Даниел Стийл
Пръстенът (13)

Глава шеста

— Е, как е той?

Фройлайн Хедвиг погледна загрижено Ариана, когато тя излезе в коридора, за да вземе подносите със закуската. Усмихна се на възрастната бавачка окуражаващо.

— Много по-добре, но все още малко кашля. Смятам, че ще е съвсем добре след още един ден в леглото.

— Да. И след посещение на лекар, фройлайн Ариана. Не искаме той да отиде войник, болен от пневмония. Добър подарък ще е това за Райха.

— Чак пък пневмония, фройлайн Хедвиг — погледна я тя учтиво, но с високомерие. — И ако възвръщането на лошия му хумор е признак за подобрение, тогава той ще бъде в идеална форма, когато дойде време за Райха.

Обърна се, за да влезе в стаите с подноса на брат си. Щеше да се върне след малко за своя поднос, но фройлайн Хедвиг вече го беше взела.

— Всичко е наред, фройлайн. Ще го взема след минутка.

— Не бъди толкова независима, Ариана. Едва от вчера се грижиш за това момче и повярвай ми, имаш нужда от помощ.

Тя продължи да си мърмори, докато оставяше подноса на Ариана в малката всекидневна.

— Благодаря, фройлайн.

Ариана стоеше и явно очакваше старата бавачка да си тръгне.

— Моля.

Тя посегна към подноса, който Ариана все още държеше.

— Ще му го занеса.

— Това няма да му хареса. Наистина е по-добре да не го правите. — Държеше здраво подноса. — Знаете колко мрази да се отнасят с него като с бебе.

— Не бебе, фройлайн Ариана, а войник. Това е най-малкото, което мога да направя.

Тя твърдо продължи да посяга към подноса.

— Не, благодаря, фройлайн Хедвиг. Чухте разпорежданията ми. Той ме накара да обещая, че няма да допусна когото и да е вътре.

— Аз едва ли съм който и да е, фройлайн — стегна се тя.

Във всеки друг случай Ариана щеше да се уплаши. Но сега нямаше намерение да остави старата им бавачка да я подлъже.

— Разбира се, че не сте който и да е, но го знаете какъв е.

— Явно е още по-труден и от преди. Мисля, че армията ще му се отрази добре.

— Ще се постарая да му предам думите ви.

Усмихна се весело, внесе бързо подноса в стаята на Герхард и затвори вратата. Веднага остави подноса и се облегна с цялата си тежест върху вратата, в случай че фройлайн Хедвиг продължи да настоява. Но след миг Ариана чу, че вратата на всекидневната се затваря и въздъхна облекчено. Надяваше се баща й да се върне навреме тази вечер. Щеше да бъде невъзможно да държи още дълго Хедвиг настрани.

Цялата сутрин седя притеснена във всекидневната и накрая изпразни и двата подноса като доказателство, че и двата са използвани. Беше благодарна на Ана за няколкото чисти кърпи и на Бог за това, че Хедвиг не се качи отново до вечерта.

— Как е той?

— Много по-добре. Мисля, че ще е съвсем готов за армията утре. Може дори да взриви стаята си, преди да тръгне. Говореше нещо, че искал да измъкне химическото си оборудване за един последен опит.

— Само това ни трябва.

Тя изгледа Ариана с неодобрение. Въобще не й харесваше своеволното поведение на момичето. На деветнайсет тя може и да беше вече жена, но не и според фройлайн Хедвиг.

— Кажете му, че ми дължи обяснение за това, че се крие като някой разглезен ученик в стаята си.

— Ще му кажа, фройлайн Хедвиг.

— Не забравяйте.

Тя се отдалечи отново, но този път се прибра в стаята си на четвъртия етаж.

След двайсет минути Ариана чу ново решително почукване на вратата на всекидневната. Очакваше да види Хедвиг и отвори вратата с напрегната усмивка. Но този път беше Бертолд, все още задъхан от изкачването на стълбите.

— Телефонно обаждане от офиса на баща ви. Очевидно е спешно. Ще слезете ли?

За миг Ариана се поколеба. Дали да напусне поста си? Но в края на краищата Хедвиг вече беше отблъсната. За няколко минути щеше да е безопасно. Тя забърза след Бертолд и се обади на телефона в нишата на главната зала.

— Да?

— Фройлайн фон Готард?

Беше Фрау Гебсен, секретарката на баща й в банката.

— Да. Нещо лошо ли се е случило?

Може би е чула нещо за баща й. Може да има някаква промяна в плана.

— Не знам… Съжалявам… Не исках да ви притеснявам, но баща ви… аз смятах… Той спомена нещо, когато излезе вчера сутринта. Мислех, че е при министъра на финансите, но сега разбрах, че не е.

— Съвсем сигурна ли сте? Може би е на някоя друга среща. Има ли значение.

— Не съм съвсем сигурна. Дойде спешно обаждане от Мюнхен и аз трябваше да го открия, но него го нямаше там. Министърът е в Париж и то от цяла седмица.

— Да не би да не сте го разбрали точно? Къде е той сега?

Сърцето й забърза ударите си.

— Точно за това се обаждам. Не е идвал тази сутрин. Щом не е с министъра на финансите, къде е тогава? Знаете ли?

— Разбира се, че не. Вероятно е на някоя друга среща. Сигурна съм, че ще ви се обади по-късно.

— Но той не се е обаждал цял ден, фройлайн. А… — звучеше леко объркано, но все пак Ариана още беше малка. — … Бертолд ми каза, че не се е прибирал вкъщи цяла нощ.

— Фрау Гебсен, може ли да ви напомня, че нощните занимания на баща ми не са ваша работа, нито на Бертолд или моя.

Гласът й беше подходящо разгневен, поне така изглеждаше. Всъщност това си беше чист страх.

— Разбира се, фройлайн. Трябва да се извиня, но това обаждане от Мюнхен… Притесних се. Помислих, че може да се е случило някакво произшествие. Не е обичайно за баща ви да не се обади.

— Освен ако не е на някоя тайна среща, Фрау Гебсен. Министърът на финансите едва ли е единственият влиятелен човек, с когото баща ми изчезва. Наистина не разбирам защо това е толкова важно. Просто кажете на хората от Мюнхен, че в момента не можете да го откриете, а когато той се върне у дома, ще му кажа да ви се обади. Сигурна съм, че няма да го чакаме дълго.

— Надявам се да сте права.

— Съвсем сигурна съм в това.

— Добре. Тогава, ако обичате, помолете го да ми се обади.

— Ще му предам.

Ариана затвори бързо като се надяваше, че ужасът няма да проличи, докато премине по стълбите, преструвайки се на разгневена. Наложи й се да се спре на първия етаж, за да си поеме дъх, преди да продължи нагоре. Когато стигна втория етаж, тя видя, че вратата на всекидневната е широко отворена. Забърза, блъсна я и откри Бертолд и Хедвиг, които мрачно обсъждаха нещо пред отворената врата на стаята на брат й.

— Какво правите тук? — почти изкрещя тя.

— Къде е той?

Гласът на Хедвиг я обвиняваше, очите й бяха студени като лед.

— Откъде да знам? Сигурно се крие някъде долу. Но доколкото си спомням, аз съвсем ясно ви казах…

— А баща ви къде е?

Сега беше ред на Бертолд.

— Извинете ме, но излизанията на баща ми не са моя работа, Бертолд, нито ваша. — Но когато ги погледна, лицето й стана смъртнобледо. Молеше се гласът й да не трепне и да я издаде на Хедвиг, която я познаваше толкова добре. — А колкото до Герхард, сигурно е отишъл някъде. Беше тук, когато погледнах последния път.

— И кога беше това? — Очите на Хедвиг бяха пълни с подозрение. — Това момче през целия си живот не си е оправяло леглото.

— Аз му го оправих. Ако вие двамата сте така добри да ме извините, бих искала да полегна.

— Разбира се, фройлайн.

Бертолд се поклони почтително и направи знак на Хедвиг да го последва извън стаята.

Когато я оставиха, Ариана седна пребледняла и разтреперана в любимото кресло на Герхард. О, боже, какво ще стане сега? Тя затвори очи и притисна ръце до устните си, а в ума й прелетяха хиляди страховити образи. Но никой от тях не беше така ужасяващ, както това, което се случи след половин час, когато на вратата й се почука силно.

— Не сега. Почивам си.

— Наистина ли, фройлайн? Тогава ще трябва да ме извините, че нахлувам в стаите ви.

Мъжът, който й говореше, не беше слуга, цял-целеничък офицер от Райха.

— Моля да ме извините.

Тя се изправи изненадана, а той влезе. Дали са дошли за Герхард? Какво прави той тук? Не беше само лейтенантът, тя беше забелязала, че има още трима войници, които се разхождат нагоре-надолу по коридора на третия етаж.

— Страхувам се, че трябва да ви се извиня, фройлайн.

— Няма защо, лейтенант.

Тя се изправи решително, като приглади косата си, стегната в кок. Наметна тъмносин кашмирен пуловер върху раменете си и се опита да върви спокойно към вратата.

— Нека поговорим долу.

— Разбира се — кимна той учтиво. — По пътя може да си вземете палтото.

— Палтото? — Сърцето й се разтуптя.

— Да. Командирът смята, че по-бързо ще се справим с въпроса, като се срещнете с него в кабинета му, отколкото ако си играем тук на гости.

Очите му проблясваха неприятно и тя усети как намразва този стоманеносив поглед. От реверите на униформата до дъното на душата си този човек беше нацист.

— Нещо не е наред ли, лейтенант?

— Вероятно. Ще трябва да ни обясните някои неща.

Дали са хванали баща й и Герхард? Но не, не може да бъде! Не си разреши да повярва на това, докато го следваше, привидно спокойна, към втория етаж. Внезапно тя разбра. Дошли са да я разпитват, но нищо не знаят. Все още не. И тя не трябва да им казва. Каквото и да се случи.