Даниел Стийл
Пръстенът (9)

Глава втора

Валмар фон Готард мина тихо на пръсти през собствената си къща и зачака в предната зала. Беше предупредил Макс Томас да мине бос през градината. Така щеше да вдигне по-малко шум, отколкото ако върви по чакъла с обувки. Беше му дал и собствения си ключ от портала.

Макс си беше тръгнал около единайсет, а сега наближаваше три. Луната беше пълна и ясна и можеше да го видят лесно как прекосява бегом просторния двор. Двамата мъже не размениха никакви поздрави, само си кимнаха, докато Макс Томас внимателно избърсваше краката си, обути само в чорапи. Калта от лехите можеше да остави следи по белия мраморен под. Валмар остана доволен от спокойната мисъл на Макс. Сега той беше съвсем различен от мъжа, който седеше разплакан и съкрушен в кабинета му само преди девет часа. По време на бягството му, самото оцеляване на Макс Томас зависеше от бързата му мисъл и хладнокръвие.

Двамата мъже минаха забързано по главното стълбище и за един кратък миг достигнаха вратата в края на дългия коридор. За миг Валмар се спря, изчака, сякаш не беше сигурен дали да влезе. Но Ариана ги очакваше и усетила тяхното присъствие, открехна вратата, за да надзърне. Когато видя напрегнатото лице на Макс в коридора, тя отвори по-широко, за да ги пусне вътре. Но Валмар само поклати глава, сякаш все още не можеше да се насили да влезе вътре. Макс бързо влезе. Може би беше време Валмар да отвори вратите отново. Може би, също като Макс, и за него беше дошло време да продължи напред.

Той затвори зад себе си и последва другите, а Ариана ги въведе в малката стая, която преди е била кабинет на майка й. Сега цветовете бяха избелели до още по-светлорозово. Шезлонгът все още стоеше в ъгъла. Ариана беше застлала върху него дебели одеяла, за да може Макс да спи там. Тя вдигна пръст до устните си и прошепна тихо:

— Мисля, че ще е по-безопасно да спи тук. Ако някой надникне, няма да може да го види откъм спалнята.

Баща й кимна, а Макс го погледна с благодарност. Около очите му вече имаше бръчици от умора. Валмар го погледна за последен път, кимна и напусна стаята, а Ариана бързо го последва.

Валмар беше обещал, че ще намери документи възможно най-бързо и се надяваше, заради Макс, да ги има до следващата вечер.

Ариана и баща й се разделиха безмълвно в коридора, всеки със своите мисли. Тя се върна сама в стаята си, като размишляваше върху самотното пътуване, което трябваше да предприеме Макс. Все още си спомняше малката Сара. Миниатюрна жена, с тъмни, смеещи се очи. Знаеше толкова много смешни истории и беше мила с Ариана при всяка тяхна среща. Сега всичко й изглеждаше толкова отдавна. През изминалите три години често си мислеше за нея, чудеше се къде ли е и какво ли са й сторили… и на момчетата… Сега вече знаеха.

Същите бяха и мислите на Макс, докато лежеше тихо в розовия, покрит с атлаз шезлонг, в стаята на жената, която беше видял само веднъж, когато се срещна за пръв път с Валмар. Беше вълнуваща жена със златиста коса почти с цвета на мед. Реши, че тя е най-прекрасното видение в неговия живот. Малко след това научи, че е мъртва. От грип, бяха му казали. Но докато лежеше там, реши, че сигурно причината за смъртта й е друга. Някакво странно чувство се излъчваше от Валмар, сякаш той знаеше, сякаш той също е пострадал от ръцете на нацистите. Изглеждаше невероятно, но човек никога не знае.

В стаята си Валмар стоеше загледан в езерото, обляно от лунна светлина, но не него виждаше, а жена си. Златистата, сияйна, красива Касандра… жената, която беше обичал така отчаяно, толкова отдавна… мечтите, които бяха споделяли в тази стая. А сега тя беше празна, мрачна, с покрити мебели, забравена. Тази нощ нещо в него се разкъса, когато пресече прага с мъжа, когото криеха, и с Ариана, която имаше същите лавандуловосини очи.

Той отмести поглед от лунната светлина натъжен и най-после се съблече и легна.

 

 

— Пита ли го? — попита я Фрау Клемер, когато след закуска се срещнаха в коридора.

— За какво?

Ариана имаше да мисли за други неща.

— За стаите. За апартамента на майка ти.

Какво странно момиче беше, толкова далечна, така отнесена понякога. Дали вече е забравила? Фрау Клемер се чудеше понякога какви ли тайни се крият в тези дълбоки сини очи.

— А, това ли… да… искам да кажа не. Той каза не.

— Ядоса ли се?

— Не. Но беше непреклонен. Предполагам, че просто ще си остана, където съм сега.

— Защо не го попритиснеш? Може да поразмисли и да отстъпи.

Но Ариана поклати глава решително.

— Достатъчно грижи си има.

Икономката повдигна рамене и отмина. Понякога беше трудно човек да разбере момичето, но пък и майка й си беше странна.

Когато на сутринта Ариана тръгна за училище, Валмар вече беше напуснал къщата с ролса си. Тя поиска да остане за всеки случай вкъщи през деня, заради Макс, но баща й настоя, че животът трябва да продължи както винаги, а за да е сигурен за безопасността на Макс, той заключи лично вратата на стаята на Касандра.

Стори й се, че изминаха часове, преди да успее да се върне, но най-после дойде време да се прибира у дома. Цял ден беше седяла в училище разсеяна, замислена за Макс и за това как ли е той. Горкият човек! Сигурно се чувства много особено като затворник в чужда къща. Ариана премина през главната зала със спокойна крачка, поздрави Бертолд и се качи горе. Отказа предложения от Ана чай и влезе в банята, за да се среши. Изминаха още петнайсет минути, преди да посмее да се върне на долния етаж. Спря се за миг пред спалнята на баща си, после се плъзна покрай нея, стиснала ключа, взет от Фрау Клемер само преди два дни.

Вратата се отвори лесно, след като превъртя ключа и натисна дръжката. Тихо се мушна вътре и изчезна. Изтича с тихи стъпки през спалнята, безшумно, останала без дъх и ето я пред прага — едно усмихнато видение срещу уморения, небръснат Макс.

— Здравей — прошепна едва чуто.

Той й се усмихна и я покани да седне.

— Ял ли си?

Той поклати глава.

— Така си и мислех. Ето.

Беше му донесла сандвич, скрит в дълбокия джоб на полата й.

— По-късно ще ти донеса малко мляко.

Сутринта беше оставила кана с вода. Казаха му да не пуска крановете. След толкова години тръбите бяха прекалено ръждясали и щяха да вдигнат ужасен шум, който щеше да предупреди слугите, че има някой в тези стаи.

— Но все пак си добре?

— Добре съм. — Той захапа сандвича нетърпеливо. — Не беше длъжна да правиш това. — После й се усмихна широко. — Но се радвам, че го направи.

Изглеждаше някак по-млад, сякаш годините грижи бяха изчезнали от лицето му. Беше изтощен и някак по-различен, така небръснат, но вече го нямаше измъчения, изпълнен с болка поглед от вчера.

— Как мина училището днес?

— Ужасно. Притеснявах се за теб.

— Не трябваше. Тук съм добре.

Странно, само от няколко часа се криеше тук, а вече имаше чувството, че е отрязан от света. Липсваха му автобусите, шумът, офисът му, телефонът, дори и звукът на ботуши, тракащи по улицата. Тук всичко изглеждаше толкова далечно, сякаш се беше пренесъл в друг свят. Избледнял, забравен свят от розов атлас, в будоара на жена, която си беше отишла толкова отдавна. И двамата оглеждаха малкия кабинет и внезапно очите им се срещнаха.

— Каква беше тя… майка ти?

Ариана се огледа около себе си някак особено.

— Не съм сигурна. Никога не съм я познавала истински. Умря, когато бях на девет.

За миг си припомни Герхард на гробището и как после тя стоеше до баща си под дъжда, стиснала здраво ръката му.

— Беше много красива. Не съм сигурна дали знам повече от това.

— Виждал съм я веднъж. Беше невероятна. Смятах, че е най-фината жена, която някога съм виждал.

Ариана кимна.

— Идваше горе да ни види във вечерно облекло, ухаеща на парфюм. Роклите й шумоляха прекрасно, докато пресичаше стаята, издаваха звука на коприна, тафта и атлаз. Винаги ми е изглеждала ужасно тайнствена. И предполагам, че ще си остане такава.

Ариана го погледна с големите си тъжни очи.

— Мислил ли си къде ще отидеш?

Шепнейки, както бяха принудени да си говорят, тя изглеждаше като дете, което го пита за някаква тайна и той се усмихна.

— Горе-долу. Смятам, че баща ти е прав. Първо Швейцария. И, може би после, когато войната свърши, ще се опитам да стигна до Щатите. Баща ми има братовчед там. Дори не съм сигурен дали още е жив. Но все пак е някакво начало.

— Няма ли да се върнеш тук? — Беше шокирана, когато той поклати глава. — Никога ли, Макс?

— Никога — въздъхна леко той. — Не искам да виждам отново това място.

На Ариана й изглеждаше странно, че той ще трябва да се откъсне завинаги от това, което е представлявало целия му живот. Но от друга страна може би беше прав да хлопне вратата толкова твърдо. Чудеше се дали това е същото, както и отказът на баща й до миналата вечер да влезе отново в стаята на майка й. Просто имаше места, където човек никога не се завръща, защото му причиняват нетърпима болка. Когато го погледна отново, той й се усмихваше нежно.

— Ще дойдете ли двамата с баща си да ме видите в Америка след войната.

Тя се засмя.

— Доста далече ми се вижда.

— Надявам се да не е.

После, без да се замисля, той посегна и взе ръката й. Задържа я един дълъг миг, после тя се наведе бавно над него и леко целуна косите му. Нямаше нужда от повече думи между тях. Той просто я държеше, а тя погали косите му.

След малко той я накара да си върви, като й каза, че е опасно да стои тук. Но истината беше, че си мислеше немислимото, скрит в дома на стария си приятел.

По-късно тази вечер Валмар дойде да го види. Той изглеждаше много по-уморен и замислен от Макс. Вече притежаваше документи за пътуване и немски паспорт на името на Ернст Йозеф Фрай. Бяха използвали снимката от паспорта на Макс, а печатът, ударен върху нея, изглеждаше истински.

— Добра работа, а? — Макс го разгледа с възхищение, после погледна отново Валмар, седнал неудобно в едно розово кресло. — А сега какво?

— Карта, малко пари. Извадих ти и разрешително за пътуване. Можеш да отидеш с влак близо до границата. След това, приятелю, всичко зависи от теб. Но би трябвало да успееш… — замълча за миг — … с това.

Подаде му плик, пълен с пари, достатъчни за няколко седмици.

— Не посмях да изтегля повече, за да не се учуди някой.

— Има ли нещо, за което не си помислил, Валмар?

Макс го изгледа с възхищение. Какъв забележителен старец беше фон Готард…

— Надявам се да няма. Страхувам се, че съм новак в тези работи. Но мисля, че така може да натрупам опит.

— Ти наистина мислиш за заминаване?

Валмар изглеждаше замислен.

— Но защо?

— По много причини. Кой знае какво ще стане, в кой момент те ще загубят контрол. А имам да мисля и за Герхард. През есента ще навърши шестнайсет. Ако войната не свърши скоро, може да му изпратят повиквателна. В такъв случай ще заминем.

Макс кимна в мълчание. Разбираше. Ако все още имаше син, когото да пази от нацистите, и той би постъпил по същия начин.

Но не само за Герхард се притесняваше Валмар, а и за Ариана. Потокът от униформи в града го измъчваше почти през цялото време. Тя беше толкова изящна, така привлекателна по свой тих, ненатрапчив начин. Ами ако й навредят, ако я грабнат или — още по-лошо, ако някой високопоставен офицер хареса единствената му дъщеря? Сега, когато остаряваше, страхът му се увеличаваше. След няколко месеца тя вече няма да е на училище. Знаеше, че доброволно работи в болницата Мартин Лутър и това го ужасяваше най-много. Той седеше замислен, докато Макс отново огледа новия си паспорт.

— Валмар, как бих могъл да ти благодаря?

— Бъди в безопасност. Започни нов живот. Това е достатъчна благодарност.

— Това ми изглежда много незначително. Може ли да ти пиша къде съм?

— Дискретно. Само един адрес. Никакви имена. Аз ще знам.

Макс кимна.

— Влакът тръгва от гарата в полунощ. — Валмар порови из джоба си и му подаде ключовете от колата.

— В гаража зад къщата ще откриеш син форд купе, стар. Беше на Касандра. Но тази сутрин сам го проверих. За учудване, все още работи. Мисля, че слугите го карат от време на време, за да го поддържат в движение. Вземи го, иди с него до гарата и го остави там. На сутринта ще го обявя за откраднат. Ти отдавна ще си заминал. Тази вечер ще си легнеш рано, така че няма да има никакъв проблем. Да се надяваме, че до единайсет и половина, когато ще тръгнеш, всички ще са заспали. И така, приятелю, погрижихме се за всичко, освен за едно.

Макс не се сещаше за нищо повече. Но Валмар беше помислил и за още нещо. Той отиде бавно в спалнята на Касандра и взе две картини от стената. С джобното си ножче ги отдели от рамките им, а после махна дървените плоскости, които ги придържаха изпънати от двадесет години. Едната беше Реноар, принадлежала на майка му, а другата — Коро, купен за съпругата му преди двайсет години през медения им месец в Париж. Без да продума на мъжа, който го наблюдаваше, той нави двете платна стегнато и след това ги подаде на приятеля си.

— Вземи ги. Направи каквото трябва. Продай ги, изяж ги, замени ги. И двете струват доста пари. Достатъчно, за да започнеш новия си живот.

— Валмар, не! Дори и това, което оставям тук, в банката, никога не би ги изплатило.

Беше изхарчил голяма част от парите си при опитите да открие Сара и момчетата.

— Трябва да го направиш. Като висят тук, те не са от полза за никого. Ти се нуждаеш от тях… а аз не бих издържал да ги погледна отново… не и след като са били тук. Сега са твои, Макс. Вземи ги. От приятел.

Точно тогава Ариана се вмъкна тихо в стаята. Развълнува се, когато видя сълзи в очите на Макс, а щом видя празните рамки до леглото на майка си, тя разбра.

— Сега ли тръгваш, Макс? — погледна го с широко отворени очи.

— След няколко часа. Твоят баща тъкмо… Не знам какво да кажа, Валмар.

— Довиждане, Максимилиан. Късмет…

Те стиснаха здраво ръце и Макс се опита да спре сълзите си. След миг Валмар ги остави, а Ариана постоя само няколко минути. Но преди да си тръгне, за да отиде на вечеря, Макс протегна ръце към нея и те се целунаха.

Вечерята мина изключително строго, като се изключи Герхард, който замеряше отдалечаващия се гръб на Бертолд с хлебни топчета. Баща му го смъмри, но той се ухили и след миг запрати още едно в гърба на сестра си.

— Ще те върнем да вечеряш с фройлайн Хедвиг, ако продължаваш.

— Съжалявам, татко.

Но въпреки че бъбреше дружелюбно, той не успя да въвлече нито баща си, нито сестра си в кой знае какъв разговор и накрая също замълча, докато се хранеше.

След вечеря Валмар се оттегли в кабинета си, Ариана — в спалнята си, а Герхард се върна към пакостите си. Тя искаше да отиде още веднъж при Максимилиан, но се страхуваше да го направи. Баща й настоя, че не трябва да рискуват да привличат вниманието на слугите. Бягството на Макс зависеше от това никой да не узнае къде е той, а тяхната безопасност — от това никой да не знае къде е бил. Така че тя остана в стаята си часове наред и послушно, както беше наредил баща й, угаси светлините в десет и тридесет. Чакаше мълчаливо, мислеше, молеше се и накрая не издържа и в единадесет и двайсет слезе тихо, на пръсти, по стълбите, докато стигна стаята на майка си. Влезе безшумно и го откри застанал в очакване, като че ли е знаел, че тя ще дойде. Този път той я целуна дълго и страстно и я притискаше толкова силно до себе си, че тя едва успяваше да диша. Целунаха се в един последен, продължителен миг, после той се отдръпна и започна да закопчава палтото си.

— Сега трябва да тръгвам, Ариана — усмихна й се той леко. — Пази се, скъпа. До новата ни среща.

— Обичам те — едва промълви тя, очите й говореха толкова силно, колкото и думите. — Бог да те пази.

Той кимна. В дясната си ръка стискаше куфарчето, в дъното на което бяха скрити безценните картини, увити във вестници.

— Ще се срещнем отново, когато всичко свърши. — Усмихна й се, сякаш отиваше в офиса си. — Може би в Ню Йорк.

Тогава тя се разсмя тихо.

— Ти си луд…

— Може би. — Очите му станаха сериозни. — Но и аз те обичам.

Това беше истина. Беше го развълнувала, беше дошла при него в момент, когато той се нуждаеше от нежен приятел.

После, без да продума, той мина тихо покрай нея и отиде до вратата. Тя я задържа отворена, заключи зад тях и му махна за последен път, когато той пое на пръсти надолу по стълбите. Тя се скри бързо в спалнята си. После чу звука от колата на майка си по посока на портала.

— Довиждане, любими…

Тя наблюдаваше от прозореца си, като остана там почти половин час, замислена за първия мъж, когото беше целунала, като се питаше дали някога отново ще се срещнат.