Даниел Стийл
Пръстенът (31)

Глава трета

Секретарката пред личния офис на Сам Лийбмън пазеше входа му като ангел отмъстител с меч в ръка. Никой, дори жена му и децата му, нямаше право да влиза, ако не е повикан. Когато си беше у дома, той беше изцяло техен, но когато беше на работа, това беше неговият свещен свят. Всички в семейството знаеха това, особено Рут, която рядко идваше в офиса му, ако нямаше нещо изключително важно, а точно по такава причина тя седеше сега там.

— Но той може да е зает часове наред.

Ребека Грийнспън погледна съпругата на работодателя си с леко раздразнение. Рут Лийбмън чакаше от почти два часа. А мистър Лийбмън й беше наредил никой да не го безпокои.

— Щом не е ходил днес на обяд, Ребека, все ще трябва да излезе рано или късно, за да яде. А аз мога да поговоря с него, докато се храни.

— Не може ли да почака до вечеря?

— Ако можеше, нямаше да съм тук. Нали?

Тя се усмихна учтиво, но твърдо на момичето, което беше почти на половината от нейните години. А и на половината от височината й.

Рут Лийбмън имаше впечатляващ вид — висока, с широки рамене, но не мъжкарана. Усмивката й беше топла, очите й — кротки. Но тя изглеждаше като джудже пред изумителната височина на съпруга си. Самюъл Джулиънс Лийбмън беше метър и деветдесет и шест по чорапи, имаше широки рамене, рунтави вежди и лъвска грива, за която неговите деца го закачаха. Косата му беше почти с цвета на пламък. Сега, като поостаря, тя избледня малко и се беше поуспокоила до меднобронзово, като увеличаващите се сиви косми покриваха все повече червените. Най-големият му син, Саймън, беше червенокос също като него, но останалите деца имаха тъмни коси като съпругата му.

Той беше човек на разума, милосърдието и добротата, а в света на банкерите имаше голямо влияние. Къщата Лангендорф и Лийбмън беше издържала дори кризата през двадесет и девета, а през двайсетте години след създаването й беше се превърнала в уважавана от всички инвеститорска къща. А един ден Пол щеше да замести баща си. Това беше мечтата на Сам. Разбира се, винаги беше предполагал, че това ще бъдат Саймън и Пол. Но сега цялата мантия щеше да падне върху плещите на по-малкия му син, още щом се изправи на краката си.

Най-после, в три часа, вратата към вътрешното светилище се отвори и гигантът с лъвската грива се показа в тъмен костюм на тънко райе, с мека шапка, веждите му бяха свити, а в ръката си държеше куфарчето си.

— Ребека, отивам на среща.

После удивен видя, че Рут седи в един стол на другия край на стаята и чака търпеливо. За миг ужасът го сграбчи.

Сега какво?

Тя се усмихна палаво на съпруга си и тревогата му избледня. Той й отвърна с усмивка и я целуна нежно, както си стояха един до друг в преддверието, а секретарката изчезна дискретно.

— Това не е начинът, по който трябва да се държат уважавани възрастни хора, Рут. Със сигурност не и в три следобед.

Тя го целуна леко и плъзна ръце около врата му.

— Ами ако се престорим, че е по-късно?

— Тогава ще изпусна срещата, за която вече съм закъснял — разсмя се той. — Добре, мисис Лийбмън, какво сте си наумила? — Той седна и запали цигара в очакване. — Ще ти дам точно десет минути, така че нека разрешим бързо въпроса, какъвто и да е той. Смяташ ли, че ще можем?

Очите му проблясваха над цигарата и тя се засмя. Бяха прословути с дълготрайните си битки на волята. Тя си имаше свои идеи по някои въпроси, а и Сам си имаше неговите и когато не бяха в пълна хармония, битките можеха да продължат седмици наред.

— Какво ще кажеш да съкратим тази?

Усмивката му стана по-широка. През двайсет и деветте години на брака им те бяха научили, че компромисът в края на краищата извлича най-доброто от всеки един.

— Бих искала. Зависи от теб, Сам.

— О, боже, Рут… само това не повтаряй отново. Последния път, когато ми каза, че нещо зависи от мен, ти почти ме подлуди с тази кола за Пол, преди да отиде в армията. Зависело от мен, скъпа моя, а ти вече му я беше обещала, още преди да ме попиташ. Зависи от мен. — Той се засмя. — Добре, какво има?

Лицето й се натъжи. Тя реши да мине направо на въпроса.

— Искам да подпомогнем едно момиче, което доведохме в тази страна преди няколко дни, Сам. Женската организация я докара с кораб. Откакто е тук, тя е в Бет Дейвид, а семейството, което щеше да я спонсорира, не я иска. — В очите й имаше горчивина и гняв. — Искали французойка. Какво, френска камериерка от холивудски филм може би или пък френска уличница?

— Рут! — изгледа я той неодобрително. Много рядко тя говореше толкова остро. — Каква е тогава?

— Германка — каза тихо Рут и Сам кимна.

— Защо е в болница? Много ли е болна?

— Не съвсем — въздъхна Рут и започна бавно да обикаля стаята. — Не знам, Сам. Мисля, че е съкрушена. Лекарите не могат да намерят и следа от някаква болест, а със сигурност не е нещо заразно. — За един дълъг миг Рут се поколеба. — О, Сам, тя е толкова… няма никаква надежда. Тя е на двайсет години, а е загубила цялото си семейство. Това може да разбие сърцето й.

Тя го гледаше с молба.

— Но с всички тях е така, Рут — въздъхна той леко. От месец насам те започнаха да научават все повече за ужасите в лагерите. — Не можеш да доведеш всички вкъщи.

Истината беше, че въпреки всичката работа, която вършеше в женската организация, тя никога не бе искала да води някого вкъщи.

— Сам, моля те…

— Ами Джулия и Деби?

— Какво за тях?

— Как ще се почувстват те, ако има едно съвсем непознато момиче у дома?

— Как ще се почувстват те, ако изгубят цялото си семейство, Сам? Ако не могат поне да съчувстват на другите хора за проблемите им, то тогава ние сме се провалили като родители. Имаше война, Сам. Ще трябва да разберат това. Ние всички трябва да понесем последиците.

— Ние страдахме от последиците.

Мислите на Сам Лийбмън веднага отидоха към най-големия му син.

— Всички ние. Искаш много от семейството, Рут. Ами когато Пол се върне у дома? Вероятно ще му е трудно да има някой съвсем чужд тук, докато се опитва да се справя с проблемите, които ще има с крака си, а и… — Сам спря, неспособен да продължи, но Рут веднага разбра. — Когато се върне у дома, той ще трябва да преодолее много удари. Рут, знаеш го. И няма да му е по-лесно, ако вкъщи има непознато момиче.

Високата, тъмнокоса жена се усмихна на съпруга си.

— Може да има точно обратния ефект. Всъщност смятам, че може да е доста добре за него.

И двамата знаеха прекалено добре с какво ще трябва да се справя Пол, когато се върне вкъщи.

— Но не това е въпросът. Въпросът е в това момиче. Имаме стая в дома си за нея. Това, което искам да знам, е дали ще ми разрешиш да я доведа да живее у дома с нас, за малко.

— Колко е това малко?

— Не знам, Сам. Реално погледнато, шест месеца, година. Тя няма семейство, няма никакви приходи, нищо. Но изглежда добре образована и говори английски доста добре. С времето, когато се оправи от шока, причинен от всичко, което се е случило, предполагам, че ще може да си намери работа и да се погрижи за себе си.

— А ако не успее, какво ще правим с нея? Ще я задържим завинаги?

— Разбира се, че не. Вероятно ще можем да обсъдим това с нея. Ще й предложим да я вземем за шест месеца и можем да продължим срока с още шест. Но още от самото начало ще й кажем ясно, че след една година ще трябва сама да се грижи за себе си.

Сам знаеше, че тя е победила. По свой си начин тя винаги побеждаваше. Дори когато той си мислеше, че е спечелил, тя все някак успяваше да наложи своето.

— Мисис Лийбмън, смятам, че сте ужасно убедителна. Радвам се, че не работите за някоя от конкурентните фирми.

— Това означава ли да?

— Означава, че ще премисля нещата. — Помълча, после продължи. — Къде е тя?

— Болницата Бет Дейвид. Кога ще я видиш?

Рут Лийбмън се усмихна, а съпругът й въздъхна и остави пурата си.

— Ще се опитам да я видя, когато се връщам довечера у дома. Тя ще познае ли името ми, ако й кажа кой съм?

— Би трябвало. Бях с нея цяла сутрин. Просто й кажи, че си съпругът на Рут, от доброволците. — Тя забеляза, че той е притеснен от нещо. — Какво има?

— Обезобразена ли е?

Рут се приближи до него и докосна нежно лицето му.

— Разбира се, че не.

Обичаше слабостите и страховете, които виждаше понякога в него. Това я караше да осъзнава силата му и го показваше в една по-човечна светлина. Когато забележеше тези неща, тя започваше да го обича още повече. Погледна го с лека усмивка и намигна.

— Всъщност тя е много симпатична. Но е толкова, толкова отчайващо самотна сега… ще разбереш, когато я видиш. Сякаш е загубила всяка надежда.

— Вероятно е така, след всичко, което е преживяла. Защо да вярва на когото и да било сега? След всичко, което са правили на тези хора…

В очите на Сам Лийбмън внезапно се появи пламък. Подлудяваше го мисълта за това, което правеха онези копелета. Когато прочете първите доклади за Аушвиц, той седя сам в кабинета си, чете, мисли и се моли, а накрая плака цяла нощ. Погледна отново Рут, докато посягаше за шапката си.

— Има ли ти доверие?

Рут се замисли за минута.

— Така мисля. Доколкото въобще може да се довери на някого сега.

— Добре тогава. — Той хвана куфарчето си. — Ще отида да я видя.

Той я гледа един дълъг миг, после се отправи към асансьора.

— Обичам те, Рут Лийбмън! Ти си чудесна жена и аз те обичам.

Тя го целуна нежно в отговор, а после, точно преди да се отворят вратите пред тях, му каза:

— И аз те обичам, Сам. И така, кога ще ми кажеш?

Той завъртя очи, когато вратите се отвориха и те влязоха в асансьора.

— Ще ти кажа довечера, когато се прибера у дома. Така става ли?

Усмихваше й се и тя кимна щастливо, после го целуна по бузата, когато той се отправи на срещата си, а тя се качи в новия си шевролет и пое към къщи.