Даниел Стийл
Пръстенът (44)

Глава шестнадесета

Когато Ноел стана на два месеца, Ариана отговори на една обява във вестника и започна работа в книжарница, в която се продаваше чуждестранна литература. Позволяваха й да взема бебето със себе си и й плащаха съвсем ниска надница, с която тя и бебето можеха поне да оцелеят.

— Ариана… наистина трябва да го направиш.

Младата жена я гледаше настойчиво, докато Ариана се опитваше да наглежда детето си, което се мотаеше наоколо. Повече от година работеше в книжарницата. Ноел се научи рано да ходи и вече беше очарован от ярките книги, поставени по рафтовете близо до пода.

— Струва ми се, че не искам нищо от тях, Мери.

— Да, но не ти ли се иска това-онова за бебето? Тази работа ли искаш да вършиш до края на живота си?

Ариана я погледна колебливо.

— Няма да те заболи, ако попиташ. А и не молиш за милостиня, а питаш за това, което си е твое.

— Което беше мое. Това е различно. Когато си тръгнах, всичко беше в ръцете на нацистите.

— Поне иди в консулството и ги питай — настоя Мери.

Ариана реши, че може да попита през следващия си свободен ден. Германското правителство беше създало система, чрез която хората, на които са отнети предмети и собственост от нацистите, могат да поискат някаква компенсация от правителството за загубите си. Тя нямаше доказателства, че нещата й принадлежат — нито за къщата в Грюнвалд, нито за фамилното имение на Манфред, което също би било нейно по право.

Две седмици по-късно, в четвъртък, нейният почивен ден, подкара количката на Ноел към консулството. Беше студен, ветровит мартенски ден и тя едва не се отказа да излезе от страх, че може да завали сняг. Но уви бебето в дебелото му одеяло и влезе през внушителната бронзова врата.

— Bitte^[1]? Мога ли да ви помогна?

Ариана само я гледаше втренчено. Толкова време беше изминало, откакто беше слушала родния си език, откакто беше срещала европеец, откакто беше наблюдавала нещата да се вършат по официалния начин, с който беше свикнала, че за момент тя успяваше единствено да се оглежда наоколо изумена. Сякаш в един-единствен миг я бяха върнали у дома. Започна да отговаря и да обяснява бавно защо е дошла. И за нейна изненада, те се отнасяха с нея с огромно уважение и съвсем според етиката. Дадоха й необходимата информация и куп бланки, които да попълни, като й казаха да дойде отново другата седмица.

Когато пак отиде, в коридора имаше доста хора. Бланките бяха попълнени и лежаха в джоба й и сега й оставаше единствено да чака за разговор с някой от чиновниците в консулството, който ще ги придвижи. А после кой знае колко време ще отнеме? Вероятно години, ако въобще получи нещо от тях. Но си заслужаваше да опита.

Докато стоеше пред консулството с Ноел, заспал в количката си, тя не можа да устои на подтика да затвори очи и да си представи, че отново си е у дома. Около нея бяха все германци. Чуваше звуци от Бавария, Мюнхен, Лайпциг и Франкфурт, а после и берлинското наречие. Звучеше толкова сладостно и приятно, но в същото време и болезнено. Нямаше нито един познат глас сред познатите думи, наречия и изрази. После, внезапно, сякаш сънуваше, някой сграбчи ръката й. Последва бързо възклицание, някой си пое дъх, а когато вдигна поглед, тя срещна чифт познати кафяви очи. Беше ги виждала някъде по-рано… очи, които познаваше… и беше видяла за последен път само преди три години.

— О, боже мой! Боже мой!

Внезапно тя се разплака. Беше Макс… Макс Томас… и без да се замисля, се хвърли в прегръдките му. Сякаш часове наред я държа в ръцете си, докато и двамата се смееха и плачеха. Прегърна я, целуна я, подържа бебето. И за двамата това беше сън, който не вярваха, че се е осъществил. После, докато чакаха прегърнати в коридора, тя му разказа за баща си, за Герхард и за това, как изгубиха дома си. След това тихо му разказа за Манфред. Вече не изпитваше страх или срам. Каза на Макс, че го е обичала, че са били женени и че Ноел е негов син. Но тя бързо разбра, че, с изключение на Ноел, той знаеше всичко това. След войната беше преровил Берлин за нея и баща й.

— Ти търси ли ги след войната, Ариана?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Не знаех точно как. Съпругът ми каза, че е сигурен в смъртта на баща ми. После, преди да напусна Европа, се свързах с негов приятел в Париж, човек, който ръководеше някаква организация за поддръжка на бежанци. Той провери всяка възможна нишка, като търсеше някаква следа от тях, особено от Герхард. — Тя въздъхна леко. — Дори се опита да те открие, но нямаше и следа от теб… нито пък от Герхард.

Внезапно тя осъзна цялата тежест на казаното. От Макс нямаше следа, но той беше жив. Не можеше ли и Герхард също да е жив? За момент тя изглеждаше зашеметена и Макс взе лицето й в ръце и поклати глава.

— Недей. Те са си отишли, Ариана. Знам го. Аз също търсих. След войната се върнах в Берлин, за да се опитам да се свържа с баща ти и… — едва не каза да те видя. — Чух за случилото се от хората в берлинската банка.

— Какво ти казаха те?

— Че е изчезнал. И като погледне назад, всеки много добре осъзнава, че той е заминал да спаси Герхард от мобилизацията. Няма абсолютно никаква следа от баща ти, нито от Герхард. В Швейцария една камериерка разпозна негова снимка, която носех. Смяташе, че приличал на някакво момче, което било там преди около година, но след като разгледа снимката по-продължително, вече не беше сигурна, че това е същото момче. Върнах се отново в Швейцария и три месеца ги търсих. — Той въздъхна дълбоко и се облегна тежко на стената. — Мисля, че граничният патрул ги е хванал, Ариана. Това е единственият разумен отговор. Ако бяха живи, в края на краищата щяха да се върнат в Берлин. Но не са го направили. Поддържах връзка.

Щом чу всичко от него, тя отново осъзна фактите. Той беше прав. Ако бяха живи, те щяха да се появят и щом Макс е поддържал връзка с хората от банката в Берлин, тогава със сигурност е така. Когато чу тези неща, тя почувства отново новината и усети как мъката разкъсва сърцето й. Той сложи ръка на рамото й, а с другата приглади златистата й коса.

— Знаеш ли, че е удивително! Знаех, че си дошла в Щатите, Ариана, но не смятах, че ще те видя отново.

Тя го изгледа учудена.

— Знаел си? Как?

— Казах ти, че търсих трима ви. Дължах живота си на баща ти и… — За миг той изглеждаше като момче. — Аз никога… не забравих онази вечер… нощта, когато… — той сниши глас — … те целунах. Помниш ли?

Тя го погледна тъжно.

— Наистина ли мислиш, че мога да забравя?

— Всички ние изминахме дълъг път. Но ти помниш. Аз също.

Тогава тя си спомни още нещо. Все още искаше да знае подробностите в цялата история.

— Как узна, че съм дошла в Щатите?

— Не знам. Просто се досетих. Смятах, че няма да сгреша, ако приема, че щом си преживяла падането на Берлин, ти не би останала. Като жена на германски офицер… Виждаш, че знам. — Той се поколеба само за миг, а очите му се взираха в нейните. — Насила ли те накара да го направиш?

Тя поклати глава. През целия й живот ли щеше да се налага да отрича това?

— Не, Макс, не ме е насилвал. Той беше прекрасен мъж.

Тя внезапно си спомни Хилдебранд и генерал Ритер… и фон Райнхарт с безкрайните разпити… Когато дойде тук и се заслуша в безбройните разговори на немски около нея, тя отново си представи всичко. Но сега пак върна вниманието си към Макс.

— Той спаси живота ми, Макс.

Между тях настъпи дълга пауза, после той бавно я взе в ръцете си.

— От някого чух, че е убит.

Тя кимна мрачно.

— Така че опитах няколко възможности и Франция беше една от тях. В Париж, при имиграционните власти, беше записано, че са ти издали временни документи за пътуване. Зная на коя дата си напуснала Франция. Проследих те до Сен Марн.

Тя не можеше да изрази вълнението си с думи.

— Кое те накара да търсиш толкова дълго?

— Чувствах, че дължа нещо на баща ти, Ариана. Щом се върнах в Берлин, наех детектив, който да ви търси. От баща ти и Герхард… — той се запъна мъчително — … нямаше никаква следа. — После се усмихна меко. — Но ти, мила, знаех, че ти си жива и не исках да се откажа.

— А защо го направи тогава? Защо не ме потърси тук? Жан-Пиер със сигурност ти е казал, че съм дошла в Ню Йорк.

— Така беше. Знаеш ли, че той почина?

— Жан-Пиер? Мъртъв?

Тя се вкамени при тази вест.

— Загинал е при автомобилна катастрофа край Париж.

Измина известно време в мълчание, после той продължи:

— Той ми даде името на някакви хора в Ню Джърси. Писах им, но те твърдяха, че въобще не сте се срещали. Признаха, че е трябвало да те приемат, но са променили решението си.

Ариана си спомни спонсорите от Ню Джърси. Те бяха изчезнали от живота й, докато тя лежеше полумъртва в болницата.

— Писаха ми, че не знаят кои са новите ти спонсори и като че ли никой друг не знаеше това. Хората, които се заеха с работата на Сен Марн в Париж, нямаха никаква представа. Чак след като прекарах тук няколко месеца, някой спомена женската организация и Лийбмънови. Но когато отидох там, за да поговорим, нещата се объркаха.

Ариана усети как сърцето й затуптява по-бързо при споменаването на името им.

— Те какво казаха?

Тя изглеждаше някак странно развълнувана?

— Казаха, че и те никога не са те виждали и нямат представа къде си. Мисис Лийбмън каза, че си спомня името, но не може да ми даде никаква информация.

Ариана кимна бавно. Можеше да си представи как Рут постъпва така. Тя беше толкова ядосана на Ариана, че би отрекла всичко, особено брака й с техния син. Ариана повдигна бавно очи и в тях имаше такъв израз, че за Макс беше ясно, че се е случило нещо повече.

— И след това не открих никаква следа от теб.

— Няма значение, Макс. — Тя докосна нежно ръката му. — В края на краищата, ти ме откри. — Поколеба се за миг, после реши да му каже. Защо пък не? — Рут Лийбмън те е излъгала. Аз се омъжих за сина им.

Макс се удиви. Изглеждаше много дребна и бледа, но продължи, докато не му разказа цялата история, без да скрива нещо. Той я слушаше, в очите му се появиха сълзи. Без да се усети, хвана ръката й и я държа, докато тя му разказваше всичко от началото до края.

— И сега?

— Чакам развод. Ще приключи през юли.

— Съжалявам, Ариана. Не знам какво друго да кажа…

— Грешката си беше моя. Не биваше да постъпвам така, но бях глупава и неразумна. Съжалявам само, че изгубих всички тях, а те бяха много особени хора. Рут спаси живота ми… и живота на Ноел.

— Вероятно някой ден ще променят решението си.

— Съмнявам се.

— А малкият? — Макс се усмихна замечтано, като си спомни своите деца на същата възраст. — Как се казва.

— Ноел — отвърна Ариана на усмивката му. — Роди се на Коледа.

— Много хубав подарък. — Той я погледна нежно. — Имаше ли някой с теб?

Тя поклати бавно глава.

— Съжалявам, Ариана.

Но тя съжаляваше за всички тях. Докъде бяха стигнали и колко много бяха изгубили през изминалите няколко години. Само че тя изглежда беше с късмет, защото имаше безценния си Ноел, а той си струваше всичко това.

— Ами ти?

Все още чакаха из коридорите на консулството. Той й каза, че картините на баща й са поддържали живота му през военните години и не само са го хранили, но е имал възможност да завърши образование за адвокат, за да работи тук, в Щатите.

Беше останал в Швейцария до края на войната, работил каквото му попадне, живеел ден за ден и чакал. Дошъл Денят на победата, той продал последната от картините и малко след това заминал за Щатите. Това било преди две години.

И сега той отново беше адвокат официално. Това го беше довело тук. Искаше да започне самостоятелна работа и да се уговори с консулството да поеме множеството дела, които щяха да постъпват. Надяваше се да го препоръчат, тъй като беше завършил в Германия и в Щатите.

— Няма да забогатея от това, но ще си изкарвам прехраната. А ти? Успя ли да измъкнеш нещо, Ариана?

— Кожата си, няколко бижута и снимките на Манфред.

Той кимна, като си припомни това, което бяха притежавали, великолепието на бащиния й дом. Беше невероятно, че са стигнали чак толкова далече и че от онзи свят не е останало нищо. Само спомени и дреболии, сувенири и мечти.

За Макс това бяха спомени, връщането към които той не би успял да понесе.

— Мислила ли си някога да се върнеш там, Ариана?

— Не съвсем. Там нямам нищо повече, отколкото тук. Сега нямам никого, освен Ноел. А тук животът му ще бъде хубав.

— Надявам се да е така.

Макс му се усмихна и си припомни своите синове. После взе внимателно Ноел от майка му и разроши косата му. Докато стояха там заедно, те изглеждаха като едно семейство — усмихнато, щастливо, задружно. Никой, освен онези, които също са били там, не би повярвал колко дълъг е пътят, който бяха изминали.