Даниел Стийл
Пръстенът (36)

Глава осма

— Ариана, добре ли си тази сутрин?

Рут Лийбмън я наблюдаваше внимателно на следващата сутрин, защото забеляза, че тя е някак необичайно бледа. Бяха изминали часове, преди тя да заспи отново предната вечер, след като Пол я остави. Чувстваше се виновна, че го окуражи. Знаеше, че след като той постои вкъщи известно време, след като се позабавлява и срещне старите си приятели и след като се сприятели с нови хора, тя няма да го привлича толкова силно. Но междувременно той беше като голямо вярно куче, а тя не искаше да нарани чувствата му. Беше раздразнена от постъпката си, но той беше толкова мил с нея, когато тя имаше кошмари, а и тя беше обикновен човек в края на краищата. Вдигна големите си тъжни очи към Рут Лийбмън и по-възрастната жена се намръщи загрижено.

— Скъпа, да не би нещо да не е наред?

Ариана поклати леко глава.

— Не, мисля, че просто съм уморена, лельо Рут. Няма нищо. Ще си почина още малко и ще се оправя.

Но Рут Лийбмън беше дотолкова загрижена, че след половин час взе телефона. Малко по-късно същата сутрин тя се появи в стаята на Ариана.

Ариана повдигна глава от възглавницата със слаба усмивка. Безсънната нощ имаше отчайващ ефект върху нея. След като закуси сутринта, тя се върна в стаята си и половин час повръща. Сега това си личеше по пребледнялото й лице. Рут придърпа един стол и седна.

— Мисля, че ще бъде добре, ако отидеш днес при доктор Каплан.

Рут се опитваше да прикрие тревогата си зад обикновени думи.

— Но аз съм добре… наистина…

— Сега, Ариана — изгледа тя с укор младото момиче и Ариана кимна неохотно, както беше скрита под завивките.

— Добре, но не искам да ходя на лекар, лельо Рут. Няма ми нищо.

— Звучиш като Деби и Джулия. Като се замисля — усмихна се тя, — звучиш ми даже като Пол. — После, тъй като беше започнала разговора, тя реши да продължи. — Той те притеснява, нали, Ариана?

Тя наблюдаваше напрегнатото лице на момичето, но Ариана поклати глава.

— Не, разбира се, че не.

— Просто се чудех. Той си пада страхотно по теб, знаеш ли?

Ариана не беше чувала преди думата пада си, но лесно разбра въпроса.

— И аз имам такова чувство, лельо Рут. — Ариана седна на ръба на леглото. — Но нямах намерение да го окуражавам. Чувствам го като брат, а и моят брат ми липсва толкова много… — Гласът й затихна и тя отново се вгледа в очите на по-възрастната жена. — Никога не бих направила нещо, което би те наранило толкова.

— Това исках да ти кажа, Ариана. Това няма да ме нарани никак.

— Няма ли? — изгледа я Ариана изумена.

— Не, няма. — Рут Лийбмън се усмихна. — Двамата със Сам говорихме за това онзи ден. Знаем, че все още е повлиян от историята с Джоуни, но, Ариана, той е добро момче. Не те карам да правиш нищо. Просто искам да знаеш, че ако някога стане въпрос… — Тя гледаше кротко младото германско момиче, което седеше в леглото на тяхната гостна стая. — Ние много те обичаме.

— О, лельо Рут! — Ръцете й на мига обгърнаха жената, която беше толкова добра с нея, откакто се срещнаха за пръв път. — Толкова много те обичам!

— Искаме да се чувстваш свободна да правиш каквото искаш. Сега ти си член на семейството. Трябва да направиш това, което е правилно според теб. А ако той наистина има тази муха в главата си, не го оставяй да те притеснява, ако ти не искаш това. Знам какъв инат е.

Ариана се разсмя в отговор.

— Не мисля, че някога ще се стигне дотам, лельо Рут…

Нямаше да го позволи. Все още й изглеждаше нередно.

— Не можех да не се чудя какво точно става. Дали Пол не те преследва, а ти се чувстваш виновна заради нас.

— Не — Ариана поклати глава колебливо, — въпреки че Пол ми спомена нещо онзи ден. Но — Ариана повдигна рамене и се усмихна — аз мисля, че просто си пада по мен — изпробва тя новата дума.

— Просто следвай сърцето си, където и да те отведе.

Рут й се усмихна, изпълнена с надежда, а Ариана се разсмя, докато ставаше от леглото.

— Очаква ли се майките да играят ролята на Купидон?

— Не знам. Не съм го правила преди. — За миг очите им се срещнаха и останаха така. — Но не мога да се сетя за друга, която да предпочитаме за снаха, Ариана. Ти си много особено, чудесно момиче.

— Благодаря, лельо Рут.

С благодарен поглед тя се завъртя към гардероба и извади розова раирана лятна рокля и бели сандали. Тъкмо се канеше да се обърне към Рут отново и да й каже колко е глупаво да ходят на лекар, когато без никакво предупреждение се почувства замаяна и бавно се свлече на пода.

— Ариана! — скочи мигновено Рут от стола си и отиде до момичето.