Даниел Стийл
Пръстенът (27)

Глава двадесета

На следващата сутрин Ариана отиде при Жан-Пиер след закуска. На дневната светлина беше очевидно, че й е зле. Тя седна в кабинета му, лицето й беше болезнено зеленикаво.

— Бяхте ли болна, преди да напуснете Берлин?

— Не, не бях.

— Може би просто сте изтощена от прехода, а и от загубата.

Прекалено много пъти беше виждал реакцията, предизвикана от страданието. Изпотяване, повръщане, замаяност. Беше виждал възрастни мъже да припадат от самото облекчение, че най-после са достигнали безопасността в дома му. Но точно сега той беше по-притеснен за емоционалното, отколкото за физическото й състояние.

— По-късно ще извикам лекар да ви прегледа. Но първо искам да науча всичко, което мога, за брат ви. Описанието му, височина, ръст, тегло. После — къде отиваше той, какво носеше, какви точно бяха плановете му. Кого познаваше?

Той я погледна открито, а тя отговори един по един на всичките му въпроси. Разясни в детайли плана, който баща й имаше намерение да следва. Да изминат пеша разстоянието от Льорах, през швейцарската граница, до Базел, където щяха да вземат друг влак до Цюрих, а после баща й щеше да се върне за нея.

— А в Цюрих какво?

— Нищо. Просто трябваше да чака.

— И след това какво щяхте да правите тримата?

— Да отидем в Лозана, при приятели на баща ми.

— Приятелите знаеха ли, че ще отидете?

— Не съм сигурна. Татко може би не е искал да им се обажда от къщи или от офиса си. Може просто да е планирал да им се обади, когато пристигне в Цюрих.

— Би ли дал номера им на брат ви?

— Да, със сигурност.

— И никой от тях не ви се е обаждал? Нито приятелите, нито брат ви, нито баща ви?

Тя поклати бавно глава.

— Никой. И тогава Манфред каза, че е сигурен, че баща ми е мъртъв.

Той усети по гласа й, че тя вече се е примирила с това. Сега тя не можеше да преодолее смъртта на Манфред.

— Но брат ми…

Очите й се повдигнаха, изпълнени с молба и той кимна с глава.

— Ще видим. Ще се обадя на няколко места. Защо не се върнете обратно в леглото. Ще ви извикам веднага щом чуя нещо.

— Ще дойдете ли да ме събудите?

— Обещавам.

Но накрая не си направи труда да я буди. За час откри всичко, което можеше да се научи и то не си заслужаваше да събужда Ариана. Стана така, че тя спа до смрачаване, а когато Лизет му каза, че най-после е седнала в леглото и има по-добър вид, той докара количката си в нейната стая.

— Здравей, Ариана, как се чувстваш?

— По-добре.

Но не изглеждаше така. Изглеждаше по-зле. По-бледа, прежълтяла и очевидно й се налагаше всеки миг да се бори с болестта.

— Няма ли новини?

Той се забави с отговора само за миг, но тя веднага разбра. Вгледа се напрегнато в него, но той вдигна ръка.

— Недей, Ариана. Наистина няма абсолютно никакви новини. Ще ти кажа какво открих, но то е по-малко от нищо. Момчето е изчезнало.

— Мъртъв ли е? — разтрепери се гласът й.

Все се беше надявала, че може да е жив. Въпреки това, което си мислеше Манфред.

— Възможно е. Не знам. Това е, което научих. Обадих се на мъжа, чието име ми даде. Той и жена му са били убити в автомобилна катастрофа точно два дни преди баща ти и момчето да напуснат Берлин. Двойката не е имала деца, къщата им е била продадена, но нито новите собственици, нито колегите на мъжа в банката са чували нещо за него. Говорих с един чиновник в банката, който познавал баща ти, разбира се, но и той не е чувал нищо. Възможно е баща ти да е оставил момчето и да се е върнал за теб, а някъде по обратния път да са го убили. В такъв случай момчето вероятно се е обадило на човека, който баща ти му е посочил, и е открило, че и двамата са мъртви — и съпругът и съпругата. След това предполагам, че или би се свързал с банката, където е работел мъжът, или е решил, че е оставен сам на себе си, запретнал е ръкави и се е хванал някъде на работа, просто за да оцелее. Но от него няма никаква следа, Ариана. Нито в Цюрих, нито в полицията, нито при банкерите в Лозана. Няма следа дори и от Макс Томас.

Тя му бе дала и това име. Той я гледаше нещастно. Беше правил отчаяни опити през целия ден. Но нямаше нищо. Абсолютно никаква следа.

— Опитвах по всички обичайни канали, както и някои от по-специалните ми контакти. Никой не се е засичал с момчето. Това може да е добър или много лош знак.

— Ти как смяташ, Жан-Пиер?

— Че той и баща ти са загинали заедно между Льорах и Базел.

По мълчанието й разбра, че тя се е вцепенила от мъка. Продължи да говори, за да поддържа контакта с нея. За да я измъкне.

— Ариана, ние трябва да продължаваме.

— Но накъде?… Към какво?… И защо? — Тя се разхълца ядосано. — Не искам да продължавам. Никой не остана. Никой, освен мен.

— Това е достатъчно. Това е, което аз имам сега.

— А ти?

Тя се вгледа в него, после издуха носа си. Той й кимна леко.

— Съпругата ми беше еврейка. Когато германците окупираха Париж, те отведоха нея и… — Гласът му някак странно пресекна и той се завъртя настрани със стола си. — … нашето малко момиченце.

Ариана стисна здраво очи за миг. Внезапно се почувства отчайващо болна. Не можеше да издържи повече. Безкрайните загуби, неизмеримата болка. Този мъж, Манфред, Макс, самата тя. Всички те губеха любими хора, деца, съпруги, братя и бащи. Усети как стаята се завъртя, самата тя се завъртя. Легна назад, правейки слаб опит да се закотви. Той се приближи тихо до нея и нежно разроши косите й.

— Знам, малката ми, знам.

Дори не й каза за единствената нишка, която беше открил. Това само щеше да направи горчивата истина още по-тежка. Имаше един служител в хотел в Цюрих, който мислеше, че си спомня момче като това, което описваше Жан-Пиер. Беше разговарял с момчето и помнеше, че то му беше казало, че чака роднините си. Две седмици беше стояло само в хотела. Но служителят знаеше, че то се е срещнало с роднините си и напуснало. Това не можеше да е Герхард. Той нямаше роднини. Бащата на Ариана би й казал, че това е било част от плана. Очевидно беше, че той е бил човек, който е мислел за всичко. Служителят помнеше, че момчето е напуснало заедно с една двойка и дъщеря им. Така че това не беше Герхард в края на краищата. И това беше всичко. Нямаше други следи, никакъв друг знак, който да даде надежда. Момчето беше изчезнало и, както хиляди хора в Европа, Ариана си нямаше никого.

Измина много време, преди Жан-Пиер да й проговори отново.

— Имам една идея за теб. Ако си достатъчно смела. От теб зависи. Но ако аз бях достатъчно млад, бих го направил. За да се махна от всички тези държави — разрушени, измъчени, разбити, бомбардирани. Бих заминал, за да започна всичко отново. И точно това смятам, че ще е добре ти да направиш.

Тя вдигна глава и изтри очи.

— Но къде?

Звучеше ужасяващо. Не искаше да отива никъде. Искаше да остане закотвена, скрита в миналото завинаги.

— В Щатите — промълви той много тихо. — Утре заминава бежански кораб. Осигурен е от една нюйоркска организация. Техните хора ще посрещнат кораба и ще ви помогнат да се установите.

— Ами къщата на баща ми в Грюнвалд? Не смяташ ли, че ще мога да си я върна?

— Наистина ли я искаш? Ще можеш ли да живееш в нея? Ако въобще успееш да си я върнеш, в което се съмнявам.

Думите му я зашеметиха. После внезапно, докато й говореше, той осъзна какво е било посланието на Манфред. Точно затова е изпратена Ариана при стария приятел от детинство на съпруга й. Той е знаел, че Жан-Пиер ще намери решение. И сега беше сигурен, че това е правилният избор.

Питаше се единствено дали тя е достатъчно добре, за да пътува. Но от дългия си опит с хората, на които беше помагал през последните шест години, знаеше, че ще изминат месеци, преди да се оправи. Просто беше изгубила прекалено много, а деветте дни на лудо препускане през Германия, след шока от смъртта на Манфред, са прелели чашата. Точно това я безпокоеше в действителност — умората, изтощението, глада, прекалено многото ходене, прекалено силната мъка, прекалено голямата загуба. Проблем беше и това, че може би дълго време нямаше да има друг кораб.

— Ще го направиш ли? — Очите на Жан-Пиер не се отместваха от нейните. — Това може да е съвсем нов живот.

— Ами Герхард? Не мислиш ли, че може да е отишъл в Лозана в края на краищата? Или да е останал в Цюрих? Ако отида там, може да го открия.

Но сега надеждата беше напуснала и нейните очи.

— Почти съм сигурен, Ариана. Няма абсолютно никаква следа от него, а ако беше жив, все щеше да има нещо. Мисля, че е станало така, както ти казах. И двамата с баща ти трябва да са били убити.

Тя поклати бавно глава и се опита да приеме крайните факти. Беше изгубила всички. Можеше да се отпусне и да умре като тях или да продължи.

Тя погледна Жан-Пиер, който седеше в инвалидния си стол до леглото й и, борейки се със замайването и гаденето, кимна. Някакъв инстинкт дълбоко в нея я накара да изрече думите, но гласът й прозвуча като чужд.

— Добре. Ще замина.