Даниел Стийл
Пръстенът (32)

Глава четвърта

В болничната си стая Ариана си седя тихо в леглото цяла сутрин, гледа навън през прозореца към ярката дневна светлина, а когато това стана уморително, се загледа в пода на стаята си. После дойде една сестра, за да я накара да походи. След няколко немощни опита да допълзи до края на коридора, като се подпира на перилата и по вратите, най-накрая тя се върна в леглото. Но след обяда й казаха, че ще я местят и до вечеря тя се намери в гъмжащото отделение. Сестрата й каза, че ще й се отрази добре да види други хора, но много скоро Ариана поиска да сложат параван около нея. Заслушана в смеховете и шумовете, като усещаше миризмата от подносите с вечеря навсякъде около нея, Ариана лежеше отчаяна в леглото си и постоянно й се гадеше. Тя все още държеше кърпата до устата си, а очите й се бяха насълзили след поредните безрезултатни напъни, когато се почука на паравана, който я закриваше от другите. С паника в очите, тя остави кърпата и погледна нагоре.

— Кой е?

Не че имаше значение. Тя не познаваше никого тук. Думите й бяха изречени съвсем тихо, а очите й сякаш станаха по-големи, когато някакъв огромен мъж се появи иззад паравана. Никога не беше се чувствала по-дребна, нито по-изплашена, отколкото в този момент, когато Самюъл Лийбмън сведе поглед към нея, тя видимо се разтрепери и трябваше да се сдържи да не изкрещи.

Кой е този? Какво иска от нея? С меката шапка и костюма си той изглеждаше толкова официален, че тя беше сигурна, че той е от полицията или от имиграционните власти. Дали щяха да я изпратят обратно във Франция?

Но мъжът я погледна нежно, очите му бяха кротки и топли, въпреки огромната си височина.

— Мис Трип?…

Това беше името в документите й. Сен Марн беше пропуснал за по-удобно фон.

— Да? — почти прошепна тя.

— Как сте?

Тя не посмя да отговори. Трепереше толкова силно, че той не беше съвсем сигурен дали да остане. Тя беше болна, изплашена и самотна. Можеше да разбере защо сърцето на Рут е завладяно от това момиче. Беше прекрасно дете. Докато я наблюдаваше му стана ясно, че тя едва ли е нещо повече от дете.

— Мис Трип, аз съм съпругът на Рут Лийбмън.

Искаше да й подаде ръка, но се страхуваше, че ако помръдне към нея, тя ще изскочи разтреперена от леглото, толкова несигурна изглеждаше, ужасена и готова да се бори.

— Сещате ли се за Рут Лийбмън — жената, която е била тук тази сутрин? От доброволците — опитваше се да й припомни Сам.

В очите й бавно се появи светлина. Дори и в състоянието й на пълна паника името Рут я подсети за нещо.

— Да… да… знам… тя беше тук… днес.

Английският на Ариана звучеше съвсем прилично, дори добре, но тя говореше толкова тихо, че Сам едва успяваше да я чуе.

— Тя ме помоли да дойда да ви видя. И аз реших да мина на път за вкъщи.

Наистина ли? Официално посещение? Хората все още ли правят такива неща?

Ариана се взираше в него удивена, с неразбиращ поглед в очите, после, като си припомни добрите маниери, тя кимна бавно.

— Благодаря ви.

След това, сякаш с огромно усилие, тя протегна малка, безплътна ръка.

— За мен е удоволствие — увери я Сам, въпреки че и двамата знаеха, че това не е точната дума.

Отделението беше абсолютно ужасно. Виковете и стенанията като че ли не намаляваха, а се увеличаваха, докато се опитваха да разговарят. Беше му посочила с ръка да седне на един стол до леглото и сега той седеше там, изглеждаше притеснен и се опитваше да не се взира в нея.

— Мога ли да ви донеса нещо? Имате ли нужда от нещо?

Огромните очи пронизваха неговите, но тя само поклати глава, докато той се укоряваше за глупавия въпрос. Не беше лесно да й се осигури това, от което се нуждаеше.

— Съпругата ми и аз бихме искали да знаете, че имаме желание да ви помогнем с всичко, което можем. — Той въздъхна нервно и продължи. — Трудно е за хората от тази страна да разберат наистина какво се е случило там… но това ни вълнува… дълбоко ни вълнува… И това, че сте оцелели, е чудо, за което трябва да ликуваме. Вие и другите оцелели ще останете като нещо подобно на паметник на онези времена и хора. Но сега трябва да живеете добре, заради себе си и заради тях.

Той се изправи и се приближи до нея.

Трудно му беше да каже тези думи и Ариана го наблюдаваше с широко отворени очи. Какво точно си мислеше той? Знаеше ли, че тя е избягала от Берлин? За какви други говори? Или просто има предвид германците, които са оцелели? Но каквото и да имаше предвид, за когото и да се отнася това, беше ясно, че това е човек, който се вълнува много. С огромния си ръст и буйната си коса той изглеждаше толкова различен от баща й и въпреки това тя усети, че в сърцето си го чувства като стар приятел. Това беше мъж, изпълнен с достойнство и съчувствие, мъж, когото тя уважаваше, а и баща й би го оценил.

Тя се наведе напред, сложи леко ръце на широките му рамене и го целуна внимателно по бузата.

— Благодаря ви, мистър Лийбмън. Карате ме да се радвам, че съм тук.

— Така трябва да бъде — усмихна й се нежно той, развълнуван от целувката. — Това е велика страна, Ариана. — За пръв път я наричаше така, но чувстваше, че сега може да го направи. — Ще разбереш какво е да си тук. Това е нов свят, нов живот за теб, ще срещнеш нови хора, нови приятели.

Но докато го слушаше, очите й станаха още по-тъжни. Не искаше нови хора, искаше си старите, а те бяха си отишли завинаги. И сякаш забелязал завърналата се в очите й болка, Сам Лийбмън докосна ръката й.

— Рут и аз сме твои приятели сега, Ариана. Точно затова дойдох да те видя.

И тогава, като осъзна какво й казва той, че е дошъл да я види, тук, в болницата, в това забутано отделение, че е дошъл тук, защото го е грижа за нея, очите й бавно се напълниха със сълзи.

— Благодаря ви, мистър Лийбмън.

Докато я гледаше и на него му се наложи да се бори със сълзите. Той се изправи бавно, като все още държеше малката ръка и я стисна за миг.

— Сега трябва да вървя, Ариана. Но Рут ще дойде да те види утре. А и аз ще те видя скоро.

Като дете, което изоставяха, тя кимна и се опита да се усмихне, докато се бореше отчаяно със сълзите, които заплашваха да излязат от контрол. И тогава, неспособен да се отдръпне, Самюъл Лийбмън я взе в прегръдките си. Държа я така, като мечок, почти половин час, докато Ариана хълцаше неудържимо. Най-после тя спря, той й подаде носната си кърпа и тя издуха носа си.

— Толкова съжалявам… Не исках да… просто…

— Шшшт… стига. — Той погали леко главата й. — Няма нужда да обясняваш, Ариана. Разбирам те.

Докато наблюдаваше това златно момиче, подобно на нимфа, което беше навело глава в кърпата му върху голямото легло, той се запита как ли е оцеляла. Изглеждаше прекалено крехка да издържи дори един по-тежък миг, но въпреки това усещаше, че под изящно гравираните черти, под слабичката, дребна и грациозна фигура, има жена, която може би е понесла почти всичко и все още може да го направи. Нещо силно и непобедимо й беше позволило да издържи. Докато гледаше момичето, което току-що беше станало негова трета дъщеря, Сам Лийбмън благодари на Бога, че е успяла.