Даниел Стийл
Пръстенът (3)

Глава трета

Вятърът се въртеше около краката на Долф и Касандра, докато те обикаляха покрай езерото до замъка Шарлотенбург. Този следобед бяха сами в парка. Децата тръгнаха на училище, а старците и влюбените, които идваха да хранят птиците, бяха достатъчно благоразумни да не излизат в такъв студен ден. Но Долф и Касандра продължаваха разходките си, доволни от уединението си.

— Не ти ли е студено?

Той я погледна усмихнато и тя се разсмя.

— В това? Ако ми е студено, ще ми бъде неудобно да си призная.

— Така си е.

Той се загледа с възхищение в новото й самурено палто, което се носеше само на няколко сантиметра над земята. Беше си сложила подходяща шапка, наклонена на една страна, а лъскавата й златиста коса беше вързана на кок на тила й. Бузите й бяха порозовели от студа, а очите й изглеждаха по-изненадващо виолетови от всякога.

Той я прегърна и се вгледа с гордост в нея. Вече беше ноември и тя беше негова повече от осем месеца.

— Как се чувстваш сега, когато свърши книгата?

— Като безработен.

— Героите липсват ли ти много?

— В началото ми липсват ужасно — призна той и целуна косите й. — Но когато съм с теб, усещам това по-малко. Готова ли си да се връщаме?

Тя кимна и те се насочиха към дома му, като изминаха забързани няколкото пресечки дотам. Той отвори вратата пред Касандра и влязоха в преддверието.

Тук тя се чувстваше все повече като у дома си. Предната седмица дори рискуваха да обиколят заедно няколко антикварни магазина, за да купят два нови стола и едно малко бюро.

— Чай? — усмихна му се тя топло и той й кимна в отговор, като я последва в кухнята.

Тя сложи чайника и дръпна един доста износен кухненски стол.

— Имате ли представа, мадам, колко е хубаво, че сте тук?

— А ти имаш ли представа колко ми е хубаво да съм тук?

Тя вече се беше примирила с вината си. Това просто беше начинът й на живот. Преди няколко месеца случайно научи, че една от сестрите на баща й също е имала любовник в продължение на тридесет и две години и това й донесе огромно облекчение. Вероятно и нейната съдба е такава. Да остарее заедно с Долф и Валмар, полезна и за двамата, а тъканта на нейния живот неотменно преплетена с живота на Долф и обградена от ръцете на Валмар, които я защитаваха. В края на краищата толкова ужасно ли е това? Дали наистина някой страда? Вече много рядко се измъчваше. Само когато беше с децата, тя все още изпитваше някаква болка, но нещата бяха такива много преди да се появи Долф.

— Отново стана сериозна. За какво си мислеше?

— О, за нас…

Докато наливаше чая, тя отново се замисли. Колко различно е тук, в тази удобна кухня, в сравнение с изтънчената церемония, която се извършваше в Грюнвалд, щом тя покани приятели на чай, и с Бертолд, който се взираше безизразно в тях.

— Мислите за нас ли те правят толкова сериозна?

Тя се обърна към него и му подаде неговата чаша.

— Понякога. Знаеш, че приемам всичко това много сериозно.

Той я погледна мрачно.

— Знам. Аз също.

Внезапно му се прииска да й каже нещо, за което не беше говорил преди.

— Ако нещата бяха… по-различни… искам да знаеш това… бих те искал завинаги.

Очите й пронизваха неговите.

— А сега?

Гласът му прозвуча като милувка в топлата стая.

— И сега те искам завинаги — той въздъхна, — но нищо не мога да направя.

— Аз и не очаквам.

Тя седна срещу него с нежна усмивка.

— Щастлива съм така. — После му каза нещо, което по-рано не беше признавала. — Това е най-важната част от живота ми.

Да я има в живота си означаваше всичко за него. През последната година толкова много неща се бяха изменили. Светът около тях се променяше, но той осъзнаваше това много по-силно от нея.

Тя докосна леко ръката му и го извади от размишленията му.

— Разкажи ми сега за книгата. Какво каза твоят издател?

Но щом тя изрече тези думи, в очите му се появи странно изражение.

— Нищо особено.

— Не му ли харесва?

Тя изглеждаше шокирана. Книгата беше великолепна. Самата тя я прочете през студените зимни следобеди, свита на леглото му.

— Какво каза той?

— Нищо. — Очите му станаха сурови. — Не е сигурен, че могат да я издадат.

Значи това е била причината за сянката, която забеляза в очите му щом пристигна веднага след обяда. Защо ли не й е казал по-рано? Но това, да скрива в началото проблемите си от нея, беше обичайно за него. Все искаше да слуша за нея.

— Луди ли са? Ами успехът на последната ти книга?

— Това няма нищо общо.

Той се извърна встрани, после стана и остави чашата си в мивката.

— Долф, не разбирам.

— Аз също, но смятам, че и това ще стане. Нашият любим лидер ще ни покаже много скоро.

— За какво говориш?

Тя впери поглед в гърба му, а после, когато той се извърна — в гнева, който се виждаше в очите му.

— Касандра, имаш ли някаква представа какво става в страната ни?

— Имаш предвид Хитлер?

Той кимна.

— Това ще отмине. Ще стане досаден на хората и ще се провали.

— О, наистина ли? Така ли смяташ? — После продължи с горчивина. — Така ли смята съпругът ти?

Тя се стресна при споменаването на Валмар.

— Не знам. Той не говори много за това. Поне не с мен. Изглежда никой разумен човек не харесва Хитлер, но аз не мисля, че той е толкова опасен, колкото смятат някои хора.

— Каква си глупачка, Касандра!

Никога досега не й беше говорил с този тон. Но внезапно тя забеляза гнева и горчивината, които не беше показвал пред нея преди.

— Знаеш ли защо издателят ми изчаква? Не е защото последната ми книга не се предава, не е и защото не харесва новия ръкопис. Той беше достатъчно глупав да ми даде да разбера колко много му харесва, преди да охладнее. Но заради Партията… — Той я изгледа с болка, която разкъса сърцето й. — Защото съм евреин, Касандра… защото съм евреин. — Накрая гласът му едва се чуваше. — Един евреин не би трябвало да постига успехи, да печели национални награди. В Нова Германия въобще няма да има място за евреи, ако Хитлер успее.

— Но това е лудост?

Лицето й показваше, че не му вярва. Досега не бяха обсъждали този въпрос. Беше й разказал за родителите си, за миналото си, за детството си и пекарната, но никога досега не беше споменавал какво е да си евреин и какво означава това за него. Просто тя беше приела, че е такъв и после забрави за това. А в редките случаи, когато се сещаше, че Долф е евреин, това й беше приятно, изглеждаше й някак интересно и екзотично. Но просто никога не бяха го обсъждали, а и тя рядко мислеше за това. Само фактът, че тази разлика съществува, никога не го напускаше. А и истината за последствията от това ставаше все по-ясна.

Касандра се замисли над извода от това, което той й каза току-що.

— Сигурно нямаш предвид точно това. Не може да е така.

— Нима? Започна да се случва и с други. Аз не съм единственият. И се случва само с евреи. Не приемат новите ни книги, не печатат наши статии, не отговарят на нашите обаждания. Повярвай ми, Касандра, знам го.

— Тогава иди при друг издател.

— Къде? В Англия? Във Франция? Аз съм германец и искам да издават работите ми тук.

— Тогава го направи. Не може всички да са глупаци.

— Не са глупаци. Много по-умни са, отколкото си мислим. Виждат какво се задава и се страхуват.

Касандра впери поглед в него, шокирана от това, което чува. Не може да е толкова лошо, колкото той си мисли. Просто е наранен, че са го отхвърлили. Тя изпусна една дълга въздишка и докосна ръката му.

— Дори и да е истина, това няма да продължи вечно. Може да се отпуснат, след като разберат, че Хитлер няма да причини чак толкова много неприятности, колкото си мислят.

— Кое те кара да смяташ, че няма да го направи?

— Не може. Как ще го направи? Силата все още е в когото трябва. Гръбнакът на тази страна са банките, бизнесът, старите семейства. Те няма да се впечатляват от боклука, който бълва той. Долните класи — може би, но кои са те в края на краищата?

Долф й отговори мрачно:

— Старите семейства, както ти се изрази, може и да не се впечатлят, но ако не надигнат глас против него, ние сме обречени. Ти грешиш в нещо друго. Те вече не са силата в тази страна. Силата е в обикновения човек. Армии, армии и армии от обикновени хора, които сами са безсилни, но са силни като група. Хора, уморени от гръбнака, за които говориш, уморени от висшите класи, старите семейства и банките. Тези хора вярват на всяка дума, която Хитлер проповядва. Вярват, че са си намерили нов бог. И ако се съберат заедно, те ще са истинската сила в тази страна. Ако това се случи, всички ще сме в беда, не само евреите, но и хората като теб.

Тя се ужасяваше само като слушаше думите му. Ако е прав… но не може да е прав… не може.

Усмихна му се й се изправи, за да го погали бавно.

— Да се надяваме, че нещата не са така отчайващи, както ги предсказваш.

Той я целуна нежно и бавно я поведе по стълбите, с ръка около кръста й.

Щеше й се да го пита какво смята да прави с новата си книга, но не искаше да го насилва, за да не съживи и другите му страхове. А и изглеждаше невероятно предразсъдъците на Хитлер срещу евреите и еврейските писатели да имат някакво голямо значение за автор от неговата величина. Все пак той беше Долф Стърн.

 

 

Тази вечер Касандра беше тъжна, докато шофираше обратно към Грюнвалд, премисляйки отново думите на Долф. Погледът в очите му я преследваше, докато влизаше в къщата. Имаше един час за себе си преди вечеря и вместо да отиде при децата, тази вечер тя се скри в стаята си.

Ами ако е прав? Какво може да означава това? Какво щеше да означава за тях? Но докато се отпускаше във ваната с топла вода, реши, че цялата работа вероятно е някаква глупост. Ще издадат книгата. Той ще спечели още една награда. Творците понякога са малко откачени. С усмивка си спомни други моменти от следобеда.

Все още се усмихваше на себе си, когато чу почукване на вратата на спалнята и разсеяно извика на прислужницата да влезе.

— Касандра?

Не беше Ана. От другата стая се чу гласът на съпруга й.

— Валмар? В банята съм.

Беше оставила вратите отворени и се зачуди дали той ще влезе, но когато гласът му я достигна отново, той не беше се приближил и тя продължи да му говори през отворената врата.

— Ще имаш ли нещо против да дойдеш при мен, щом се облечеш?

Гласът му звучеше сериозно и за миг тя усети как сърцето й потръпва от страх. Дали щеше да й се противопостави? Стисна очи и се овладя.

— Искаш ли да влезеш?

— Не, просто почукай на вратата ми преди вечеря.

Звучеше повече притеснен, отколкото ядосан.

— Ще дойда след няколко минути.

— Добре.

Тя чу как вратата се затвори тихо и побърза да привърши банята си. Отне й само няколко минути да си сложи грима и да прекара гребена през косите си. За вечеря облече обикновен гълъбовосив костюм с бяла копринена риза, която се завързваше на врата на вратовръзка. Обувките й бяха от сива чортова кожа, чорапите й имаха същият приглушен нюанс. Бързо плъзна на врата си наниз черни перли, любимият накит на майка й. Сложи подходящи обици.

Изглеждаше скромна и сериозна, когато се огледа, преди да тръгне по коридора. Единствените цветни петна бяха косите й и очите й, в наситен, пастелносин цвят.

Когато стигна до вратата на съпруга си, тя почука леко и след миг чу гласа му от другата страна.

— Влез.

Тя пристъпи през прага, като усещаше шумолящата коприна около краката си.

Валмар седеше в един от удобните столове от кафява кожа в кабинета си и бързо остави доклада, който четеше при влизането й.

— Изглеждаш чудесно, Касандра.

— Благодаря.

Тя изучаваше очите му и забеляза истината и болката. Искаше й се да го докосне, да го запита, да му предложи утеха. Но докато го наблюдаваше, видя, че не може да го достигне. Внезапно усети, че се взира в него през някаква пропаст.

Валмар беше този, който отмести пръв погледа си.

— Заповядай, седни.

Тя седна, а той я наблюдаваше.

— Шери?

Тя поклати глава. По очите му позна, че той знае. Извърна лицето си встрани, като се преструваше, че се любува на огъня. Нямаше какво да му каже. Ще трябва да преживее обвиненията и накрая ще стигнат до някакво разрешение. Какво би направила? Кой мъж би изоставила? Обичаше и се нуждаеше от двамата.

— Касандра…

Тя продължи да гледа огъня, но най-накрая обърна очи към него.

— Да. — Гласът й беше дрезгав.

— Има нещо, което искам да ти кажа. То е… — Изглеждаше съкрушен, но и двамата знаеха, че вече няма връщане назад. — … то е изключително болезнено за обсъждане и съм сигурен, че и за теб е така.

Сърцето й така ужасно бумтеше в ушите й, че тя едва чуваше. Животът й приключваше. Това беше началото на края.

— Но трябва да говоря с теб. Заради твоята безопасност. А може би и нашата.

— Моята безопасност? — прошепна тя и го загледа объркана.

— Просто ме изслушай.

Той въздъхна и се отпусна назад в креслото, сякаш всичко това му беше дошло прекалено много. Когато го погледна, тя видя и проблясък от сдържаните сълзи в очите му.

— Знам… Наясно съм, че през последните няколко месеца… ти си в доста… трудно положение.

Касандра притвори очи и се заслуша в звука на гласа му.

— Искам да знаеш, че аз… аз наистина разбирам и изпитвам съчувствие.

Огромните тъжни очи се отвориха отново.

— О, Валмар… — Сълзите бавно започнаха да се стичат по лицето й. — Не искам… Не мога…

— Чакай. Изслушай ме. — Прозвуча така, сякаш й беше баща. После въздъхна и продължи. — Това, което ще ти кажа, е ужасно важно. И тъй като може да се каже, че нещата излязоха наяве, аз искам също да знаеш, че те обичам. Не искам да те загубя, каквото и да си мислиш сега за мен.

Касандра поклати глава, извади дантелена кърпичка от джоба си и издуха носа си разплакана.

— Аз те уважавам, Валмар. И също те обичам.

Това беше истина. Действително го обичаше и болката му я смазваше.

— Тогава изслушай това, което имам да ти кажа. Ще трябва да престанеш да се виждаш с… твоя приятел.

Касандра го гледаше, онемяла от страх.

— И не по причините, за които ти си мислиш. Аз съм двадесет и девет години по-възрастен от теб и, скъпа, не съм глупак. Тези неща се случват понякога и въпреки че са много болезнени за хората, замесени в тях, човек може да преживее изпитанието, ако успее да се справи с положението. Но не за това ти говоря сега. Става дума за нещо съвсем различно. Казвам ти, че трябва да престанеш да се срещаш с… Долф, по причини, които нямат нищо общо с мен и с нашия брак. — Произнасянето на името на другия мъж сякаш му причини ужасна болка. — Всъщност, дори и да не беше омъжена, дори никога да не си била, ти не можеш да си позволиш да продължаваш тази връзка.

— Какво искаш да кажеш? — скочи тя ядосана, а благодарността за добротата му изчезна мигновено. — Защо? Защото е писател? Да не мислиш, че е някакъв бохем? За бога, Валмар! Той е много почтен, прекрасен човек.

Когато Касандра погледна Валмар в очите, тя все още не беше усетила колко е абсурдно да защитава любовника си пред своя съпруг.

Той отново въздъхна и се облегна назад.

— Надявам се, че не ме смяташ за толкова дребнав, че да изключвам писателите и хората на изкуството от списъка на тези, с които се сприятелявам. Това никога не ми е било присъщо, Касандра. Ще е добре, ако си го припомниш. Сега говоря за нещо съвсем различно. Казвам ти — той се наклони напред и й заговори с жар, — че не можеш да си позволиш да познаваш този мъж, да бъдеш с него и да те виждат в дома му, не защото е писател, а защото е евреин. Неприятно ми е да ти го кажа, защото смятам, че това, което става в тази страна, е отвратително, но факт е, че то става, а ти си моя съпруга и майка на децата ми и аз няма да позволя да те убият или да отидеш в затвора! Разбираш ли това, по дяволите? Разбираш ли колко е важно?

Касандра го гледаше невярващо. Сякаш продължаваше кошмарът, започнал с думите на Долф този следобед.

— Искаш да ми кажеш, че те ще го убият?

— Не знам какво ще направят. Истината е, че вече не знам какво да мисля. Но ако водим скромен живот и стоим далече от това, което се случва, ние сме в безопасност, ти си в безопасност, Ариана и Герхард също. Но този мъж не е. Касандра, моля те… — Той грабна ръката й. — Ако нещо се случи с него, не искам и ти да си част от това. Ако положението беше различно, ако времената бяха други, тогава щях да страдам заради това, което правиш, но щях да си затварям очите. Но сега не мога. Трябва да те спра. Ти сама трябва да се спреш.

— Ами той?

Беше прекалено изплашена, за да плаче. Важността на казаното от него прочисти мислите й.

Валмар поклати глава.

— Не можем с нищо да му помогнем. Ако нещата вървят така, най-разумно ще е да напусне Германия. — Валмар погледна Касандра. — Кажи му го.

Касандра остана загледана в огъня, несигурна какво да каже. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че няма да изостави Долф. Нито сега, нито по-късно, никога.

Очите й откриха неговите и въпреки гнева, в тях имаше и някаква нежност към него. Тя се приближи и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, че беше толкова прям.

Не беше я обвинил, че е крила истината. Просто се притесняваше за безопасността й, а може би дори и за тази на приятеля й. Какъв изключителен човек е! За миг любовта й към него затрептя както не беше се случвало от години. Тя го погледна и сложи ръка на рамото му.

— Толкова ли е лошо?

Той кимна.

— Вероятно е дори и по-лошо. Просто все още не го знаем.

След миг продължи:

— Но ще узнаем.

— Трудно ми е да повярвам, че нещата може някога да излязат дотолкова от контрол.

Той я изгледа настоятелно, когато тя се изправи, за да излезе от стаята.

— Ще направиш ли това, което те помолих, Касандра?

Искаше й се да му обещае, да го увери, че ще го направи, но нещо между тях се беше изменило. Той знаеше истината и така беше по-добре. Вече не трябваше да го лъже.

— Не знам.

— Нямаш избор. — В гласа му имаше гняв. — Касандра, забранявам ти…

Но тя тихо беше излязла от стаята.