Даниел Стийл
Пръстенът (7)

Глава седма

В тъмнокафявата испано-суиза се возеха Валмар фон Готард, децата му Ариана и Герхард и фройлайн Хедвиг. Те се носеха тържествено след черната катафалка.

Беше сива февруарска утрин, още от ранни зори падна мъгла и ръмеше. Денят беше също така мрачен, както Валмар и децата, които седяха мирно, стиснали здраво ръцете на обичната си бавачка. Бяха загубили своята прекрасна лейди. Жената със златната коса и лавандуловосините очи си отиде.

Само Валмар успя да разбере напълно какво се е случило. Само той знаеше колко дълбоко и колко отдавна тя се раздвояваше. Не само между двама мъже, но и между два начина на мислене, два живота, два начина на живот. Тя така и не бе успяла да се нагоди към строгите правила на средата, в която се беше родила. Вероятно не трябваше да се опитва да я вкарва в калъпа. Вероятно трябваше да прояви достатъчно разум и да я остави на по-млад мъж. Но тя бе така млада, така свободна, прекрасна и изпълнена с топлота. Имаше всичко, което той беше мечтал да открие в съпругата си.

Натрапваха му се и други мисли. Може би не беше прав да не я допуска при децата.

Докато се движеха безмилостно напред, Валмар спря поглед на бавачката. Сега децата принадлежаха на нея.

Грубо, закръглено лице, нежни очи, силни ръце. Преди време тя беше бавачка на племенниците му. Фройлайн Хедвиг беше добра жена. Но Валмар знаеше, че донякъде и заради нея съпругата му си отиде. След трагедията от вчерашния ден тя нямаше никаква причина или мотив да продължи да живее. Загубата на Долф я е шокирала прекалено, страхът от това, което може да е навлякла на Валмар е бил прекалено голям и тя не е издържала. Може да е било страхливост или лудост, но Валмар знаеше, че има и още нещо.

Бележката, оставена до ваната, беше написана с трепереща ръка. Само Сбогом… Съжалявам… К. Очите му се изпълниха със сълзи при този спомен… Сбогом, скъпа моя… сбогом…

Кафявата кола спря пред вратите на грюнвалдското гробище. Нежна зеленина, обградена от ярки цветя, красиви надгробни камъни, взиращи се тържествено в тях през дъжда, който беше започнал отново.

— Тук ли ще оставим мама?

Герхард изглеждаше шокиран, а Ариана само се оглеждаше. Фройлайн Хедвиг кимна.

Вратите се отвориха и Валмар направи знак на шофьора да влезе вътре.

Службата беше кратка и без външни посетители. Присъстваха само децата и неговата майка. Във вечерните вестници щяха да отпечатат бележка за смъртта на Касандра. Ще я припишат на ненадейна болест, внезапен смъртоносен грип. Тя винаги е била толкова крехка, че нямаше да е трудно хората да го повярват. А чиновниците, които знаеха истината, щяха да бъдат прекалено наплашени от Валмар, за да я открият.

Свещеникът от лутеранската църква ги следваше до гробищата в собствената си оплескана кола. Беше невъзможно да направят погребението в католическата църква, където обикновено ходеха. Самоубийството й не го позволяваше. Но лутеранският свещеник прояви разбиране.

Той излезе тихо от автомобила си, последван от майката на Валмар, баронеса фон Готард, слязла от ролса, с който я бяха докарали. Двамата шофьори на семейство фон Готард, облечени в ливреи, дискретно стояха наблизо, докато ковчегът беше свален от катафалката на земята.

Човек от гробището вече ги чакаше с мрачно лице и отворен чадър. Свещеникът бръкна в джоба си и извади оттам малка надписана Библия.

Герхард плачеше тихо, стиснал здраво ръцете на фройлайн Хедвиг и на сестра си, а Ариана се оглеждаше около себе си. Толкова много паметници, толкова много имена. Такива големи камъни, огромни статуи, множество хълмове и зловещи дървета. През пролетта щеше да бъде красиво и зелено, но сега, освен зеленината на гробовете, всичко изглеждаше ужасно и тъжно. Тя знаеше, че никога няма да забрави този ден. Предната вечер плака за майка си. Винаги малко се плашеше от вълнуващата й красота, от огромните, тъжни очи и блестящата коса. Фройлайн Хедвиг винаги казваше да не я докосват, защото ще изцапат дрехите й. Толкова странно изглеждаше, че я оставят тук, в този сандък, навън под дъжда. На Ариана й стана тъжно, щом си помисли, че тя остава тук съвсем сама, под едно от зелените хълмчета.

Щяха да погребат Касандра на мястото, където погребваха семейство фон Готард. Там вече бяха бащата на Валмар, по-големият му брат, дядо му и баба му, както и три лели. А сега щяха да оставят при другите и неговата бляскава булка, неговата крехка съпруга с неуловимия смях и чудните очи. Погледът му се премести от надгробните камъни към децата му. Ариана приличаше много малко на майка си, а Герхард нямаше нищо общо с външността й.

Ариана, с дълги, слаби крака, стоеше до него, облечена в бяла рокля, бели чорапи и тъмносиньо кадифено палто с яка от хермелин, за която бяха използвали остатъците от разкошното палто на майка й. До нея стоеше мъничкият Герхард, който много приличаше на сестра си, в къси бели панталони, бели чорапи и същото тъмносиньо палто.

Те бяха единственото, което остана на Валмар — тези две малки деца, стоящи до него. Закле се мълчаливо, че ще ги пази от злото, което така грубо съкруши съпругата му. Каквото и да се случваше в страната му, колкото и да се обезценяваха ценностите, той нямаше да позволи нещо да се случи с децата му. Щеше да ги пази от отровата на нацизма, докато Германия отново се освободи от Хитлер и подобните му. Не можеше да продължава все така, а когато бурята отмине, те щяха да си бъдат в безопасност у дома.

— … да приемеш детето си, Отче, във вечния покой, който тя откри при теб. Почивай в мир. Амин.

Петимата присъстващи се прекръстиха в мълчание и за миг всички останаха притихнали, загледани в тъмния дървен ковчег. Чадърите на Валмар и свещеника стояха високо вдигнати над тях, когато небето отвори сърцето си и също изплака сълзите си.

Но сякаш никой не забеляза дъжда, който се изливаше на потоци около тях. Накрая Валмар кимна и докосна леко раменете на децата.

— Хайде, деца, трябва да вървим.

Но Герхард не искаше да я остави. Само поклати глава и продължи да се взира. Най-после фройлайн Хедвиг просто го отведе до колата и го внесе вътре. Ариана бързо ги последва, като хвърли един последен поглед към мястото, където беше ковчегът и където баща й стоеше сам, защото и баба й си беше заминала. Свещеникът забърза към колата си и само Валмар остана, с очи отправени към ковчега, покрит с един-единствен венец от огромни бели цветя. Имаше орхидеи, рози и лилии — цветята, които тя обичаше.

За миг му се прииска да я вземе със себе си, да не я оставя на това място при другите, които толкова се различаваха от нея. Лелите, баща му и по-големият му брат, който беше загинал на война. Тя така приличаше на дете, а беше и толкова млада. Касандра фон Готард, починала на тридесет. Валмар стоеше там, неспособен да повярва, че вече я няма.

Най-накрая Ариана дойде при него. Той усети как малките пръстчета се мушват между неговите, погледна надолу и я видя да стои там, със синьото си палто с хермелинова яка, мокро от дъжда.

— Сега трябва да си вървим, татко. Ще те отведем у дома.

Изглеждаше толкова голяма, мъдра и любяща, а огромните й сини очи бяха далечно подобие на онези другите, които той познаваше. Тя въобще не се интересуваше от дъжда, докато стоеше до него. Просто го гледаше, стиснала здраво ръката му. Той кимна мълчаливо с лице, мокро от сълзите и зимния дъжд. От чадъра капеше по раменете му, а мъничката ръчичка държеше здраво неговата ръка.

Нито той, нито детето се обърнаха назад. Ръка за ръка, те се качиха тихо в колата и шофьорът затвори вратата.

Гробарите бавно започнаха да покриват ковчега на Касандра фон Готард, докато и той заприлича на зелена могилка, където тя щеше да почива заедно с всички други, които са били преди нея и които тя никога не е познавала.