Даниел Стийл
Пръстенът (29)

Глава първа

Корабът Гордостта на пилигримите носеше подходящо име. Той изглеждаше така, сякаш са го използвали дълго преди да се прехвърлят на Мейфлауър. Беше малък, тесен, мрачен и миришеше на плесен. Но беше достатъчно здрав. И препълнен до ръба.

Гордостта на пилигримите беше закупен общо от няколко американски спасителни организации и се използваше предимно от нюйоркската женска организация, която досега беше ръководила четири подобни прехода, при които повече от хиляда бежанци преминаха от разкъсаната от войната Европа в Ню Йорк. Чрез подобни организации Съединените щати бяха осигурили за всекиго хора, които ще го подпомогнат. Бяха наели приличен екипаж, който водеше мъже, жени, деца и старци от съсипана Европа към новия им живот в Щатите.

Всички пътуващи в кораба бяха в доста жалко състояние. Бяха дошли в Париж от други държави или от други райони на Франция. Някои бяха вървели пеш седмици и месеци наред. Други, като някои от децата, се бяха скитали бездомни от години. Никой от тях не беше виждал истинска храна по-дълго, отколкото можеше да си спомни. Много от тях не бяха виждали море по-рано, да не говорим пък да плават с кораб.

Организацията не успя да намери лекар, когото да наеме за кораба при тези преходи, но бяха наели една забележително компетентна млада медицинска сестра. Досега при всяко пътуване услугите й бяха жизненоважни. Беше акуширала при девет раждания, помогнала беше при няколко тежки аборта, четири сърдечни удара и шест пъти при смърт. Така че Нанси Таунзънд, като корабна сестра трябваше да се примири с мъката по дома, умората, глада, лишенията и отчаяните нужди на хората, които толкова дълго бяха плащали цената на войната.

При последното пътуване имаше четири жени, които почти две години били държани в затвор край Париж, преди американците да дойдат и да ти освободят. Но само две от жените оцеляха от пътуването до Ню Йорк. Всеки път, докато наблюдаваше пътниците, които се качваха на борда, Нанси Таунзънд знаеше, че не всички ще достигнат Ню Йорк. Често беше лесно да се забележи кои са най-силните и кои не би трябвало да предприемат това пътуване. Но също често се случваше тези, които изглеждаха здрави, да не издържат при тази последна крачка от бягството си. Изглежда, че и дребната, руса жена от долната палуба, която беше в една каюта с още девет жени, беше една от тях.

Младото момиче от Пиренеите беше дотичало при Нанси, като й викаше, че някой умира на долното легло. Щом Нанси видя момичето, тя разбра, че то умира от морска болест, глад, обезводняване, болка, делириум. Беше невъзможно да се каже кое е преляло чашата, но очите й бяха хлътнали, а когато Таунзънд я докосна, челото й беше горещо и изсъхнало от силна треска.

Докато й мереше пулса, сестрата коленичи тихо до нея и направи знак на другите да се отдръпнат. Те се взираха притеснени в Ариана и се чудеха дали тя ще умре същата вечер в каютата им. Преди два дни им се беше случило вече веднъж, четири дни, след като напуснаха Хавър. Дребно, много слабо еврейско момиче, което беше дошло в Париж от Берген-Белзен, не успя да оцелее при последната крачка.

Двадесет минути, след като прегледа Ариана за пръв път, сестра Таунзънд накара да я пренесат в едната от двете изолационни кабини. Там треската стана още по-силна и се появиха гърчове на краката и ръцете й. Нанси си помисли, че ще изпадне в конвулсии, но не стана така. През последния ден от пътуването им температурата най-после изчезна. Ариана повръщаше непрекъснато и всеки път, когато се опиташе да седне в леглото, кръвното й налягане падаше толкова ниско, че тя припадаше. Не успяваше да си припомни почти нищо от английския си и непрекъснато говореше на отчаян, изплашен немски. Нанси не разбираше нищо, освен имената, които се повтаряха отново и отново… Манфред… татко… Герхард… Хедвиг… отново и отново тя изпищяваше: „Не, Хедвиг!“, докато се взираше невиждаща в очите на американската сестра. А когато късно през нощта се разхълца, беше невъзможно да я успокоят. Понякога Нанси Таунзънд се чудеше дали момичето не е толкова болно, защото вече не му се живее. Нямаше да е първата.

Ариана я погледна неразбиращо последната сутрин. Очите й не бяха така трескави, но бяха изпълнени с мъка.

— Надявам се, че се чувствате по-добре — усмихна се мило Нанси Таунзънд.

Ариана кимна едва-едва и се върна към съня. Тя въобще не видя пристигането на кораба в Ню Йорк, нито Статуята на свободата, чиято ръка с факела блестеше под слънцето. Тези, които можеха, стояха на палубите и викаха лудешки, по лицата им се стичаха сълзи и те се прегръщаха един друг. Най-после бяха успели!

Но Ариана не знаеше нищо за това. Тя не осъзнаваше нищо, докато долу не дойде един офицер, отговарящ за имигрантите. Той поздрави тихо сестрата и прочете докладите. Като цяло те имаха възможност да изпратят повечето пътници при техните спонсори, но тази щеше да почака. Като се имат предвид делириумът и треската, искаха да са сигурни, че тя не носи някаква болест. Офицерът поздрави сестрата, че е сложила момичето в изолационното. Погледна спящото момиче, после униформената жена и повдигна вежди въпросително.

— Какво смятате, че е?

Сестрата направи тихо знак към коридора и те я оставиха да спи.

— Не мога да кажа със сигурност, но вероятно е била измъчвана по някакъв начин или пък е била в някой от лагерите. Просто не знам. Ще трябва да я прегледате.

Той кимна в отговор, като погледна със съчувствие през отворената врата.

— Някакви отворени рани, инфекции, очевидни наранявания?

— Нищо, което мога да видя. Но повръщаше по целия път през Атлантика. Смятам, че трябва да я наблюдавате. Може да има вътрешно увреждане. Съжалявам — погледна го тя с извинение. — Просто за нея въобще не съм сигурна.

— Не се притеснявайте, мис Таунзънд. Затова ни я предавате. Сигурно ви е ангажирала доста.

Той отново погледна температурните карти. Но сестрата бавно се усмихна към пристанището.

— Да, но тя успя. — Очите й се върнаха на неговите. — Мисля, че сега вече ще живее. Но за известно време там…

— Мога да си представя.

Той запали цигара и се загледа надолу към другите, които напускаха кораба. Изчака двама санитари да дойдат и нежно премести момичето на носилка. Ариана се размърда леко и с един последен поглед към сестрата, която беше поддържала живота й, тя напусна кораба. Нямаше никаква представа къде я носят, но и не я интересуваше особено.