Даниел Стийл
Пръстенът (8)

Глава първа

— Ариана?

Той я чакаше най-долу на стълбите. Щяха да закъснеят, ако тя не побърза.

Етажът с детските стаи беше над неговия. Сега те бяха преобразени, за да бъдат по-подходящи за тийнейджъри. От време на време си мислеше да премести децата долу, за да са по-близо до него, но те си бяха свикнали с етажа, а и той никога не събра сили да отвори отново стаите на съпругата си. От седем години вратите на апартамента на Касандра стояха затворени.

Часовникът отброи половин час и сякаш по даден знак, светлина нахлу в горния коридор. Той вдигна очи. Тя стоеше там, видение в бял органдин, с няколко миниатюрни бели рози, пръснати в златистите й коси. Дългата й шия имаше цвета на слонова кост над белоснежната рокля, а лицето й приличаше на безупречно изработена камея. Когато го погледна, сините й очи заблестяха. Тя слизаше бавно по стълбите, а Герхард се ухили от горе, надничайки от вратата на старата им стая за игра. Той развали магията на мига, като извика на баща си, който чакаше зашеметен долу.

— Добре изглежда, нали? И то за момиче.

Ариана и баща й се засмяха. Валмар кимна и отправи към сина си уморена усмивка.

— Бих казал, че изглежда забележително за момиче.

Тази пролет Валмар навърши шестдесет и пет. А времената не бяха леки за мъж на неговите години, нито за когото и да било. Почти от три години страната воюваше. Не че това промени начина им на живот. Берлин все още беше оживен от красота и вълнения, почти трескав, с непрестанните празненства, театри, опери и безкрайните нови забавления, които му се струваха уморителни за човек на неговата възраст. В добавка имаше и допълнителното напрежение да поддържа постоянно ред в семейството си, да ръководи банката, да се пази от неприятности и да държи децата си настрани от отровата, която вече течеше свободно във вените на страната. Не, не му беше леко. Но успя да се справи с всичко. Тилден банк все още беше стабилна, отношенията му с Райха бяха добри, начинът му на живот беше осигурен. Поради значимостта му като банкер, никой нямаше да притеснява него или децата му, щом продължава да е полезен за Партията.

Когато Ариана и Герхард достигнаха възрастта, на която се очакваше да вземат участие в младежки групи, беше обяснено, че Герхард има проблеми с учението, има наченки на астма и е ужасно срамежлив с деца на неговата възраст. Откакто майка му почина… разбирате, нали… А Ариана… въобще не сме сигурни, че тя ще успее да се справи с шока.

Благородник, вдовец, с аристократично потекло, две малки деца и банка. Човек не се нуждаеше от нищо повече, за да оцелее в Германия, освен от търпението да издържи, от мъдростта да остане незабелязан и охотно да остане сляп и ням.

Той все още си спомняше ужаса на Ариана, когато един ден, три години след смъртта на майка си, тя отиде да види нейния кожухар. Когато беше малко момиче, Ротман винаги й даваше горещ шоколад и сладкиши, а понякога и малки опашчици от норка. Но тогава тя откри вместо него дузина мъже с ленти на ръцете, застанали на стража пред магазина. Там беше тъмно и празно, всичко беше разкъсано, стъклата — разбити, огромният и луксозен търговски център — пуст, а на прозорците една-единствена дума — евреин.

Ариана беше тичала разплакана до банката на баща си, а той затвори вратата и й каза твърдо:

— Не трябва да казваш на никого, Ариана! На никого! Не трябва да го обсъждаш или да задаваш въпроси. Не казвай на никого какво си видяла!

Тя го изгледа объркана.

— Но и други хора го видяха. Войниците, те всички стояха отвън, с оръжие, а прозорецът… татко… сигурна съм — видях кръв!

— Не си видяла нищо, Ариана. Никога не си била там.

— Но…

— Тихо! Обядвала си днес с мен в Тийргарден, а после сме се върнали в банката. Поседели сме тук, изпила си чаша горещ шоколад и шофьорът те е закарал вкъщи. Достатъчно ясно ли ти е?

Никога преди не беше го виждала такъв и не можеше да го разбере. Възможно ли е баща й да е изплашен? Те не можеха да го пипнат. Той беше важен банкер. Освен това, татко не беше евреин. Но къде ли са отвели Ротман? И какво ще стане с магазина му?

— Разбра ли ме, Ариана? — повиши глас баща й почти ядосано, но тя усети, че не се гневи на нея.

— Разбрах. — После проговори с тих глас, който прониза тишината. — Но защо?

Валмар фон Готард въздъхна и се отпусна в стола си.

Офисът му беше просторен и внушителен, с огромно бюро и Ариана, седнала срещу него, изглеждаше съвсем мъничка, въпреки че беше на дванадесет.

Какво да й отговори? Как да й обясни?

Година след този случай дойде най-лошото. През септември започна войната. Оттогава той следваше курса си внимателно, но беше убеден, че си е платил за всичко. Децата бяха защитени и в безопасност. Герхард беше вече на дванадесет и половина, а Ариана — точно на шестнадесет. За тях много малко неща се бяха променили. Въпреки че децата подозираха, че той мрази Хитлер, те никога не го обсъждаха дори и един с друг. Беше опасно човек да признае, че мрази Хитлер. Всички го знаеха.

Все още живееха в къщата в Грюнвалд, ходеха в същите училища и на същата църква, но рядко посещаваха домовете на други хора. Валмар държеше здраво юздите им, за тяхно добро, както внимателно им обясни и това им се струваше разумно. Все пак страната беше във война. Навсякъде имаше униформи, смеещи се войници и хубави момичета, а понякога нощем чуваха музика, когато съседите им даваха големи празненства за офицерите и приятелите си. В Берлин беше настъпило време на веселие извън всякаква мярка. Но децата знаеха, че има и болка, много от бащите на приятелите им бяха на война. Някои от тях вече бяха загубили бащи и братя във войната. За Ариана и Герхард беше облекчение, че техният баща е прекалено стар, въпреки че другите деца ги дразнеха за това. Вече бяха загубили майка си, не биха понесли да загубят и него.

— Но ти не си прекалено стар за празненства — каза му Ариана с жална усмивка.

Сега започваше шестнадесетата си година и отчаяно желаеше да отиде на първия си бал. Беше достатъчно голяма, за да помни, че когато майка й беше жива, родителите й излизаха често. През седемте години, след като тя си отиде, Валмар прекарваше всеки миг или в банката си, или вкъщи в стаите си, или в игра на карти с тях. Животът с балове и тържества беше приключил, когато Касандра отне живота си. Но децата знаеха много малко за майка си, Валмар никога не сподели болезнената истина за това защо и как е починала.

— Е, татко? Може ли? Моля те!

Тя го гледаше с такава молба, че Валмар се усмихна.

— Бал? Сега? През войната?

— О, татко, всички ходят на празненства. Дори и тук, в Грюнвалд стоят по цяла нощ.

Така беше. Дори и в техния сериозен жилищен район въртележката продължаваше редовно до малките часове.

— Не си ли още малка за това?

— Едва ли — изгледа го тя, вирнала нос. Приличаше много повече на неговата майка, отколкото на своята. — Аз съм на шестнадесет.

Най-накрая, с помощта на брат си. Ариана надделя и сега стоеше там като принцеса от приказките, облечена в бялата рокля от органдин, която сръчните пръсти на фройлайн Хедвиг бяха изработили.

— Изглеждаш прекрасно, мила…

Тя му се усмихна по детски, възхитена от бялата вратовръзка и фрака.

— И ти също.

Герхард все още ги наблюдаваше и те го чуха, че се смее нагоре по стълбите.

— Мисля, че и двамата изглеждате глупаво.

Но и той също се гордееше с тях.

— Отивай в леглото, чудовище — викна тя весело през рамо, докато слизаше по последните стълби.

Старата им кола беше заменена точно преди войната от ролс в черно и сиво. Сега той ги чакаше на пътеката, а възрастният шофьор стоеше до вратата.

Ариана имаше леко наметало около раменете си, а когато влизаше в колата, роклята се понесе около нея.

Празненството се провеждаше в Операта и всичките й светлини бяха запалени, когато семейство фон Готард пристигнаха. Широкият булевард изглеждаше красив, както винаги. Унтер ден Линден не беше се променил от атаките на войната.

Валмар погледна гордо дъщеря си, която седеше до него в ролса като принцеса от приказките.

— Развълнувана ли си?

Тя кимна щастливо.

— Много.

Беше очарована от приближаването на първия си бал. Всичко надмина очакванията й. Стъпалата, водещи в Операта, бяха постлани с червен килим, главната зала с чудния таван блестеше, заляна от светлина. А навсякъде около тях имаше жени във вечерни рокли и диаманти, докато мъжете носеха униформи или бели вратовръзки и фракове. Според Валмар единственото петно върху вечерта остави висящият голям черен флаг с черно-бялата емблема на Райха.

От главната зала се носеше тиха музика, а около тях кръжаха и се въртяха безкрайно много тела, украсени, замаяни, отрупани със скъпоценности. Очите на Ариана изглеждаха като два огромни аквамарина върху финото лице с цвят на слонова кост, устните й — като изящно гравиран рубин.

Тя танцува първия танц с баща си, а после той побърза да я отведе настрани при групичка свои приятели. Няколко познати банкери бяха насядали около една маса, близо до дансинга.

Тя си бъбри щастливо с тях двайсетина минути и тогава Валмар усети, че близо до тях стои висок, млад човек. Той наблюдаваше Ариана с интерес, докато разговаряше тихо с приятел. Валмар отмести поглед от войника и покани дъщеря си отново да танцува с него. Не беше съвсем честно да постъпва така, но той имаше чувството, че трябва да отлага неизбежното колкото е възможно по-дълго. Когато я доведе тук, той знаеше, че тя ще танцува и с други мъже. И все пак униформите… униформите… беше неизбежно… можеше единствено да се моли, че ще я сметнат за прекалено млада, за да има някакво привличане.

Но Валмар знаеше, че както се въртяха бавно по дансинга, Ариана би хванала окото на всеки мъж. Изглеждаше млада, свежа и прекрасна, и нещо повече — Ариана имаше излъчване, една тиха сила, която привличаше всеки, надникнал в тези дълбоки сини очи. Сякаш тя притежаваше ключа към някаква тайна. Беше видял как реагират собствените му приятели. Това качество хипнотизираше повечето мъже. Отразяваше се в спокойното лице, нежните очи и внезапната усмивка като слънчева светлина, докоснала водите на езеро. В Ариана имаше нещо, което притегляше хората, някаква магия и независимо от младостта й, дух, за който ти се иска да знаеш повече.

Тя беше много по-дребна от брат си и с много по-фини кости. Върхът на главата й едва достигаше рамото на баща й и докато танцуваха, тя сякаш летеше.

Чак когато се върнаха на масата си, младият офицер се приближи. Без да продума, Валмар се стегна. Защо не беше някой от другите? Някой без униформа — някой мъж, а не Райхът. За него те бяха точно това — униформи, а не хора. Бяха просто глутница лакоми, самовлюбени мръсници и в унисон с това, което поддържаха и заплашваха, те бяха убили съпругата му.

— Хер фон Готард?

Валмар кимна рязко и ръката на младия мъж веднага направи познатия знак.

— Heil Hitler!

Валмар отново кимна, този път със замръзнала усмивка.

— Предполагам, че това е вашата дъщеря?

На Валмар му се искаше да го удари, но вместо това отговори кратко, поглеждайки Ариана, а след това натрапника.

— Да. Малко млада е за тук, но аз й разреших, стига да остане с мен.

Ариана изглеждаше шокирана от думите му, но не възрази. Младият мъж кимна с разбиране, а после погледна към приказната принцеса с вълнуваща усмивка. Той имаше идеални, снежнобели зъби, подчертани от красиво оформени устни и хубава усмивка. Очите му бяха сини като на Ариана, но нейната коса беше светлоруса, а неговата — гарвановочерна. Той беше висок и елегантен, с широки рамене, тесни бедра и дълги крака, които се подчертаваха от униформата и излъсканите ботуши.

Този път младият офицер се поклони пред бащата на Ариана така, както се правеше по времето преди вдигнатите ръце, удари токове и се изправи отново.

— Вернер фон Клауб, хер фон Готард. — После отправи отново сияйна усмивка към Ариана. — Аз виждам, че мис Готард действително е една много млада дама, но ще бъда поласкан, ако ми я поверите само за един танц.

Валмар се поколеба. Познаваше семейството на момчето и ако му откаже, това щеше да бъде незачитане едновременно на името и униформата, която носи. А Ариана изглеждаше толкова обнадеждена и сладка. Как би могъл да откаже? Не можеше да се бори с униформите, щом бяха завладели техния свят.

— Не мога да се противопоставя на това, нали?

Той погледна с обич дъщеря си, а гласът му беше изпълнен с нежност и съжаление.

— Може ли, татко?

Очите й бяха толкова огромни, изпълнени с надежда, сини и блестящи.

— Може.

Фон Клауб се поклони отново, този път пред Ариана, и я отведе. Танцуваха бавно като Красивия принц и Пепеляшка, така, сякаш бяха направени, за да танцуват заедно. Удоволствие е да ги гледа човек, беше казал един от мъжете до Валмар. Вероятно, но не и за Валмар. Той разбра, че в живота му навлиза нова заплаха. И по-важното, в живота на Ариана. Колкото по-голяма ставаше, толкова повече се разхубавяваше, а той не можеше да я държи вечно вкъщи като затворник. Най-накрая щеше да я загуби и вероятно заради един от тях. Докато ги гледаше как танцуват, той си мислеше колко странно е това. В друг живот, в друга ера, фон Клауб щеше да бъде добре дошъл в дома му и в живота на дъщеря му, но сега униформата променяше всичко за Валмар. Униформата и това, което олицетворяваше. То беше повече, отколкото той можеше да понесе.

Когато танцът свърши, Ариана погледна баща си с въпрос в очите и той се канеше да поклати глава и да й откаже, но осъзна, че не може да й причини това. Така че отново кимна. И още веднъж след това. После много разумно младият офицер я върна при баща й, поклони се отново и пожела лека нощ на Ариана. Но нещо в начина, по който й се усмихваше, подсказа на баща й, че не виждат за последен път Вернер фон Клауб.

— На колко години е той, Ариана? Каза ли ти?

— Двадесет и четири. — Тя погледна баща си право в очите с лека усмивка. — Много е мил. Харесва ли ти?

— Въпросът е дали на теб ти харесва?

Тя повдигна небрежно рамене и за пръв път тази вечер баща й се разсмя.

— Значи се започва, така ли? Мила, ти ще разбиеш поне хиляда сърца.

Надяваше се само между тях да не е и неговото. Толкова внимателно я беше пазил от отровата, че ако тя измамеше очакванията му, това би го убило.

Но през следващите няколко години тя с нищо не показа, че се кани да предаде него или принципите му. Вернер фон Клауб действително ги посети, но само един-два пъти. Смяташе, че е точно толкова страхотна, колкото и първата вечер, но също е и много малка и доста срамежлива. Не беше така забавна, както другите жени, жертви на униформата му през последните три години. Ариана не беше готова, а Вернер фон Клауб не беше достатъчно заинтригуван, за да чака.

Баща й си отдъхна, когато посещенията престанаха, а тя не изглеждаше особено опечалена от загубата. Беше щастлива от живота у дома с баща си и с брат си, а в училище имаше множество приятели на нейната възраст. Целенасочената борба на Валмар да я опази я беше оставила донякъде незряла за годините й. Но заедно с тази невинност тя беше придобила и мъдрост от загубата и болката. Колкото и далечна да беше Касандра и колкото и добре прикрита да беше истината за загубата й, Ариана остана белязана от това. Поради отсъствието на майка, към която да се обърне, в очите на малката красавица се появи отблясък от скрита тъга. Но това си беше нейна лична болка, прозорец към нещо, което липсваше вътре в нея. Причината не беше в това, че е била принудена да изтърпи последиците от войната. Въпреки значително увеличените бомбардировки над Берлин от хиляда деветстотин четиридесет и трета и времето, прекарано в избата с Герхард, баща й и слугите по време на въздушните атаки, Ариана нямаше истински контакт с болката на войната, докато не стана на осемнадесет през пролетта на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.

През цялата пролет съюзниците увеличаваха усилията си. В последно време Хитлер издаваше нови укази, потвърждаващи намеренията му за тотална война.

Ариана се беше върнала от училище и откри, че баща й се е затворил в главния салон с приятел, според Бертолд, който вече беше доста остарял, а и пооглушал.

— Каза ли кой? — усмихна му се Ариана.

Бертолд беше сред най-ранните й спомени. Винаги беше тук.

— Да, мис.

Той й се усмихна благо. Каменното му лице омекваше единствено заради нея. Кимна, сякаш беше я разбрал, но тя веднага усети, че не е. Знаеше недостатъка му и заговори по-високо, за разлика от брат си, който често го дразнеше открито, че е глух. Но от Герхард Бертолд би приел всичко. Герхард беше неговият любимец.

— Казах, спомена ли баща ми кой е на посещение?

— А… не, мис. Не е. Фрау Клемер ги въведе. Аз бях за момент долу, за да помогна на мистър Герхард за химическите му уреди.

— О, Господи, само това не…

— Да?

— Няма значение, Бертолд. Благодаря.

Ариана премина леко през просторната зала. Къщата и множеството прислужници също бяха нещо постоянно в нейния живот. Не можеше да си представи, че ще живее на друго място. На път за стаята си тя се размина с Фрау Клемер на горния етаж. Те двете бяха обсъждали тази сутрин една тайна, свързана със стаите на майка й. Вече бяха изминали девет години, а Ариана щеше да навърши осемнадесет. Дразнеше се, че дели горния етаж с Герхард, който беше много шумен, а разните му химически смески избухваха постоянно, докато той се опитваше да направи малки бомби. А тя и баща й вече бяха решили, че ще отложи следването си за след края на войната. Така че щом свърши училище след два месеца, щеше да е по-заета из къщата. Беше планирала да върши доброволна работа. Вече работеше в една болница по два дни в седмицата. Но й изглеждаше някак по-подходящо след завършване на гимназията да си създаде положение в къщата. Страшно й харесваше идеята да се премести в стаите на майка си… стига само да накара баща си да се съгласи.

— Попита ли го вече? — прошепна заговорнически Фрау Клемер, но Ариана поклати глава.

— Още не. Довечера. Ако успея да се отърва от Герхард след вечерята. — Тя въздъхна и завъртя очи. — Такава напаст е.

Тъкмо беше навършил петнайсет.

— Мисля, че ако дадеш време на баща си да го обмисли, той вероятно ще се съгласи. Ще му хареса да си по-близо до него. За да те види, трябва да изкачва всички тези стълби до третия етаж и това го изтощава.

Доводът беше разумен, но Ариана не беше сигурна, че точно той би го спечелил. На шестдесет и осем, старият не обичаше да му се напомня за възрастта.

— Ще измисля нещо. Исках сега да разговаряме, но при него има някой. Знаеш ли кой е? Бертолд каза, че ти си го посрещнала.

— Така е. — Изглеждаше малко притеснена. — Беше хер Томас. И съвсем не изглеждаше добре.

Но кой ли изглеждаше добре тези дни? Дори и баща й имаше изтощен вид, когато се връщаше от банката вкъщи. Райхът изискваше от германските банкери да изнамират все повече фондове, които те не притежаваха.

Когато Фрау Клемер си тръгна, Ариана се замисли за миг дали да се върне долу и да влезе при баща си или не. Искаше й се да се вмъкне отново в стаите на майка си, да се порадва на красивата спалня и да провери дали будоарът е достатъчно голям, за да побере бюрото й. Но това можеше да стане по-късно. Предпочете да види за малко приятеля на баща си.

Хер Томас беше около тридесет години по-млад от баща й, но въпреки възрастовата разлика между тях, баща й изпитваше голяма привързаност към този любезен мъж. Той беше работил четири години за баща й, после реши да навлезе в правото. По време на следването си се ожени за своя състудентка и за четири години те имаха три деца. Сега най-малкото дете беше на три години, но той не го бе виждал откакто навърши четири месеца. Съпругата му беше еврейка. И тя, и децата бяха отвлечени от него. През първите две години на войната Макс беше успял да отклони нацистите. Но накрая вече не можеше да отлага неизбежното. Сара и децата трябваше да заминат, но през хиляда деветстотин четиридесет и първа, преди три години, ги отвлякоха. Шокът от загубата им почти го съсипа, а сега, когато посети бащата на Ариана, той изглеждаше петнайсет години по-възрастен от своите тридесет и седем. Беше се борил отчаяно да ги открие, а през последната година Ариана знаеше, че е изоставил всяка надежда.

Тя почука леко на двойната врата, но чу само тихи звуци от разговора вътре. Канеше се да се обърне и да си върви, когато чу, че баща й извика. Отвори бавно вратата и надникна вътре, леко усмихната.

— Татко? Може ли да вляза?

Това, което видя обаче, я стресна и тя не знаеше дали да затвори вратата и да си върви, или да остане. Максимилиан Томас седеше с гръб към нея, раменете му потръпваха, а ръцете скриваха лицето му. Ариана гледаше баща си в очакване да я отпрати, но за нейна изненада, той й посочи да остане. Не знаеше какво да прави. Толкова малко можеше да се каже. Вероятно дъщеря му щеше да предложи на Макс по-голяма утеха от тази, на която беше способен той. Това беше първото признание на Валмар, че Ариана вече не е дете. Ако в коридора беше Герхард, той щеше да го отпрати горе само с едно бързо махване с ръка. Но Ариана не беше вече само едно момиче, тя притежаваше нежността на жена. Затова я извика и когато тя приближи, Макс свали ръцете си. Тогава тя видя израза му на пълно отчаяние.

— Макс… какво се е случило?

Тя коленичи до него и без да се замисля, протегна ръце. Също толкова естествено, той се приближи към нея и зарида, докато се прегръщаха. Дълго време той не продума, после изтри сълзите си и бавно се отдръпна.

— Благодаря ти. Съжалявам, че…

— Разбираме те…

Валмар се приближи до дългата старинна маса, където лежеше голям сребърен поднос, на който стояха няколко бутилки коняк и остатъкът от запаса му от шотландско уиски. Без да попита Макс за предпочитанията му, той наля чаша бренди и мълчаливо му подаде питието. Макс го пое, отпи бавно и изтри очите си, в които все още напираха сълзи.

— Заради Сара ли е? — наложи се да попита Ариана.

Дали има новини? Толкова отдавна търсеше безуспешно информация от нацистите.

В отговор очите му потърсиха нейните и там беше всичко, научено през този ден, с целия си ужас. Най-лошите му страхове се бяха потвърдили.

— Всички те са… — Трудно му беше да произнесе думите — … мъртви. — Пое си дъх дълбоко и накъсано и остави брендито. — И четиримата… Сара… и момчетата…

— Господи!…

Ариана го погледна измъчено. Искаше й се да го попита защо, но всички те знаеха защо. Защото бяха евреи… евреи… евреи.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Казаха ми, че трябва да бъда благодарен, че сега мога да започна на чисто с жена като мен. О, боже… о, боже… дечицата ми… Ариана.

Той отново се пресегна към нея, без да се замисли и тя го притисна здраво, но този път и по нейното лице се стичаха сълзи.

Валмар знаеше, че трябва да накара Макс да се замисли и да отпътува веднага. Не можеше да остане повече в Берлин.

— Макс, слушай! Трябва да размислиш сега. Какво ще правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш ли да останеш тук? Сега? Сега, когато знаеш?

— Не знам… не знам… Исках да тръгна преди години. През тридесет и осма казах на Сара, но тя не искаше… сестрите й, майка й… — И на двама им това беше познато. — После останах, защото трябваше да я намеря. Мислех си, че ако знам къде е, ще мога да се спазаря с тях, бих могъл… о, боже, би трябвало да зная…

— Това нямаше да промени нищо, нали? — погледна Валмар приятеля си, споделяйки болката му. — Но сега знаеш истината. И ако останеш, те ще те измъчват. Ще те наблюдават какво правиш, къде ходиш и с кого. От години са те подозирали заради Сара и сега наистина трябва да заминеш.

Макс Томас поклати глава. Валмар много добре знаеше какво говори. Два пъти адвокатската кантора на Томас беше съсипвана с надписи Еврейски любовник, надраскани по всички мебели и стени. Но той беше останал. Трябваше. За да открие жена си.

— Предполагам, че все още не съм усетил, че всичко свърши, че… че тя… че вече няма кого да търся. — Той се облегна назад в стола си, очите му бяха изпълнени с ужасяващо презрение. — Но къде да отида?

— Където и да е. Швейцария, ако успееш да стигнеш до там. После може и в Съединените щати. Но се махни от Германия, Макс. Тя ще те погуби, ако останеш… Както беше погубила Касандра… а преди нея Долф. Споменът за това се завърна отново, когато погледна лицето на по-младия мъж.

Макс поклати глава.

— Не мога да замина.

— Защо? — ядоса се внезапно Валмар. — Защото си голям патриот? Защото обичаш милата си страна? Мили боже, човече, за какво трябва да стоиш тук? Махай се, по дяволите!

Ариана ги наблюдаваше изплашена. Не беше виждала баща си такъв по-рано.

— Макс, може би татко е прав. Може би по-късно ще имаш възможност да се завърнеш.

Но Валмар се изправи ядосан.

— Ако си умен, няма да поискаш да го направиш. Започни нов живот някъде. Където и да е, Макс, където и да е, преди всичко около теб да се е срутило.

Макс Томас изгледа Валмар тъжно.

— Вече е.

Валмар въздъхна тежко и се отпусна в стола си, без да сваля очи от приятеля си.

— Да, знам, разбирам те. Но, Макс, ти все още имаш своя живот. Вече си загубил Сара и децата. — Гласът му беше мек, но Макс изтри нови сълзи от очите си. — Заради тях и заради себе си си длъжен да оцелееш. Защо да прибавяш още една трагедия, още една загуба?

Ако беше успял да каже това на Касандра… Ако тя беше успяла да го разбере.

— Как да замина?

Макс се вгледа в него замислен, но без да е разбрал все още напълно какво означава да напусне къщата си, наследството си, страната, в която са се родили синовете и мечтите му.

— Не знам. Можем да го обмислим. Предполагам, че при този хаос в последно време можеш просто да изчезнеш. Всъщност — замисли се Валмар, — ако го направиш сега, веднага, те може да си помислят, че си полудял от новината. Може да си изчезнал, да си се самоубил, може да си направил всичко. Няма да заподозрат веднага. Може би по-късно.

— Какво означава това? Че тази вечер напускам къщата ви и се отправям към границата? С какво? С куфарчето ми, палтото и златния часовник от дядо ми?

Часовникът, за който говореше, лежеше, както винаги, в джоба на жилетката му.

Валмар все още мислеше. Той кимна спокойно.

— Може би.

— Сериозно ли говориш?

Ариана ги наблюдаваше, шокирана от чутото. Значи това се случваше? Убиваха жени и деца, принуждаваха хората да бягат пеша през границата посред нощ? Това я изпълни с непознат досега страх. Финото лице от слонова кост изглеждаше по-бледо от когато и да било.

Валмар погледна Макс. Имаше план.

— Да. Съвсем сериозен съм. Смятам, че трябва да тръгнеш сега.

— Тази вечер?

— Може би не трябва да тръгваш тази вечер, но възможно най-скоро, докато отпечатат вестниците. Но все пак смятам, че трябва да изчезнеш тази вечер. — Той отпи глътка коняк. — Ти как смяташ?

Макс слушаше внимателно думите на Валмар и разбираше, че в това, което казва по-възрастният мъж, има голяма доза истина. Каква причина има да остава в страна, която е разрушила всичко скъпо за него?

Той кимна, без да продума. Помълча още миг и каза:

— Прав си. Ще замина. Не знам къде и как.

Не отместваше очи от очите на Валмар, но по-възрастният мъж погледна дъщеря си. Това беше превратна точка в живота и на тримата.

— Ариана, искаш ли да излезеш сега?

За момент никой в стаята не помръдна, после тя погледна въпросително баща си.

— А ти искаш ли да го направя, татко?

Тя имаше желание да остане тук, с него и Макс.

— Можеш да останеш, ако искаш. Стига да разбираш колко важно е това да се запази в тайна. Не трябва да го обсъждаш с никого. С никого. Нито с Герхард, нито с прислугата. С никого. Дори и с мен. Каквото и да се случи, ще се случи в мълчание. А когато приключи, то никога няма да се е случвало. Ясно ли ти е?

Тя кимна и той се запита що за лудост извършва, като въвлича и дъщеря си в това. Но те всички бяха замесени. Скоро можеше да им се случи и на тях. Време беше да узнае. Беше го обмислял от известно време. Тя трябваше да разбере колко отчайващо е положението.

— Разбираш ли ме, Ариана?

— Идеално, татко.

— Добре.

Затвори очи за миг, после се обърна към Макс.

— Тази вечер ще си тръгнеш оттук през главния вход и ще изглеждаш още по-измъчен, отколкото когато дойде. Ще изчезнеш много просто. Върви към езерото. По-късно се върни. Аз сам ще ти отворя, когато се стъмни. Ще останеш тук ден-два. После тръгваш. Тихо. Към границата. В Швейцария. И тогава, приятелю, заминаваш завинаги. Към новия живот.

— И как би трябвало да финансирам всичко това? Можеш ли да изтеглиш парите ми от банката?

Макс изглеждаше притеснен и Валмар поклати глава.

— Не се грижи за това. Сега трябва само да гледаш да се върнеш тук довечера. И след това да стигнеш до границата. Остави на мен да се погрижа за парите и книжата.

Макс беше изненадан и впечатлен от стария си приятел.

— Познаваш ли някой, който може да свърши такова нещо?

— Да. Проучих тези неща преди шест месеца, в случай… че някога се появи необходимост.

Ариана беше изумена, но си замълча. Тя нямаше представа, че баща й е мислил за такива неща.

— Разбрахме ли се тогава?

Макс кимна.

— Ще останеш ли за вечеря? След това ще можеш да си тръгнеш съвсем явно.

— Добре. Но къде ще ме криеш?

Валмар помълча за миг. Той също се чудеше, но Ариана имаше готов отговор.

— В стаите на майка.

Валмар й хвърли един поглед, пълен с несъгласие, а Макс наблюдаваше мълчаливата борба в очите им.

— Татко, това е единственото място, до което никой не се приближава.

Като се изключи това, че тя и Фрау Клемер бяха там предния ден. Точно това я подсети толкова бързо за въпросните стаи. Обикновено семейството и прислугата се правеха, че стаите на Касандра вече не са част от дома на фон Готард.

— Татко. Така е. Там ще бъде в безопасност. А аз ще поразчистя, след като той замине. Никой няма да разбере.

Валмар не продума един безкраен миг. Последния път, когато беше в този апартамент, жена му лежеше мъртва във вана, пълна с кръв. Той не стъпи никога повече в нейните стаи. Не можеше да понесе болката от тези последни спомени, това наранено лице и отчаяните очи, гърдите, разкъсани от закопчалката на колана на онзи нацист, който без малко е щял да я изнасили.

— Струва ми се, че нямаме избор.

Каза го с агония, която само Макс разбра. И двамата знаеха на какво са способни нацистите.

— Съжалявам, че ти създавам проблеми, Валмар.

— Не ставай смешен. Искаме да ти помогнем. — И добави с лека, хладна усмивка. — Може би някой ден ти ще ни помогнеш.

Измина един дълъг миг в мълчание и накрая Макс проговори.

— Валмар, наистина ли смяташ да заминаваш?

По-възрастният мъж имаше замислен вид.

— Не съм сигурен, че ще успея. Аз се забелязвам повече от теб. Нуждаят се от мен повече, отколкото от теб. Аз съм източник на средства за тях. Тилден банк е важна за Райха. Тя е въжето около шията ми, но и моето спасение. Някой ден може да се окаже, че е оръжието, опряно до главата ми. Но ако бях на твое място, щях да постъпя като теб.

Ариана го слушаше шокирана. Не беше и подозирала, че баща й обмисля бягство.

И сякаш по предварителна уговорка, в този момент Бертолд почука и съобщи, че вечерята е готова. Тримата напуснаха стаята в мълчание.