Даниел Стийл
Пръстенът (4)

Глава четвърта

Шест седмици по-късно изчезна един от приятелите на Долф, също писател. Беше много по-малко известен от Долф, но и той беше срещнал проблеми с публикуване на последните си работи. Приятелката му, изпаднала в истерия, се беше обадила на Долф в два през нощта. Била ходила при майка си в Мюнхен и когато се върнала вкъщи, апартаментът бил разбит, Хелмут го нямало, а по пода имало кръв. Ръкописът, върху който работел, бил разпилян из стаята. Съседите чули викове, после писъци и това било всичко, което тя знаеше.

Долф се бе срещнал с нея наблизо до апартамента на Хелмут и я бе откарал до дома си. На следващия ден тя потърси убежище при сестра си.

Когато Касандра пристигна по-късно сутринта, тя го откри потънал в униние, полудял от мъка по изчезналия Хелмут.

— Не разбирам, Касандра. Малко по малко цялата страна се побърква. Сякаш бавно действаща отрова се движи по вените й. Най-накрая ще стигне до сърцето и ще ни убие. Не че ще ми се наложи да съжалявам за това.

Той я изгледа мрачно и тя се намръщи.

— Какво трябва да означава това?

— А ти какво мислиш, че означава? Колко време смяташ, че ще мине, преди да дойдат за мен? Месец. Шест месеца? Година?

— Не откачай! Хелмут не пишеше романи. Той пишеше силно политизирано и критикуваше открито Хитлер от самото му идване на власт. Не виждаш ли разликата? Какво може да ги ядоса в твоя случай? Роман като Der Kuss?

— Знаеш ли, не съм съвсем сигурен, че виждам разликата, Касандра.

Той огледа стаята неволно. Вече дори не се чувстваше в безопасност в къщата. Сякаш всеки ден очакваше да дойдат за него.

— Долф… скъпи, моля те… бъди разумен. Случило се е ужасно нещо, но то не може да се случи с теб. Всички те познават. Те не могат просто да направят така, че да изчезнеш за една нощ.

— Защо не? Кой ще ги спре? Ти ли? Или някой друг? Разбира се, че не! Какво направих аз за Хелмут миналата вечер? Нищо. Абсолютно нищо, по дяволите.

— Добре, тогава замини, за бога! Иди сега в Швейцария. Можеш да издаваш книгите си там. И ще бъдеш в безопасност.

Но той само я изгледа тъжно.

— Касандра, аз съм германец. Тази страна е и моя. Имам право да бъда тук, както и всеки друг. Защо, но дяволите, трябва да заминавам?

— Какво искаш да ми кажеш тогава, дявол да го вземе?

Това беше първата им караница за цяла година.

— Казвам ти, че моята страна съсипва себе си и народа си и от това ми се повдига.

— Но ти не можеш да го спреш. Ако вярваш в тези неща, тогава се махай, преди да са те съсипали.

— Ами ти, Касандра? Ти ще стоиш тук и ще се правиш, че това никога няма да те засегне? Така ли си мислиш?

— Не знам… не знам… Вече нищо не знам. Нищо не разбирам.

От седмици тази златна жена изглеждаше уморена. Сега се измъчваше и с двамата и се чувстваше безпомощна пред техните страхове. Очакваше от тях подкрепа, потвърждение, че всичко, в което е вярвала, никога няма да се промени. Но и двамата й казваха, че всичко се променя. И въпреки това, единственото, което Валмар искаше да се направи, беше тя да престане да се вижда с Долф, а Долф само роптаеше срещу нещо, което никой от тях нямаше силата да промени.

Той продължи да говори все същото още половин час и тя внезапно скочи на крака вбесена.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? Какво мога да направя?

— Нищо, дявол да го вземе… нищо…

Сълзите за изгубения му приятел се стичаха по лицето му и той я прегърна здраво, докато хлипаше.

— О, боже… Касандра… О, боже…

Тя остана още час, като го прегръщаше така, сякаш той й бе син.

— Всичко е наред… всичко е наред, скъпи… Обичам те…

В действителност това беше единственото, което можеше да се каже. Страхът, от който се беше пазила досега, започна да пропълзява и в нея. Ами ако Долф беше извлечен навън в нощта, пищейки? Ами ако тя беше на мястото на изпадналата в истерия приятелка на Хелмут? Но това не може да й се случи… или на него… такива неща не се случват… и няма да се случват с тях.

Когато се прибра вкъщи късно този следобед, Валмар я чакаше. Не в кабинета си, а в главния салон. Той й показа с жест да го придружи и после тихо затвори двойната врата.

— Касандра, вече става непоносимо.

— Не искам да го обсъждам.

Тя се обърна с гръб към него и се загледа в пламтящия огън под портрета на неговия дядо, чиито очи сякаш следваха всеки човек в стаята.

— Моментът не е подходящ.

— Никога няма да има подходящ момент. Ако не направиш това, което те помолих, ще те изпратя някъде.

— Няма да тръгна. Не мога да го оставя сега.

Лудост беше да се обсъжда това с Валмар, но тя нямаше избор. Бяха си изяснили нещата още преди два месеца. Щеше да отстоява позициите си, каквото и да й струва това. Вече се беше отказала от прекалено много мечти в живота си. Мечтите за театъра, за децата. Сега няма да се откаже и от Долф.

Тя се обърна, за да погледне Валмар.

— Не знам какво да правя. Трудно ми е да повярвам това, което чувам в последно време. Какво става с нас? С Германия? Всичко заради този смешен дребен човек ли е?

— Изглежда е така. Или пък е възпламенил някаква зараждаща се лудост, която винаги си е била в нашите души. Може би всички тези хора, които го подкрепят, просто са чакали някой да ги поведе.

— Не може ли някой да го спре, преди да е станало твърде късно?

— Вероятно вече е твърде късно. Той вълнува хората. Обещава им напредък, богатства и успех. Това хипнотизира хората, които никога не са опитвали вкуса на тези неща. И те не успяват да устоят.

— Ами останалите?

— Ще почакаме и ще видим. Но не и твоят приятел, Касандра. Ако нещата вървят все така, на него няма да му е позволен лукса да чака. О, боже, моля те, послушай ме! Трябва да го направиш. Върви за няколко дни при майка ми. Премисли нещата. Това ще те освободи за малко от нас двамата.

Но тя не искаше да се освобождава от тях. И нямаше желание да оставя Долф…

— Ще помисля.

Но по тона й разбра, че тя няма да го направи. Нищо повече не зависеше от него. За първи път, през почти шестдесетте години на своя живот, Валмар фон Готард се почувства победен.

Тя го наблюдаваше как става и се отправя към вратата и мълчаливо протегна ръка към него.

— Валмар… Не бъди такъв… Аз… Аз съжалявам…

На вратата той се обърна и я погледна.

— Ти съжаляваш, Касандра. Аз също. А преди да свърши всичко това, и децата ще съжаляват. Това, което правиш, ще те съсипе, а вероятно постепенно ще съсипе и всички нас.

Но на Касандра фон Готард не й се вярваше да е така.