Даниел Стийл
Пръстенът (51)

Глава седма

Полетът до Ница отне малко повече от час. Бернар Годар ги чакаше на изхода. Беше рус и красив като сестра си. Стоеше там бос, облечен в копринена риза и копринени панталони. Човек имаше чувството, че той напълно отсъства оттук, сякаш са го сложили на това място без знанието му. Когато сестра му се хвърли на врата му, като че ли се разбуди. Огромната сребърна кутия с марихуана, която стоеше в отделението за ръкавици на ферарито му обясняваше донякъде объркания му вид.

Но когато го включиха в разговора с Тами и Ноел, се оказа, че е способен да се оживи.

— Каня се да дойда в Ню Йорк през ноември.

Той се усмихна мило и в един объркващ миг Ноел си помисли, че прилича на нечии снимки, които е виждал преди много време.

— Тогава ще бъдете ли там?

— Да — отговори Тами вместо Ноел. — Кога ще ходиш?

Бриджит изгледа брат си озадачена.

— През ноември.

— Мислех, че тогава ще ходиш в Бразилия.

— То е за по-късно, но и без това мисля да не ходя в Бразилия. Мими иска да отиде в Буенос Айрес.

Бриджит кимна, сякаш всичко това имаше някакъв смисъл. Тами и Ноел си размениха мълчаливо объркани погледи. Тами не си спомняше да са били чак толкова бесни. Внезапно й се прииска да не бяха спирали в Сен Жан-Кап-Фера, преди да се отправят към Рим.

— Искаш ли да си тръгнем утре сутринта? — прошепна Тами на Ноел, когато влязоха с другите двама в огромната френска провинциална къща.

— Идеално. Ще им кажа, че трябва да се срещна с един клиент на фирмата по пътя.

Тя кимна заговорнически и те се отправиха към тяхната спалня. Грамадна стая с безкрайни тавани, антично италианско легло и гледка, която разкриваше морската шир. Подът беше от бледобежов мрамор, а на терасата имаше чудесен, стар стол-люлка, в който Бриджит беше сложила техния телефон за по-удобно.

Обедът се сервираше в градината и въпреки отнесените си планове, Бриджит и Бернар успяха да бъдат забавни. Като знаеха, че на другата сутрин си тръгват, Ноел и Тами се чувстваха по-добре. Повече като гости, отколкото като затворници в някаква колония от научнофантастичен роман.

Това им усещане се засили вечерта, когато влязоха в официалната трапезария. Ноел беше представен на родителите на Бриджит и Бернар. Пред него стоеше малко понатежала, но все още изключително красива жена с огромни блестящи зелени очи. Имаше вълнуваща усмивка, хубави крака, но в нея имаше и нещо много упорито. Сякаш беше свикнала да командва, сякаш винаги беше ставало така, както тя искаше. Децата й не я радваха особено, но тя като че ли реши, че Тами и Ноел са очарователни и направи голямо усилие да бъде добра домакиня. Наблюдаваше всичко, включително и съпруга си — висок, хубав, рус мъж, със спокойни, но тъжни сини очи. Отново и отново Ноел усещаше, че нещо го притегля към по-възрастния мъж. Сякаш го познаваше вече или го беше виждал. Най-накрая реши, че е така само защото той много прилича на сина си.

В един момент след вечеря мадам Годар отведе Тамара, за да й покаже един малък Пикасо. Жерар Годар се обърна към Ноел. Тогава американецът забеляза за пръв път, че произношението му не беше съвсем като на другите, не беше така богато. Различаваше се от това на французите. За миг Ноел се запита дали не е швейцарец или белгиец. Не беше сигурен, но още повече се заинтригува от мъката, която се забелязваше в чертите на лицето му.

Когато Тамара се върна, групата започна отново безцелния си разговор. В един момент Тами сложи ръка на масата и диамантеният пръстен-печат проблесна под светлината на свещите. За миг Жерар Годар просто се вторачи в него и спря насред изречението си. После, без да иска разрешението й, той взе ръката й и продължи да се взира.

— Чудесен е, нали, татко?

Бриджит побърза да се порадва отново на пръстена. Мадам Годар изглеждаше незаинтересована и продължи разговора със сина си.

— Прекрасен е.

Мосю Годар все още държеше ръката на Тами в своята.

— Може ли да го видя?

Тя го извади бавно и му го подаде с усмивка.

— Това е годежният ми пръстен от Ноел.

— Наистина ли? — погледна той младия си гост. — Откъде го имате? От Америка?

Изглежда имаше хиляди въпроси.

— От майка ми. Беше неин.

— Така ли?

За миг очите на Жерар Годар го пронизаха.

— Това е дълга семейна история, която тя може да ви разкаже по-добре от мен, ако някога дойдете в Ню Йорк.

— Да, да… — За миг изглеждаше някак замаян, после отново се усмихна на младите си приятели. — Ще го направя някой път… Бих искал да й се обадя. — След това добави бързо. — Знаете, че тъкмо открихме нов отдел за скъпоценности в галерията. Бих се заинтересувал, ако тя има още нещо.

Ноел му се усмихна леко. Човекът беше толкова настойчив. Отчаян по някакъв свой начин и толкова тъжен.

— Не мисля, че би продала нещо, мосю Годар, но тя има още един пръстен от баба ми.

— Наистина ли? — каза той с широко отворени очи.

— Да — усмихна му се Тами. — Има един приказен смарагд. Горе-долу толкова голям — показа тя с пръсти.

— Наистина трябва да ми кажете как да се свържа с нея.

— Разбира се.

Ноел извади тефтерче и малък сребърен молив и започна да пише. Остави му телефонния й номер и адреса.

— Сигурен съм, че ще й бъде много приятно, ако й се обадите, когато сте в Ню Йорк.

— Ще бъде ли там през лятото?

Ноел кимна и по-възрастният мъж се усмихна. Разговорът се прехвърли на други теми, а след това дойде време да си лягат. Тами и Ноел искаха да се оттеглят рано, за да бъдат свежи за дългия път на другия ден. Щяха да наемат кола в Кан и да тръгнат оттам. Бриджит и Бернар имаха да ходят на някакво празненство, за което твърдяха, че няма да започне до дванадесет, даже до един часа. Така че само след миг Жерар и съпругата му бяха изоставени в салона, загледани един в друг и в това, което беше останало от живота им.

— Няма да започваш отново с тези глупости, нали? — Гласът й беше дрезгав, докато разговаряха под меката светлина на свещите. — Видях те с пръстена, който носеше момичето.

— Ако свекърва й има и други, те могат да се окажат добра покупка за галерията. И без това през тази седмица трябва да бъда в Ню Йорк.

— Така ли? — Тя го изгледа подозрително. — За какво? Не си споменавал нищо.

— Един колекционер продава много красив Реноар. Искам да го видя, преди официално да го предложи за продажба.

Тя кимна замислено. Каквито и да бяха провалите му като мъж, той наистина се беше справил много добре с галерията. По-добре, отколкото беше мечтал баща й и точно затова тя се съгласи накрая да сменят името на галерията с неговото име. Но това беше решено още от самото начало, когато те го приеха при себе си, дадоха му дом, работа, а после и образование за света на изкуството. Това беше по времето, когато тя и баща й бяха избягали в Цюрих заради войната.

Тогава го срещнаха, дадоха му подслон, работа и дом. А когато войната свърши и се върнаха в Париж, го взеха със себе си. По това време Жизел вече беше бременна и старецът не даде никакъв избор на Жерар. Но накрая той надделя над двамата лукави парижани. Той, който беше изучил занаята толкова добре, че с него галерията преуспя. Колкото до Жизел, това нямаше значение. Вече двадесет и четири години той си беше играл ролята. Бяха му дали това, което той искаше — дом, живот, успех, пари и средства, с които да прави проучванията си. Точно тези проучвания го поддържаха през годините.

От двайсет и седем години той търсеше баща си и сестра си и още преди много време разбра, че никога няма да ги открие. Въпреки това продължаваше да търси, когато имаше някаква нишка, когато някой мислеше, че познава някого, който… Беше направил повече от шестдесет пътувания до Берлин. И всичко беше безполезно. В сърцето си Жерар знаеше, че са си отишли. Ако не беше така, той щеше да ги открие или те него. Името му не беше много променено. От Герхард фон Готард той се превърна в Жерар Годар. Защото да носиш немско име във Франция след войната беше все едно да поканиш при себе си подигравките, насилието, гнева и побоищата. След като потърпя известно време, вече не можеше да издържа. Старецът му предложи да си смени името и с времето това се оказа разумно. Сега, след толкова години, той беше повече французин, отколкото германец. А и нямаше значение. Нищо не беше важно. Мечтите му си бяха отишли.

Понякога се чудеше какво би направил, ако ги открие. Какво в действителност би се променило? В сърцето си знаеше, че за него това би променило всичко. Щеше да намери смелост да напусне най-после Жизел, може би дори да стегне по-здраво децата си, а вероятно и да продаде галерията и да се порадва на парите в замяна.

Той се усмихна на тези безкрайни възможности, защото знаеше, че ако ги открие, за него това няма да бъде край, а начало на осъществената му мечта.

 

 

На следващата сутрин Тами и Ноел казаха довиждане на Бриджит и брат й, а точно преди да тръгнат, по стълбите слезе забързано Жерар Годар. Вгледа се в очите на Ноел, замислен дали… но това беше лудост… Не може да бъде… но вероятно тази мисис Макс Томас ще знае… това беше някаква лудост, с която Жерар Годар живееше вече почти трийсет години.

— Благодаря ви, мистър Годар.

— Няма защо, Ноел… Тамара… надяваме се, че ще ви видим отново.

Не каза нищо за адреса, който му бяха оставили. Просто им махна, когато те извикаха довиждане и заминаха.

— Харесват ми приятелите ти от Ню Йорк, Бриджит.

Той се усмихна топло на дъщеря си и този път тя отвърна на усмивката му. Той винаги беше толкова отнесен, толкова далечен и нещастен. През целия й живот отсъстваше като баща.

— И на мен ми харесват, татко. Мили са.

Тя остана загледана в него, когато той се отдалечаваше замислено към спалнята си, а по-късно същата сутрин го чу да звъни в Еър Франс. Тя влезе разсеяно при него. Майка й вече беше излязла.

— Ще ходиш ли някъде, татко?

Той кимна бавно.

— Да, в Ню Йорк. Довечера.

— По работа?

Той кимна.

— Може ли да дойда с теб?

Изгледа я стреснат. Внезапно му се стори толкова самотна, колкото самия него. Но това пътуване трябваше да бъде без нея. Може би следващия път… ако…

— Какво ще кажеш да те взема следващия път? Сега ще бъда малко притеснен. Имам да сключвам доста трудна сделка. А и не мисля, че дълго ще остана там.

Тя го наблюдаваше безмълвно от вратата на спалнята.

— Наистина ли ще ме вземеш следващия път, татко?

Той кимна, объркан от това, че тя трябва да го пита такова нещо.

— Да, ще те взема.

 

 

Когато говори с Жизел малко по-късно, той не беше много ясен. После се върна бързо в стаята си и си събра багажа. Смяташе да се прибере до ден-два, едва ли ще е за повече. След като целуна набързо Жизел и децата, той забърза към летището, за да хване полета си. С широката си крачка успя да стигне точно навреме. Полетът беше от Ница до Париж, а после директно към Ню Йорк.

От летище Кенеди той взе такси, а после каза разтреперан на шофьора да спре до една телефонна будка, много близо до търсения адрес.

— Мисис Томас?

— Да.

— Страхувам се, че не ме познавате, но дъщеря ми е приятелка на Тами…

— Нещо лошо ли се е случило?

Внезапно тя се изплаши. Но в гласа й нямаше нищо познато за мъжа, който я слушаше. Вероятно и това беше още една напразна гонитба, като толкова други преди това.

— Не, съвсем не — побърза да я успокои той, — тази сутрин тръгнаха за Италия и всичко беше наред. Просто си мислех… имах една работа тук… Реноар… а пръстенът на снаха ви толкова ме впечатли. Тя спомена, че имате и друг, със смарагд, а аз имам малко свободно време. Мислех… — Той се запъна, като се чудеше защо ли е изминал цялото това разстояние.

— Пръстенът ми със смарагда не е за продан.

— Разбира се, разбира се, разбрах това.

Горкият човек. Звучеше така момчешки, толкова срамежливо. Тя разбра, че това вероятно е Жерар Годар, за когото Тами беше споменавала. Внезапно Ариана се почувства неудобно, че е толкова негостоприемна и нелюбезна.

— Но ако просто искате да го видите, може би няма да имате нищо против да наминете за малко?

— Много бих искал, мисис Томас… След половин час? Добре ли е?…

Той дори нямаше хотелска стая. Имаше само такси и куфар. Сега трябваше да пропилее още половин час. Накара шофьора да обикаля наоколо по Медисън авеню, а после по Пета и накрая в парка. Най-после дойде време да се срещнат. Той слезе от таксито с разтреперани крака.

— Искате ли да ви чакам тук? — предложи таксиджията.

Сметката вече беше четиридесет долара. Защо не, по дяволите? Но французинът поклати глава, даде на мъжа банкнота от петдесет долара, които беше обменил на летището, и взе куфарчето и чантата си. Натисна звънеца до месинговото чукче и зачака. Стори му се, че е изминало много време. Добре ушитият му костюм стоеше елегантно на слабата му фигура. Носеше и тъмносиня вратовръзка на Диор. Бялата му риза изглеждаше доста поизмачкана от пътуването, обувките му бяха ръчно изработени в Лондон, както и ризите му. Но въпреки всичките скъпи неща, Жерар се чувстваше отново като малко момче, чакащо бащата, който никога не се завърна.

— Да? Мистър Годар?

Ариана отвори рязко вратата и погледна лицето му леко усмихната. Смарагдът беше на пръста й. Очите им се срещнаха. Имаха еднакъв тъмносин цвят. За момент тя не го позна и не успя да разбере, но докато стоеше там, мъжът, който преди беше Герхард фон Готард, знаеше, че е открил поне единия от тях най-после. Той стоеше и плачеше тихо, без да продума. Тя беше същото онова момиче, което го беше преследвало в сънищата му… същото лице… същите засмени сини очи…

— Ариана?

Беше само шепот, но той извика в мислите й звуците отпреди толкова време… виковете по стълбището… писъците от лабораторията му… игрите им навън… Ариана… все още го чуваше… Ариана!

— Ариана!

Прозвуча като ехо. Едно ридание я разтърси и тя се хвърли в прегръдките му.

— Боже мой… Боже мой… това си ти… о, Герхард…

Тя го притискаше с отчаянието на цял един живот, а високият, красив, синеок мъж я държеше здраво и ридаеше.

Останаха един безкраен миг, притиснати здраво, в миналото и настоящето, докато тя най-накрая покани брат си вътре. Усмихна му се и той й се усмихна в отговор… двама души, които бяха носили самотни бремето си през половината си живот и които най-накрая се бяха намерили.

И вече бяха свободни.