Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Двайсет и седма глава

— Ужасно съм обидена, че не ме покани на сватбата.

— Селест, обясних ти вече, че това бе само уловка.

— Уловка или не, аз трябваше да съм там. — Селест сложи новия шал и застана пред огледалото. — Освен това, доколкото разбирам, ще трябва да тичаш дълго и упорито, за да избягаш от човек като Филип Чембърлейн. — Усмихна се и прокара пръсти по шала. — Преди двайсет години щях да ти бъда съперница.

— Каквото и да става, щом свърши това, всеки от нас тръгва по своя път.

— Мила моя! — Обърна се и я погледна. — Не си актриса като майка си.

— Не знам за какво говориш.

— Ти си влюбена в него.

— Чувствата не променят фактите. — Играеше си с пръстена. — С Филип се споразумяхме.

— Скъпа моя! — Целуна я по бузата. — Чувствата променят всичко. Искаш ли да говорим за това?

— Не. — Въздъхна, ядосана от факта, че в гласа й прозвуча съжаление. — Всъщност все още не искам да мисля за това. Имам достатъчно други грижи.

Селест стана сериозна.

— Тревожа се за теб и за това как той ще реагира сега, когато знае, че огърлицата е при теб.

— Какво може да направи? — За да прекрати разговора, Адриан взе палтото си. — Може да иска да ме убие, но така няма да си върне колието. — Отново се огледа, докато се закопчаваше. — Знам, че ще иска да я вземе и ще прави компромиси, за да я получи обратно.

— Как можеш да говориш спокойно за всичко това?

— Защото съм достатъчно бедуинка да приемам съдбата си. През целия си живот се подготвях за това. Не се безпокой, Селест. Той няма да ме убие, а ще плати. — Видя в огледалото, че очите й станаха студени. — След като се оправя с него, навярно ще мога да видя останалите неща в живота си по-ясно.

— Ади! — Селест я прегърна през кръста. — Има ли смисъл всичко това?

Помисли за всички пътища, по които бе минала и които я отведоха в задушното подземие в древния дворец. Неволно докосна халките на ушите си.

— Трябва да има. Ще има.

Тръгна си. Реши да се прибере пеш, вместо да взема такси. Улицата бе тиха.

Бе вече февруари и твърде студено за разходки. Имаше няколко твърдоглавци, които вървяха край парка. Дъхът излизаше на облаци. Портиерите бяха загърнати във вълнени дрехи, със зачервени от студа уши. С ръце в джобовете Адриан вървеше, без да бърза.

Знаеше, че я следят. Още вчера забеляза това. Беше сигурна, че е работа на баща й, макар че на Филип не спомена нищо. Огърлицата гарантираше нейната сигурност.

Филип сигурно е на среща със Спенсър. „Има някаква тайна тук“ — размишляваше тя. Той бе объркан, когато всеки се зае с работата си този следобед. Всъщност Филип изпадна в това състояние от момента, когато Спенсър се обади, че пристига.

Това не я засягаше. Нали току-що каза на Селест, че двамата са се споразумели. Ако той има тайни или някакви проблеми със своя началник, имаше право на уединение. Но тя желаеше — не можеше да му помогне, но желаеше да сподели с нея.

Видя голямата бяла лимузина пред сградата, в която живееше. Гледката не бе необикновена, но сърцето й заби по-бързо. Още преди вратата да се отвори, знаеше кой ще слезе от колата.

Абду бе с костюм, с хубави италиански обувки, но все още носеше покривалото за глава, типично за неговата страна. Изгледаха се безмълвно.

— Ела с мен.

Видя мъжа зад него. Знаеше, че той е въоръжен и безапелационно ще изпълни заповедите на баща й. Подтикнат от яростта си, Абду можеше да я застреля на улицата, но той не беше глупак.

— Мисля, че е най-добре ти да дойдеш с мен. — Обърна се с гръб към него и със затаен дъх влезе в сградата. — Горилата ти да остане навън — добави тя, когато той я последва. — Това засяга само нас двамата.

Качиха се в асансьора. Ако някой бе погледнал към тях, би видял красив изискан мъж в тъмно широко палто и млада жена, очевидно негова дъщеря, в палто от норка. Представляваха очарователна гледка.

Стана й горещо. И това не се дължеше нито на топлината в сградата, нито на коженото палто. Не беше и от страх, макар да знаеше, че ръцете му са достатъчно силни и би могъл да я удуши, преди да стигнат по-горния етаж. Това дори не бе тържество, не още, а само предчувствие за дългоочаквания момент.

— Получил си писмото ми. — Той не отговори и тя го погледна. — Изпратих ти друго преди няколко години. Тогава не дойде. Очевидно за теб огърлицата е по-важна от живота на майка ми.

— Можех да те върна в Джакир. Щеше да си благодарна, ако се отървеше само с отсичане на ръце.

— Нямаш власт над мен. — Вратите на асансьора се отвориха и тя излезе. — Вече не. По-рано те обичах и много се страхувах от теб. Сега дори не се страхувам.

Отвори вратата на апартамента и видя, че неговите хора вече са били вътре. Възглавниците бяха разрязани, масите преобърнати, чекмеджетата измъкнати. Това не бе обиск, бе отмъщение. Очите й заблестяха от гняв.

— Нима си мислил, че ще я оставя тук? — Тръгна из стаята, като заобикаляше разхвърлените по пода вещи. — Твърде дълго съм чакала, за да те улеснявам. — Очакваше удара и отстъпи назад, така че ръката му не успя да я засегне. — Кълна се, че ако още веднъж ме докоснеш, няма да я видиш — спокойно каза тя.

Той стисна ръцете си в юмруци.

— Ще върнеш това, което е мое.

Адриан свали палтото си и го метна настрана. Китайската кутия лежеше счупена в краката й, но вече бе изпълнила предназначението си. Огърлицата отново бе скрита, този път в трезора на Нюйоркската банка.

— Тук няма нищо твое. Това, което търсиш, принадлежеше на майка ми, а сега е мое. Такъв е законът на исляма, на Джакир и на шейха. — Очите й бяха същите като неговите. — Ти ли не зачиташ закона?

— Законът съм аз. „Слънцето и Луната“ принадлежи на Джакир и на мен, а не на дъщерята на една блудница.

Адриан отиде до портрета на майка си, свален от стената и хвърлен настрана. Внимателно го изправи така, че прекрасното лице бе обърнато към него. Почака, докато той го погледна, видя и си спомни.

— Тя принадлежеше на съпругата на шейха пред Бога и пред закона. — Отиде при него. — Ти си този, който открадна… нейната огърлица, нейната чест, а накрая и живота й. Заклех се, че ще я взема от теб, и го направих. Заклех се, че ще платиш, и така ще бъде.

— Какво може да се очаква от жена, освен да ламти за скъпоценни камъни? — Сграбчи ръката й и впи пръстите си в нея. — Ти нямаш представа за истинската им стойност и за значението им.

— Знам толкова, колкото и ти — отвърна тя и освободи ръката си. — Навярно и повече от теб. Мислиш ли, че ме е грижа за диаманта или за перлата? — Отвърна се от него с отвращение. — За нея бе важно, че ти си я дарил с огърлицата и че когато я взе от нея, си й изменил. Тя не се интересуваше от огърлицата, от начина на шлифоване, от цвета и от каратите. За нея бе важно това, че ти си й я дал от обич и си я взел от омраза.

Не можеше да понася портрета, който се взираше в него и събуждаше толкова спомени.

— Бях луд, когато дадох огърлицата, и здравомислещ, когато я взех. Ако искаш да си жива, ще ми я донесеш.

— И още една смърт да тежи на съвестта ти? — Тя сви рамене, сякаш за него въпросът бе много по-важен, отколкото за нея. — Ако умра, и тя си отива с мен. — Изчака, за да е сигурна, че й вярва. — Виждаш, че мисля това, за което говоря. Готова съм да умра. И дори със смъртта си ще отмъстя. Но предпочитам да избегна това. Можеш да я вземеш обратно в Джакир, ако платиш.

— Ще я взема, а ти ще платиш за това.

Адриан се обърна към него. Това бе нейният баща, а тя не изпитваше нищо. Слава богу, че сега не изпитваше нищо!

— Мразех те през по-голяма част от живота си. — Говореше спокойно. — Знаеш ли как тя страда, как умря? — Почака, вперила поглед в очите му. — Болка, мъка, скръб, объркване! Гледах я как умира бавно година след година. След всичко това трябва да разбереш, че каквото и да направиш, за мен ще бъде без значение.

— Сигурно е така, но ти не си сама.

Тя пребледня, на което Абду се зарадва.

— Ако навредиш на Филип, ще умреш преди мен. Кълна се, че ще хвърля „Слънцето и Луната“ в морето.

— Значи той е важен за теб.

— Много, но ти едва ли би могъл да разбереш това. — Със стегнато гърло извади последната си карта. — Но дори и той не знае къде е огърлицата. Знам само аз. Имаш работа само с мен, Абду. Обещавам ти, че цената, която съм определила за твоята чест, е много по-ниска от стойността на живота на майка ми.

Този път той вдигна юмрук срещу нея. Адриан се стегна, щом се затръшна външната врата.

— Още веднъж вдигни ръка срещу нея и ще те убия!

Тя залитна, за да се предпази от удара, но Филип вече държеше Абду за реверите.

— Не, недей! — Уплашена, сграбчи ръката му и го дръпна. — Той не ме удари.

— На устната ти има кръв.

— Нищо ми няма. Аз…

— Този път няма да ти се размине, Абду — каза го много спокойно, миг преди да стовари юмрука си в челюстта му. Шейхът се строполи и повлече масата от времето на кралица Ана след себе си. Парещата болка по кокалчетата на пръстите задоволи Филип повече, отколкото ако държеше в шепа стотици изключителни скъпоценни камъни. — Това е за шамара по лицето й. — Почака, докато Абду се добра до разпрания диван. — За останалото, което й дължиш, бих те убил, но тя те иска жив. Ще кажа само, че има много начини да се осакати един човек. Разбираш ме, нали? Внимателно помисли за тях, преди отново да вдигнеш ръка срещу нея.

Абду изтри кръвта от устата си. Дишаше тежко не от болка, а от унижение. Откакто бе станал шейх, никой не бе го докосвал, с изключение на случаите, когато му благодаряха.

— Ти ще умреш.

— Не мисля. Твоите двама убийци отвън вече отговарят пред моя колега за това, че тайно носят оръжие. А той е капитан Стюарт Спенсър от Интерпол. Пропуснах да спомена, че работя за Интерпол, нали? — Огледа наоколо. — По-добре би било да се запали покъщнината, Адриан. Пие ми се бренди. Можеш ли да намериш малко?

Тя никога не бе виждала Филип в такова състояние. Никога не бе го чула да говори така. В този момент не се страхуваше от Абду, а от него.

— Филип…

— Моля те, направи го за мен. — Погали я по бузата.

— Добре. Сега ще се върна.

Съпругът й почака, докато тя излезе от стаята, и седна на облегалката на стола.

— Ако беше в Джакир, нямаше да дочакаш залеза на слънцето, и умирайки, щеше да възхваляваш Бог.

— Ти си мръсник, Абду. Това, че кръвта ти е синя, не те прави човек. — Дълбоко пое въздух. — Сега, след като свърши веселата част, искам да ти кажа, че пет пари не давам за твоите методи. Тук не минават. Какво мисля или изпитвам към теб сега, също е без значение. Това е работа. Преди да се заловим с нея, бих искал да ти обясня правилата.

— Нямам работа с теб, Чембърлейн.

— Ти не си глупав. Няма да изяснявам подбудите на Ади да вземе огърлицата. Трябва да знаеш, че планът бе неин. Аз бях само изпълнител и макар това да накърнява гордостта ми, ще призная, че тя можеше и сама да се справи. Измъкна я изпод носа ти и с нея ще си уреждате сметките. — Почака малко. — Но ще отговаряш пред мен, ако с Адриан се случи нещо. И още, ако мислиш да сключиш сделката с нас и после да ни прережеш гърлата, в Интерпол вече знаят всичко за случая. Нашата смърт, независимо дали е нещастен случай или нещо друго, ще насочи следствието към теб и твоята държава. Уверен съм, че това няма да ти хареса. Тя те победи, Абду. Съветвам те да го приемеш като мъж.

— Какъв мъж си ти? Ти си играчка в ръцете на една жена.

Филип само се усмихна.

— Ако предпочиташ да слезем долу и да си изясним това на улицата, нямам нищо против, уверявам те. — Погледна към влизащата в стаята Адриан. — Благодаря ти, скъпа. — Взе брендито и посочи към баща й. — Да продължим с работата. Абду е делови мъж.

Тя отново беше спокойна. Седна между двамата.

— Вече казах, че огърлицата ми принадлежи. Такъв е законът и той ще се спази и в Джакир, ако случаят стане публично достояние. Предпочитам да не се стига дотам, но ако се наложи, ще направя изявления в пресата тук, в Европа и на Изток. Скандалът ще е без последствия за мен.

— Историята за кражбата и за твоята подлост ще те съсипе.

— Точно обратното — усмихна се Адриан. — Ще се забавлявам с нея до края на живота си. Но това едва ли е изход. Ще ти върна огърлицата. Ще мълча за начина, по който се държеше с майка ми и за това колко си нечестен. Ще се върнеш в Джакир със „Слънцето и Луната“ и с твоите тайни срещу пет милиона долара.

— Високо оценяваш честта си.

Погледна го право в очите.

— Не моята, а на майка ми.

Можеше да убие и двамата. Абду мислеше колко доволен ще е да ги види разкъсани на парчета от бомба, поставена в кола, или пронизани от пистолет със заглушител, или отровени на някакво парти в Америка. Той имаше средства и власт да уреди това. Удоволствието щеше да е голямо. Но и последствията щяха да са такива.

Ако се открие, че е отговорен за тяхната смърт, ще се вдигне голям шум. Ако се разчуе, че „Слънцето и Луната“ е открадната от двореца, народът му ще се разбунтува и той ще е опозорен. Искаше да върне огърлицата, а не можеше да си отмъсти.

Връзките със Запада му бяха необходими, макар и омразни. Всеки ден от пустинята се изпомпваха пари. Пет милиона долара едва ли щяха да се отразят на кесията му.

— Ще имаш парите.

— Това е всичко, което искам от теб. — Стана, отвори чантата си и извади визитна картичка. — На моите адвокати — обясни тя и му я подаде. — Сделката ще стане чрез тях. Щом се уверя, че парите са депозирани по сметката ми в Швейцария, ще дам „Слънцето и Луната“ на теб или на твой представител.

— Ти никога няма да се върнеш в Джакир, нито ще се срещаш с някого от моето семейство.

Цената, която тя трябваше да заплати, бе по-висока, отколкото си представяше.

— Няма, докато ти си жив.

Тихо на арабски й каза нещо, от което тя пребледня. След това се обърна и я остави сред хаоса в нейния дом.

— Какво ти каза?

Адриан не трябваше да се тревожи. Сви рамене, сякаш думите му й бяха безразлични.

— Каза, че ще живее дълго, но за него и за всички от семейството в Джакир аз съм мъртва. Ще се моли на Аллах да умра с болка и отчаяние както майка ми.

Филип се приближи до нея и повдигна брадичката й.

— Едва ли си очаквала да те благослови.

— Не съм. Всичко свърши. Очаквах, че ще получа удовлетворение и радост.

— Какво чувстваш?

— Нищо. След всичко това като че ли не изпитвам нищо.

— Тогава може би трябва да идем и да видим твоята клиника.

Стана й приятно и се усмихна. После се засмя и прокара ръка през косата си.

— Може. Искам да знам дали там всичко е наред. — Когато погледна към портрета на майка си, почувства облекчение. — Парите за него не са нищо, но искам да съм сигурна, че разбра и ще си спомня.

— Разбра, Ади. И ще си спомня.

— Филип! — Докосна ръката му, после се отдръпна. — Трябва да поговорим.

— Ще имам ли нужда от повече бренди?

— Искам да знаеш, че съм ти благодарна за всичко, което направи.

— Хмм. — Прецени, че е по-добре отново да седне.

— Говоря сериозно. Помогна ми да изляза от най-трудното положение в моя живот. Навярно щях да осъществя замисъла си и без теб, но нямаше да е същото.

— О, съмнявам се! Съмнявам се, че би могла да успееш без мен. Но ако се чувстваш по-добре, като мислиш така, карай нататък.

— Знаех точно какво… — Запъна се. — Както и да е. Всъщност искам да ти благодаря за всичко.

— Преди да ме изпратиш до вратата?

— Преди всеки от нас да се върне към собствения си живот — поправи го тя. — Опитваш се да ме ядосаш, нали?

— Съвсем не. Трябва само да разбера какво точно искаш. Свърши ли вече с благодарностите?

— Да. Свърших. — Обърна се и ритна една счупена ваза.

— Е, можеше да изречеш и повече благодарности. Сега ти искаш да изляза през вратата и да се разкарам от живота ти, така ли?

— Искам да направиш това, което е най-добре за двама ни.

— В този случай… — Сложи ръце на раменете й, но тя се отдръпна.

— Всичко свърши, Филип. Имам планове, които трябва да осъществя — клиниката, оттеглянето от занаята, моя… социален живот.

Той реши да почака ден-два, преди да й съобщи, че тя ще работи за Интерпол. Когато му дойде времето, ще разбере и за Абду. Шейхът трябваше да отговаря на някои неудобни въпроси относно притежаването на откраднати картини. Сега двамата имаха друга работа, лична.

— И в живота ти няма място за съпруг?

— Женитбата бе част от плана. — „Струваше ми се, че ще е лесно. Случка, над която ще се посмеем, преди да се разделим“ — помисли тя. — Малко неловко ще ни бъде заради пресата и добронамерените приятели, но между нас всичко може да се реши много просто. Няма причина да се чувстваме обвързани заради едно…

— Обещание! — довърши той. — Мисля обаче, че обещанията са няколко.

— Не усложнявай!

— Добре тогава. Досега всичко бе според вашите обичаи. Да свършим с женитбата, както е според тях. Кажи как трябва да постъпя.

Устата й пресъхна. Взе чашата му и отпи.

— Лесно е. Ще кажеш три пъти „Аз се развеждам с теб“.

— Само това? Не трябва ли да го изговоря, застанал на един крак при пълнолуние?

Адриан шумно остави чашата на масата.

— Никак не е смешно.

— Не, абсурдно е. — Взе ръката й и силно я стисна, когато тя се опита да я отдръпне. Филип умееше да преценява шансовете, но този път не бе сигурен как ще реагира тя. — Развеждам се с теб — промълви, наведе се и я целуна. Устните й трепереха. Адриан стисна пръстите му. — Развеждам се с теб. — Притегли я със свободната си ръка и този път целувката му бе по-настойчива. — Аз…

— Не! — Адриан го прегърна и се притисна към него. — По дяволите, не!

Краката му се разтрепериха от облекчение. За миг зарови лице в косата й.

— Прекъсна ме, Ади. Сега трябва да започна наново. След около петдесет години.

— Филип…

— А сега, както аз искам. — Отдръпна се, за да може да гледа лицето й. Отново бе бледа. Добре. Надяваше се, че я е изплашил до смърт. — Ние сме женени за добро или за лошо. Ако е необходимо, ще сключим брак още веднъж тук или в Лондон. Брак, за разтрогването на който ще бъдат необходими куп неприятности.

— Не съм казала, че…

— Късно е. — Целуна я. — Пропусна шанса си.

Адриан затвори очи.

— Не знам защо.

— Не, знаеш. Кажи го високо, Ади. Няма да ти изгори езика. — Опита се да се отдръпне, но той я притисна по-силно. — Хайде, скъпа, никога не си била страхливка!

Тя отвори очи. Филип я наблюдаваше усмихнат.

— Може би те обичам.

— Може би?

— Мисля, че те обичам! — промълви с въздишка.

— Опитай още веднъж. Кажи го както трябва.

— Обичам те. Доволен ли си?

— Докажи ми го!

Притегли я на дивана.

Край
Читателите на „Ледена страст“ са прочели и: