Имам си разрешително — заобяснява младежът. — В жабката е!

Оръжието наистина се оказа законно притежавано. Човекът работел като куриер, пренасял диаманти. Защо е пиел, докато е шофирал, това беше друга тема, от която Харис не се интересуваше особено.

В участъка обаче се оказа, че разрешителното е фалшиво. Детективът се обади в магазина, откъдето би трябвало да е купено оръжието. Вдигна му мъж, който говореше с акцент, и потвърди, че е продал пистолет на въпросния младеж. Нещо в този глас подразни Харис. И той запали колата и отиде право в магазина — за да установи, че такъв изобщо не съществува. Оказа се апартамент, в който имаше един руснак с компютър. Арестува руснака и конфискува компютъра.

Когато се върна в участъка, влезе в базата данни за издадени разрешителни през последните шест месеца. Въведе името на фантомния оръжеен магазин и откри — за свой потрес — над триста фалшиви продажби, въз основа на които бяха издадени официални разрешителни. Но сред файловете на конфискувания компютър го чакаше още по-голяма изненада. Когато стигна до списъка, вдигна телефона и се обади на мобилния на Линдрос.

— Здрасти, Хари е.

— О, здравей — отвърна Линдрос, но явно мислеше за друго.

— Какво става? Звучиш ужасно.

— В задънена улица съм. Още по-кофти, току-що, така да се каже, ми избиха зъбите, та си седя и се чудя дали имам достатъчно нерви да се явя на Стария.

— Виж, Мартин, знам, че официално не се занимавам със случая…

— Господи, Хари, исках да поговорим за това…

— Не, нямах това предвид — прекъсна го инспекторът. Разказа надве-натри историята с шофьора на понтиака, каза му за пистолета и за фалшивите разрешителни. — Разбираш ли, тези пичове могат да доставят оръжие на всеки, който си плати.

— Е, и? — не се ентусиазира особено Линдрос.

— Освен това могат да впишат в разрешителното каквото си решат име — примерно Дейвид Уеб.

— Чудесна теория, ама…

— Не е теория, Мартин! — Харис буквално крещеше в слушалката. Всички в стаята се обърнаха да видят какво става, изненадани да го чуят да повиши тон. — Самата истина е!

— Моля?

— Чу ме. Същата мрежа „продава“ оръжие на някой си Дейвид Уеб, само дето Уеб изобщо не го е купил, защото магазинът, посочен в разрешителното, изобщо не съществува.

— Добре, но откъде да сме сигурни, че Уеб не е знаел за тази мрежа и не я е използвал, за да си набави незаконно оръжие?

— Стигаме до най-сладкия момент — отвърна Харис. — Разполагам с електронния списък от компютъра на въпросната мрежа. Всяка продажба е прилежно вписана. Парите за пистолета, който Уеб би трябвало да си е купил, са пратени от Будапеща.

 

 

Манастирът беше кацнал високо на планинския хребет. По стръмните тераси долу в ниското се отглеждаха портокали и маслини, но горе, където сградата се беше врязала като кътник дълбоко в плътта на скалата, растяха само магарешки бодили и див лауданум. Кри-кри, популярните критски планински козли, бяха единствените същества, способни да оцелеят на нивото на манастира.

Древната каменна сграда отдавна тънеше в забвение. Миряните едва ли знаеха кой сред многобройните опустошители в легендарната история на острова я е издигнал. Подобно на самия Крит, манастирът бе минал през много ръце, бе станал ням свидетел на молитви, жертвоприношения и кръвопролития. Но и един бегъл поглед стигаше, за да се разбере, че наистина е доста стар.

От древни времена въпросите за сигурността са били основна грижа както на воините, така и на монасите, поради което е разбираемо местоположението на манастира навръх планината. Единият от склоновете беше застлан с ароматни терасирани овощни градини; другият образуваше клисура, наподобяваща по форма на късите извити мечове на сарацините, вдълбана навътре в скалата, извадила на показ плътта на планината.

След професионалната съпротива в къщата в Ираклион Спалко реши, че ще трябва да обмисли следващия си ход внимателно и в най-големи подробности. За нападение през деня и дума не можеше да става. Откъдето и да подходеха, със сигурност щяха да бъдат обезвредени далеч преди да са стигнали дебелите и назъбени външни стени на манастира. Затова, докато хората му откарваха ранения си другар в самолета, за да го оставят на грижите на лекаря и да се преоборудват, Спалко и Зина взеха под наем мотопеди, с които възнамеряваха да обиколят района на манастира.

Оставиха превозните си средства край ръба на клисурата и се спуснаха надолу пеш. Небето беше вълшебно синьо, толкова искрящо, сякаш насищаше с аурата си всички други цветове. Над минералните извори прелитаха и се стрелваха птички, при вятър цялата околност се изпълваше с възхитителен портокалов аромат. От момента, в който се качи на самолета на Спалко, Зина търпеливо очакваше да разбере защо поканата важеше само за нея.

— Съществува подземен вход към манастира — каза той, докато се смъкваха по сипея към долната част на клисурата, до основите на сградата. Кестените бяха отстъпили място на по-жилавите кипариси, чиито извити стебла се подаваха от пукнатини между камъните. Зина и Спалко използваха гъвкавите клони за импровизирани хватки и продължаваха надолу към дъното на клисурата.

Тя можеше само да гадае откъде си набавя информация Шейха. Във всеки случай беше ясно, че разполага с огромна мрежа от хора, покриваща целия свят, готови на мига да му предоставят данни за всичко, което го интересува.

Направиха кратка почивка, облегнати на скална издатина. Следобедът преваляше, затова хапнаха маслини, питка и малко октопод, маринован в зехтин, оцет и чесън.

— Кажи ми, Зина — подхвана Спалко, — сещаш ли се за Халид Мурат… липсва ли ти?

— Ужасно много. — Тя избърса устни с опакото на ръката си и отхапа от питката. — Но сега Хасан е нашият водач — всичко тече, всичко се променя. Случилото се с Халид беше трагично, но не и неочаквано. Всички ние сме мишени на безумния руски режим и всеки от нас трябва да свикне да живее с тази мисъл.

— Ами ако ти кажа, че руснаците нямат нищо общо със смъртта на Мурат?

Зина остави храната.

— Не те разбирам. Знам какво се случи. Всички знаят.

— Не — рече кротко Спалко, — знаеш само онова, което ти разказа Хасан Арсенов.

Тя се втренчи в него и внезапно осъзнала какво се опитва да й каже той, загуби почва под краката си.

— Откъде…? — Вълнението й беше толкова силно, че гласът й изневери, наложи се да се прокашля и да започне наново, наясно, че част от нея всъщност не желае да чуе отговора на въпроса, който възнамеряваше да зададе. — Откъде знаеш?

— Знам — отвърна простичко Спалко, — защото Арсенов сключи сделка с мен да убие Халид Мурат.

— Но защо?

Очите му се впиха в нейните.

— Хайде, Зина, знаеш защо… точно ти ли ме питаш… ти, неговата любовница, която го познава по-добре от всеки друг… Точно ти знаеш прекрасно отговора.

Жалко, но тя наистина го знаеше — Хасан й го бе намеквал неведнъж. Халид Мурат си беше от старото поколение. Неговият поглед не излизаше извън границите на Чечения. Според Хасан Халид Мурат не се бе обърнал към света, когато бе имал тази възможност, камо ли да успее да се справи с руските неверници.

— Нима не подозираше?

Най-потискащото беше, че Зина наистина не бе заподозряла нищо — нито за миг. Беше повярвала на версията на Хасан от първата до последната дума. Искаше й се да излъже Шейха, да се покаже пред него по-умна. Но усетила бремето на смазващия му поглед, знаеше, че той вижда право през нея и би разбрал, ако го излъже. А в такъв случай сигурно би разбрал и че не бива да й се доверява и би приключил с нея.

И така, унижена, Зина поклати глава.

— Заблудил ме е.

— Теб и всички останали — рече той монотонно. — Все едно. — Внезапно се усмихна. — Е, сега вече знаеш истината; разбираш какво е да разполагаш с информация, недостъпна за останалите.

Известно време тя не каза нищо, стоеше, опряла хълбоци в нагрятата от слънцето Скала и търкаше длани в бедрата си.

— Не разбирам едно — рече след малко, — защо реши да ми го кажеш?

Спалко долови страха и безпокойството в гласа й и реши, че така и трябва да бъде. Тя осъзнаваше, че стои на ръба на пропаст. Доколкото умееше да преценява хората, предположи, че Зина го е разбрала в мига, в който той й предложи да пътува с него за Крит; или поне със сигурност малко след това, когато той излъга Арсенов.

— Да — рече, — ти бе избрана.

— Но за какво? — Зина осъзна, че трепери.

Той се приближи до нея. Закри слънчевата светлина, като вместо топлината на слънцето й предложи своята собствена. Тя го подуши както тогава, в хангара, мъжката му миризма я възбуди.

— Избрана си за велики дела. — Вече стоеше плътно до нея, гласът му глъхнеше, но силата в него се усещаше по-осезаемо.

— Хасан Арсенов е слаб, Зина. Разбрах го в мига, когато дойде при мен със заговора си за убийство. Защо съм му нужен, запитах се. Един истински воин, който е убеден, че водачът му е загубил качествата си, би се заел лично с работата; не би наемал за това хора, които, ако са достатъчно умни и търпеливи, един ден ще използват слабостта му срещу него.

Зина трепереше — както заради думите му, така и заради силата на физическото му присъствие, от което усещаше кожата си настръхнала, цялото си тяло наежено. Устата й беше пресъхнала, гърлото й — пълно с копнеж.

— Щом като Хасан Арсенов е слаб, Зина, каква полза имам от него? — Спалко вдигна ръка на гърдите й и ноздрите й потръпнаха. — Ще ти кажа каква. — Тя затвори очи. — Мисията, която ще предприемем съвсем скоро, е изключително опасна — във всеки един от своите етапи. — Натисна лекичко и плъзна ръката си нагоре болезнено бавно. — Ако нещо се обърка, редно е да разполагаме с лидер, който да привлече като магнит вниманието на враговете и те да се лепнат за него, докато ние продължим необезпокоявани работата си. — Притисна тялото си в нейното, усети как тя откликва насреща му с импулс, който не бе по силите й да овладее. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — прошепна тя.

— Ти си силната, Зина. Ако ти беше решила да свалиш Халид Мурат от престола, никога не би се обърнала към мен. Ти би отнела живота му със собствените си ръце и би възприела това като благословен акт за благото на народа си и за твое добро. — Другата му ръка се плъзна по вътрешната страна на бедрото й. — Прав ли съм?

— Да — издиша тя. — Но народът ми никога не би приел жена за водач. Това е немислимо.

— За тях — да, но не и за нас. — Протегна крак. — Помисли си, Зина. Как ще го постигнеш?

Горещата вълна от хормони й пречеше да мисли ясно. Една част от нея осъзнаваше, че това влиза в плановете на Спалко. Че той не го прави само от желание да я обладае тук, на голата скала, под голото небе. Както и по-рано, докато бяха в къщата на архитекта, той я подлагаше на изпитание. Ако сега тя се отдадеше изцяло на негата си, ако не успееше да се концентрира, ако той успееше да обвие съществото й в плаща на копнежа дотолкова, че тя да не може да отговори на въпроса му — край с нея. Ще си намери друг кандидат, готов да работи за каузата му.

Докато той разкопчаваше блузата й и докосваше пламналата й кожа, тя си наложи да се съсредоточи върху времето на управлението на Мурат. Обикновено, след края на съвещанията им, провеждани два пъти седмично, когато всички съветници се разотиваха, Мурат изслушваше Зина и нерядко действаше според нейните преценки. Тя така и не се осмели да признае на Хасан каква роля е играла от страх да не би той да я обсипе с жестоката си ревност.

Но сега, просната на скалата под набезите на Шейха, реши да се впусне презглава. Сграбчи го за тила, долепи главата му до шията си и прошепна в ухото му:

— Ще намеря някой… ще намеря човек с достатъчно страховита външност, чиято любов към мен ще го прави сговорчив… и ще управлявам чрез него. Чеченците ще виждат неговото лице, ще чуват неговия глас, но той ще прави онова, което аз му наредя.

Той се отдръпна за момент и тя го погледна право в очите — те блестяха както от възхищение, така и от сласт. И обзета от нов прилив на чувства, тя разбра, че е преминала и втория тест. След това се отвори пред него и бе обладана мигновено. Последва дългата, изтерзана въздишка на споделената им наслада.