Даниел Стийл
Пръстенът (46)

Глава втора

Вечеряха в Лок Обер, но и тримата бяха изтощени. Въпросът за Тамара не беше повдигнат отново. Макс и Ноел разговаряха за правото, докато Ариана, която ги слушаше с половин ухо, наблюдаваше хората. Един-два пъти тя се сети и за момичето. По някаква причина остана с впечатлението, че вече я е виждала някъде. Чудеше се дали не е мярвала някоя нейна снимка в жилището им в Ню Йорк. Но това не беше толкова важно. Колкото и отдадени един на друг да изглеждаха, сега пътищата им се разделяха.

— Ти не мислиш ли така, Ариана? — Макс я погледна, повдигнал вежди и се усмихна. — С по-младите мъже ли флиртуваш, скъпа?

— Ех, хвана ме. Съжалявам, скъпи. Какво каза?

— Попитах те не смяташ ли, че той ще предпочете Бавария пред Черна Гора.

Лицето й се помрачи при този въпрос.

— Вероятно. Но, честно казано, Ноел, смятам, че е по-добре да отидеш в Италия.

— Защо? — погледна я той открито. — Защо не Германия? От какво се страхуваш, майко?

Вътре в себе си Макс се радваше, че момчето намери куража да повдигне въпроса.

— От нищо не се страхувам. Не ставай глупав.

— Не, страхуваш се.

Тя се поколеба за един дълъг миг, погледна Макс, после сведе очи. Тримата винаги бяха съвсем откровени един с друг, но сега тя внезапно усети, че с болка би признала мислите си.

— Страхувам се, че ако отидеш там, ще откриеш някаква част от себе си, която принадлежи на онова място. Ще се почувстваш у дома си.

— И какво от това? Мислиш, че ще остана там? — усмихна се той нежно на майка си и взе ръката й.

— Може би — въздъхна тя. — Не съм сигурна от какво точно се страхувам, само че… тръгнах си оттам толкова отдавна, а и времената бяха ужасни. Мога да мисля само за това, което съм загубила там… хората, които съм обичала.

— Но не смяташ ли, че и аз имам право да знам нещо повече за тях? Да видя страната, в която са живели? В която си живяла ти като дете? Да видя къщата, където си живяла с баща си и тази, в която е живял моят баща със своите родители? Защо да не мога да видя това? Сега просто знам, че го има там някъде, че е част от мен, както е останало и част от теб.

Всички на масата мълчаха дълго, после Макс заговори пръв.

— Момчето е право, Ариана. Има право на това. — След това погледна Ноел. — Страната е красива, синко. Винаги е била и съм сигурен, че винаги ще бъде. И вероятно една от причините да не се върнем там, е, че все още я обичаме толкова много и дълбоко в нас ни боли от това, което й се случи.

— Разбирам това, Макс. — После отново погледна майка си, нежно и състрадателно. — От това няма да ме заболи, майко. Никога не съм познавал страната, каквато е била. Просто отивам там, за да видя, това е всичко, а след това ще се върна при теб и при моята родна страна, малко по-богат с това, което съм разбрал за теб и за себе си.

Тя въздъхна леко и отправи поглед към двамата.

— Толкова сте убедителни, че би трябвало да станете адвокати.

И тримата се разсмяха тихо, след това приключиха с кафето и Макс направи знак за сметката.

 

 

Самолетът на Ноел заминаваше от летище Кенеди след две седмици. Той се канеше да остане в Европа около шест седмици. Искаше да се върне в Ню Йорк до средата на август, за да има време да си намери жилище и да започне работа на първи септември.

Седмиците, преди да замине за Европа, преминаха трескаво. Искаше да се види с някои приятели, да отиде на няколко празненства, а и почти всеки ден седяха с Макс и обмисляха плановете му за пътешествието. То все още тревожеше Ариана, но тя се беше примирила. А и се забавляваше с постоянното тичане на Ноел. Една вечер, когато го видя да заминава заедно с няколко приятели, си помисли, че за двайсет години младите хора не са се променили много в края на краищата.

— За какво се беше замислила?

Макс беше забелязал проблясъка на носталгия в очите й.

— Че нищо не се променя — усмихна се тя на любимия си.

— Така ли? Точно си мислех обратното. Но може би е така, защото съм почти двайсет години по-стар от теб.

И двамата се върнаха в мислите си към изоставения апартамент на майка й в къщата в Грюнвалд, където той я беше целунал за пръв път, когато се криеше от нацистите. Очите му я запитаха дали си спомня.

— Да, помня — кимна бавно Ариана.

Той й се усмихна в отговор.

— Тогава ти казах, че те обичам. И си беше точно така, знаеш ли?

Тя го целуна леко по бузата.

— И аз те обичах тогава, доколкото въобще знаех как през онези дни. — Тя се усмихна на дълбоките кафяви очи. — Ти беше първият младеж, който съм целувала.

— А сега се надявам да съм последният. В такъв случай ще трябва да доживея поне до сто години.

— Разчитам на това, Макс.

Те се усмихваха дълго един на друг, после той взе ръката й. Тежкият смарагд беше, както винаги, на пръста й.

— Имам да ти казвам нещо, Ариана… или по-скоро искам да те питам нещо.

Внезапно тя разбра. Но възможно ли беше? Все още ли имаше значение, след всичките тези години?

— Да, много е важно. За мен. Ариана, ще се омъжиш ли за мен? — изрече той нежно, а в очите му имаше толкова любов и молба.

За миг тя не отговори, после го погледна, като наклони леко глава на една страна.

— Макс, защо сега, любими? Наистина ли има някакво значение?

— Да. За мен. Ноел вече си отиде. Той е мъж, Ариана. Когато се върне от Европа, ще се премести в свое жилище. Ами ние? Ще се преструваме, както винаги? Защо? Заради моя портиер и твоята прислужница? Защо да не продадеш къщата си или аз моя апартамент и да не се оженим! Сега е наш ред. Ти посвети двайсет и пет години на Ноел. Нека посветим следващите двайсет и пет на нас самите.

Тя не успя да се сдържи и се засмя на аргументите му. По свой начин знаеше, че е прав, а и това, което той имаше предвид, й харесваше.

— Но трябва ли да се женим за това?

Той й се ухили.

— Не искаш ли да бъдеш почтена жена на твоята възраст?

— Но, Макс, аз съм само на четиридесет и шест.

Тогава тя му се усмихна и той разбра, че е спечелил. Целуна я отново, двайсет и осем години след първия път.

На следващата сутрин казаха на Ноел и той се зарадва. Целуна майка си, а после целуна и Макс.

— Е, сега няма да се притеснявам, че заминавам. Особено когато се изнасям през септември. Ще задържиш ли къщата, майко?

— Още не сме решили.

Тя все още беше малко объркана от решението. После Ноел се усмихна внезапно и отново я целуна по бузата.

— Само си помислете, не всяка двойка се жени, за да отпразнува сребърната си годишнина…

— Ноел!

Тя все още се чувстваше малко притеснена, че се жени на тази възраст. Според Ариана сватбите бяха нещо, което човек прави на двайсет и две или на двайсет и пет, а не две десетилетия по-късно, когато вече има син, който е станал мъж.

— И така, кога е сватбата?

Макс отговори вместо нея.

— Не сме решили. Но ще изчакаме да се върнеш.

— Надявам се да е така. Е, отиваме ли да празнуваме?

Струваше им се, че от седмици, откакто той завърши Харвард, правят само това, а на следващия ден той потегляше за Европа.

Макс заведе и двамата на вечеря в Кош Баск. Поводът беше чудесен, храната — разкошна. Празнуваха полета на Ноел към миналото и риска, който те поемаха за бъдещето. Както винаги Ариана проля няколко сълзи.

 

 

Париж представляваше точно това, което се беше надявал. Той посети Айфеловата кула и Лувъра. Спря в едно кафене, чете вестник, написа картичка до дома, като се обърна със скъпи годеници и я подписа с ваш син.

Същата вечер се обади на една приятелка на Тами, с която беше обещал, че ще се свърже. Бриджит Годар, дъщеря на известен търговец на произведения на изкуството и собственик на галерията Жерар Годар. Ноел опозна съвсем слабо Бриджит по време на краткото й учение в Харвард, но двете с Тами станаха големи приятелки. Тя беше интересно момиче със странно семейство — майка, която мразеше, баща, за когото твърдеше, че е обсебен от миналото, и брат, когото през смях наричаше луд. Тя винаги се шегуваше и лудуваше. Беше красива и весела.

Но в нея имаше и нещо трагично, сякаш нещо липсваше. Когато Ноел я беше попитал веднъж за това, тя му отговори:

— Прав си. Липсва семейството ми, Ноел. Баща ми живее в свой собствен свят. Никой от нас няма значение за него… само… миналото… другите… хората, които е загубил в един друг живот… Ние, живите… не се броим. Не и за него.

После тя беше казала нещо смешно и цинично, но той никога не забрави погледа й. Изразяваше мъка, загуба и самота, надхвърлящи възрастта й. Сега Ноел искаше да се срещне с нея и горчиво се разочарова, когато му казаха, че не е в града.

Като утешение реши да си направи страхотна вечеря — аперитив в Ла Тур д’Аржан и вечеря в Максим. Беше си обещал да направи това, преди да напусне Париж, но нямаше да има възможност да бъде заедно с Бриджит. Сега обаче имаше повече свободно време за приказната вечеря и й се наслади изцяло, като наблюдаваше елегантните френски жени и техните доста напети мъже. Забеляза колко различен е стилът тук, колко по-космополитни изглеждат хората. Харесваше му външният вид на жените, начинът, по който се движеха, дрехите им и прическите. Донякъде му напомняха за майка му. Имаше нещо завършено във вида им и то доставяше удоволствие на окото — някакво малко допълнение, нещо леко, но секси, като скрито в градина цвете. То не се натрапваше на усещанията, но веднага се разбираше, че го има. Ноел харесваше изтънчеността на тези жени. Тя предизвикваше нещо в него, за което не беше предполагал, че е там.

На другия ден тръгна много рано към Орли, хвана полета си за Берлин и слезе на летище Темпелхоф, изпълнен с очакване и с разтуптяно от вълнение сърце. Не се чувстваше като човек, който се завръща у дома, а като откривател, намерил отговорите на тайни, за които отдавна не се говори, проследил хора, които отдавна са изчезнали, където и да са били и живели, каквито и да са били и каквото и да са означавали един за друг. Нещо подсказваше на Ноел, че отговорите ще бъдат там.

Той остави нещата си в хотел Кемпински, където имаше резервация. Когато излезе от фоайето, дълго гледа надолу по Курфюрстендам. Макс му беше казал, че десетилетия наред тук са се събирали писатели, художници, интелектуалци. Виждаше кафенетата и магазините около себе си и тълпи от хора, които вървяха рамо до рамо. Наоколо се носеше някакво празнично настроение, сякаш всички бяха в очакване, сякаш беше настъпило времето за неговото идване.

Той потегли бавно в наетата кола, с карта в ръка. Вече беше видял останките на църквата Мария Регина, където, отдавна знаеше, родителите му са се оженили. Останките все още стърчаха безсмислено насочени към небесата. Той си спомни разказа на майка си за бомбардирането й и сега тя стоеше там като срутен спомен от едно друго време. По-голямата част от Берлин не носеше белези, разрушените сгради бяха възстановени, но тук-там още личаха скелети на къщи, паметници от онова объркано време. Той мина бавно покрай гара Анхалтер, която също беше разрушена, мина през зоологическата градина, край двореца Белвю, който беше точно толкова красив, колкото беше казал Макс.

След това Ноел спря внезапно. Ето го, облян от слънчевата светлина, Райхстагът се издигаше пред него. Тук е бил генералният щаб на нацистите. Това е сградата, за която е загинал баща му. Около него имаше и други туристи, които мълчаливо се взираха, изпълнени със страхопочитание.

За Ноел това не беше паметник на нацистите. Нямаше нищо общо с историята или с политиката, нито пък с дребния мустакат мъж с налудничавото желание да владее света. Всичко това му напомняше за един мъж, с когото Ноел винаги беше предполагал, че много си прилича. Мъжът, който беше обичал майка му и когото Ноел никога не беше виждал. Помнеше описанието на майка си за онази утрин… експлозиите, войниците, бежанците и разрушенията от бомбите… а после видяла мъртвия му баща. Няколко сълзи се плъзнаха тихо по лицето му. Плачеше за себе си и за Ариана, чувстваше болката, която тя е изпитала, докато е стояла тук, вгледана в безжизненото лице на баща му, захвърлен върху купчината тела на разрушената улица. За бога, как е успяла да го преживее…

Ноел се отдалечи тихо от Райхстага и тогава видя за пръв път Стената — солидна, непреклонна и решителна, тя си пробиваше път през Берлин от едната страна на Райхстага, прорязваше Бранденбургската врата и превръщаше някога цветущата Унтер дер Линден в задънена улица. Това не бяха виждали нито Макс, нито майка му. Стената, която разделяше Берлин. По-късно, по време на престоя си, той щеше да отиде там, за да види Мариенкирхе и Сити хол. Разбра, че има много недокоснати руини. Но първо искаше да посети някои други места, места, които беше дошъл, за да види.

С карта на седалката на наетия фолксваген, той пое през града, покрай Олимпийския стадион, към Шарлотенбург, където спря за миг край езерото и се вгледа в имението. И въпреки че не можеше да знае това, но точно тук, преди тридесет и пет години стоеше баба му Касандра фон Готард заедно с мъжа, когото обичаше, Долф Стърн.

От Шарлотенбург той се запъти към Шпандау, загледан с възхищение във великата цитадела. Слезе, за да проучи известните й врати. Шлемове от безбройни войни бяха показани там, от средните векове, до последния, с надпис 1939. В затвора имаше само един затворник — Рудолф Хес, който струваше на държавата четиристотин хиляди долара на година. От Шпандау се отправи към Грюнвалд, като шофираше покрай езерото и търсеше адреса, който Макс му даде. Искаше да пита майка си, но когато дойде времето, не посмя да го направи. Макс му даде указания и му разказа накратко колко красива е била къщата. Беше му разказал още веднъж и историята за това, как дядото на Ноел е спасил живота му, когато е бягал от страната. Как е свалил две безценни картини от стените, където висели, навил ги и ги подал на приятеля си.

В началото Ноел си помисли, че е пропуснал входа, но после го видя. Не се различаваше от описанието на Макс. Когато Ноел излезе от колата и надникна вътре, градинарят му махна.

— Bitte?

Немският на Ноел беше доста ръждясал. Той знаеше само това, което беше научил преди няколко години в Харвард за три семестъра. Но успя да обясни някак на стария човек, който поддържаше градините, че много отдавна това е било къщата на дядо му.

— Ja^[1]? — погледна го мъжът с интерес.

— Ja. Валмар фон Готард — потвърди Ноел гордо, а мъжът се усмихна и повдигна рамене.

Никога не беше чувал това име. Появи се една стара жена, която подкани градинаря да побърза. Мадам щеше да се завърне от пътешествието си на другата вечер.

Старият човек обясни с усмивка на жена си защо Ноел е тук. Тя го изгледа с подозрение, после отново погледна стария човек. В началото старицата се поколеба, но след миг кимна неохотно и направи знак на Ноел, който изгледа въпросително стареца, защото не беше сигурен дали ги е разбрал.

Но старецът докосна ръката на Ноел с усмивка.

— Тя ще ви разреши да поогледате.

— Вътре в къщата?

— Да — усмихна се кротко старият човек.

Разбираше го. Хубаво беше, че този млад американец държи достатъчно на родината на дядо си и се е върнал тук. Толкова много хора забравиха откъде са дошли. Толкова много от тях не знаеха какво се е случило преди войната. Но този изглеждаше различен и на стария човек му стана приятно.

От една страна, къщата се различаваше доста от това, което беше очаквал, от друга — тя изглеждаше точно според спомените на Ариана от детството. Спомени, които тя непрестанно споделяше с него.

Третият етаж, където тя беше живяла с бавачката и брат си, все още изглеждаше според описанието й. Огромната стая за игри, двете спални, просторната обща баня за двете деца. Сега тук бяха стаите за гости, но Ноел все още можеше да забележи къде точно е живяла майка му. На долния етаж изглежда се бяха изменили повече неща. Като че ли имаше множество по-малки спални, всекидневни, библиотеки, стая за шиене и една малка стая, пълна с играчки. Очевидно, къщата е била променена и тук бяха останали малко следи от миналото. Най-долу всичко си беше останало внушително и малко претрупано. Ноел лесно можеше да си представи дядо си, начело на голямата маса в просторната зала. Той се сети за миг за нацисткия генерал, който е буйствал тук с момичетата си, но бързо изтри образа от ума си.

Благодари на възрастната двойка, преди да си тръгне. Снима къщата от мястото, където беше оставил колата си. Може би Тами щеше да успее да направи скица по снимката и той да я даде някой път на майка си. Доволен си мислеше за това, докато шофираше към гробището на Грюнвалд.

Отне му доста време да открие мястото на семейството си. Но те бяха тук, лели и чичовци, прародители, всички те имаха имена и истории, за които той нищо не знаеше. Единственото познато име беше на баба му Касандра фон Готард. Развълнува го това, че тя е била само на трийсет и се зачуди как ли е умряла.

Все още имаше неща, които майка му не беше му казала, неща, които нямаше нужда той да знае. Като истината за самоубийството на майка й. Нещо, което винаги беше безпокоило Ариана. И факта, че самата тя е била омъжена за кратко за Пол Лийбмън. Смяташе, че няма защо Ноел да го знае. Двамата с Макс бяха решили, че докато той не стане достатъчно голям, за да разбира нещата, това ще си остане затворена глава от историята на Ариана. Нямаше нужда синът й да се затормозява с нея.

Ноел се разходи из гробищата, загледан в спокойните зелени могилки. Най-накрая той се върна в колата си и се запъти към Ванзее, но този път беше напразно. Къщата, чийто адрес си спомняше смътно от разказите на майка си, вече не беше там. Вместо нея се издигаха редица от модерни сгради. Къщата, където бяха живели с Манфред, беше изчезнала.

Той остана още три дни в Берлин, като се върна още веднъж до Грюнвалд и Ванзее, но по-голяма част от времето си прекара от другата страна на Стената. Източната част на Берлин омагьосваше Ноел. Колко различни бяха хората там, с празни лица и мрачни истории. Това беше единственият му поглед към комунизма и беше нещо много по-реално, отколкото избледнелите призраци на нацистите, които някои се опитваха да съживят.

След Берлин той отиде в Дрезден и посети някои места, за които беше чувал. Най-вече го интересуваше имението, за което майка му беше получила компенсация. Знаеше само, че сега го използват за малък провинциален музей, който беше посещаван от време на време.

В деня, когато пристигна там, той беше съвсем запустял, като си имаше само един спящ пазач. Беше тъмно, малко мизерно, с оскъдна мебелировка. По-голямата част е била изнесена през войната. Но тук, както и в Грюнвалд, той можеше да се пресегне и да докосне стените, до които се беше допирал баща му като малък. Изпитваше някакво особено, тръпнещо усещане, когато гледаше през същите прозорци, стоеше в същите преддверия, докосваше същите брави на вратите и дишаше същия въздух. Това можеше да бъде къщата на неговото детство, ако вместо това не живееше на Източна Седемдесет и седма улица в Ню Йорк. Когато напускаше къщата, пазачът му се усмихна, както си седеше на стола и наблюдаваше.

— Auf Wiendersehen^[2].

Без да се замисля Ноел се усмихна и промърмори:

— Довиждане.

Но вместо да се почувства потиснат от тези посещения, по някакъв странен и прекрасен начин усещаше, че най-после е свободен. Свободен от въпросите, от местата, които те бяха виждали, а той не. Сега и той беше видял всичко. Такова, каквото е сега, като част от настоящето, част от неговото време, а не от тяхното. Сега това беше част от живота му и той чувстваше, че ги разбира и че е по-свободен отпреди да бъде самият себе си.

Беше получил времето, от което се нуждаеше, за да сложи миналото надалече, да разбере майка си по-добре — колко много е изтърпяла и каква сила е имала. Той се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно, за да се гордее тя с него до края на живота му.

Слезе от самолета на летище Кенеди. Изглеждаше спокоен и доволен. За един дълъг миг стисна майка си здраво в прегръдките си. Нямаше значение какво е виял и колко много са означавали някои неща, за него вече нямаше съмнение, че тук е неговият дом.