Даниел Стийл
Пръстенът (16)

Глава девета

Лейтенант фон Трип направи знак на войника с голямата връзка ключове да отвори вратата на килията, в която беше Ариана. Вратата се отвори бавно, проскърцвайки, и двамата мъже се опитаха да не реагират на вонята, която винаги се носеше отвътре. Всички килии бяха такива, поради влагата, а и, разбира се, защото никой никога не ги почистваше.

Освободена от тъмнината, Ариана беше за миг заслепена от ярката светлина. Не знаеше откога е тук. Знаеше само, че през повечето време плака. Но когато чу, че някой идва, тя бързо избърса очите си и се опита да почисти спиралата, която се беше разтекла по лицето й. Проправи косата си и зачака, когато чу отключването на вратата си. Дали пък нямаше новини от баща й и Герхард? Чакаше и се молеше с копнеж да чуе познати гласове, но нямаше нищо друго, освен металическия звук на подрънкващи ключове. Най-после тя започна да вижда слабо и пред нея се появиха очертанията на високия, рус лейтенант, който я беше довел тук едва предния ден.

— Излезте, моля, от килията и елате с мен.

Тя се изправи несигурно, като се подпря на стената на килията си. За миг му се прииска да се пресегне и да й помогне, докато тя се препъваше, изглеждаше толкова невероятно малка и крехка. Но очите, които се взряха след миг в неговите, не бяха очи на крехка красавица, молеща за помощ. Това бяха очи на решителна млада жена, която се бореше да оцелее и която се опитваше да запази достойнството си в една абсурдна обстановка. Косата й се беше разпиляла извън кока, който вчера беше съвсем гладко сресан и сега висеше на гърба й като сноп пшеница. Полата й беше измачкана, но скъпа и въпреки отблъскващата воня, в която беше прекарала почти двайсет и четири часа, в косите й все още се усещаше парфюмът й.

— Фройлайн, насам, моля.

Той пристъпи внимателно встрани и тръгна след нея, за да е сигурен, че няма да избяга. Сега, като я наблюдаваше, той я съжаляваше дори повече от преди. Тя изправи крехките си рамене и вдигна високо глава, докато вървяха. Токчетата й потракваха решително по коридорите, после по стълбите, когато поеха нагоре. Само веднъж тя се поколеба за миг, навеждайки глава, сякаш е прекалено замаяна, за да продължи. Той я изчака, без да продума и след малко тя пое нагоре по стълбите, благодарна, че той не я блъскаше, нито пък й крещеше за това, че не продължава напред.

Но Манфред фон Трип не беше като другите. Само че Ариана не го знаеше. Както тя беше дама, така и той беше джентълмен и дори и за миг не би я блъснал или ударил, нито пък би й крещял. И точно за това имаше хора, които не го обичаха. Самият фон Райнхарт не харесваше особено фон Трип. Но това нямаше голямо значение, защото фон Райнхарт беше капитан и можеше, ако поиска, да накара фон Трип да танцува.

Когато изкачиха стълбите, лейтенант фон Трип отново хвана здраво ръката й и я поведе надолу по познатия коридор. Както и ден по-рано, капитанът отново я чакаше ухилен, подръпващ безгрижно от цигарата си. Лейтенантът поздрави рязко, удари токове и изчезна.

— Добър ден, фройлайн. Добре ли прекарахте вечерта? Надявам се, че не сте се чувствали прекалено неудобно във вашата… ъъъ… стая.

Ариана не отговори.

— Седнете. Седнете, моля.

Тя седна, без да продума и отправи поглед към него.

— Наистина съжалявам, че трябва да ви кажа, че не сме научили нищо за баща ви. Страхувам се, че някои от предположенията ми може да се окажат прекалено верни. Брат ви също не се е появил и от днес нататък той се смята за дезертьор. Всичко това ви оставя на сухо и бих добавил, донякъде и на нашата милост. Може би днес ще пожелаете да споделите с нас малко повече от онова, което знаете?

— Не знам нищо повече от това, което ви казах вчера, капитане.

— Колко жалко за вас. В такъв случай няма да губя повече вашето и моето време с разпити. Просто ще ви оставя да си блъскате главата, докато седите в килията си, а ние чакаме новините.

О, Господи, докога, й се прииска да извика, но нищо не пролича по лицето й.

Той се изправи и натисна звънеца и след миг се появи фон Трип.

— Къде, по дяволите, е Хилдебранд? Всеки път, когато го извикам, той е изчезнал някъде.

— Съжалявам, сър. Предполагам, че е на обяд.

Всъщност Манфред нямаше представа къде е той, нито пък се интересуваше. Хилдебранд винаги се мотаеше, като оставяше останалите да се оправят със задълженията му на момче за всичко.

— Тогава придружете затворничката до килията й. И кажете на Хилдебранд, когато се върне, че искам да го видя.

— Разбрано, сър.

Лейтенантът изведе Ариана от стаята. Тя вече беше запозната с дългите коридори и безкрайното вървене. Но поне не беше затворена в килията си и през това време можеше да диша, да се движи, да докосва и гледа. Нямаше нищо против дори и да я превеждаха през тези коридори часове наред. Всичко друго беше по-добро от ужасите на миниатюрната, мръсна килия.

На втората стълбищна площадка срещнаха Хилдебранд, който си тананикаше някакъв рефрен и се усмихваше доволно. Той изгледа стреснато фон Трип, а после очите му се плъзнаха с интерес по Ариана. По същия начин я беше огледал сутринта, когато влезе в стаята й, в дома на баща й.

— Добър ден, фройлайн. Добре ли прекарвате?

Тя не отговори, но погледът, който му отправи, можеше да прогори дупки и в скала. Той я изгледа отново раздразнен, после се усмихна на Манфред.

— Обратно ли я връщаш?

Манфред кимна, без да прояви интерес. Имаше да върши по-полезни неща, от това да разговаря с Хилдебранд. Не можеше да го понася, както и повечето офицери, с които работеше, но след раняването му на фронта трябваше да се примирява с работа като тази.

— Капитанът иска да те види. Казах му, че си излязъл за обяд.

— Така беше, скъпи Манфред. Точно там бях.

Той отново се ухили, поздрави кратко и продължи нагоре по стълбите, а те поеха надолу. Хвърли един последен поглед през рамо на Ариана, докато Манфред я превеждаше през последната врата, надолу по коридора, и после към подземието и нейната килия. Някъде наблизо пищеше жена. Ариана запуши ушите си и накрая се срути на пода на килията си.

След три дни тя отново премина по коридорите, за да се види с капитана и той отново й каза, че баща й и брат й не са се върнали. Тя не можеше да разбере какво става — или я лъжеха и вече бяха хванали баща й и Герхард, или пък нещо се е объркало ужасно. Ако й казваха истината, то това означаваше, че няма новини нито от баща й, нито от брат й. След като постоя малко в кабинета на фон Райнхарт, той я изпрати обратно.

Този път Хилдебранд я преведе по коридорите, пръстите му стискаха здраво плътта й, а в същото време ръката му държеше нейната така, че да може с китката си да докосва гръдта й. Той й говореше, като използваше странни звуци, сякаш тя беше някакво животно, което трябва да се подкарва с ритници и подбутвания, ако е необходимо, а и винаги можеше да използва камшика си, което никога не пропускаше да спомене.

Този път, щом стигнаха нейната килия, той не дочака жената да я претърсва. Ръцете му се плъзнаха бавно по тялото й, надолу по стомаха й, после по бедрата и гърдите й. Всеки сантиметър от тялото й се отдръпна от него и тя го изгледа с омраза. Той се засмя и жената тресна вратата помежду им.

— Лека нощ, фройлайн.

После тя чу отдалечаващите се стъпки, които се спряха само след няколко крачки. Той излая кратко на пазачката.

— Тази. Не съм я опитвал по-рано.

Ариана слушаше напрегнато със стиснати очи. Ключовете изтракаха, вратата се отвори и стъпките му изчезнаха. Няколко мига по-късно се чуха писъци и молби, камшикът му изсвистя във въздуха и после удари в плът. Последва тишина. Нямаше писъци, само поредица от ужасяващи стонове. Жената вече не се чуваше. Тя не можеше да си представи какво е направил с нея. Дали я е пребил до смърт? Дали я е убил с камшика си? Но най-накрая се чу тихо хлипане и тя узна, че жената е жива.

Ариана стоеше притисната до стената на малката килия и чакаше, като се ослушваше уплашена дали стъпките ще се приближат отново до килията й. Вместо това, те поеха по коридора и ритмично се отдалечиха. Въздъхна тихо от облекчение и седна отново на пода.

Дните и седмиците минаваха. Всеки ден я водеха при капитана, който я информираше, че не са чули нищо за баща й и че той не се е върнал. До края на третата седмица тя беше изтощена, мръсна, изгладняла и неразбираща случилото се. Защо не се върнаха при нея? Дали фон Райнхарт не я лъже? Вероятно Герхард и баща й са заловени и също са затворници. Единствено най-лошият отговор не си позволяваше да приеме. Че са ги убили.

След последното й посещение при капитана, Хилдебранд я придружи до килията й. До този ден това често правеше другият лейтенант или някой от останалите от време на време.

Но днес той стискаше ръката й, докато я отвеждаше в подземията на затвора. Беше изтощена и три-четири пъти се спъна. Косата й висеше разбъркана по гърба и лицето й. Често я отмяташе с дългите си деликатни пръсти, но ноктите й вече бяха изпочупени, а в косите й нямаше и помен от парфюм. В началото беше наметнала небрежно кашмирения си пуловер, но сега го обвиваше плътно около себе си, за да се сгрее. Полата и блузата й бяха скъсани и мръсни. Чорапите си беше изхвърлила след първите няколко дни.

Той я изгледа с интерес — като човек, който купува добитък. На последните стъпала срещнаха лейтенант Манфред фон Трип. Той поздрави Хилдебранд кратко, като избягваше очите на Ариана. Както винаги, гледаше малко над нея, сякаш не се интересуваше особено от лицето й.

— Добър ден, Манфред.

Хилдебранд беше странно общителен, но фон Трип промърмори само добър. После се обърна рязко и ги загледа. Ариана беше прекалено изморена, за да забележи, но Хилдебранд му отправи разбиращ поглед и се ухили.

Фон Трип се завъртя и тръгна нагоре. Седна зад бюрото си, но гневът му го изгаряше. Прекалено дълго се бавеше Хилдебранд, преди да се върне към работата си. Беше я завел долу преди двайсет минути. Нямаше причини да се бави толкова. Освен ако… внезапно той осъзна истината. Глупак! Дори и нея щеше да осакати. Дали въобще има някаква представа кой е бащата на момичето и от каква среда произлиза? Дали разбира, че момичето е германка, от висшата класа и с образование, без значение какво е направил баща й и къде е той сега? Отвратителното му поведение можеше да се размине при някои от другите затворнички, но не и при това момиче. А и които и да бяха жертвите, на Манфред му се повдигаше от жестокостите на Хилдебранд. Без да се замисля повече, той забърза по коридора, после затрополи надолу по стълбите. Манфред знаеше, че никой не се интересува кой е баща й. За тях тя беше просто момиче. Молеше се само да не е закъснял прекалено.

Грабна връзката ключове от пазачката, направи й знак да си седи и отряза:

— Не обръщайте внимание. Стойте си тук. После я погледна през рамо и я запита:

— Хилдебранд долу ли е?

Жената в униформа кимна и Манфред забърза с ключове в ръка надолу по последните няколко стъпала, а токовете на ботушите му потракваха рязко.

Звуците, идващи от килията й, му подсказаха, че Хилдебранд е вътре. Без да издаде звук, Манфред завъртя ключа и отвори вратата. Вътре видя Ариана, почти съблечена, дрехите й висяха на парцали около нея, а от някаква рана, отстрани на лицето й, течеше кръв. Хилдебранд също беше там, с пламнало лице и очи, горящи от желание. В едната си ръка държеше камшика, а с другата дърпаше разбърканата коса на Ариана. Но полата й все още висеше около бедрата й, а в очите й се четеше борбеност и той разбра, че най-лошото не се е случило. Беше благодарен, че не е закъснял.

— Изчезвай!

— Какво, по дяволите, те интересува това? Тя е наша.

— Тя не е наша. Тя принадлежи на Райха, точно както и ти, и аз, и всички останали.

— Да върви по дяволите! Ние двамата не седим в тази килия.

— Така че ти може да я изнасилиш, така ли?

Двамата мъже се взираха един в друг със сляпа ярост и за миг Ариана, свита и задъхана в ъгъла, си помисли дали нейният насилник няма да удари с камшика си и лейтенанта, който имаше по-висок ранг от него. Но той не беше чак толкова побеснял.

Фон Грип проговори пръв и отстъпи от вратата.

— Казах ти да изчезваш. Ще се видим горе.

Хилдебранд промърмори нещо, когато профуча край него.

За момент никой в тъмната килия не проговори — нито Манфред, нито Ариана. После тя смело избърса сълзите си, отметна косата от лицето си и се опита да се прикрие прилично, докато Манфред гледаше надолу в мълчание. Щом усети, че тя се е поуспокоила, той я погледна отново, но този път не избягваше да погледне лицето й, нито болезнено сините й очи.

— Фройлайн фон Готард… Съжалявам… Трябваше да се сетя. Ще се постарая това да не се повтори. — След миг продължи. — Не всички сме такива. Не мога да ви изкажа колко много съжалявам.

Това беше истина. Той имаше по-малка сестра, която беше приблизително на възрастта на Ариана, въпреки че самият той беше на тридесет и девет.

— Добре ли сте?

Те стояха в тъмнината и само една тънка нишка светлина се процеждаше през отворената врата.

Тя кимна и русата й коса се разпиля. Той й подаде кърпата си, за да попие кръвта, която все още се стичаше по лицето й.

— Мисля, че всичко е наред. Благодаря ви…

Тя му беше благодарна дори повече, отколкото си представяше той. Беше си помислила, че Хилдебранд ще я убие, но когато разбра, че вместо това иска да я изнасили, тя се замоли първо да я убие.

Манфред я изгледа продължително, после въздъхна тежко. Колкото и да вярваше в тази война в началото й, вече я беше намразил. Всичко, в което някога вярваше и което защитаваше, беше разядено от корупцията. Сякаш наблюдаваше уважавана от него жена да се превръща в проститутка.

— Има ли още нещо, което мога да направя?

Тя му се усмихна, притиснала пуловера си около себе си, с тези големи, тъжни очи на нимфа.

— Вече направихте, каквото можахте. Единственото нещо, което може да направите сега за мен, е да намерите баща ми. — Внезапно се осмели да го запита за истината и очите й срещнаха неговите. — Някъде тук ли е? В Райхстага?

Манфред поклати бавно глава.

— Нямаме никакви вести. Вероятно ще дойде все пак. Не се отказвайте от надеждата, фройлайн. Никога не го правете.

— Няма. От днес нататък.

Тя му се усмихна, а той я погледна тъжно, кимна, после излезе и отново заключи вратата. Ариана се отпусна бавно на пода, замислена за случилото се и за офицера, който като провидението дойде точно навреме. Докато седеше в тъмнината на килията си, омразата й към Хилдебранд избледня пред благодарността й към фон Трип. Всички те бяха толкова особени. Никога нямаше да разбере хора като тях.

До края на другата седмица не видя никого от двамата. Тогава ставаше точно един месец, откакто я бяха заключили в килията й. И най-много от всичко тя се страхуваше, че са убили баща й и Герхард. Но все пак не можеше да го приеме. Позволяваше си да мисли само за настоящия миг. За врага. И за завръщането си при тях.

Един офицер, когото не беше виждала досега, дойде за нея и я извлече грубо от килията й. Заблъска я нагоре по стълбите, а когато тя се спъна и падна, той изпсува. Тя едва можеше да ходи — от изтощение, от глад и от липсата на движение, от което краката й непрекъснато бяха изтръпнали. Когато стигна кабинета на Дитрих фон Райнхарт, тя вече беше съвсем различна от младата жена, която седеше тук самоуверена и елегантна само преди месец.

Фон Райнхарт я изгледа с нещо подобно на отвращение, но той знаеше много добре какво точно се крие под мръсотията и парцалите. Тя беше красива млада жена, добре образована, интелигентна. От нея можеше да излезе очарователен подарък за някой мъж на Райха. Не за него. Той си имаше други нужди, други удоволствия. Но тя ще бъде красив дар за някого. Само все още не беше сигурен точно за кого.

Той вече не си хабеше времето с фройлайн и омайващи речи. От тях не можеше да има никаква полза.

— Така. Страхувам се, че вече сте безполезна. Затворник, когото държат за откуп, а няма кой да плати този откуп, се превръща от ценна собственост в бреме. Няма никаква причина да ви осигуряваме повече квартира и храна. Всъщност нашето гостоприемство се изчерпа.

Значи щяха да я застрелят. Така реши тя, но вече не я интересуваше нищо. Тази съдба беше по-добра от другите възможности. Не искаше да се превръща в проститутка за офицерите, а вече не беше достатъчно силна да търка подове. Беше изгубила семейството си, което придаваше смисъл на живота й. Ако я застрелят, поне всичко ще свърши. Докато го слушаше, тя започна да усеща облекчение.

Но фон Райнхарт имаше да добави още нещо.

— Ще ви откарат до дома ви за един час. Може да приберете вещите си и след това ще си тръгнете. Не може да вземате от къщата неща с голяма стойност — никакви пари, нито бижута. Само лични вещи, които ще са ви потребни в най-близко бъдеще. След това можете сама да се погрижите за себе си.

Значи няма да я застрелят? Но защо не? Тя го изгледа невярваща.

— Ще живеете в женските бараки и ще работите като всички останали. Ще накарам някого да ви закара до Грюнвалд. Междувременно може да изчакате отвън.

Как да чака отвън, пред очите на всички в това ужасно състояние? Полугола, в дрехите, които Хилдебранд беше разкъсал по тялото й преди седмица. Бяха истински животни.

— Какво ще стане сега с къщата на баща ми?

Гласът й беше прегракнал, толкова рядко говореше през последния месец.

Фон Райнхарт се зае с книжата по бюрото си, но най-накрая повдигна очи.

— Ще я заеме генерал Ритер. И обкръжението му.

Неговото обкръжение бяха четири жени, които той беше подбирал внимателно през последните пет години.

— Сигурен съм, че той ще бъде щастлив там.

— Аз също.

И те бяха щастливи там. Баща й, брат й, а преди много време — и майка й, а и самата тя. Всички те бяха щастливи там. Преди да дойдат тези копелета и да разбият живота им. А сега щяха да откраднат и къщата им в Грюнвалд. За миг в очите й се появиха сълзи. Тя се замисли с надежда за въздушните атаки, с които беше привикнала в последно време. Може би ще падне бомба и ще избие всички тях.

— Това е всичко, фройлайн. Трябва да се явите пред вашите бараки до пет следобед. Бих добавил, че имате избор дали да живеете в бараките. Свободна сте да направите… ъъ… промяна в местоживеенето си, в границите на армейските жилища… Разбира се.

Знаеше какво означава това. Можеше да предложи да стане любовница на генерала и щяха да й позволят да остане в своя дом. Почувства се унизена, докато седеше замаяна на дълга дървена пейка в коридора. Единственото й утешение беше, че когато се върне в Грюнвалд с разкъсаните дрехи, с издраното си и насинено лице, мръсна, гладна и пребита, тогава Хедвиг и Бертолд ще видят какво са сторили. Това беше безценната Партия, която старите глупаци обичаха. Това получаваше човек от Heil Hitler.

Ариана беше така потънала в мислите и гнева си, че не забеляза приближаването на фон Трип.

— Фройлайн фон Готард?

Тя вдигна очи изненадана и го видя. Не се бяха срещали след деня, в който той я спаси от Хилдебранд и неговия камшик.

— Разбрах, че трябва да ви откарам до дома ви.

Той не й се усмихна, но вече не избягваше очите й.

— Искате да кажете, че вие ще ме отведете до бараките? — изгледа го тя студено.

После съжали за гнева си и въздъхна. Не беше негова грешката.

— Съжалявам.

Той кимна бавно.

— Капитанът ми каза да ви отведа до Грюнвалд, за да си вземете нещата.

Тя кимна мълчаливо. Очите й изглеждаха огромни върху отслабналото й лице. После той се поотпусна, а гласът му омекна.

— Обядвахте ли вече?

Обяд! Тя не беше закусвала, нито пък беше вечеряла снощи. Храната идваше само веднъж във вонящата тъмница и никога не заслужаваше каквото и да е име. Закуска, обяд, вечеря. Това беше помия за прасета, по което и време да я носеха. Само представата за пълно изтощение най-накрая я принуди да яде. Тя не му отговори, но той знаеше какви са мислите й.

— Разбирам. — Направи й знак да стане от пейката. — Трябва да тръгваме.

Каза го някак твърдо и Ариана го последва бавно по ярко осветения коридор. Коленете й се разтрепериха за миг и слънцето заслепи очите й, но тя стоеше и дишаше дълбоко. Когато влезе в колата до него, извърна глава, сякаш да огледа редиците бараки, но всъщност не искаше той да я види, че плаче.

След известно време той спря колата и остана загледан за миг в нея. Ариана просто седеше и се взираше, без да обръща внимание на високия рус мъж с аристократичния белег от дуел.

— Ще се върна след малко, фройлайн.

Ариана не отговори, само облегна глава назад и придърпа по-плътно около себе си одеялото, което й даде той. Отново мислеше за баща си и Герхард, чудеше се къде ли са. Повече от месец не беше се чувствала толкова удобно. Не я интересуваше нищо друго, освен това, че вече е вън от смрадливата килия.

След миг фон Трип се върна в колата и без да продума й подаде малко, димящо пакетче. В хартията имаше два дебели кренвирша с горчица и едно голямо парче черен хляб. Тя се взираше в пакетчето, докато той й го подаваше, после отправи поглед към него. Странен човек беше той. Също както и Ариана, и той рядко хабеше думите си, но в същото време забелязваше всичко. Още по нещо си приличаха. И в неговите очи имаше някаква болка, сякаш чувстваше страданията на света, а сега се прибавяше и нейната болка.

— Реших, че може да сте гладна.

Искаше й се да му каже, че това е много мило от негова страна, но вместо това само кимна и пое пакетчето в ръцете си. Каквото и да правеше той, тя не можеше да забрави какъв е и какво върши. Той беше нацистки офицер, който я водеше у дома, за да събере нещата си… нещата си… кои неща? Кое да вземе сега със себе си? А какво ще стане след войната? Ще й върнат ли къщата? Не че вече имаше някакво значение. Щом баща й и Герхард ги нямаше, тя не се интересуваше от нищо.

Мислите и въпросите се гонеха лудо из главата й, докато продължаваха да се движат напред и тя си отхапваше по малко от кренвиршите, които фон Трип й беше купил. Искаше й се да ги изяде набързо, но не смееше. След като беше живяла толкова дълго на хляб и отпадъци от месо, тя се страхуваше, че ще й прилошее, ако прекали с апетитния салам.

— Близо ли е до езерото в Грюнвалд?

Тя кимна. Всъщност, тя се изненада, че въобще й позволиха да се върне вкъщи. Странно колко внезапно приключи затворничеството й. И колко ужасяващо, че къщата е вече тяхна. Произведенията на изкуството, среброто, бижутата, които открият, дори кожите й ще бъдат подарени на любовниците на генерала. А и колите на баща й бяха там, разбира се. Парите и инвестициите му те си бяха присвоили още преди седмици. Така че като цяло, те не бяха недоволни от печалбите си по сделката. А Ариана, тя беше просто добавка, чифт ръце, които ще вършат каквото могат, ако тя не се хареса на някого. Самата Ариана го беше разбрала. Но тя по-скоро би умряла, отколкото да стане любовница на нацист. Предпочиташе да прекара остатъка от живота си във вонящите им казарми, отколкото да направи това.

— Тук е, малко по-надолу по пътя, вляво.

Ариана отвори широко очи и отново се извърна, за да скрие сълзите си. Вече беше почти у дома… дома, за който беше мечтала отчаяно през мрачните часове, прекарани в тъмната килия. Домът, където се беше смяла и играла с Герхард, където беше чакала баща си да се завърне вечер. Там, часове наред, беше седяла и слушала приказките, които им четеше край огъня фройлайн Хедвиг. Там бяха беглите спомени за майка й, толкова отдавна… Дом, който вече беше загубила. Заради тях. Нацистите. С изгаряща омраза изгледа мъжа в униформа до себе си. За нея той беше част от това, което те олицетворяваха. Насилие, загуби, разрушения, изнасилвания. Нямаше значение, че беше й купил храна и я беше спасил от Хилдебранд. Всъщност той беше част от едно ужасяващо цяло. И ако имаше възможност, след време, той би й сторил същото като другите.

— Ето тук е. Тук — посочи тя внезапно, когато минаха последния завой.

Фон Трип забави колата, щом видяха къщата. Тя се взираше в нея с болка и съжаление, а той — с уважение и възторг. Искаше му се да й каже, че е прекрасна, че и той някога е живял в такава къща. Че съпругата и децата му са загинали в дома им, близо до Дрезден при една бомбардировка и сега той също няма къде да отиде. Имението на родителите му беше взето назаем от един генерал в самото начало на войната и те останаха бездомни. След това отидоха да живеят при жена му, в дрезденския дом. И сега всички тях ги нямаше. Убити от бомбите на съюзниците. А генералът продължи да си живее в замъка им. Там беше в безопасност. Ако бяха позволили на родителите му да останат, децата на Манфред също щяха да бъдат в безопасност.

Колелата на мерцедеса, който караше Манфред, изхрущяха върху чакъла — звук, който Ариана беше чувала десет милиона пъти преди това. Ако притвори очи, ще се окаже, че е неделя и тя, Герхард и баща й се завръщат от разходката си около езерото, след църквата. И тя нямаше да седи тук, с този непознат, в парцалите, които някога са били рокля. Бертолд ще е на поста си. А щом се прибере вътре, тя ще сервира чая… Никога повече. Тя промълви на себе си тези думи, докато слизаше от колата върху чакъла, загледана в обичния си дом.

— Имате половин час.

Беше му неприятно да й напомня, но те трябваше да се връщат. Такива бяха заповедите на фон Райнхарт. Вече бяха загубили достатъчно време с това момиче, фон Райнхарт съвсем ясно каза на Манфред да съкрати колкото може времето, прекарано там, да се връща бързо и да я наблюдава, за да не се опита тя да измъкне нещо ценно от къщата. Освен това беше възможно да има скрити сейфове, някакви други скривалища и въобще всичко, което успееше да открие Манфред, щеше да бъде от полза. Оттам вече беше минала група, специализирана за такива претърсвания, но независимо от това беше възможно Ариана да ги отведе до нещо повече от това, което вече знаеха.

Ариана натисна неуверено звънеца, като се чудеше дали ще види познатото лице на Бертолд, но вместо него отвори адютантът на генерала. Той приличаше много на мъжа, който стоеше точно зад нея, но беше някак по-суров. Изгледа ужасен парцаливото момиче, после се обърна към Манфред, двамата мъже се поздравиха и лейтенант фон Трип обясни:

— Това е фройлайн фон Готард, сър. Дошла е да си вземе някои вещи.

Двамата мъже имаха още много малко да си кажат.

— Да знаете, че не е останало много нещо — каза той на Манфред, не на Ариана.

Тя го изгледа шокирана. Не е останало много? От четири гардероба, пълни с дрехи? Колко очарователно алчни са били и колко бързи.

— Не мисля, че ще ми трябват много неща.

В очите й имаше гневни искри, когато минаваше през входната врата. Всичко си беше същото, но все пак изглеждаше някак различно. Мебелите си бяха по местата, но някакво неуловимо качество на дома се беше изменило. Нямаше познати лица, нямаше ги звуците на хората, които тя и къщата винаги са познавали. С възрастта Бертолд все повече влачеше краката си, чукането на Ана се увеличаваше, Герхард непрестанно блъскаше разни неща и тичаше, баща й вървеше с достойнство по мраморния коридор. Тя все очакваше да види Хедвиг — при цялата й привързаност към Партията, те сигурно са я задържали. Но дори и лицето на Хедвиг го нямаше сред тези, които се взираха в нея, докато тя се изкачваше по стълбите. Виждаха се предимно униформи, които забързани влизаха и излизаха от кабинета на баща й, няколко други чакаха пред главния салон. Няколко ординарци разнасяха подноси с ракия и кафе, имаше и няколко непознати прислужници. Сякаш се беше пренесла в друго време, след като всички, които е познавала, са мъртви и друго поколение обитава местата, които някога е обичала. Ръката й докосна познатите й перила. Тя ускори крачка и затича по стълбите, а постоянната й сянка все още я следваше. Лейтенант фон Трип поддържаше дискретно разстояние, но беше непрестанно там.

Тя спря за миг на първия етаж и се запъти към спалнята на баща си. О, Господи, какво ли се е случило с тях?

— Там ли, фройлайн? — прозвуча меко гласът на фон Трип зад нея.

— Моля?

Тя се извърна към него, сякаш току-що е забелязала натрапник в дома си.

— Това ли е стаята, откъдето ще вземете нещата си?

— Аз… тя… моята стая е горе. Но после ще трябва да дойда тук.

Едва сега тя се сети. Но вероятно вече е твърде късно. Книгата може вече да е изчезнала. А може и да не е. Но това сега не я интересуваше истински. Със загубата на Герхард и баща си, а след това и на къщата за нея вече всичко беше свършило.

— Добре. Но нямаме много време, фройлайн…

Тя кимна и хукна по стълбите към стаята, където Хедвиг я беше предала, по коридора, където първо беше стъпил офицерът, Хилдебранд с арогантното си държание, влязъл в дневната й, докато тя се молеше за завръщането на баща си.

Тя бутна първата врата, после вратата към собствената си стая, като се стараеше да не поглежда към вратата за стаите на Герхард, които бяха от другата страна на коридора. Нямаше време за носталгия, а и тя би й причинила прекалено силна болка.

След миг излезе забързана от стаята, за да намери куфар в килера над тях, на етажа, където бяха стаите за прислугата. И точно там я откри, предателката, бързаща към своята стая, с наведена глава.

Сякаш стрела се заби в отдалечаващия се гръб на жената, когато Ариана извика:

— Хедвиг!

Старата жена се спря, после продължи напред, без да се обърне към момичето, което беше отгледала още от раждането му. Но Ариана нямаше да я остави да си отиде сега.

— Не можеш ли да ме погледнеш? Толкова ли се страхуваш?

Думите бяха като смъртоносна ласка, като покана да изпие отровата, като мачете, прикрито в подарък от пухкава кожа. Жената спря и бавно се извърна.

— Да, фройлайн Ариана?

Тя се опита да погледне спокойно момичето, но очите й бяха изпълнени със страх, а ръцете й трепереха върху купчината ленени кърпи, които носеше в стаята си, за да ги закърпи.

— Шиеш за тях, нали? Сигурно са ти благодарни. Както и ние. Кажи, Хедвиг.

Никакво фройлайн вече, никакво уважение. Само омраза. Ариана стоеше с вкопчени една в друга ръце, пръстите й бяха напрегнати като хищни нокти.

— Кажи ми, след като шиеш дрехите им и се грижиш за децата им, ако имат такива, и тях ли ще предадеш?

— Аз не съм ви предала, фройлайн фон Готард.

— Хайде, хайде, формалности. Значи Бертолд се обади на полицията, а не ти?

— Баща ви беше този, който ви предаде, фройлайн. Не биваше да бяга така. Трябваше да позволи на Герхард да служи на страната си. Не беше правилно да бяга.

— И коя си ти, че да отсъждаш?

— Аз съм германка. Всички ние трябва да се съдим един друг.

Значи се стигаше дотам. Брат срещу брата.

— Наше задължение и наше право е да се наблюдаваме един друг и да следим Германия да не се съсипе.

Но Ариана изплю отговора си към нея.

— Германия е вече мъртва, благодарение на хора като теб. Хората като теб съсипаха баща ми, и брат ми, и страната ми. — Тя стоеше там и сълзите се стичаха по лицето й. Гласът й пресекна и се превърна в шепот. — Мразя всички вас.

Тя обърна гръб на старата си бавачка, нахлу в килера, взе едно-единствено куфарче, където щеше да сложи остатъка от вещите си. Фон Трип я последва мълчаливо до стаята й и запали цигара, докато я наблюдаваше как събира забързано пуловери, поли и блузи, бельо, нощници и няколко чифта здрави обувки. Сега нямаше място за превземки. Вече нямаше да има такива неща в живота на Ариана фон Готард.

Но дори и това, което пакетираше, беше фино и качествено и едва ли подхождаше за живот в казарми — полата, която носеше в училище, обувките, които ходеше да гледа Герхард, когато той играеше поло или се разхождаше бавно с баща си около езерото. Погледна през рамо и хвърли четка от сребро и слонова кост в куфара.

— Мислите ли, че ще имат нещо против, ако я взема? Това е единствената ми четка за коса.

Манфред за миг изглеждаше сбъркан, после повдигна рамене. Според него беше странно, че тя си събира багажа. Още в момента, когато влезе в главната зала беше ясно, че тя беше част от тази среда. Движеше се наоколо със сигурност и увереност, които караха човек да направи лек поклон и да се отдръпне.

Същото беше и при него в Дрезден. Само че къщата беше малко по-малка, но пък впечатляващо обзаведена. Къщата принадлежеше на бащата на жена му и когато той почина две години по-късно, тя бе тяхна. Красива добавка към имението, което щеше да наследи след смъртта на родителите си. Така че начинът на живот на Ариана не му беше непознат, както и болката от злата съдба, която й отне къщата. Той все още чуваше плача на майка си, когато тя узна, че ще трябва да отстъпи имението, докато трае войната.

— И как можем да сме сигурни, че ще ни го върнат? — проплака тя пред баща му.

— Ще ни го върнат, Илзе, не ставай глупава.

Но сега всички бяха мъртви. И имението ще принадлежи на Манфред, когато нацистите го напуснат окончателно след войната. Когато и да е това. Но сега то не интересуваше особено Манфред. Вече нямаше при кого да се завръща. Нямаше дом, където да му е приятно да остане. Не и без тях… жена му Мариана и децата…

Мислите го измъчваха, докато седеше и наблюдаваше как Ариана слага още един чифт здрави обувки в чантата.

— Да не смятате да се занимавате с туризъм, фройлайн фон Готард?

Той се опита с усмивка да прогони тъгата от ума си. Със сигурност се беше снабдила с добро количество груби дрехи.

— Извинете ме? Да не очаквате, че ще чистя бани с бална рокля? Така ли правят нацистките жени? — Очите й се разшириха саркастично, докато тя хвърляше още един кашмирен пуловер върху купа. — Нямах представа, че са толкова официални.

— Вероятно не са. Но аз сериозно се съмнявам, че капитанът има намерение да ви кара да търкате подове до края на войната. Баща ви има приятели. Те ще ви поканят. Други офицери…

Тя го прекъсна грубо с каменен поглед.

— Като лейтенант Хилдебранд ли, лейтенант?

Тишината помежду им продължи дълго, после тя се извърна.

— Съжалявам…

— Разбирам. Просто смятах…

Тя беше толкова млада, толкова хубава и за нея щяха да се намерят много други възможности, освен търкането на подове. Но тя беше права и той го знаеше. За нея щеше да е по-добре да се скрие в бараките. Щяха да се намерят и други като Хилдебранд. Дори още повече сега, когато е свободна. Сега щяха да я гледат как забърсва бравите, чисти праха от листата, мие тоалетните… щяха да видят огромните сини очи, лицето като камея, елегантните й ръце. И ще я пожелаят. Нямаше нищо, което да ги спре. Тя беше безпомощна. Не толкова, колкото във вонящата килия, но почти. Тя принадлежеше на Третия Райх. Собственост, предмет като леглото или стола, и можеше да бъде използвана по предназначение, ако някой реши. А Манфред знаеше, че все някой ще го направи.

При мисълта за това Манфред фон Трип усети, че му се повдига.

— Може би сте права…

Не каза нищо повече. Тя продължи да събира вещите си, после свали куфара на пода. Беше оставила върху леглото една плътна кафява пола, тъмнокафяв кашмирен пуловер и топло кафяво палто, а също и подходящо бельо и чифт ниски обувки от кафява чортова кожа.

— Имам ли време да сменя дрехите си?

Той кимна, без да продума и тя изчезна. Официално, от него се очакваше да я наблюдава. Но той не би подложил никого от двамата на подобно мъчение. Тя не беше чак такъв затворник, който е необходимо да бъде наблюдаван всяка секунда. Точно такава глупост би направил Хилдебранд. Ще я накара да се съблече пред него, докато той зяпа, а най-накрая ще я придърпа към себе си. Манфред фон Трип не играеше такива карти.

Тя се върна от банята малко по-късно. Мрачна фигура в кафяво. И само бледозлатистата й коса осигуряваше малко светлина върху тази картина. Наметна палтото върху пуловера си и Манфред трябваше да потисне порива си да й помогне. Беше болезнено и объркващо да седи така до нея. Освен това трябваше да я остави сама да носи куфара си. Това противоречеше на всичко, на което го бяха учили, на всичко, което изпитваше към тази дребничка и крехка непозната, която напускаше дома си за последен път. Но вече й беше купил обяд и я беше спасил от изнасилване. Не би могъл да направи нещо повече, не и сега.

Ариана се спря на стълбите и отново погледна вратата на бащината си стая, после каза на стоящия до нея фон Трип:

— Бих искала да…

— Какво има там? — погледна я той притеснено.

— Кабинетът на баща ми.

О, Исусе, какво ли търси тя? Някакви пари, които той е скрил някъде? Някаква ценност? Миниатюрен пистолет, който да насочи към главата на някой насилник, а вероятно дори и към неговата, докато са на път към сърцето на Берлин?

— Някакъв спомен ли е? Фройлайн, сега това е кабинетът на генерала… аз наистина трябва да…

— Моля ви…

Изглеждаше така съкрушена и безпомощна и той не можа да й откаже. Вместо това кимна бавно, въздъхна и внимателно отвори вратата. Вътре имаше един ординарец, който оставяше парадна униформа за генерала. Манфред го погледна въпросително.

— Има ли някой друг вътре?

— Не, лейтенант.

— Благодаря. Ще влезем само за миг.

Тя отиде бързо до бюрото, но не докосна нищо, после се приближи до прозореца и се загледа в езерото. Спомни си как баща й беше стоял тук и как й говори за Макс Томас. После й каза истината за майка й. Отново стоя на това място в нощта, преди да отпътува с Герхард. Само ако знаеше, че това е последната им раздяла…

— Фройлайн…

Тя се направи, че не го чува, а очите й останаха приковани върху все още синьото езеро.

— Трябва да тръгваме.

После, когато кимна, тя отново се сети. Причината, която я накара да дойде в неговия кабинет. Книгата. Тя огледа небрежно библиотеката, въпреки че още преди това знаеше къде е. Лейтенантът я наблюдаваше, като се надяваше, че тя няма да направи нещо отчаяно, което да го принуди да съобщи за нея или да я върне в килията й. Но тя просто докосваше някои от старите, подвързани с кожа книги, които бяха в такова изобилие по рафтовете в стаята на баща й.

— Може ли да взема една?

— Предполагам.

В края на краищата това беше безопасно, а и той наистина трябваше вече да се връща в офиса си в Берлин.

— Но побързайте. Прекарахме тук почти час.

— Да, съжалявам… Ще взема тази.

След като разгледа три или четири книги, тя се спря на едната — том на Шекспир, преведен на немски, подвързан с кожа и доста оръфан. Манфред погледна заглавието, кимна и отвори вратата.

— Фройлайн.

— Благодаря, лейтенант.

Тя се плъзна покрай него с високо вдигната глава, като се надяваше, че тържествуващият й поглед няма да я издаде. В книгата, взета от библиотеката на баща й, лежаха единствените ценности, които й оставаха. Диамантеният пръстен-печат беше там, безопасно приютен от Шекспир, заедно със смарагдовия годежен пръстен. Тя бързо пусна книжката в дълбокия джоб на кафявото си палто от туид, където никой не можеше да я види, откъдето тя не можеше да изгуби последното нещо, което притежаваше. Пръстените на майка й. Те и книгата на баща й — това беше всичко, останало от погубения й живот. Умът на Ариана беше изпълнен със спомени, докато тя вървеше спокойно. По дългия коридор куфарът се блъскаше в краката й и я караше да се чувства беглец в дома, където някога е била домакиня. Внезапно се отвори врата от дясната й страна и се появи една униформа, натежала от медали.

— Фройлайн фон Готард, приятно ми е да ви видя.

Тя го изгледа удивена, прекалено изненадана, за да бъде отвратена. Това беше застаряващият генерал Ритер, който сега беше господар на бащината й къща. Но той й подаде ръка, сякаш се срещаха, за да пият чай.

— Как сте? — отговори тя инстинктивно.

Той грабна бързо ръката й, загледан в дълбоките сини очи. После се засмя, като че ли беше открил нещо, което го радваше.

— Много ми е приятно да ви видя.

Според нея той нямаше причина да е недоволен. Вече беше гордият собственик на тяхната къща.

— Отдавна не сме се виждали.

— Така ли?

Тя не си спомняше да го е виждала преди.

— Да. Мисля, че последния път, когато се срещнахме, вие бяхте, о… някъде около шестнайсет… на бал в Операта. — Очите му проблясваха. — Изглеждахте прекрасно.

За миг тя изглеждаше объркана. Това беше първият й бал. Там срещна онзи офицер, който толкова й хареса… и когото баща й не одобряваше особено… какво ли беше името му?

— Сигурен съм, че не си спомняте. Беше преди около три години.

Тя почти очакваше той да я щипне по бузата и за миг й призля. Почувства благодарност за обучението, което й даваше възможност да издържи и да се преструва. В края на краищата значи имаше някакъв дълг към Хедвиг.

— Да, спомням си.

Гласът й беше безразличен, но не много груб.

— О, наистина ли? — Той изглеждаше ужасно доволен. — Ще трябва да дойдете отново някой път. Вероятно на някое малко празненство тук.

Той изкривяваше думите с езика си по някакъв противен начин и за миг на Ариана й се стори, че ще повърне. По-скоро би умряла. Всъщност смъртта започна да й се струва все по-омайваща, когато осъзна каква ще бъде съдбата й.

Не му отговори. Но очите й се отместиха от него отвратени, когато той се пресегна и докосна ръката й.

— Да, да. Наистина се надявам да ви видим отново. Ще имаме множество малки празници, фройлайн. Трябва да ги споделите с нас. В края на краищата това беше вашата къща…

Е, копеле такова, а не — беше. Искаше й се да изкрещи, но само сведе очи учтиво, за да не види той гнева, който бушуваше в сърцето й.

— Благодаря.

Очите на генерала изпратиха шифровано съобщение на фон Трип, после махна на адютанта, който стоеше до него.

— Не забравяй да се обадиш на фон Райнхарт и да му кажеш… ъъ… дай му… ъъ… покана за фройлайн фон Готард. Ако вече няма… ъъ… други покани за нея.

Този път щеше да бъде внимателен. Последната любовница, която прибави към останалите, се оказа жена, която е измъкнал под носа на един от другите генерали. Това му струваше много повече неприятности, отколкото тя заслужаваше. И въпреки че тази беше хубава, той си имаше достатъчно неприятности точно сега. Два от влаковете с картини, които очакваха от Париж, бяха бомбардирани. Така че тази малка сладка девица не беше сред най-спешните неща. Все пак би се радвал да я прибави към другите свои момичета. Той й се усмихна още веднъж, поздрави и изчезна.

Куфарът лежеше на задната седалка, главата й беше вдигната гордо, а сълзите се стичаха по лицето й. Не си направи труда да ги скрие от лейтенанта. Нека гледа. Нека всички те видят какво й причиняват. Но това, което Ариана не видя, докато гледаше отдалечаващата се зад тях къща, бяха сълзите в очите на Манфред фон Трип. Прекалено ясно беше разбрал шифрованото послание на генерала. Ариана фон Готард щеше да бъде прибавена към харема на това развратно, старо копеле. Освен ако някой друг не я поиска преди това.