Даниел Стийл
Пръстенът (43)

Глава петнадесета

Точно четири седмици след раждането на детето Ариана стоеше пред входа с последния си багаж. Както се бяха споразумели, тя освобождаваше жилището. Цялото увито, бебето вече беше в таксито. Отиваха в някакъв хотел, който им препоръча една от сестрите в болницата. Там беше уютно и не много скъпо, а собственицата щеше да им дава и храна.

Толкова скоро след Цезаровото сечение, Ариана не би трябвало да става. Отново се беше опитала да се свърже с Пол в кабинета му, а след това си разреши да го потърси и в дома му. Но беше безполезно. Той не желаеше да разговаря с нея. Всичко беше свършило. Беше й изпратил петте хиляди долара и сега искаше единствено ключовете.

Тя затвори тихо вратата зад тях и с дрехите си и бебето, със снимките на Манфред и томчето на Шекспир със скривалището за пръстените, тя започна новия си живот. Вече беше върнала огромния диамант, получен от Пол, и отново носеше пръстените на Манфред. Те изглеждаха някак по на място по ръцете й и тя осъзна, че никога повече няма да ги свали. Щеше да бъде Ариана фон Трип завинаги. Ако се окажеше, че в Щатите е по-разумно да махне фон, щеше да го направи, но никога няма да предаде предишния си живот и няма да лъже или да се преструва коя е и каква е. Беше страдала в ръцете на нацистите, но въпреки това знаеше по-добре от всеки, че те са просто група хора и някъде из групата имаше и свестни хора. Никога повече нямаше да предаде Манфред.

Той беше съпругът, към когото щеше да изпитва обич през целия си живот. Той беше мъжът, за когото щеше да говори на сина си. Мъжът, който смело и до края служи на страната си и на жената, която го обичаше. Щеше да разказва на сина си за дядо му и за сладкия Герхард. Вероятно щеше да му каже и това, че се е омъжвала за Пол, но не беше сигурна. Знаеше, че не е била права да го мами, но накрая беше платила скъпо и за това. Но, тя се усмихна на спящото бебе, винаги щеше да има своя син.