Даниел Стийл
Пръстенът (50)

Глава шеста

Сватбата беше определена за следващото лято, след като Тамара завърши примерно своето право. Двамата си потърсиха жилище и намериха точно това, каквото искаха. Тамара откри една работа, където щеше да започне през есента.

— Но първо ще отидем в Европа — обяви тя с щастлива усмивка на Ариана и Макс.

— Къде точно? — погледна я Макс с интерес.

— Париж, Ривиерата, Италия, а след това Ноел иска да ме заведе в Берлин.

Този път в очите на Ариана се появи сянка.

— Градът е красив. Поне беше.

Беше видяла снимките на Ноел от пътешествието му преди две години и много хареса тази, която показваше къщата в Грюнвалд. Сега вече не й се налагаше да се напряга, за да си припомни някой избледнял детайл. Вече можеше просто да вземе снимката и да види всичко. Беше й показал и снимките от имението, за което беше слушала от Манфред, но което не беше виждала никога.

— Колко време няма да ви има?

— Около месец — въздъхна Тами щастливо. — Това е последното ми безгрижно лято и на Ноел му се наложи направо да се бори за четири седмици отпуск.

— Какво ще правите на Ривиерата?

— Ще минем да видим едно момиче, което познавам от училище. — Бяха решили да посетят Бриджит. — Но първо — засмя се Тами — ще трябва да преживеем сватбата.

— Ще бъде чудесно!

От месеци Ариана слушаше плановете им. Най-после Пол беше омекнал и призна, че харесва Ноел. Тогава, през февруари, започнаха да планират сватбата за през юни.

Когато най-накрая денят дойде, Тамара изглеждаше завладяващо красива в роклята си, ушита изцяло от млечнобял атлаз. Върху нея имаше наметка от безценна дантела. Върху тъмната си коса носеше шапчица, която покриваше всичко, освен кока й, с безукорна дантела, а воалът, който се носеше около нея, създаваше още по-силно впечатление за някакво нереално великолепие. Дори и Ариана беше впечатлена.

— Боже мой, Макс, тя изглежда разкошно!

— Разбира се, че е така — усмихна се той гордо на собствената си съпруга. — Но същото се отнася и за Ноел.

С редингота и раираните си панталони той изглеждаше по-елегантен отвсякога, с блестящите си сини очи и руса коса. Ариана трябваше да признае, като се усмихна на себе си, че той наистина изглежда съвсем като германец. Но дори и това сякаш нямаше значение.

Пол Лийбмън се усмихваше благо на младата двойка. Беше хвърлил цяло състояние по сватбата, за да задоволи доста екстравагантните мечти на съпругата си. Ариана най-после се срещна с нея — приятна жена, която вероятно му е била добра съпруга през годините.

Деби се беше омъжила за продуцент от Холивуд. Джулия беше най-прекрасната и с най-силен дух, а децата й изглеждаха едновременно весели и интелигентни. Но и двете жени говориха малко с Ариана. Прекалено дълбоко бяха наранени в миналото. За всички тях Ариана беше престанала да съществува в деня, в който Пол я напусна.

По време на сватбата Пол я погледна един-два пъти, а веднъж очите им се задържаха за един дълъг миг. От много време насам за пръв път тя се сети за него с обич. И докато стоеше на мястото си, усети болката от съжалението, че е загубила Рут и Сам.

 

 

— Е, мисис Трип, направихме го.

Ноел се усмихна на Тамара, а тя докосна врата му с устни.

— Обичам те, Ноел!

— Аз също, но ако продължиш да правиш това… сигурно ще започна медения ни месец още тук, в самолета.

Тя се усмихна смутено на съпруга си и се отпусна на седалката си с щастлива усмивка. Загледа се в огромния, красив пръстен-печат с диаманти, който беше на пръста й. Никога нямаше да свикне с това, че Ариана й го подари като годежен пръстен. Наистина беше започнала да обича майката на Ноел, а знаеше, че и Ариана я обича.

— Искам да купя нещо страхотно на майка ти от Париж, Ноел…

— Какво например? — усмихна й се той над книгата си.

Хубавото на това, че бяха живели заедно почти две години, беше, че така се отнемаше объркването, след като са се оженили вече. Беше им удобно един с друг и където и да отидеха, те се чувстваха като у дома си.

— И така, какво искаш да й купиш?

— Не знам. Нещо вълнуващо. Като картина или рокля от Диор.

— Мили боже, това е наистина вълнуващо. И защо реши така?

Тя му показа бляскавия пръстен в отговор и той се засмя.

Отседнаха в Плаза-Атене в много елегантен апартамент. Това беше подарък от баща й. След първата си вечеря на свещи от медения месец, те слязоха от апартамента си в известния бар, за да се срещнат с Бриджит.

Когато отидоха, Реле Плаза беше претъпкан с екзотични на вид хора. Мъже с разкопчани ризи и верижки, които висяха по гърдите им, жени в червени атлазени панталони или късички палта от норка върху джинси.

Тами едва успя да разпознае момичето, което познаваше от Редклиф. Лицето й беше бяло, устните й — начервени, а русата й коса беше силно накъдрена. Но сините очи святкаха палаво, както винаги, и тя си беше очарователно дребничка. Беше облечена с костюм, носеше черна атлазена шапка и само едно червено атлазено бюстие под сакото.

— Скъпа, не предполагах, че си станала толкова консервативна.

И тримата се разсмяха. Бриджит Годар беше станала още по-неописуема отпреди.

— Знаеш ли, Ноел, и ти си станал по-хубав — усмихна се тя палаво и Тами се засмя.

— Прекалено късно е, вече сме женени, помните ли? Жалко, приятелчета…

Ноел я изгледа с топлота, а Бриджит само се засмя.

— И без това е прекалено висок за мен. Не е моят тип.

— Внимавай, чувствителен е.

Тами сложи пръст на устните си и това отново ги разсмя. Заедно се радваха на приятната вечер.

През следващата седмица Бриджит ги разведе от единия край на Париж до другия. Обядваха във Фуке, вечеряха в Брасьор Лип в Латинския квартал, танцуваха в Кастел и Шез Режин, после продължаваха със закуска в Хале и на следващия ден отиваха да вечерят в Максим. Въртяха се от барове в ресторанти на празненства, където всички я познаваха и мъжете буквално молеха за вниманието й, докато тя скачаше от едно шантаво облекло в друго, а Тами и Ноел я гледаха с искрено обожание.

— Не е ли божествена? — прошепна Тами на Ноел, докато се шляеха из някакъв бутик.

— Да. И малко откачена. Мисля, че ти ми харесваш повече, малката.

— Това са добри новини.

— Въобще не бързам да се срещна със семейството й.

— О, те не са лоши.

— Не искам да оставам с тях завинаги. Два дни и толкова, Тами. Искам да остана само с теб за малко. В края на краищата това е меденият ни месец.

Той я погледна кисело, но тя го целуна и се засмя.

— Съжалявам, мили.

— Недей. Просто ми обещай, че няма да прекарваме повече от два дни с тях на Ривиерата. После тръгваме за Италия. Ясно ли ти е?

— Да, сър.

Тя рапортува хитро, а Бриджит се върна, за да ги отвлече към Балмен, Живанши и Диор.

В Диор Тами откри точно това, което търсеше за Ариана. Една изящна рокля за коктейли от бледоморава коприна, която щеше да подхожда невероятно на огромните сини очи на Ариана. Имаше подходящ шал, а Тами прибави и обеци. Целият комплект струваше повече от четиристотин долара и Ноел едва не ахна.

— През септември започвам работа, Ноел. Не ме гледай така.

— Ще се наложи, ако имаш намерение да купуваш такива подаръци.

И двамата знаеха, че този е по-специален. По този начин Тами казваше благодаря за пръстена. Бриджит го беше забелязала веднага, когато първата вечер се срещнаха в Плаза. Дълго го гледа влюбено и накрая призна пред Тами, че не може да свали очи от ръката й. В галерията на баща й имаше един отдел специално за стари скъпоценности, но там нямаше нищо толкова забележително, колкото новия пръстен на Тамара.

През последния следобед, преди да напуснат Париж Бриджит ги заведе в галерията на Жерар Годар и те я обикаляха удивени повече от час. Възхищаваха се на произведения на Реноар, Пикасо, на безценните антични огърлици от диаманти, малките бюстове и статуи. Наистина беше изключително. Когато тръгваха, Ноел гледаше Бриджит с удоволствие и възторг.

— Прилича на малък музей, но е по-хубаво.

Тя кимна с гордост.

— Татко има някои хубави неща.

Това беше жестоко подценяване и Ноел и Тами се усмихнаха зад гърба й. Точно затова баща й я беше изпратил в Редклиф, като се надяваше, че тя ще придобие солидна подготовка по история и изкуство, но Бриджит имаше други наклонности. Например футболни мачове, празненства, студенти по медицина и марихуана. Когато тези две разрушителни години отминаха, той я прибра вкъщи, за да се забавлява по-простичко в Париж. В момента тя говореше смътно за изучаване на фотографията или правене на филми, но беше очевидно, че не изгаря от амбиции. Въпреки това беше като поток, който бяга лудешки във всички посоки, винаги весела, но никъде не огряваше за дълго. В нея имаше някакво безпокойство, което се превръщаше в mal du siecle^[1].

— Странното в нея е, че тя сякаш не пораства.

Тами се беше замислила за нея. Ноел повдигна рамене.

— Знам. Но с някои хора просто е така. Брат й същият ли е?

— Да. Само че повече от нея.

— Как така?

Ноел изглеждаше объркан.

— Не знам. Разглезен, може би нещастен. Не знам. Трябва да видиш родителите, за да разбереш по-добре. Майката е нещо като отвратителната мадам Щедрост, а бащата е просто много дръпнат, сякаш е преследван от призраци.