Даниел Стийл
Пръстенът (2)

Глава втора

Шофирането от Шарлотенбург до Грюнвалд, който се намираше близо до центъра на града, отне на Касандра по-малко от половин час. Можеше да се справи точно за петнайсет минути, ако натиснеше докрай газта на малкия, морскосин форд купе. Отдавна беше определила най-прекия маршрут към дома си.

Когато погледна часовника си, сърцето й леко се разтуптя. Днес закъсняваше повече от обикновено, но все още имаше време да се преоблече. Ядосваше се на себе си, че е толкова нервна. Изглеждаше абсурдно, че все още се чувства като петнайсетгодишно девойче, закъсняло след вечерната камбана.

Внезапно се появиха тесните, криви улици на Грюнвалд, а вдясно лежеше Грюнвалдзее. Повърхността на езерото беше гладка, подобна на огледало, върху водата не се появяваше нито една вълничка и единственото, което се чуваше, бяха птиците.

Солидно изградените, просторни домове, които обграждаха пътя, се възправяха зад тухлените си огради и железни врати, прикрити от дървета, обвити в консервативната си тишина, докато прислужници по спалните на горните етажи помагаха на дамите да се облекат. Но тя все още имаше време, не беше закъсняла прекалено.

Спря рязко пред входа на алеята за коли, изскочи бързо навън, пъхна ключа в тежката оловна ключалка на вратата. Блъсна двете й крила, за да се отворят и прекара колата. Някой друг щеше да дойде по-късно и да затвори вратата. Тя нямаше време сега. Чакълът хрущеше шумно под колелата на колата й, докато тя оглеждаше къщата с опитно око.

Постройката беше направена донякъде по френски маниер и се простираше безкрай от двете страни на главния вход. Имаше три етажа от светлосив камък, върху които следваше още един етаж с ниски тавани, сгушен под красиво изработена мансарда. На най-горния етаж живееха слугите. Тя забеляза, че на етажа под него беше запалена светлина почти във всяка стая. Следваха собствените й стаи, заедно с няколко стаи за гости и две приятни библиотеки — едната гледаше към градината, другата — към езерото. На етажа с нейните стаи светеше само една лампа, а под него, на основния етаж, всичко блестеше ярко, трапезарията, главният салон, просторната библиотека, малката пушалня, с ламперия от тъмно дърво, където бяха наредени редки книги. За миг се почуди защо всяка светлинка на долния етаж се оказа включена тази вечер, но после се сети и внезапно закри уста с ръката си.

— О, боже… О, не!

Сърцето й заби по-силно и тя изостави колата си пред къщата. Огромната, идеално поддържана тревна площ беше запустяла и сякаш дори и пищните цветни лехи я порицаваха, докато притичваше по няколкото стъпала. Как можа да забрави? Какво ще каже той? Стиснала шапката и ръкавиците в едната си ръка, с чанта, безцеремонно мушната под мишница, тя се бореше с ключалката на входната врата. Докато вършеше това, вратата се отвори и тя се вторачи в непреклонното лице на Бертолд, техния иконом. Плешивата му глава блестеше под ярката светлина на двата еднакви полилея в основната зала, бялата му вратовръзка и фракът — безупречни, както винаги, очите му — прекалено студени, дори да отразят неодобрение. Те просто гледаха безизразно в нейните. Зад него една прислужница в черна униформа и бели, дантелени престилка и боне, забързано пресичаше залата.

— Добър вечер, Бертолд.

— Мадам.

Вратата хлопна зад нея почти в същия миг, в който Бертолд тракна с токове. Касандра погледна нервно към главния салон. Слава богу, всичко беше готово! Вечерята за шестнайсет души беше последното нещо в ума й. За щастие предната сутрин я бяха обсъдили подробно с икономката. Фрау Клемер държеше всичко под контрол, както винаги.

Както вървеше, Касандра кимна на прислужниците, после се втурна по стълбите. Искаше й се да може да взема по две наведнъж, както правеше у Долф, когато се затичваха към леглото… Към леглото… Проблясък от усмивка изплува в очите й, докато мислеше за това, но трябваше да го изхвърли от ума си.

Спря се на горния край на стълбите и се вгледа в дългия коридор, застлан със сив килим. Всичко наоколо беше перленосиво — коприната по стените, дебелите килими, кадифените завеси. Имаше и два разкошни скрина Луи Петнадесети, великолепно инкрустирани с мрамор, а по стените на всеки няколко фута бяха поставени старинни свещници с лампички във формата на пламъчета. Между тях имаше малки гравюри на Рембранд, които бяха в семейството от години. Отляво и дясно се редуваха врати, но само под едната проблясваше светлина.

Тя се спря за миг, после продължи надолу по коридора, към собствената си стая. Тъкмо стигна до нея и чу как се отваря вратата някъде зад нея. Сумрачният коридор изведнъж бе залян от светлина.

— Касандра?

Гласът зад нея я осъждаше, но не и очите, когато се обърна към него. Висок, строен, все още хубав, дори и на петдесет и осем. Очите му бяха по-студеносини от нейните, косата му — смесица от пясък и сняг.

Това беше красиво лице. Такова лице човек би срещнал при ранните германски портретисти. Раменете му бяха широки, винаги изправени.

— Толкова съжалявам… но нямаше как… забавиха ме ужасно.

За миг се спряха, вперили очи един в друг. Много неща останаха неизречени.

— Разбирам. — Това беше истина. Повече, отколкото тя предполагаше. — Ще успееш ли да се справиш? Би се получило неудобно, ако закъснееш.

— Няма. Обещавам.

Тя го погледна натъжена. Но болката й не беше заради забравената вечеря, а заради радостта, която вече не споделяха.

Той й се усмихна през огромното разстояние, което сякаш лежеше между двата им живота.

— Побързай. И… Касандра…

Той се спря и тя вече знаеше какво следва, докато вината стискаше гърлото й.

— Беше ли горе?

Тя поклати глава.

— Още не. Ще го направя, преди да сляза долу.

Валмар фон Готард кимна и тихо затвори вратата си. Зад тази врата се простираше личният му апартамент — просторна спалня, обзаведена с немски и английски антики от тъмно дърво, персийски килими в тъмновинено и морскосиньо покриваха пода от скъпо дърво. Стените на спалнята му имаха дървена ламперия, както и тези в кабинета му, разположен в неговото светилище точно отгоре. Следваха просторна тоалетна стая и личната му баня.

Апартаментът на Касандра беше още по-просторен. И сега тя, прелитайки през вратата на спалнята си, хвърли шапката си върху розовата сатенена покривка на леглото си. Стаите й подхождаха на личността й точно толкова, колкото и тези на Валмар на неговата. Всичко беше меко и гладко, в слонова кост и розово, сатен и коприна, скрито от света в меки падащи гънки. Завесите бяха толкова богати, че закриваха гледката към градината. Стаята беше така закътана и прикрита, че, както и живота й с Валмар, тя я отделяше от света наоколо. Тоалетната й стая достигаше размерите на спалнята — тежки шкафове с изящни дрехи, цяла стена изработени по поръчка обувки, срещу които имаше безкрайни редици кутии от розов сатен, пълни с шапки. Зад малка картина на френски импресионист се криеше сейфът й, в който държеше бижутата си. Имаше шезлонг, принадлежал на майка й, и миниатюрно дамско бюро във френски стил. Имаше книги, които сега вече не четеше, скицник, който не беше докосвала от март. Сякаш вече не живееше тук. Възвръщаше се към живота само в прегръдките на Долф.

Изрита малките пантофки с цвят на слонова кост, забързано разкопча лилавата рокля и отвори вратите на двата гардероба, като си прехвърляше наум това, което висеше вътре.

Докато се взираше в съдържанието на гардеробите, изведнъж дъхът й сякаш спря. Какво правеше тя? Какво направи? Що за лудо съществуване си беше позволила? Каква надежда имаше някога да живее истински с Долф? Нали беше завинаги съпругата на Валмар. Знаеше го, винаги го е знаела, още откакто се омъжи за него на деветнадесет.

Тогава той беше на четиридесет и осем и бракът им изглеждаше толкова подходящ. Партньор на баща й, шеф на банката на бащината й сестра. Беше колкото брак, толкова и обединение. За хора като Валмар и Касандра това беше най-разумното. Имаха еднакъв стил на живот, познаваха едни и същи хора. Членове на семействата им се бяха женили и преди един или два пъти. Всичко в брака им би трябвало да е наред. Нямаше значение, че е толкова по-възрастен, все пак не беше старец или наполовина в гроба. Валмар винаги е бил вълнуващ мъж, дори и сега, десет години след сватбата им, все още си беше такъв. И по-важното — той я разбираше. Разбираше тази крехка част от нея, която принадлежеше на друг свят. Знаеше колко грижовно е отгледана и обучена през ранните й години и щеше да я предпазва от трудните мигове в живота й.

Така че Касандра си имаше своя живот, предначертан за нея по модел, утвърден от традицията, отреден й от ръце, много по-опитни от нейните. Трябваше единствено да прави това, което се очакваше от нея и Валмар щеше да я обожава и защитава, да я пази и напътства, да подпомага отредената й съдба. Касандра фон Готард нямаше защо да се страхува от Валмар. Всъщност тя въобще нямаше от какво да се страхува, освен, може би, от себе си.

Сега вече знаеше това, дори по-добре от преди. Сега тя успя да пробие пашкула, който я предпазваше и беше излетяла, ако не физически, поне духовно. Но все пак трябваше да се прибира нощем у дома, да играе ролята си, да бъде тази, която очакваха от нея да бъде съпругата на Валмар фон Готард.

— Госпожо фон Готард?

Касандра се завъртя нервно, когато чу гласа зад себе си.

— О, Ана… благодаря. Нямам нужда от помощ.

— Госпожица Хедвиг ме помоли да ви кажа…

О, Господи, ето че идваше! Касандра се извърна, като усети вината да пронизва душата й.

— Децата биха искали да ви видят, преди да си легнат.

— Ще се кача горе щом се облека. Благодаря.

Интонацията й показа на младата жена в униформа от черна дантела, че трябва да си върви. Касандра владееше до съвършенство всички интонации. Подходящият тон и подходящите думи бяха в кръвта й. Никога груба, никога ядосана, рядко рязка. Беше дама. Това беше нейният свят.

Но когато вратата се затвори леко зад прислужницата, Касандра потъна в едно кресло и сълзи изпълниха очите й. Чувстваше се безпомощна, съкрушена, разкъсвана. Това беше светът на нейните задължения, съществуване, за което беше възпитавана. И точно от него бягаше всеки ден, когато отиваше на среща с Долф.

Сега Валмар беше семейството й. Валмар и децата. Нямаше към кого да се обърне. Баща й бе починал. А майка й, която си беше отишла две години след него, дали е била също толкова самотна? Нямаше кого да попита. Никой от познатите й не би й казал истината.

Още от началото тя и Валмар поддържаха дистанция. Валмар предложи отделните спални. Имаше кратки вечери в будоара й, изстудено в сребърни охладители шампанско, което накрая ги отвеждаше в леглото, но това се случваше съвсем рядко след раждането на последното им дете, когато Касандра беше на двадесет и четири. Детето се роди с цезарово сечение и тя едва не умря. Валмар се притесни от това, което би й причинила следваща бременност, а същото се отнасяше и за нея. След това шампанско се изстудяваше все по-рядко. А след март въобще нямаше вечери, прекарани в будоара й. Валмар не зададе никакви въпроси. Отне й съвсем малко време и тя беше разбрана. Спомена няколко посещения при лекаря, болка, главоболие. Всяка вечер се оттегляше рано в спалнята си. Всичко беше наред. Валмар я разбираше.

Но всъщност, когато се връщаше вкъщи, в неговата къща, в спалнята си, тя знаеше, че нещата съвсем не са наред. Какво щеше да прави? Това ли й обещаваше животът? Така ли ще продължава — неопределено? Вероятно. Докато Долф се измори от играта. Защото щеше да се измори, нямаше начин. Касандра вече го знаеше, въпреки че той все още не беше наясно. И после какво? Друг? И още един? Или пък въобще никой?

Стоеше, взираше се неуверено в огледалото си и вече не беше сигурна в нищо. Самоуверената жена от къщата в Шарлотенбург. Вече не беше толкова уравновесена. Знаеше само, че е жена, предала съпруга си и начина си на живот.

Пое си дълбоко дъх и се върна до гардероба. Чувствата й нямаха значение, трябваше да се облича. Най-малкото, което можеше да направи, беше да изглежда прилично на вечерята му. Гостите му бяха все партньори банкери и съпругите им. Винаги беше най-младата на събиранията, но се държеше добре. За миг на Касандра й се прииска да хлопне вратата на гардероба и да хукне нагоре по стълбите, да бъде с децата — тези чудеса, скрити от нея на третия етаж.

Децата, които играеха край Шарлотенбургското езеро винаги й напомняха за тях. Болеше я, когато осъзнаеше, че познава собствените си деца толкова малко, колкото и тези мънички смеещи се непознати.

Сега фройлайн Хедвиг беше тяхна майка. Винаги е било така и така щеше да си бъде. Касандра се чувстваше като някоя непозната с момченцето и момиченцето, които приличаха толкова много на Валмар и никак на нея…

— Не ставай смешна, Касандра! Не можеш да се грижиш сама за нея.

— Но аз искам — погледна тя тъжно Валмар в деня на раждането на Ариана. — Тя е моя.

— Не е твоя, а наша — усмихнал й се беше нежно, когато очите й се напълниха със сълзи. — Какво искаш? Да стоиш будна цяла нощ и да сменяш пелени? След два дни ще си изтощена. Това е нечувано, това са… глупости.

За миг той изглеждаше раздразнен. Но това не бяха глупости. Тя искаше това, но знаеше, че никога няма да й го позволят.

Бавачката пристигна в деня, когато излязоха от болницата и отвлече мъничката Ариана на третия етаж. Когато същата вечер Касандра се качи горе, за да я види, госпожицата я подсети, че притеснява бебето. Валмар настоя, че ще й водят детето, така че нямаше нужда тя да се качва горе. Но мъничкото момиченце й беше донесено само веднъж — сутринта, и когато Касандра се появяваше след това, все й казваха, че е прекалено рано или прекалено късно, че бебето спи, палаво е, своенравно или недоволно. И изпращаха Касандра обратно да се измъчва в стаята си.

— Почакай детето да стане по-голямо — й казваше Валмар, — тогава ще можеш да играеш с нея, когато си поискаш.

Но тогава вече беше прекалено късно. Касандра и детето си бяха непознати. Бавачката спечели. И когато след три години дойде второто дете, Касандра беше прекалено слаба да се бори. Четири седмици в болницата и още четири на легло вкъщи. Прибавиха се и четири месеца на всепоглъщаща депресия. После тя осъзна, че никога не би успяла да спечели тази битка.

Нямаха нужда от нея, от помощта й, от любовта и времето й. Тя беше красивата дама, която идва да ги види и която носеше хубави дрехи и ухаеше на чудесен френски парфюм. Даваше им тайно пасти и бонбони, харчеше състояния за екзотични играчки, но не й се позволяваше да им даде онова, от което имаха нужда, а това, което тя искаше от тях в замяна, те отдавна бяха отдали на бавачката.

Сълзите пресъхнаха, Касандра се стегна, взе една рокля от гардероба и пресече стаята, за да избере чифт черни обувки от чортова кожа. От тях имаше девет чифта за вечерно облекло, но предпочете тези, които получи последни. Те бяха изрязани крушовидно на пръстите и ярко лакираните й нокти се виждаха. Копринените й чорапи прошумоляха, когато ги извади от кутията от сатен, за да смени тези, с цвят на слонова кост, които носеше досега.

Беше благодарна, че се изкъпа в дома на Долф. Сега, докато стоеше и внимателно обличаше черната рокля, й се стори невероятно, че въобще съществува в света на Долф. Къщата в Шарлотенбург изглеждаше като далечен сън. Реалността за нея беше светът на Валмар фон Готард. Тя беше негова жена и не можеше да промени или отрече това.

Затвори ципа на роклята, която приличаше на дълга, тясна ножница от черен вълнен креп, с дълги ръкави и висока яка. Стигаше малко над черните обувки от чортова кожа. Беше впечатляваща и строга, но едва когато Касандра се завъртя, се разкри пълната прелест на жената и роклята.

Голямо, овално деколте, подобно на гигантска сълза, откриваше гърба й от шията до кръста. През отвора сияеше кожата й с цвят на слонова кост като лунна светлина, отразена в черния океан през лятна нощ.

Наметна едно късо наметало върху раменете си, за да предпази роклята, и започна внимателно да разресва косата си. Отметна я от шията си и забоде стегнатия кок, който направи, с дълги черни фиби от корал. Доволна от постигнатия ефект, тя изчисти спиралата, попаднала под очите й, гримира се отново, хвърли последен поглед в огледалото и постави по един голям крушовиден диамант на ушите си. На ръцете й бяха огромният смарагд, който носеше често вечер, и диамантеният пръстен-печат, който винаги беше на дясната й ръка. Този пръстен беше разкрасявал ръцете на поколения жени от семейството й. Той носеше инициалите на прабаба й, изработени от диаманти, които проблясваха, щом уловяха светлината.

След един последен поглед през рамо тя знаеше, че изглежда както винаги шокираща, прекрасна и крехка. Никой не би могъл да си помисли, че вътрешно се измъчва. Никои не би се досетил, че е прекарала следобеда в прегръдките на Долф.

Тя спря за миг в дългия, тих и сив коридор пред стълбите към третия етаж. Часовникът в ъгъла отмери мрачно часа. Всъщност беше готова навреме. Гостите се очакваха в седем и половина, а сега беше седем. Оставаше й половин час, който да прекара с Ариана и Герхард, преди те да си легнат.

Трийсет минути майчинство. Докато се изкачваше по стълбите, за да ги види, тя се чудеше колко общо ще се събере за целия им живот? Колко пъти по тридесет минути, умножени по колко дни? Но дали тя самата беше виждала майка си по-често? Когато стигна до последното стъпало, беше сигурна, че не е. Единственото, което имаше и което беше живо и осезаемо, беше пръстенът печат, който винаги грееше на ръката на майка й.

На вратата на просторната стая за игри тя се спря за миг и почука. Не й отговориха, но тя можеше да чуе писъците и смеха вътре.

Би трябвало да са се нахранили преди часове, а досега трябваше и да са изкъпани. Госпожица Хедвиг щеше да ги накара да оставят играчките си, а прислужницата щеше да им помогне да се справят с тази грандиозна задача. Но поне вече се бяха върнали — по-голямата част от лятото бяха в провинцията и тя не ги виждаше въобще.

Тази година, за първи път, Касандра не пожела да напусне Берлин, заради Долф. Благотворителността й осигури удобното извинение, което тя отчаяно търсеше.

Почука отново и този път чуха. Госпожица Хедвиг я покани вътре. Когато влезе, изведнъж настъпи тишина и децата я загледаха със страхопочитание, стреснати насред играта си. От всичко Касандра мразеше това най-много. Начинът, по който винаги я гледаха, сякаш никога преди не са я виждали там.

— Здравейте.

Касандра се усмихна и разпери ръце. За миг никой не помръдна. После, след един знак на госпожица Хедвиг, пръв се приближи Герхард. Само едно малко подканяне му беше нужно, преди да се втурне необуздано в прегръдките й. Но гласът на госпожица Хедвиг побърза да го спре.

— Герхард, не я докосвай! Майка ти е облечена за празненството.

— Всичко е наред.

Ръцете й не помръднаха, но детето се отдръпна точно преди тя да го прегърне.

— Здравей, мамо.

Очите му бяха огромни и сини, също като нейните, но лицето беше на Валмар. Имаше съвършени черти, щастлива усмивка, руса коса и все още пухкавото тяло на бебе, въпреки че беше почти на пет години.

— Днес си ударих ръката.

Той й показа, но без да се приближава към нея. Тя го прегърна нежно.

— Нека да видя. О, изглежда ужасно. Много ли боля?

Драскотината беше малка, още по-малка беше синината, но това беше нещо важно за него и той погледна от ударената ръка към жената с черната рокля.

— Да — кимна той, — но аз не плаках.

— Много си смел.

— Знам.

Изглеждаше доволен от себе си. После се отдръпна от нея, за да прибере някаква играчка, забравена в другата стая. Така Касандра остана сама с Ариана, която все още се усмихваше срамежливо, застанала до фройлайн Хедвиг.

— Днес няма ли да получа целувка, Ариана?

Детето кимна и се приближи несигурно, подобно на нимфа, с изящна външност, която обещаваше да надмине дори външността на майка й.

— Как си?

— Добре, благодаря, мамо.

— Никакви синини, никакви одрасквания, нищо, което да целуна.

Тя поклати глава и двете се усмихнаха. Понякога Герхард караше и двете да се смеят. Беше такова бебе. Но Ариана беше съвсем различна. Замислена, тиха, много по-срамежлива от брат си. Касандра често се чудеше дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако въобще нямаха бавачка.

— Какво прави днес?

— Четох и нарисувах картина.

— Може ли да я видя?

— Още не е завършена. — Както винаги казваше.

— Няма значение. Все пак ми се иска да я видя.

Но Ариана се изчерви и поклати глава. Повече от всякога Касандра се почувства като натрапница и си пожела, както винаги Хедвиг и прислужницата да изчезнат, най-малкото в друга стая, така че да останат сами. Само в много редки случаи тя оставаше сама с децата. Хедвиг стоеше наблизо, за да ги наглежда да не излязат от контрол.

— Виж какво имам?

Герхард се беше върнал, като подскачаше около тях по пижама и носеше голямо надуваемо куче.

— Откъде го имаш?

— От баронеса фон Форлах. Донесе ми го днес следобед.

— Наистина ли?

Касандра изглеждаше объркана.

— Каза, че си щяла да пиеш чан с нея, но си забравила.

Касандра затвори очи и поклати глава.

— Колко ужасно! Така е. Ще трябва да й се обадя. Но това куче е много хубаво. Има ли си вече име?

— Бруно. А Ариана има голяма бяла котка.

— Така ли?

Ариана твърдо беше запазила новината за себе си. Кога ли щяха да споделят нещата? Когато момичето порасне, може би ще станат приятелки. Но сега беше прекалено късно и същевременно прекалено рано.

Долу часовникът удари отново. Касандра ги погледна и усети как я стяга болка. Герхард вдигна очи към нея разочарован, мъничък, пухкав.

— Трябва ли да тръгваш?

Касандра кимна.

— Съжалявам. Татко дава вечеря.

— Ами ти?

Герхард я погледна любопитно и тя се усмихна.

— Да, и аз също. Но е за хора от неговата банка и някои други банки.

— Звучи много отегчително.

— Герхард!

Хедвиг побърза да го порицае, но Касандра се разсмя. Сниши тайнствено гласа си и заговори на сладкото си детенце.

— Точно такава ще бъде… но не казвай на никого… това е наша тайна.

— Все пак изглеждаш много хубава.

Той я огледа одобрително и тя целуна пухкавата малка ръчичка.

— Благодаря.

Тя го грабна в прегръдките си и го целуна нежно по русата главичка.

— Лека нощ, мъничкия ми. Ще вземеш ли новото си куче в леглото?

Той твърдо поклати глава.

— Хедвиг казва, че не може.

Касандра се изправи и се усмихна мило на набитата, по-възрастна жена.

— Мисля, че може.

— Добре, мадам.

Герхард засия срещу майка си и двамата си размениха заговорническа усмивка, после тя се обърна към Ариана.

— А ти ще вземеш ли новото си коте в леглото?

— Така мисля.

Тя погледна първо Хедвиг, а после майка си и Касандра усети как нещо вътре в нея умира отново.

— Ще трябва да ми я покажеш утре.

— Да, мадам.

Думите й докоснаха болното място, но Касандра не показа страданието си, докато целуваше нежно дъщеря си, махна на двете деца и тихо затвори вратата.

Бързо, доколкото позволяваше тясната черна рокля, тя тръгна по стълбите, като слезе долу точно навреме, за да види как Валмар посреща първите гости.

— О, ето те, скъпа — обърна се той към нея, оценявайки външния й вид.

Представи ги един на друг, токове тракнаха и ръце се целунаха. Касандра често беше срещала тази двойка по тържествата на банката, но те не ги бяха посещавали досега вкъщи. Поздрави ги топло и хвана Валмар под ръка, докато влизаха в главния салон.

Това беше вечер на официални обсъждания, изобилна храна и най-добрите френски вина.

Гостите говореха най-вече за банково дело и пътувания. Някак странно от разговорите отсъстваха децата и политиката, въпреки че беше хиляда деветстотин тридесет и четвърта и смъртта на президента фон Хинденбург беше отстранила и последната заплаха за властта на Хитлер. Този въпрос не си заслужаваше да се обсъжда. Откакто миналата година Хитлер стана канцлер, банкерите на нацията укрепиха позициите си. Бяха важни за Райха. Имаха работа да вършат, както и Хитлер. Колкото и ниско мнение да имаха за него някои от тях, той нямаше да им създава проблеми. Живей и остави другите да живеят. Разбира се, имаше и такива, които бяха доволни от Хитлеровия Райх.

Валмар не беше сред тях, но мнението си споделяше с малцина. Увеличаващата се мощ на нацистите го изненада и той няколко пъти предупреди приятелите си, че това ще доведе до война. Но нямаше никаква причина проблемът да се обсъжда на вечерята. Фламбираните палачинки, поднесени с шампанско, изглеждаха много по-интересни, отколкото Третият Райх.

Последният гост си тръгна в един и половина и Валмар се обърна уморено към Касандра, като се прозяваше.

— Смятам, че вечерята беше много успешна, скъпа. Патицата ми хареса повече, отколкото рибата.

— Наистина ли?

Тя си отбеляза наум да каже това на готвачката на сутринта.

Вечерите, които поднасяха, бяха гигантски — с предястие, супа, ястие от риба, ястие от месо, салата, сирене, десерт и накрая плодове. Това се очакваше от тях и те го правеха.

— Приятна ли ти беше вечерта? — погледна я той нежно, докато се изкачваха бавно по стълбите.

— Разбира се, Валмар. — Беше поласкана от въпроса му. — А за теб?

— Полезна. Белгийската сделка, която обсъждахме, вероятно ще се осъществи. Идването на Хофман тази вечер беше важно. Радвам се, че той дойде.

— Това е добре. Щом е така, аз също съм доволна.

Докато го следваше полузаспала, тя се замисли дали целта й не е точно такава — да му даде кураж за белгийската сделка, а на Долф за новата му книга. Дали е така? Трябваше да помогне и на двамата да постигнат това, което искат, независимо какво е то. Ако е така, защо да не помогне и на децата си? А и на себе си?

— Мисля, че жена му е много симпатична.

Валмар повдигна рамене, а когато се изкачиха по стълбите, той й се усмихна, но в очите му имаше някаква сянка.

— А аз не мисля. Страхувам се, че заради теб не забелязвам никоя друга.

— Благодаря — изпрати му тя в отговор една усмивка.

Докато стояха на стълбището, за миг и двамата се почувстваха объркани. Това беше мигът, в който се разделяха. По-лесно беше през вечерите, когато нямаше какво да правят. Той се оттегляше в кабинета си, а тя се качваше горе сама, за да почете. Но когато изкачваха заедно стълбите, те винаги се оказваха на кръстопът, който не ставаше по-малко мъчителен и караше и двамата да се чувстват по-самотни.

Преди време те знаеха, че биха могли да се срещнат по-късно в спалнята й, но сега не беше тайна и за двамата, че това няма да се случи. Всеки път, когато стигнеха дотук, около тях витаеше усещането за сбогуване. Винаги им изглеждаше много повече от обикновено лека нощ.

— Напоследък изглеждаш много по-добре, скъпа! Нямам предвид външността ти — усмихна се нежно той, — а здравето ти.

— Мисля, че се чувствам по-добре — отвърна му тя с усмивка.

Но докато му отговаряше, в очите й имаше нещо далечно и тя не издържа погледа му. Измина един миг в мълчание, докато часовникът меко отброи четвърт час.

— Късно е, по-добре е да си легнеш.

Той целуна косите й и се отправи твърдо към вратата на стаята си. Виждаше се само гърбът му, когато тя пророни лека нощ и забърза към стаята си надолу по коридора.