Даниел Стийл
Пръстенът (47)

Глава трета

— Е, кога е сватбата?

След завръщането си Ноел си намери отделен апартамент, който гледаше към Ийст Ривър и беше уютно разположен, близо до няколко примамливи квартални барове. Той все още обичаше да си пийне със старите си училищни приятели и свободното му време съвсем не беше свършило, дори и при новата му работа. Но все още нямаше двадесет и шест и Макс и Ариана знаеха, че има време да улегне.

— Определили ли сте вече датата?

За пръв път вечеряха заедно, откакто той се беше изнесъл. Халатът на Макс се появяваше все по-редовно на вратата на банята в дома на Ариана.

— Е — тя се усмихна на Макс, после на Ноел, — мислехме за Коледа. Как ти звучи това?

— Чудесно. Можем да я направим преди рождения ми ден. — После се усмихна срамежливо. — Голяма сватба ли ще правите?

— Не. Не, разбира се — поклати глава Ариана. — Не и на тази възраст. Само с няколко приятели.

Докато говореше, очите й имаха замечтан израз. Омъжваше се за трети път и спомените за изгубеното й семейство преминаваха през ума и сърцето й. Ноел я погледна и сякаш усети мислите й. След пътуването му до Европа те бяха станали още по-близки. Сега той вече знаеше. Рядко говореха за това, но между тях съществуваше някаква нова връзка.

— Чудя се дали мога да си доведа приятелка на сватбата, майко. Имате ли нещо против?

— Разбира се, че не, скъпи — усмихна се веднага Ариана. — Познаваме ли я?

— Да. Срещнахте я през лятото, на завършването ми. Помните ли Тами?

Отчаяно се опитваше да изглежда равнодушен, докато го казваше, но вместо това се видя колко е изнервен и Макс не успя да потисне смеха си.

— Зашеметяващата красавица с дългата черна коса, ако не греша. Тамара ли беше?

— Да — погледна той с благодарност Макс и майка му се усмихна.

— И аз си я спомням. Малката студентка по право, която тъкмо завършваше първата си година.

— Точно така. Е, тя ще идва, за да види родителите си на Коледа и аз просто си мислех… искам да кажа… ще й бъде приятно на сватбата.

— Разбира се, Ноел, разбира се.

Макс го извади от затруднението, като смени темата, но изражението върху лицето на Ноел не избягна погледа на Ариана.

Вечерта, преди да си легнат, тя се обърна към Макс.

— Не мислиш, че е сериозно, нали?

Тя изглеждаше притеснена и Макс се усмихна нежно, докато сядаше на ръба на леглото.

— Може и да е, но се съмнявам. Не мисля, че е наистина готов да се установи.

— Надявам се да е така. Той няма още двадесет и шест.

Макс Томас се усмихна на жената, за която щеше да се ожени скоро.

— А ти на колко години беше, когато го роди?

— Онова беше различно, Макс. Бях само на двайсет, но тогава имаше война и…

— Наистина ли смяташ, че щеше да останеш неомъжена до двадесет и шест, ако нямаше война? Точно обратното. Мисля, че щеше да се омъжиш за нула време.

— О, Макс! Онова беше друго време. Друг живот!

Те мълчаха дълго, после тя отиде при него на леглото и го прегърна. Нуждаеше се от него, за да я предпази от спомените и от болката и той го знаеше.

— Кажи ми, Ариана, след всичките тези години, ще приемеш ли името ми?

Тя го изгледа удивена.

— Разбира се. Защо да не го направя?

— Не знам — повдигна той рамене. — В наши дни жените са толкова независими. Смятах, че може би предпочиташ да останеш Ариана Трип.

— Предпочитам да съм твоя съпруга, Макс, и да бъда мисис Томас — усмихна се тя. — Наистина беше време.

— Това, което ми харесва в теб, Ариана — промълви той нежно, докато ръцете му я галеха под чаршафите, — е, че вземаш толкова бързо решенията си. Отне ти само двайсет и пет години.

Но тя се разсмя тихо на думите му. Звънтящият й кристален смях не беше се изменил от времето, когато беше момиче, както и страстта, с която го прие, удивена, както винаги, от огромното желание, с което той я взе, прегърна я и я изпълни с любовта си.