Даниел Стийл
Пръстенът (17)

Глава десета

— Приключихте ли с момичето?

Капитан фон Райнхарт изгледа раздразнено Манфред, докато се разхождаше край бюрото си по-късно същия следобед.

— Да, сър.

— Заведохте ли я до Грюнвалд да си прибере нещата?

— Да, сър.

— Хубава къща, нали? Късметлия е този генерал. Не бих имал нищо против да дадат и на мен такава къща.

Но и той не беше зле. Едно семейство, чийто дом гледаше към крепостта Шарлотенбург и езерото, с удоволствие му отстъпи своя дом.

Капитанът продължи да говори с Манфред по други въпроси. Хилдебранд беше зает с телефоните.

Всеки път Манфред се питаше дали това не е адютантът на генерал Ритер, който се обажда заради момичето. Трябваше да престане с тези мисли. Какво значение имаше това за него? Тя не му беше никаква. Просто една млада жена, която се е сблъскала с трудности — изгубила е семейството и дома си. И какво от това? Хиляди други бяха в същото положение. И щом се е оказала достатъчно привлекателна, за да привлече погледа на генерал, ще трябва да се научи как да се справя сама с това. Едно нещо беше да я спаси от жестокостта на по-низш офицер, който се кани да я изнасили в килията й, а съвсем друго — да я отмъкне от генерал. Това щеше да означава неприятности. За него.

През цялата война Манфред фон Трип се стараеше да избягва проблемите с по-висшестоящите, както и с другите офицери. Не одобряваше тази война, но служеше на страната си. Беше германец преди всичко, отдал в дан на Райха повече от много други. И въпреки това не спореше, държеше устата си затворена и търпеше. Един ден всичко щеше да свърши и той щеше да се върне в имението на родителите си и домът щеше да е негов. Искаше да възвърне средновековния блясък на крепостта, да даде под наем земите и да съживи отново околността. Там щеше да си спомня винаги за Мариана, за момченцето си и момиченцето си, за родителите си. Не искаше нищо друго, освен да оцелее от войната, за да постигне това. Не желаеше нищо повече, нищо от нацистите — нито откраднати безценни картини, нито отнети насила скъпоценности и коли. Никаква плячка, награди, злато, пари. Всичко, което искаше и ценеше, вече беше изгубено.

Това, което притесняваше Манфред, докато седеше зад бюрото си и слушаше, беше младостта и невинността й. Животът им донякъде си приличаше. Само че Манфред беше на тридесет и девет, а тя на деветнадесет. И той загуби всичко, но не беше така безпомощен като нея. Беше измъчен, съкрушен и съсипан, но не и изплашен и сам… Манфред беше чувал такива истории. Знаеше какви игрички играеше старецът. Момичетата заедно, той и момичетата, малко извращения, малко бруталност, малко садомазохизъм, малко камшик, малко… Самата мисъл го отвращаваше. Какво не беше наред с всички тях? Какво ставаше с мъжете, щом отидат на война? Господи, беше уморен от това. Уморен от всички тези неща.

Когато капитан фон Райнхарт излезе от кабинета, той пусна писалката и се облегна назад. И точно тогава дойде обаждането на генерала. Всъщност адютантът му разговаря с Хилдебранд, който само се ухили. Той остави слушалката на мястото й, след като прие съобщението, че капитанът трябва да му се обади сутринта.

— Исусе, този дърт пръч ще има своя армия в края на войната. Армия от жени.

— Каза ли адютантът му коя.

Хилдебранд поклати глава.

— Просто трябвало да уреди някаква дреболия с капитана. Освен ако, както каза адютантът, не се окаже твърде късно. Адютантът спомена, че този сладкиш не би се задържал дълго по рафтовете. Може и да е изчезнала вече. Като познавам Ритер, тя има късмет, ако е така. Чудя се на коя ли е хвърли око този път.

— Кой знае.

Но след телефонното обаждане Манфред не можеше да остане спокоен на мястото си. Хилдебранд си тръгна щом свърши работата си, а Манфред остана да седи зад бюрото през следващите два часа. Не можеше да престане да мисли за нея и за това, което му каза Хилдебранд. Генералът искаше Ариана… освен ако сладкишът не е вече взет от сладкарницата… Остана за миг неподвижен, сякаш омагьосан, после грабна забързан палтото си, угаси осветлението в кабинета и хукна надолу по стълбите, излезе от сградата и пресече улицата.