Джаки Колинс
Американска звезда (1)

Пролог
Декември 1992

ЧРД

В целия свят милиони почитатели на суперзвездата Ник Ейнджъл отпразнуваха трийсет и петата годишнина от рождението му и премиерата на най-новия му филм „Тъжният убиец“.

Студио „Пантър“ излезе със специално съобщение, че Ник няма да присъства на премиерата на „Тъжният убиец“ в Лос Анжелос, както се очакваше. Според говорителя на Ейнджъл актьорът щял да прекара рождения си ден в Ню Йорк.

„Ю Ес Ей Ту дей“

Ню Йорк, 15 декември 1992

От както се помнеше, утрините бяха най-неприятното време за Ник Ейнджъл. Излежаваше се в леглото със затворени очи, без никакво желание да напусне спокойствието на тъмнината, и се опитваше да се пребори с неохотата си да стане и да се изправи лице в лице с още един пореден ден. Особено пък този — рождения му ден.

Трийсет и пет.

Ник Ейнджъл бе изпълнил трийсет и пет.

Господи! Вестниците щяха да изпитат страхотен оргазъм от това. Вече не беше момчето чудо. Възрастта бавно пълзеше към него.

Лежеше, без да помръдне. Може и да минаваше обед, но колкото повече отлагаше ставането, толкова по-добре, защото му беше ясно, че щом се размърда, веднага ще се нахвърлят върху него. Хъни — приятелката му, с която живееше. Харлан — неговият така наречен камериер. И Тереза — вярната му помощничка, шампионка по карате.

Неочаквано чу някой да се движи из стаята му. Леко шумолене на коприна и едва доловим аромат на „Уайт Дайъмъндс“ — Хъни бе голяма почитателка на Лиз Тейлър. Всъщност Хъни изобщо си беше почитателка — на периоди.

Така-а… и защо изобщо е с нея?

Основателен въпрос. Там е работата, че в живота му има твърде много въпроси и твърде малко отговори.

Хъни тихо пристъпваше към него. Красивата блондинка Хъни с умопомрачителното тяло и с ум колкото на пиле. Усети, че тя вече се е изправила до леглото му и го гледа с желанието да го събуди.

Много лошо, скъпа. Махай се от главата ми. Не съм в настроение.

Щом се убеди, че си е отишла, бързо стана и за по-сигурно се заключи в модерната си баня, чието обзавеждане бе от стомана и стъкло.

Оох… Ник Ейнджъл сутрин. Вече не бе някогашният мъж, макар че все още бе привлекателен — въпреки петте килограма излишно тегло, кървясалите очи и разпътния начин на живот.

Ненавиждаше се заради вида си. Отвращаваха го излишните килограми, които бе натрупал. Трябваше да спре да пие. Нямаше да е зле да сложи в ред живота си.

Ник Ейнджъл. Въздълга черна коса. Наситено зелени очи. Бледа кожа. Набола брада. Макар че бе висок близо един и осемдесет, изобщо не изглеждаше едър. Хубостта му нямаше нищо общо с идеалното. По-скоро като че ли поглъщаше…, омайваше. И въпреки че бяха кървясали, зелените му очи пронизваха и хипнотизираха. Носът, който някога бе чупил, му придаваше необходимата доза фаталност.

Ето, навърши трийсет и пет. Възрастен.

По-възрастен, отколкото си бе представял, че ще стане.

Светът обаче продължаваше да го обича. Почитателките му все още го боготворяха, защото е Ник Ейнджъл, и той им принадлежеше. Те го бяха издигнали на едно изключително място, където обаче бе пълна лудница и никой не можеше да остане с ума си.

Това вече е прекалено много — мислеше той с горчивина, докато плискаше вода на лицето си. — Ласкателствата, безкрайното внимание. Унищожителни… досадни… задушаващи… Ужасно противни.

Усмихна се мрачно.

Добре дошли в приюта за душевноболни. Добре дошли в моя живот.

Вдигна телефонната слушалка и се обади в подземния гараж на един от шофьорите си — телохранители.

— След малко слизам — предупреди тихо с дрезгав глас. — Изкарай ферарито. Не искам шофьор.

И се обади на летището да ми подготвят самолета. Ще летя.

— Добре, Ник. Аа, честит рожден ден, приятелю.

Майната му на рождения ден. Знаеше, че цял ден ще чува единствено това.

Излезе от банята и бързо се облече в обичайното черно, което беше нещо като отличителна черта за него. Панталон, риза, кожено яке и черни обувки за тенис. Сега му оставаше само да се омете от апартамента, преди да бъде принуден отново да започне да приема поздравления.

Щом влезе в хола, те се струпаха около него. Хъни, с перлено белите си зъби и закръглените гърди, обгърнати от розов ангорски пуловер, с къса пола, възбуждащо шумоляща около бедрата й.

Харлан, шантав чернокож с буйна, изправена коса и пастелен грим.

Тереза, дълга над един и осемдесет, с мъжко лице.

Какво странно трио! Те обаче му принадлежат. Той ги притежава. Плаща за всяка тяхна стъпка.

— Изчезвам — нервно им съобщи той.

— Къде? — попита Хъни, като тикаше към него покритите си с ангорска вълна гърди.

— Къде? — повтори Тереза, обвинително вторачила се в него. — Ще дойда с теб.

— Къде си тръгнал бе, човече? — добави Харлан, присъединявайки се към общия хор.

— Ще се върна скоро.

Може би. А може би не.

Внимателно премери думите си така, че краят им да съвпадне с идването на асансьора, и преди те да успеят да го задържат още, той им се изплъзна, слезе долу, качи се във ферарито и подкара из Манхатън с възможно най-висока скорост.

След четирийсет и пет минути вече беше стигнал до частната писта, където чакаше двумоторната „Чесна“. Неколцината механици го посрещнаха с поздравления за рождения ден.

Изненада, изненада. Знаеше, че днес ще бъде непрекъснато ухажван.

Качи се на самолета, настани се в пилотската кабина и подкара машината по пистата, докато получи разрешение да излети към необичайно синьото за сезона небе.

Въздъхна тежко и дълбоко. Кога ли всичко започна да се изплъзва от контрол?

Ник Ейнджъл.

Най-накрая свободен.

Той обаче има разрешение на проблема. План, който ще задейства.

Смятайте ме за умрял.