Даниел Стийл
Пръстенът (23)

Глава шестнадесета

Десет дни по-късно, през първата събота на април, Ариана се изправи пред олтара на църквата Мария Регина, намираща се съвсем близо до Курфюрстендам, хванала под ръка Манфред Роберт фон Трип. Нямаше кой да я предаде на младоженеца. Нямаше нито шаферки, нито кръстница. Бяха само Манфред и Ариана. С тях беше и Йохан, който дойде за свидетел на събитието.

Докато вървяха към олтара на красивата църква, където ги очакваше възрастният свещеник, Манфред усещаше ръката й, която леко се притискаше към неговата. Беше облечена в обикновен бял костюм, с широки рамене, който подчертаваше крехката й фигурка. Златистата й коса беше прибрана в пухкав кок, който откриваше лицето й. Под кока тя беше поставила изкусно воал, който приличаше на меко облаче. Докато вървеше по пътеката, изглеждаше по-красива, отколкото някога я беше виждал Манфред. Като по чудо той беше успял да намери няколко бели гардении. Две от тях тя носеше на ревера си и една — в косите си. На този толкова особен ден си беше сложила на дясната ръка и изящния диамантен пръстен-печат на майка й, а на лявата беше годежният пръстен от Манфред.

За сватбата той й беше купил от Луис Вернер една тънка халка от злато. В края на церемонията я плъзна на пръста й и я целуна с чувство на огромно облекчение. Всичко свърши, бяха го направили. Ариана вече беше госпожа Манфред Роберт фон Трип и каквото и да се случеше с Берлин, това щеше да й предложи някаква защита. И едва сега, когато всичко свърши, той се замисли за първата си жена, Мариана, която изглеждаше толкова по-зряла и силна от това крехко момиче. Сякаш всичко това беше част от друг живот. Усещаше, че е така свързан с Ариана, както с никой друг преди това, а щом погледнеше в очите й, той можеше да види, че и тя се чувства по същия начин.

— Обичам те, скъпа — прошепна й той тихо, когато се върнаха обратно в колата.

Тя се обърна към него с усмивка, която осветяваше лицето й. Знаеше, че никога не са били по-щастливи. Махнаха за сбогом на Йохан и се отправиха към Курфюрстендам и ресторанта, където Манфред беше обещал да я заведе за медения месец, преди да си отидат у дома. Ариана хвърли един поглед през рамо към църквата точно когато стигнаха на завоя за Курфюрстендам. Внезапно се оказаха сред страхотно бучене и експлозии и Ариана се вкопчи ужасена в ръката на Манфред. Обърна се точно в мига, когато църквата избухна зад тях и стана на милиони парчета. Манфред натисна здраво газта и й каза да се свие долу в колата, за да не би отломки от съседните сгради да счупят стъклото и да нарежат лицето й.

— Стой долу, Ариана!

Той шофираше, като лъкатушеше ужасно, за да избегне пешеходците и камионите на пожарната, които се носеха покрай тях. В началото Ариана беше като вцепенена и не реагира, но когато по-късно осъзна, че са избегнали смъртта само с няколко мига, започна да плаче тихо.

Стигнаха почти до Шарлотенбург, преди Манфред да спре. Тогава посегна нежно към нея и я прегърна.

— О, скъпа, толкова съжалявам…

— Манфред… можеше… църквата — хлипаше тя истерично.

— Всичко е наред, скъпа. Свърши вече… Свърши вече… Ариана…

— Ами Йохан? Смяташ ли…

— Сигурен съм, че и той се е отдалечил колкото нас до тогава.

Но вътре в себе си Манфред не беше чак толкова сигурен, колкото се опитваше да я накара да повярва. И когато отново продължи да шофира малко по-късно, той усети как го залива вълна от изтощение. Така отчайващо уморен беше от тази война. Всички, които човек обичаше, всички любими места, паметници и градове, всичко това се съсипваше.

Пристигнаха у дома в мълчание. Ариана седеше до него притихнала и трепереща с воала си в хубавия бял костюм. От гардениите към него се носеше екзотичен аромат. Тогава той разбра, че уханието на гардении ще му напомня винаги за тази нощ, нощта на сватбата им и на бягството им от смъртта. Внезапно му се прииска да се разплаче от облекчение, от изтощение и ужас, от загриженост за тази мъничка, красива жена, която току-що беше станала негова. Вместо това, той просто я притисна силно, взе я на ръце и я отнесе в къщата, нагоре по стълбите към спалнята, където този път мислеха само един за друг и, изоставили всички останали мисли, грижи, задръжки и предпазливост, те се сляха в едно.