Даниел Стийл
Пръстенът (49)

Глава пета

Когато свърши зимният семестър, Тами вече беше взела решение. Отдавна беше подготвила документи за преместването в Кълъмбия и й оставаше единствено да си събере багажа и да освободи апартамента, в който живееше под наем заедно с още четири момичета. Ноел се появи рано-рано в събота сутринта и двамата заедно се отправиха към Ню Йорк.

В апартамента си той беше направил място за нейните вещи във всеки шкаф. Имаше цветя и балони, и шампанско, което чакаше в хладилника да се охлади.

Това беше преди три месеца и между тях нямаше никакви проблеми, с изключение на един. Нито нейните родители, нито Ариана знаеха какво е положението. Обратно на всичките си принципи да е винаги честен с майка си, Ноел не й беше казал, че живее с Тами. А Тами просто си прекара телефон и когато той звънеше, Ноел знаеше, че не трябва да го вдига. Вероятно беше баща й, за да провери дали тя си е вкъщи.

Но един ден в края на май играта свърши, когато Ариана мина, за да остави някакви писма, които бяха пристигнали погрешка на нейния адрес. Тъкмо се канеше да ги остави на портиера, когато Тами долетя от сградата, като носеше прането и книгите си на път за училище.

— Ъ… ъ… здравейте мисис Трип… искам да кажа мисис Макс… мисис…

Лицето й беше червено като пламък и Ариана я поздрави студено.

— На гости на Ноел?

— Аз… да… трябваше да проверя някои неща в старите му учебници по право… търсех… документ…

Искаше й се да умре на място. Ноел беше прав. Би трябвало да им кажат още преди няколко месеца. Сега Ариана изглеждаше разочарована и предадена.

— Сигурна съм, че ти е помогнал много.

— Да, да… много… а вие как сте?

— Много добре, благодаря.

После, след като се сбогува учтиво, тя веднага отиде до най-близкия телефон и се обади на сина си. В крайна сметка той беше доволен, че се е случило така. Крайно време беше да научат. И ако Тамара нямаше намерение да каже на баща си, Ноел беше взел твърдото решение да го направи. Без да трепне ръката му, той се обади на информация, а след това и в офиса на Пол Лийбмън и си уговори среща за два и четиридесет и пет.

Сградата, пред която спря таксито, беше същата, където Сам Лийбмън установи своите офиси почти преди петдесет години. Кабинетът, от който Пол Лийбмън ръководеше инвестициите си, беше същият, в който беше започнал и Сам преди толкова време. Точно тук Рут беше посетила съпруга си и го беше молила да приберат в дома си дребничкото русо германско момиче. В този кабинет синът на това германско момиче влезе с широка уверена крачка, ръкува се с бащата на Тамара и тихо седна.

— Познаваме ли се, мистър Трип?

Беше огледал внимателно Ноел и откри нещо познато в него. Визитната му картичка показваше, че е свързан с много уважавана правна фирма и Пол Лийбмън се зачуди дали младият човек е при него по лична работа или по работа на фирмата си.

— Срещали сме се веднъж, мистър Лийбмън. Миналата година.

— О, съжалявам. — По-възрастният човек се усмихна учтиво. — Страхувам се, че паметта ми не е много добра в последно време.

Ноел се усмихна леко.

— С Тамара. Завърших право в Харвард миналата година.

— А, ясно. — Внезапно той си спомни и усмивката му започна бавно да се стопява. — Все пак, предполагам, мистър Трип, че не сте тук, за да обсъждаме дъщеря ми. С какво мога да ви помогна днес?

Бяха допуснали младежа на срещата само заради името на правната фирма.

— Страхувам се, сър, че предположението ви не е съвсем точно. В действителност съм тук, за да говорим за Тамара. И за мен. Страхувам се, че имам да ви казвам някои доста сложни неща, но искам да бъда съвсем открит от самото начало.

— Да не би Тамара да има неприятности?

Мъжът пребледня. Сега си спомни кое е момчето. Много добре си спомни. И вече го мразеше и в червата.

Но Ноел побърза да го разубеди.

— Не, сър. Тя няма никакви неприятности. Всъщност, случва й се нещо много хубаво. — Усмихна се и се опита да изглежда по-малко нервен. — Ние се обичаме, мистър Лийбмън. От доста време.

— Трудно ми е да повярвам, мистър Трип. Тя не ви е споменавала от месеци.

— Мисля, че не го е направила, защото се е страхувала от реакцията ви. Но преди да продължа нататък, трябва да ви кажа нещо, защото така или иначе, то ще излезе наяве. А нищо не пречи, това да стане сега.

Отмести поглед от по-възрастния мъж и се зачуди дали не е полудял, щом въобще е дошъл тук. Това беше нещо много откачено. Беше и най-трудното нещо, което някога е правил.

— Разбрах, че майка ви е членувала в някаква бежанска организация, преди двайсет и седем години, тук, в Ню Йорк.

Лицето на Пол Лийбмън се стегна, но Ноел продължи напред.

— Тя се сприятелила с едно младо германско момиче, бежанка от Берлин. За която, по каквито и да било причини, вие сте се оженили малко по-късно. Но сте открили, че тя е бременна от съпруга си, който загинал при падането на Берлин. Вие сте я напуснали и сте се развели. — Той спря за миг. — Аз съм нейният син.

Измина един миг на напрегнато мълчание, после Пол Лийбмън скочи.

— Махайте се от кабинета ми!

Той посочи вбесен вратата, но Ноел не помръдна.

— Не и преди да ви кажа, че обичам дъщеря ви и че тя ме обича. Освен това — той се изправи в целия си ръст, който надвишаваше дори този на Пол Лийбмън — моите намерения са съвсем почтени.

— Да не би да имате нахалството да ми казвате, че искате да се ожените за дъщеря ми?

— Точно така, сър.

— Никога. Разбрахте ли? Никога! Майка ви ли урежда тази работа?

— Съвсем не, сър.

За миг очите на Ноел също проблеснаха, но тогава пламъкът от очите на Пол изчезна. Каквото и да се е случило помежду им, той нямаше да обижда Ариана сега. Изостави темата за Ариана.

— Забранявам ви да се срещате повече с Тамара.

Върху лицето му беше изписан гняв, причинен от една много стара болка, която той никога не успя да забрави напълно.

Но Ноел говореше спокойно.

— Казвам ви, и то направо в лицето, че нито тя, нито аз ще ви се подчиним. Единственият ви избор е да се примирите с действителността.

Без да чака, за да чуе остатъците от гнева на Лийбмън, Ноел се отправи към вратата и си отиде. Чу един страхотен удар по бюрото зад себе си, но дотогава вратата на кабинета вече беше затворена.

 

 

Когато Тамара поопозна майката на Ноел, тя започна да я обича почти като своя. На Коледа Ноел реши да обяви годежа им и тогава Ариана даде на Тами един подарък, който я развълнува много. Ноел знаеше какво ще стане и майка и син си размениха потайни усмивки, докато Тами развиваше ярката хартия. Внезапно в ръката й падна бляскавият пръстен-печат, който беше притежание на Касандра преди много години.

— О, боже мой… о… о, не!

Тя се огледа изумена, първо към Ноел, после към Ариана, която стоеше до него и накрая към широко усмихнатия Макс. След това се пресегна объркано към Ноел и се разплака.

— Това е годежният ти пръстен, скъпа! Майка даде да го направят като за твоите пръсти. Хайде, пробвай го.

Но щом го сложи на пръста си, тя се разплака още по-силно. Толкова добре познаваше историята на този пръстен… и сега пръстенът, който беше носен от четири поколения преди нея, ставаше неин. Той прилепна идеално на третия пръст на лявата й ръка и остана там, прекрасно и умело изработен, а диамантите проблясваха, докато стоеше загледана в него.

— О, Ариана, благодаря ти!

Но щом прегърна силно майката на Ноел, тя се разплака отново.

— Всичко е наред, скъпа. Всичко е наред. Сега е твой. Дано ти донесе много радост.

Ариана гледаше нежно момичето. Беше я спечелила изцяло. И сега реши да вземе нещата в свои ръце.

Три дни след Коледа, с треперещи ръце, тя потърси номера и набра телефона. Представи се само като мисис Томас, уреди си среща и на следващия ден спокойно се качи на едно такси. Не каза нищо на Макс и Ноел. Не смяташе, че трябва да знаят. Но вече беше време, след всичките тези години, да се изправи пред него, както и той пред нея.

Секретарката обяви пристигането й и Ариана, облечена в черна рокля и тъмно палто от норка, влезе спокойно в стаята. Сега носеше само огромния смарагд на ръката си. Диамантеният пръстен-печат вече беше на Тамара.

— Мисис Томас?

Но когато Пол Лийбмън се изправи, за да я поздрави, той се вторачи шокиран в нея. Въпреки че беше толкова изненадан, в ума му проблесна мисълта, че се е променила много малко през изминалите трийсетина години.

— Здравей, Пол. — Тя стоеше смело срещу него и чакаше да я покани да седне. — Реших, че би трябвало да те посетя. Заради децата ни. Може ли да седна?

Тогава той посочи към един стол, после, все още изненадан, и сам седна.

— Струва ми се, че синът ми вече е идвал да се срещнете.

— Нямаше смисъл. — Лицето му придоби още по-каменен вид. — А и твоето посещение е безполезно.

— Вероятно. Но важното е, мисля, не как се чувстваме ние, а как се чувстват децата ни. В началото и аз изпитвах същото като теб. Бурно се противопоставих на връзката им. Но фактите са, че, дали ни харесва или не, те искат това.

— А може ли да попитам ти защо си била против?

— Защото предполагах, че си наранен от мен, а също и от Ноел. — Тя поспря, после продължи по-меко. — Това, което направих, беше ужасно, ужасно лошо. По-късно го разбрах, но отчаянието на онзи миг, когато исках най-доброто за бебето… нещата, които ти можеше да му дадеш, а аз не… какво да ти кажа, Пол? Сгреших.

Той остана загледан в нея дълго време.

— Имаш ли други деца, Ариана?

Тя поклати глава с лека усмивка.

— Не. И аз не бях се омъжвала отново, до миналата година.

— Предполагам, че не е било от мъка по мен.

Но сега в гласа му имаше по-малко гняв, а в очите му се усети намек за предишната топлота.

Тя въздъхна.

— Не. Просто вече бях омъжвана, бях приела съдбата си за добро или зло. Имах сина си и не пожелах да се омъжа отново.

— Кой промени решението ти?

— Един стар приятел. Но разбрах, че ти си се оженил доста бързо.

Той кимна.

— Веднага след като излезе решението за развода. С нея бяхме ходили заедно на училище.

После той въздъхна и се приближи, въпреки бюрото, а и целия живот, които ги разделяха, за да се докосне до Ариана.

— В крайна сметка те се оказват най-добрите. И точно затова се противопоставих на Тамара и твоето момче. Не толкова затова, че е твой син. — Той е добро момче, Ариана. Добър мъж. Имаше смелостта да дойде тук и да ми разкаже цялата история. Уважавам това в един мъж. — После изръмжа. — Това беше повече, отколкото Тамара успя да направи. Но главното е не дали ние двамата сме били женени или не, а що за хора са те. Погледни той откъде идва, наследството му. Виж семейството си, Ариана. А ние сме евреи. Наистина ли можеш да одобриш връзката между двамата?

— Щом те могат. Не смятам, че наистина има значение това, че аз съм германка, а ти евреин. Това може би е означавало много само тогава, след войната. Иска ми се да мисля, че сега то не е толкова важно.

Но Пол Лийбмън поклати глава решително.

— Все още е важно. Тези неща няма да се променят никога, Ариана. Ще продължат да бъдат все такива дълго, след като сме си отишли и двамата.

— Няма ли поне да им дадеш възможност?

— Да правят какво? Да ме убедят, че греша? Да им се родят набързо три деца, а след пет години да дойдат да ми кажат, че се развеждат, защото аз съм бил прав и нещата не са потръгнали?

— Наистина ли смяташ, че можеш да го предотвратиш?

— Може би.

— Ами следващия мъж? И другия след него? Не разбираш ли, че тя и без това ще направи каквото иска? Без да се интересува от нищо. Ще се омъжи, за когото реши, ще води свой живот и ще върви по свой път. Вече от година живее с Ноел, независимо как се чувстваш! Единственият, който ще загуби нещо накрая, си ти, Пол. Може би вече е време да приключиш тази война между нас и да погледнеш по друг начин тяхното поколение. Моят син дори не иска да бъде германец. А вероятно и дъщеря ти не желае да обяви пред всички, че е еврейка.

— А каква иска да бъде тогава?

— Човек, жена, адвокат. В последно време те имат разни идеи, които не са ми много ясни. Те са много по-независими и свободомислещи. — Тя се усмихна бавно. — Може и да са прави. Синът ми казва, че войната, за която говорим, си е наша война, не тяхна. За тях това е само история. Предполагам, че за нас понякога тя все още е действителност.

— Срещнах се с него, Ариана — гласът му се сниши болезнено. — И все още виждам снимките, които ти държеше в онзи ден. Мога да си го представя в униформа… нацистка униформа като тази на баща му… — Той стисна здраво очи, след това я погледна тъжно. — Много прилича на него, нали?

Тя се усмихна кротко и кимна.

— Но Тамара не прилича много на теб.

Нямаше какво друго да му каже, но той поне се усмихна.

— Знам. Изглежда съвсем като майка си. Но сестра й прилича на Джулия… а момчето ми… — продължи той гордо — … прилича на мен.

— Радвам се.

Настъпи дълга, неловка тишина.

— Беше ли щастлив?

Той кимна бавно.

— А ти? Мислех си понякога за теб. Къде си отишла, какво се е случило. Искаше ми се да ти се обадя, просто за да ти кажа, че все още мисля за теб, но се страхувах…

— Защо?

— Страхувах се да не изглеждам глупак. В началото ме болеше много. Смятах, че през цялото време си се подигравала с мен. Майка ми беше тази, която най-накрая те разбра. Знаеше, че си го направила заради бебето и подозираше, че вероятно си ме обичала.

Когато той спомена майка си, очите на Ариана се напълниха със сълзи.

— Аз наистина те обичах, Пол…

Той кимна бавно.

— Когато премисли всичко, тя осъзна това.

Най-после седяха заедно, събрани след толкова време.

— Какво ще правим сега, Ариана, с нашите деца?

— Ще ги оставим да правят това, което решат. И ще го приемем.

Тя се усмихна и се изправи колебливо, протегнала ръка. Но той не пое ръката й. Заобиколи бюрото и я прегърна за миг.

— Съжалявам за онова, което се случи преди толкова време. Съжалявам, че не бях достатъчно голям, за да те разбера или да те оставя да ми обясниш.

— Така е трябвало да стане, Пол…

Той повдигна рамене и кимна, а тя го целуна по бузата и го остави заедно с мислите му, загледан към Уол стрийт.