Даниел Стийл
Пръстенът (12)

Глава пета

— Фрау Гебсен. — Валмар фон Готард погледна секретарката си настоятелно, стиснал шапката си в ръка. — През останалата част на деня няма да ме има. Ще бъда на срещи. Разбирате ме… къде отивам.

— Разбира се, хер фон Готард.

— Много добре.

Той излезе с твърда стъпка от стаята. Тя нямаше никаква представа къде отива той. Но си мислеше, че знае. В Райхстага, разбира се, отново на среща с министъра на финансите. А ако не се появеше на другата сутрин, тя щеше да предположи, че срещите са се подновили. Разбираше ги тези неща.

Валмар знаеше, че е избрал идеално време за тръгване. Министърът на финансите беше за една седмица във Франция на консултации по въпроса за финансите на Райха в Париж и да огледа огромното количество картини, които щяха да бъдат изпратени в Берлин. Доста неочакван късмет за Райха.

Той каза на шофьора си да не го чака тази сутрин и забърза към работническото кафене зад ъгъла. Герхард беше напуснал къщата навреме, точно в пет сутринта, с една целувка от сестра си и един последен поглед към дома, в който е отраснал, и после извървя дванайсетте мили до центъра на Берлин.

Когато Валмар влезе в кафенето, той видя сина си, но с нищо не показа, че се познават. Просто отиде в мъжката тоалетна. Лицето му беше скрито от шапката, ръката му стискаше куфарче. Щом се озова зад заключената врата, той бързо съблече костюма си и си сложи чифт стари работнически панталони, взети от гаража. Облече пуловер над ризата, постави някаква неописуема шапка на главата си, последва старо, топло сако, а костюмът му отиде в куфарчето. Шапката натика грубо на дъното на кошчето. След миг се приближи до Герхард, кимна леко, поздрави хрипливо и му направи знак да вървят. Взеха такси до гарата и после се изгубиха бързо в погълналата ги тълпа. След двайсет минути бяха във влака, който щеше да ги отведе до границата. Пътните им документи бяха в ред, личните им карти не издаваха самоличността им, лицата им не трепваха.

Валмар все повече се гордееше с Герхард, който изигра съвършено ролята си. Беше беглец едва от снощи, но се учеше бързо какво трябва да прави, за да успее.

 

 

— Фройлайн Ариана?… Фройлайн Ариана?

На вратата се чукаше силно. Беше фройлайн Хедвиг. Тя наблюдаваше внимателно Ариана, която отвори едва-едва вратата. Но Ариана бързо сложи пръст на устните си, за да накара Хедвиг да замълчи, после изскочи в коридора при по-възрастната жена.

— Какво става?

— Шшт… ще го събудиш. Герхард въобще не е добре.

— Да няма треска?

— Не мисля. Смятам, че просто е една ужасна настинка.

— Нека да го видя.

— Не може. Обещах му, че ще го оставим да спи цял ден. Страхувам се, че ще е прекалено болен в четвъртък, когато трябва да го вземат войник. Просто иска да си отспи.

— Разбира се. Ясно. Не мислите ли, че трябва да извикаме лекар?

Ариана поклати глава.

— Не, ако не стане много по-зле.

Фройлайн Хедвиг кимна, доволна, че младият й повереник е толкова нетърпелив да служи на страната си.

— Той е добро момче…

Ариана се усмихна доброжелателно в отговор и целуна възрастната жена по бузата, докато стояха в коридора.

— Благодарение на теб.

Хедвиг се изчерви от комплимента на Ариана.

— Да му донеса ли чай?

— Не, всичко е наред. Аз ще му направя по-късно. Точно сега спи.

— Добре, извикайте ме, ако той има нужда от мен.

— Обещавам. Благодаря ти.

— Моля.

След миг фройлайн Хедвиг пое по пътя си.

Два пъти този следобед и веднъж вечерта тя предлага отново услугите си, но Ариана настоя, че брат й се е събуждал по-рано, хапнал е нещо и после отново е заспал. Вече беше вторник късно вечерта и тя трябваше да играе ролята си само до сряда вечерта, когато баща й щеше да се завърне. След това щяха да се чувстват свободни в дома си. Баща й може да каже, че сам е завел Герхард още в ранни зори. Всичко, което трябваше да се направи, беше да се справи до сряда. Ставаше дума само за още двадесет и четири часа. Тя можеше да го направи. А в четвъртък вечерта тя и баща й също ще заминат.

Когато във вторник късно вечерта слезе долу, цялото тяло я болеше и се чувстваше уморена. Такова напрежение беше цял ден да слуша Хедвиг и Ана, да поддържа измамата и да стои на стража пред вратата на Герхард. Имаше нужда да избяга от третия етаж, макар и само за няколко минути. Влезе в кабинета на баща си и седна, загледана във въглените. Наистина ли той беше тук тази сутрин? Тук ли се сбогува набързо? Сега, без него, стаята изглеждаше различна. Книжата му бяха подредени внимателно на бюрото, книгите — старателно поставени в библиотеката.

Тя се изправи и се вгледа в езерото, като си припомняше последните му думи при сбогуването им…

— Не се притеснявай. Ще се върна вдругиден. С Герхард всичко ще е наред.

— Не се безпокоя за Герхард, а за теб.

— Не бъди глупава. Нямаш ли доверие на стария си баща?

— Повече, отколкото на когото и да било друг.

— Добре. Защото точно толкова ти вярвам и аз. И затова, моя мила Ариана, аз ще ти покажа сега някои неща, които могат да се окажат необходими някой ден. Мисля, че това са неща, които трябва да знаеш.

Беше й показал тайния сейф в спалнята си, друг в голямата библиотека, а последният беше в спалнята на майка й, където все още пазеше всичките й скъпоценности.

— Един ден ще бъдат твои.

— Но защо сега?

Очите й се напълниха със сълзи. Тя не искаше той да й показва всичко това сега. Не и в деня, когато тръгваше, за да измъкне Герхард.

— Защото те обичам и искам да знаеш как да се погрижиш за себе си, ако ти се наложи. Ако се случи нещо, ще им кажеш, че нищо не знаеш. Кажи им, че си смятала, че Герхард лежи болен горе и не си имала никаква представа, че е заминал. Кажи им каквото трябва. Излъжи, но защити себе си с ума си и с това. — Той й показа малък пистолет и дузина пачки току-що отпечатани банкноти. — Ако Германия падне, това няма да струва нищо, но скъпоценностите на майка ти ще те подсигурят.

После й показа фалшивото томче от Шекспир, където лежаха голям смарагд, който е бил годежния пръстен на майка й, и диамантен пръстен-печат, който тя носеше на дясната си ръка.

Когато Ариана го видя, тя се пресегна да го докосне, без да се замисля. Блясъкът му й беше познат. Спомни си, че го е виждала на ръката на майка си преди толкова много години.

— Винаги го носеше.

Гласът на баща й прозвуча замечтано, докато и двамата стояха загледани в диамантения пръстен-печат.

— Помня.

— Наистина ли? — Изглеждаше изненадан. — Помни, че е тук, ако имаш нужда от него. Използвай го добре, скъпа, с това ще почетеш паметта й.

Когато на сутринта се замисли отново, тя реши, че дори и да седи в кабинета на баща си, това няма да го доведе при нея по-бързо, отколкото ако отиде и си легне горе. А и трябваше да стане рано, за да поднови бдението си, в случай че фройлайн Хедвиг настоява да види сама Герхард.

Ариана угаси тихо светлините в кабинета на баща си, затвори вратата и се качи горе.

 

 

На гара Мюлхайм Валмар побутна леко Герхард, който спеше спокойно на седалката. Почти от дванайсет часа бяха във влака, а момчето заспа преди четири. Докато лежеше там, той изглеждаше толкова млад и невинен, с глава в ъгъла, притисната до облегалката на седалката. Войници се качваха само на няколко гари, а документите им бяха проверени два пъти. Валмар говореше за Герхард като за свой млад приятел. Документите се оказаха в ред. Когато говореше с офицерите, тонът му беше почтителен, с недодялано произношение. Герхард не говори много. Само отвори широко очи, изпълнени с възторг от войниците, а единият от тях разроши косата му и му обеща шеговито, че и той ще има своя повиквателна скоро. Герхард им се усмихна и двамата мъже в униформи отминаха.

В Мюлхайм никой не се качи и спирането беше за кратко, но Валмар искаше той да е буден, преди да са стигнали Льорах, тяхната последна спирка. Във всеки случай щеше да се разбуди много бързо на хладния нощен въздух. После следваха девет мили ходене пеша и най-голямото им предизвикателство — да пресекат границата и да достигнат Базел колкото се може по-рано. Оттам щяха да вземат влак за Цюрих. Валмар беше решил да го остави там. В Швейцария той щеше да бъде в безопасност. Два дни по-късно щеше да се върне с Ариана и тогава можеха да продължат заедно към Лозана.

Бързаше да се върне при Ариана колкото се може по-скоро. Тя не можеше да поддържа заблудата до безкрайност. Главното беше да отведе успешно Герхард до Цюрих. Но първо Льорах и дългата им разходка. От Мюлхайм до Льорах имаше осемнайсет мили и половин час, след като Герхард се размърда сънливо на мястото си и се огледа замаян около себе си, влакът спря. Тук свършваше техният път с влак.

В един и трийсет през нощта, заедно с няколко други пътници те слязоха и за момент Валмар почувства, че краката му треперят от непознатото усещане за твърда земя. Не каза нищо на Герхард. Просто придърпа надолу шапката си, вдигна яката си, махна към гарата и те продължиха. Старец и момче на път към дома. С грубите си дрехи те не изглеждаха странно в Льорах. Биха ги издали само ръцете на Валмар, с добре направен маникюр и прическата му. Но той се беше погрижил да изцапа ръцете си още преди да напуснат Берлин и стоя с шапка през цялото пътуване.

— Гладен ли си? — погледна той Герхард, който се прозина и вдигна рамене.

— Аз съм добре. Ти?

Баща му се усмихна.

— Ето — подаде му той една ябълка, която беше запазил от обяда, купен във влака.

Герхард я захапа, когато се отправи по пътя. Не се виждаше никой.

Деветте мили взеха за пет часа. Герхард би се справил по-бързо, но Валмар не можеше да върви така, както на младини. Все пак, за човек почти на седемдесет, той се справи забележително добре. И ето пред тях беше границата. В продължение на много мили ограда и бодлива тел. В далечината се чуваше трополенето на граничните патрули. Преди два часа бяха изоставили пътя. Но в тъмното, още преди зазоряване, те изглеждаха като двама фермери, които започват работа прекалено рано. Никакви чанти, които да предизвикат подозрение. Само куфарчето на Валмар, но той щеше да го хвърли в храстите, ако чуеше, че някой се приближава. Измъкна бързо ножици за тел от джоба си и докато той режеше, Герхард придържаше телта. След няколко минути се появи дупка, колкото да се проврат през нея.

Валмар усещаше силните удари на сърцето си… Ако ги хванат, ще ги застрелят. Не се притесняваше за себе си, а за момчето… Бързо, бързо пропълзя през дупката, той чу как сакото му се разкъсва, но само след миг и двамата бяха в Швейцария, близо до няколко дървета, сред полето. Валмар направи знак, без да продума и двамата хукнаха да бягат между дърветата. Сякаш изминаха часове, преди най-после да спрат. Но никой не ги гонеше, никой не беше ги чул.

Валмар знаеше, че година-две по-рано щеше да им бъде по-трудно да пресекат границата, но през последните месеци армията имаше такава отчаяна нужда от войници, че патрулите по швейцарската граница все не достигаха.

Повървяха още половин час и при първите слънчеви лъчи достигнаха Базел. Над планините се появи прекрасен изгрев. За момент Валмар спря и сложи ръка на рамото на Герхард, за да погледнат розовите и морави цветове, залели огряното от слънцето небе. В този кратък миг той си помисли, че никога не се е чувствал така свободен. Тук ще живеят добре, докато свърши войната, а може би и след това.

Когато стигнаха гарата, краката го боляха, но успяха точно навреме, за да хванат първия влак. Валмар купи билети до Цюрих, после се отпусна на седалката, за да си почине. Едва затвори очи и усети как потъва в сън. Сякаш само няколко мига по-късно усети, че Герхард го бута по рамото. През четирите и половина часа на пътуването Герхард не искаше да го буди и през цялото време наблюдава красивите гледки на Фрик Вели.

— Татко… мисля, че пристигнахме.

Валмар се огледа сънливо и видя познатите му Ванхоф плац и Гросмюнстер катедрал, а в далечината се забелязваха възвишенията на Уетлиберг. За момент се почувства у дома си.

— Да, пристигнахме.

Всичко беше наред, когато слязоха от влака в Цюрих и на Валмар му се прииска да хване ръката на сина си и да затанцува, въпреки уморения си гръб и болката в краката. Но вместо това на лицето му бавно се появи усмивка и той сложи ръка на раменете на сина си. Успяха. Бяха свободни. Животът на Герхард беше вече в безопасност. Той никога няма да служи в армията на Хитлер. Те никога няма да убият сина му.

Отправиха се забързани към малък хотел, за който Валмар си спомняше смътно. Веднъж беше обядвал там, докато чакаше влака. Беше точно там, където го помнеше. Малък, незабележим, тих, добронамерен. Той чувстваше, че на това място е удобно да остави Герхард, докато той прекарва последните си часове в Берлин.

Изядоха една огромна закуска и Валмар отведе Герхард в стаята му. Огледа се доволен около себе си, после се обърна към момчето, което се превърна в мъж само за няколко дни. Това беше един безценен миг между баща и син. Пръв заговори Герхард, отправил овлажнели очи, изпълнени с обожание, към бащата, който го измъкна от опасността, преряза телта, премина границата и го доведе тук.

— Благодаря ти, татко… благодаря ти.

Той прегърна баща си. Бащата, когото приятелите му понякога на шега наричаха стар. Но не стар човек го прегръщаше сега, а човек, който бос и наранен би преминал през планини, за да спаси сина си. Валмар го задържа един дълъг миг, после бавно се отдръпна.

— Всичко е наред. Сега си в безопасност. Тук всичко ще е наред.

Приближи се бързо до обикновеното бюро и извади лист хартия и внимателно замаскираната си златна писалка.

— Ще ти дам адреса и телефона на хер Мюлер, в случай че ние с Ариана закъснеем.

Лицето на момчето се помрачи, но Валмар пренебрегна страховете му.

— За всеки случай.

Дори и не помисли да му даде номера на Макс. Беше прекалено опасно. Другият човек беше банкер, с когото Валмар се познаваше добре.

— Ще ти оставя куфарчето си. Вътре има книжа, малко пари. Не мисля, че ще са ти особено необходими през следващите два дни.

Със себе си вземаше само един портфейл, натъпкан с пари. Нищо друго, по което биха го разпознали, ако го спрат по пътя. Сега щеше да е по-трудно — посред бял ден. Но не му се искаше да рискува, като отложи връщането си при Ариана. Искаше до вечерта да е при нея.

Когато се обърна към Герхард, той видя, че момчето плаче. Прегърнаха се отново и се сбогуваха.

— Не се притеснявай толкова. Поспи сега. Когато се събудиш, навечеряй се добре и се разходи наоколо, за да разгледаш забележителностите. Това е свободна страна, Герхард. Никакви нацисти, никакви пречупени кръстове. Радвай се. А ние двамата с Ариана ще бъдем тук до утре вечер.

— Мислиш ли, че Ариана ще се справи с ходенето пеша от Льорах.

Дори и за тях двамата беше тежко.

— Ще се оправи. Ще й кажа да не слага модерните обувки с високи токчета.

Герхард се усмихна през сълзи и се притисна до баща си за последен път.

— Може ли да те изпратя до гарата?

— Не, младежо. Това, което можеш да направиш сега, е да си легнеш.

— Ами ти?

Валмар изглеждаше изтощен, но само поклати глава.

— Ще спя по пътя за Базел, а вероятно и през целия път до Берлин.

Погледите им се приковаха един в друг. Нямаше какво повече да си кажат.

— Довиждане, татко — промълви Герхард, когато баща му помаха и забърза надолу по стълбите, водещи към фоайето на хотела.

Имаше десет минути, за да хване обратния влак до Базел и той измина бегом няколкото пресечки до гарата. Пристигна точно навреме, за да успее да си купи билет и да се качи на влака.

В хотела Герхард се беше опънал на леглото и отдавна спеше дълбоко.