Даниел Стийл
Пръстенът (14)

Глава седма

— И вие смятате, че баща ви е на тайна среща? Наистина ли, фройлайн фон Готард? Колко интересно. С кого?

Капитан Дитрих фон Райнхарт я огледа с интерес. Беше хубаво парче. И Хилдебранд му беше казал същото, преди да я въведе в стаята. При това доста хладнокръвна за толкова младо момиче. Изглеждаше абсолютно непоклатима, дама от върха на бляскавата си златиста глава до краката си, обути в обувки от черна кожа на алигатор.

— И с кого казвате, сте смятала, че се е срещал баща ви?

Това продължаваше почти от два часа. Още откакто я отведоха от големия черен мерцедес, спрян на Кьонигсплац, където се издигаше смразяващото шестколонно величие на Райхстага. Въведоха я бързо в сградата, после в една внушителна стая. Тук беше кабинетът на командващия офицер и той беше смразявал много хора преди нея. Но тя не показа ужаса, гнева, отчаянието. Просто отговаряше на въпросите им — спокойно, учтиво и с все съшия непоклатимо изискан маниер отново, и отново, и отново.

— Нямам никаква представа с кого се е срещал баща ми, капитане. Той не споделя професионалните си тайни с мен.

— А мислите ли, че има тайни?

— Само във връзка с работата, която извършва за Райха.

— Колко очарователно казано. — Той се облегна и запали цигара. — Искате ли чай?

За миг й се прииска да му се тросне, че са й казали, че не искат да си играят на гости и точно затова са я довели тук, но просто поклати учтиво глава.

— Не, благодаря, капитане.

— Може би малко шери?

Любезностите му бяха напразни. Ариана не можеше да се отпусне тук, срещу портрета на Хитлер в естествени размери, отправил поглед в лицето й.

— Може би някоя дама, фройлайн.

— Съжалявам, капитане, не знам.

— Разбира се, че не знаете. Колко неучтиво от моя страна да говоря за това. — Нещо грозно, злобно и изкривено се отправи от очите му към нея. — А брат ви, фройлайн? И той ли ходи на тайни срещи?

— Разбира се, че не. Той е едва на шестнайсет.

— Но той не ходи и на младежките събрания. Нали, фройлайн? Възможно ли е семейството ви да не е толкова привързано към Райха, колкото смятахме преди?

— Това не е вярно, капитане! Брат ми има големи проблеми с учението, както и астма, а и, разбира се… след смъртта на майка ми…

Тя замлъкна, като се надяваше, че въпросите ще престанат, но надеждите й бяха излъгани.

— И кога почина майка ви?

— Преди десет години, капитане.

Благодарение на хора като вас.

— Разбирам. Колко трогателно, че момчето въобще си спомня майка си. Сигурно е много чувствителен младеж.

Тя кимна, несигурна какво да му отговори и отмести очите си от лицето му.

— Прекалено чувствителен за армията, фройлайн. Възможно ли е той и баща ви да са изоставили родната си страна в решителния час?

— Едва ли. Ако са го направили, защо ще ме оставят тук?

— Вие ми кажете, фройлайн. И междувременно ми разкажете нещо за някакъв приятел на име Макс. Максимилиан Томас? Млад мъж, който е посещавал понякога баща ви. А може би е посещавал вас?

— Той е стар приятел на баща ми.

— Който избяга само преди пет месеца от Берлин. Интересно, но той изчезна точно същата вечер, когато една от колите на баща ви беше открадната. После я намериха, разбира се, здрава и непокътната пред берлинската гара. Щастливо съвпадение, разбира се.

О, Господи, дали знаят за Макс? И дали са свързали баща й с всичко това?

— Не мисля, че кражбата на колата има нещо общо с Макс.

Той вдиша дълбоко дима от цигарата си.

— Сега нека за момент отново поговорим за брат ви, фройлайн. Къде предполагате, че може да бъде? — Той й говореше с напевния глас, с който хората говорят на умствено недоразвит човек или на много малко дете. — Разбрах, че сте се грижили за него през последните два дни, когато е бил много настинал.

Тя кимна.

— После, като по чудо, момчето изчезва, когато сте слезли да разговаряте по телефона. Разбира се, това е много неприятно от негова страна. Все пак, аз се чудя дали той не е изчезнал няколко дни по-рано. Например вчера сутринта, горе-долу по времето, когато са видели за последен път баща ви в неговия офис? Мислите ли, че е възможно такова съвпадение?

— Съвсем невероятно, бих казала. Той беше вкъщи вчера цял ден, снощи и тази сутрин. В стаята си.

— И какъв късметлия е да има сестра като вас. Разбрах, че сте го бранили с жарта на млада лъвица, която защитава малките си.

Когато чу думите му, по гръбнака й полазиха тръпки. Имаше само едно място, откъдето той можеше да е узнал това. От Хедвиг и Бертолд. Усети, че й се повдига, когато осъзна истината. За пръв път Ариана усети с пълна сила фактите. Внезапно усети, че я пронизва гняв към тях за предателството им. Но нямаше да позволи той да го забележи. Трябваше да продължи играта, на всяка цена.

Капитанът продължи да я притиска безмилостно.

— Знаете ли, фройлайн, кое ми е интересно? Това, че брат ви и баща ви са избягали и са ви оставили тук. Вероятно, за да отърват момчето от армията, а може и с още по-недобронамерени цели. Но каквато и да е причината, те изглежда са ви изоставили, скъпа моя. И въпреки това вие ги защитавате. Това означава ли, че знаете, че баща ви ще се върне? Предполагам, че е така. Иначе, страхувам се, не мога да разбера нежеланието ви да говорите.

Тя за пръв път му се тросна раздразнено. Напрежението от разпита започваше да й къса нервите.

— Говорим вече почти два часа, но аз просто нямам отговорите на въпросите, които ми задавате. Обвиненията ви са несправедливи, а предположенията, че брат ми и баща ми са избягали и са ме оставили, са абсурдни. Защо ще го правят?

— Всъщност, скъпа моя, аз не мисля, че биха го направили. И точно затова ще чакаме и ще видим. А когато баща ви се върне, ние двамата ще поговорим за една работа.

— Каква работа?

Ариана погледна със съмнение фон Райнхарт.

— Малка размяна, може да се каже. Очарователната му дъщеря срещу… е, нека не обсъждаме подробностите. Ще се радвам да го уточним с баща ви, когато той се върне. А сега, фройлайн, ще ме извините, но ще извикам лейтенант Хилдебранд да ви придружи до стаята ви.

— Моята стая? Значи не си отивам у дома?

Наложи й се да се бори със сълзите, които напираха в очите й. Но капитанът поклати твърдо глава, като не сваляше от лицето си непоносимата фалшива усмивка.

— Не, фройлайн. Страхувам се, че предпочитаме да ви предложим нашето гостоприемство, поне докато се върне баща ви. Е, настанете се удобно във вашата… ъъ… стая при нас.

— Разбирам.

— Да. — За миг той я изгледа мрачно. — Предполагам, че вече ви е ясно. Трябва да направя комплимент на баща ви, когато го видя, ако го видя, бих казал. Има изключително впечатляваща дъщеря — очарователна, интелигентна и изключително добре възпитана. Не плакахте, не просихте, не молихте. Всъщност нашият кратък следобед ми донесе голямо удоволствие.

Техният кратък следобед се състоеше от часове на потискащ разпит и щом чу думите му, й се прииска да го удари.

Той натисна някакъв звънец отстрани на бюрото си и зачака лейтенант Хилдебранд да се появи. Постояха така един дълъг миг, после капитанът позвъни отново.

— Добрият лейтенант изглежда е зает. Очевидно ще трябва да намеря друг да ви придружи до вашата стая.

Говореше така, като че ли това беше апартамент в Даниели във Венеция, но Ариана знаеше много добре, че това, което я очаква, не е хотелска стая, а килия. Ботушите на капитана проблеснаха под светлината на лампите, когато той се отправи към вратата, явно раздразнен. Хвана голямата пиринчена брава и я отвори, после ядосано се огледа навън. Вече беше почти седем вечерта и лейтенант Хилдебранд очевидно се беше отправил в преследване на вечерята си. Единственият офицер, който се забелязваше навън, беше някакъв висок мъж със сериозно лице и дълъг, тесен белег, който се спускаше по бузата му.

— Фон Трип, къде, по дяволите, са всички останали!

— Предполагам, че всички са отишли да се хранят. Вече е… — Той погледна към часовника, после към капитана. — Вече става късно.

— Свине. Единственото, за което мислят, е да напълнят стомасите си. Добре, няма значение. И вие ще се справите. И защо вие не сте с тях, между другото?

Той изгледа раздразнен старши лейтенанта, който отвърна на погледа на началника си с лека, суха усмивка.

— Дежурен съм тази вечер, сър.

Капитанът махна с ръка към кабинета си и към жената, наполовина закрита от вратата.

— Заведете я долу. Приключих с нея.

— Да, сър.

Той се изправи, поздрави рязко, тракна токове и влезе бързо в стаята.

— Станете — заповяда той кратко и Ариана подскочи на стола си.

— Моля?

Очите на капитан фон Райнхарт проблеснаха злобно, когато се върна в стаята.

— Лейтенантът ви заповяда да станете, фройлайн. Бъдете така добра да направите каквото ви казва. В противен случай страхувам се, че… е, вие знаете, че ще бъде неприятно…

Той докосна камшика за езда на кръста си.

Ариана се изправи на мига, като се опитваше да подреди мислите, които се гонеха в главата й. Какво ще й направят? Високият рус офицер, който толкова рязко и заповяда да стане, изглеждаше ужасяващо и тя съвсем не се почувства окуражена от малката, грозна рана на бузата му. Изглеждаше хладнокръвен, подобно на машина, и когато тя се запъти навън от стаята, той я придружи като автомат.

— Приятна вечер, фройлайн — изръмжа фон Райнхарт на гърба й.

Ариана не му отговори. В коридора лейтенантът я стисна здраво за ръката.

— Ще ме последвате и ще правите точно каквото ви кажа. Не обичам да се карам със затворници, особено жени. Бъдете така добра да улесните себе си, както и мен — предупреди я той твърдо.

Въпреки широката му крачка, тя вървеше бързо до него. Каза й го съвсем ясно. Сега тя беше затворничка. Нищо повече. Внезапно се зачуди дали баща й ще успее да я измъкне от всичко това.

Високият рус лейтенант я отведе през два коридора, после по множество стълби в подземието на сградата, където и двамата почувстваха студа и влагата. Изчакаха пазачът да им отвори тежката стоманена врата, след като погледна през едно прозорче. Той кимна на мъжа до нея. Вратата, която се затвори смразяващо зад тях, беше залостена и после заключена и тя откри, че отново слиза по някакви стълби. Сякаш я водеха в тъмници. И когато видя килията си, където свършваше нейният път, тя разбра, че не се е излъгала.

Лейтенантът не каза нито дума, докато извикаха един сержант жена и Ариана беше опипана и претърсена. После я бутнаха в килията и лейтенантът изчака, докато жената заключваше вратата й. В килиите около тях жени викаха и плачеха, а веднъж й се чу и бебешки писък. Но не можеше да види никакви лица. Вратите бяха метални, с малко прозорче с решетки. По-ужасно място Ариана не можеше да си представи и щом я вкараха в тъмната килия, тя трябваше всеки миг да се бори да не запищи и да не изгуби контрол. На тънкия лъч светлина, която се процеждаше през миниатюрния прозорец, тя видя това, което беше помислила за тоалетна и откри след няколко мига, че е голяма бяла метална кофа. Тя беше затворничка и точно това някак си я накара да го повярва.

Разплака се тихо сред вонята на килията, докато накрая седна в единия ъгъл, сложи глава върху ръцете си и избухна в ридания.