Даниел Стийл
Пръстенът (35)

Глава седма

Пол докара тъмнозеления открит спортен кадилак след седмица и повози първо Ариана. След това повози Джулия и Деби, после майка си и най-накрая отново Ариана. Возиха се около Сентръл парк. Кожената тапицерия беше мека, с млечен цвят, а из цялата кола се носеше мирис на чисто ново, който се харесваше на Ариана.

— О, Пол, чудесна е…

— Нали? — разкикоти се той щастливо. — И цялата е моя. Баща ми казва, че е заем, докато започна да работя при него, но аз си знам. Колата е подарък.

Той се усмихна гордо към колата и развесели Ариана. През изминалата седмица беше успял да убеди майка си да наемат къща на Лонг Айлънд и вече започваха да се правят планове как да намерят за месец, ако не и за два, прислуга, подходяща за всички тях.

— После, на мините.

Той се усмихна на Ариана, докато шофираше бавно из парка.

— После какво? Ще си вземеш ли свой апартамент?

— Вероятно. Малко съм прекалено стар да живея вкъщи.

Ариана кимна бавно. Той беше наистина доста зрял. Отдавна се беше откъснал от полите на майка си. Вече знаеше това.

— Все пак те ще се разочароват, ако се изнесеш. Особено майка ти и момичетата.

Той я изгледа някак странно и Ариана усети как нещо в нея трепна. Той спря колата.

— Ами ти, Ариана? Ще ти липсвам ли и на теб?

— Разбира се, Пол.

Гласът й беше много тих. Внезапно се замисли за разговора им за нейното минало. Вече я беше развълнувал дълбоко и щеше да й бъде мъчно да го изгуби сега.

— Ариана… ако напусна дома, ще прекарваш ли известно време с мен?

— Разбира се.

— Не. — Той я гледаше втренчено. — Нямам предвид само като приятели.

— Пол, какво искаш да кажеш?

— Че държа на теб, Ариана. — Очите му не се отместваха от нейните. — Искам да кажа, че държа много на теб. Почувствах се привлечен от теб, мисля, от първия ден.

Мислите й бързо се върнаха към закуската, когато той я разплака, като я запита за Берлин, а после избърса сълзите от лицето й. Тогава тя се почувства странно привлечена към него и това продължаваше и сега. Но в началото устояваше. Не беше правилно да чувства такова нещо към него, а беше и прекалено рано.

— Знам какво си мислиш.

Той се облегна на седалката, но очите му останаха върху Ариана, която беше нереално красива, както винаги, в тясната бяла рокля от коприна.

— Мислиш си, че едва те познавам, че допреди две седмици смятах, че съм сгоден за друго момиче. Смяташ, че е прекалено бързо, че се влюбвам веднага заради нещастната си любов… — продължаваше той реалистично и Ариана се усмихна леко.

— Не е точно така.

— Но донякъде?

Тя кимна.

— Ти наистина не ме познаваш, Пол…

— Познавам те. Ти си забавна, любяща и мила, не си изпълнена с горчивина, въпреки всичко, което си преживяла. А на мен не ми пука, че си германка, а аз съм американец. И двамата сме от един и същ свят, с еднакво потекло, и сме евреи.

За миг тя изглеждаше отчайващо наранена. Всеки път, когато някой кажеше нещо такова, то й напомняше за лъжата й. Но за тях беше толкова важно тя да бъде еврейка. Сякаш беше необходимо да е еврейка, за да заслужи обичта им. Често мислеше за това. Всички, които познаваха, всички приятели на момичетата и хората, с които работеше Сам, бяха евреи. Това беше важно. Необходимо условие. Фактът, че Ариана може да е нещо друго, а не еврейка, щеше да бъде немислим за тях. И още по-лошо. Тя знаеше, че те ще гледат на това като на предателство, дори като на принципно предателство. Защото тя беше спечелила обичта им.

Сам и Рут мразеха германците, тези, които не са евреи. За тях всеки германец, който не е евреин, е нацист. За тях Ариана щеше да бъде нацистка, ако знаеха истината. Тя бързо осъзна това и то все още й причиняваше болка. Това, което Пол видя в очите й, беше отново изпитаната мъка от осъзнатата истина.

Тя се извърна встрани с разстроено лице.

— Недей, Пол… недей… моля те.

— Защо? — Ръката му докосна рамото й. — Наистина ли е прекалено рано? Не чувстваш ли и ти същото?

Думите му бяха изпълнени с надежда. Измина един дълъг миг, преди тя да отговори. За нея винаги щеше да е много скоро, прекалено скоро. В сърцето си тя все още беше омъжена. Ако Манфред беше жив, сега те щяха да планират първото си дете. Не искаше да мисли за друг мъж. Все още не, не и сега, а и още дълго време.

Тя се обърна бавно към Пол с измъчен поглед.

— Пол, в миналото ми има неща… може никога да не съм говорила… не е честно да те карам да мислиш…

— Харесваш ли ме, поне като приятел?

— Много.

— Добре, нека почакаме тогава.

Очите им се срещнаха и тя усети внезапен копнеж към него, който я изплаши.

— Просто ми се довери. Само за това те моля.

После той я целуна по устните безкрайно нежно. Искаше й се да устои, поне това дължеше на Манфред, но откри, че не иска да спре Пол. Когато той се отдръпна, тя беше останала без дъх и цялата се изчерви.

— Ариана, ще чакам, ако трябва. А междувременно… ще се задоволя да ти бъда приятел. — Той я целуна нежно по бузата и запали колата.

Когато й го каза, тя разбра, че трябва да му каже нещо повече. Не можеше да остави нещата така.

— Пол… — Тя сложи нежно ръка на рамото му. — Какво да ти кажа, за да разбереш колко много ценя чувствата ти? Какво да кажа, за да ти покажа, че те чувствам като брат, но…

Той я прекъсна:

— Не ме целуна като сестра.

Тя се изчерви.

— Не разбираш… Аз не мога… не съм… Не съм готова да бъда жена на никой мъж.

Той не можеше да издържи повече и преди да стигнат къщата, където другите ги чакаха, се обърна към нея с болка в очите, каквато тя никога преди не беше виждала.

— Ариана, те нараниха ли те? Искам да кажа нацистите… направиха ли го?

Очите й се напълниха със сълзи от загрижеността в очите му. Тя го прегърна силно, благодарна за това, че той истински държи на нея, но поклати глава.

— Не, Пол, нацистите не са ми направили това, което смяташ.

Но тази нощ се затвърди недоверието му, когато чу ужасните й викове. Много нощи беше слушал нейното мъчение, но сега, вместо да се обърне и да си каже, че войната, която тя все още водеше, си е лично нейна, той отиде бос до стаята й и я откри седнала на ръба на леглото. Една нощна лампа светеше. Беше стиснала лице в ръцете си, ридаейки тихо, а в ръцете си държеше малка кожена книга.

— Ариана?

Той се приближи до нея и тя се обърна. Тогава той видя нещо, което никога досега не беше забелязвал в нея — жестоката болка от изтезанието. Не й каза нищо повече. Просто седна до нея и я държа в прегръдките си, докато риданията й затихнаха и тя се успокои.

Отново беше видяла Манфред в съня си… мъртъв пред Райхстага. Но нямаше как да обясни това на този млад мъж. Тя дълго седя с глава на рамото му, после той взе малката кожена книга и погледна заглавието.

— Шекспир? Мила, не е ли прекалено интелектуално за този час? Нищо чудно, че плачеш. Шекспир би разплакал и мен.

Тя се усмихна през последните сълзи и поклати глава.

— Не е истинска. — Взе книгата от него. — Спасих това от нацистите… то е всичко, което ми остана.

Отвори тайното отделение и за миг Пол я изгледа изумен.

— Бяха на майка ми. — Сълзите й отново започнаха да текат. — И сега са всичко, което имам.

Пол виждаше пръстен със смарагд и огромен диамантен пръстен-печат сред другите, но не смееше да попита нищо. Очевидно беше, че тя е много разстроена.

Ариана беше успяла да запази присъствие на духа и да пъхне снимките на Манфред в подплатата на чантичката си, но като се сети сега за тях, сълзите отново рукнаха. Мислеше си за това, че трябва да ги крие по този начин.

— Шшт… Ариана, престани. — Той я притискаше до себе си и усети как тя трепери, все още загледан в двата пръстена. — Боже мой, тези двете са доста невероятни камъчета. Ти си ги измъкнала, без да те видят нацистите?

Тя кимна победоносно и той взе пръстена с големия смарагд.

— Това е изключително бижу, Ариана!

— Нали? — усмихна се тя. — Мисля, че е бил на баба ми преди това, но не съм съвсем сигурна. Казват, че майка ми го е носила постоянно. — Тя взе диамантения пръстен-печат. — А също и този. Това са инициалите на прабаба ми.

Но изработката беше толкова фина, че човек трябваше да знае, че са там, за да ги види.

Пол я погледна с възхищение.

— Цяло чудо е, че никой не ги е задигнал от теб, когато си се качила на кораба.

Или където и да е. Той не посмя да изрече мислите си, но се искаше истинска находчивост, за да се донесе книжката толкова далече. Находчивост и кураж, но той вече знаеше, че тя притежава и двете.

— Не бих позволила на никого да ги вземе. Те бяха всичко, което ми остана. Първо щеше да се наложи да ме убият.

Когато се вгледа в очите й, той разбра, че тя не си измисляше.

— Нищо не заслужава да се умре за него, Ариана. — В очите му прозираше неговият личен опит. — Самият аз научих това.

Тя кимна бавно с глава. Манфред беше разбрал същото. Кое си заслужаваше да умре човек за него? Нищо. Зимата беше дошла в очите й, когато отново погледна Пол. Когато този път той я целуна, тя не се отдръпна.

— Поспи сега.

Той й се усмихна нежно и я сложи обратно под завивките, за да я завие. Но тя вече се кореше наум, че му позволи да я целуне. Не беше редно. Но щом той напусна стаята, умът й се понесе обратно към нещата, които той каза — за войната… за себе си… това бяха неща, каквито Манфред би казал. Пол беше млад, но с всеки ден той все повече се превръщаше в мъж в очите на Ариана.