Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Двайсет и четвърта глава

— Ще бъдете хубава булка. — Дагмар, моделиерката, която долетя от Париж, оправяше белия сатен върху рамото на Адриан. — Снежнобелият цвят отива на малко жени. Тук има нужда от дантела. — Набождаше плата. Работеше наведена, защото бе много по-висока от Адриан. Ръцете й бяха грозни, но работеше ловко и бързо. Ухаеше на парфюм с нейното име, който отскоро бе пуснала на пазара. — Ще се спуска от шията до корсажа.

Адриан гледаше отражението си в огледалото. Баща й действаше бързо. Много пари щеше да плати за роклята, ушита от една от водещите дизайнерки в Париж, при това само за седмица. „Отново въпрос на чест“ — помисли тя. Щом крал Абду ще предаде дъщеря си в ръцете на нейния съпруг, тя трябва да е облечена в най-красива рокля.

Пръстите започнаха да я болят. Бавно раздвижи ръцете си.

— Предпочитам роклята да бъде семпла.

Дагмар опъна дългите ръкави.

— Имайте ми доверие. Роклята ще бъде семпла и много елегантна. Хората не трябва да гледат роклята, а жената. — Тя се обърна към двете помощнички, които носеха рокли. — За жените, които ще бъдат на сватбата. Дадоха ни списък. — Взе карфица от игленика на китката си.

— Разбирам. Колко са сватбарките?

Дагмар я погледна за миг, учудена, че бъдещата булка задава такъв въпрос.

— Дванайсет. Цветът е чудесен. Много наситен. — Тя направи знак на помощничката си да покаже една от роклите. Бе официална, без презрамки, със средно дълга богата дантелена пола. — Изборът бе предоставен на мен. Надявам се да Ви хареса.

— Сигурна съм, че всички рокли са хубави.

— Обърнете се, ако обичате. — Рядко се срещаше толкова сериозна или толкова безразлична булка. Дагмар бе чувала за принцеса Адриан, надяваше се тя да носи нейни дрехи, но никога не бе допускала, че ще ушие сватбената й рокля в Джакир за толкова кратко време. Дали булката не е бременна. Едва ли, ако се съдеше по тънката талия и по плоския й корем. Във всеки случай Дагмар беше твърде дискретна и не клюкарстваше за своите клиентки, особено когато това можеше да се разчуе. Тя бе французойка, практична.

— Шлейфът ще бъде прикрепен тук. Ще пада по роклята като река и царствено ще се влачи. — Посочи как точно ще изглежда шлейфът с тънките си грозни ръце. — N’est-ce pas?

Адриан се усмихна. Жената правеше всичко възможно.

— Харесва ми.

Окуражена, Дагмар обикаляше около нея и се суетеше. През годините бе обличала богатите и прочутите, като ловко прикриваше недостатъци и тлъстини по женските хълбоци. Принцесата имаше хубаво тяло: дребно и красиво оформено. Каквото и да създаде за фигура като тази, ще бъде забелязано и ще породи завист. Жалко, че нямаше поръчка и за чеиза й.

— Каква ще бъде прическата Ви? С вдигната или пусната коса?

— Не знам. Не съм мислила.

— Трябва да подхожда на роклята. — Приглади косата на Адриан и отстъпи назад. Тя бе слаба жена, с обикновени черти и с красиви зелени очи. — Смятам, че на плитка ще бъде добре. Такава прическа е много френска, много изтънчена, като роклята. — Отстъпи и критично огледа роклята.

— Ще носите ли бижу? Нещо специално?

Тя помисли за „Слънцето и Луната“ върху сватбената рокля на майка си.

— Не, нищо няма да има на роклята.

Дочуха шум и смехове.

— Това са жените, които ще присъстват на сватбата. — Дагмар извърна красивите си очи. — Ще полудеем за една седмица, но всичко ще бъде безукорно.

— Мадам, колко струва тази рокля?

— Ваше Височество…

— Искам да знам цената на това, което е мое.

Дагмар сви рамене и нервно подръпна полата на роклята.

— Навярно двеста и петдесет хиляди франка.

Адриан кимна и докосна дантелата около врата си.

Парите, които бе получила за бижуто на Сейнт Джон, щяха да й стигнат. Каква ирония, че тук ще използва парите!

— Ще изпратите сметката на мен, не на шейха.

— Но, Ваше Височество.

— На мен — повтори Адриан. Тя нямаше да облече нещо, платено от него.

— Както желаете.

— Сватбата е в Джакир, мадам. — Отново се усмихна Адриан. — Но аз съм американка. Трудно се променят навиците.

За нея въпросът бе приключен. Вратата се отвори и тя се обърна. В стаята влязоха повече жени от определените да присъстват на сватбата. Поне още дванайсет жени дойдоха от любопитство, да пият чай и да говорят за женитби и за мода. Пресметна, че Дагмар ще получи поръчки поне за още шест рокли.

Жените се съблякоха по бельо. То и бижутата бяха тяхна страст и варираше от великолепно до безвкусно: червени колани за жартиери и черна дантела, бял сатен и прозрачна коприна. Бърбореха, пробваха рокли и ахкаха. Разпитваха за цветя, за подаръци, за медения месец. За Адриан всичко това щеше да е много забавно, дори вълнуващо, ако не я измъчваше пулсиращата болка в слепоочията. Сватбата може да е фарс, събитие, изгодно за някого, но подготовката бе истинска.

Видя, че в роклята, която бе облякла, малката й сестра изглежда много по-възрастна. Една от помощничките скъсяваше полата.

— Не! — Адриан махна с ръка към жената, която отбелязваше мястото на подгъва с карфици. — Роклята не е подходяща за нея.

Ясмин се хвана за полата.

— Харесвам я. Кирай и другите ще са облечени с такива.

— С тази рокля си като дете, което мисли, че е пораснало.

Лицето на сестра й изразяваше несъгласие. Адриан се обърна към дизайнерката:

— Искам нещо специално за сестра ми.

— Баща Ви се разпореди жените, които ще присъстват на сватбата, да бъдат с еднакви дрехи.

Погледна отражението на шивачката в голямото огледало. Очите им се срещнаха.

— Казвам Ви, че сестра ми няма да облече тази рокля. Искам нещо по-леко, по-… — Запъна се, преди да каже „младежко“. — Нещо по-съвременно. В розово например, за да изпъкне сред другите.

Очите на Ясмин светнаха.

— В червено.

— Розово — повтори сестра й.

Дагмар се съгласи и тъй като бе по-вероятно в бъдеще да изпълнява поръчките на принцесата, а не на шейха, реши да съдейства.

— Има нещо подходящо в салона. Ще изпратя да го донесат.

— Добре. Изпратете ми сметката и за тази рокля. — Погали бузата на Ясмин. — Ще бъдеш красива. Много красива. Като роза сред папрати.

— Красива съм и в тази рокля.

Адриан се обърна така, че двете се погледнаха в огледалото.

— Ще бъдеш по-красива. По традиция едно от момичетата на сватбата — шаферката — се облича с рокля, която е по-различна от дрехите на другите, за да бъде забелязано.

Ясмин помисли и се съгласи. Когато навърши определената възраст, тя с радост ще приеме да носи фередже, но сега предпочиташе да бъде забелязана.

— В копринена рокля ли?

Някога, като малко момиче, Адриан копнееше за копринена рокля.

— Да.

Доволна, по-малката й сестра стоеше пред огледалото.

— Когато се омъжвам, ще нося рокля като твоята.

— Може и тази, ако искаш.

Ясмин се учуди.

— Да облека носена рокля?

— Има обичай да си със сватбената рокля на майка си, сестра си или на приятелка.

Момичето замислено прокара пръст по сатенената пола на Адриан. „Това е странен обичай — каза си тя, — но ако роклята си заслужава, може да се помисли.“

— Не бих облякла роклята на майка си. Не е красива като тази. Тя е била втора жена. Ти защо не облечеш роклята на твоята майка?

— Не е при мен. Имам я на снимка. Някой път, когато ми дойдеш на гости в Америка, ще ти я покажа.

— Да дойда при теб? — На Адриан й се стори, че тя нетърпеливо и властно отпрати с ръка слугата, който й предложи чаша чай. — Кога?

— Когато е възможно.

— И ще ядем в ресторант?

— Да, ако искаш.

За момент Ясмин приличаше на всяко едно младо момиче, на което му е предложено нещо много приятно.

— Някои жени в Джакир се хранят в ресторанти, но татко не ни разрешава.

Взе ръката й.

— Всеки ден ще вечеряме в ресторант.

 

 

Филип рядко виждаше шейха. С него се държаха добре. „Като с дипломат“ — мислеше той, след като го разведоха из двореца. Показаха му всяка стая, с изключение на помещенията за жени и престолонаследникът подробно, но малко отегчително го запозна с историята на Джакир. Слушаше и запомняше прозорци, портали, входове и изходи. Наблюдаваше слугите и хората от охраната, които се движеха в точно определеното време и в строго установения ред.

Задаваше въпроси. От книгата, дадена от Адриан, знаеше коментарите и запитванията, които биха се възприели като критика. Затова и не попита за жените, скрити за тяхно добро зад решетки и градински стени. Не попита за осъществяваната, макар и тайно, търговия с роби. Нито за публичните екзекуции чрез отсичане на глава.

Обядваха хайвер и рохки яйца в зала с ромолящ басейн. Пъстропери птици извиваха трели в клетки, висящи от тавана. Говореха за изкуство и литература. Не споменаха за бичуването с камшик от камилска кожа. Рахман се присъедини към тях. Веднъж превъзмогнал своята стеснителност, той обсипваше Филип с въпроси за Лондон. Попиваше всичко.

— В Лондон живеят много мюсюлмани.

Филип отпи от кафето и закопня за хубав английски чай.

— Навярно.

— Искам да видя града през зимата, когато вали сняг. Ако можех да съм там сега!

Филип си спомни разказа на Адриан за първия път, когато е видяла снега.

— Тогава трябва да дойдеш догодина и да бъдеш с нас.

Рахман помисли, че ще е чудесно да види големия град и да е със сестра си с хубавите очи и усмивка. Толкова много неща ще научи в Лондон, а той копнееше за нови знания. Погледна брат си. И двамата знаеха как ще реагира баща им.

— Вие сте много любезен. Един ден, ако Аллах пожелае, ще дойда в Лондон. Извинете ме, трябва да продължа с уроците си.

По-късно обикаляха града с кола с климатична инсталация, Фахид посочи корабите в пристанището, докато говореше за изгодните търговски споразумения между Джакир и западните държави.

Красотата бе навсякъде, Филип я откри в далечните тъмни хълмове и в яркосиньото море. Въпреки движението и бясно профучаващите таксита, тук се усещаше миналото и упоритата съпротива срещу промяната.

Отминаха дворец, където преди по-малко от пет години една принцеса и нейният възлюбен бяха екзекутирани за прелюбодеяние. В далечината Филип видя сребристия силует на административна сграда със сателитна антена.

— Ние сме страна на контрастите. — Фахид наблюдаваше как член от Комитета за защита на добродетелта и предпазване от пороци сграбчи за ръката една непридружавана жена. — Промениха се много неща в Джакир за последните двайсет и пет години и все пак ние сме и винаги ще бъдем ислямска държава.

Филип реши, че моментът е подходящ да го запита:

— Сигурно се чувствате много неловко като човек, получил образованието си на Запад.

Фахид гледаше как мъжът крещеше на жената, която бе сама, и грубо я избута от сука. Той не одобряваше това, но все още не бе шейх.

— Понякога е трудно да се съчетае най-доброто от вашия и от моя свят. За да се развива Джакир, ще са необходими повече компромиси. Законите на исляма не могат да се променят, но навиците на хората трябва да станат други.

Гостът също видя инцидента на сука.

— Навици като тези да се малтретират жените ли?

Престолонаследникът даде нарежданията си на шофьора и се облегна назад.

— Религиозните полицаи са посветени и това е религията, която управлява в Джакир.

— Не съм аз този, който ще критикува религията на другите, Фахид. Но за един мъж е трудно да наблюдава безучастно как една жена е малтретирана. — Мислеше за жената на сука, за Адриан и за Фоуб.

За Фахид не бе трудно да разбере какво имаше предвид Филип.

— За някои неща ние с вас никога няма да постигнем съгласие.

— Какво ще промените, когато поемете управлението на държавата?

— Същността е не в това какво аз ще променя, а какво народът ще позволи да се промени. Като много европейци вие мислите, че държавата прави хората такива, каквито са, че тя налага или премахва ограниченията. В много случаи, ако не и във всички, хората се въздържат от промяната. Те се противопоставят на прогреса, дори когато се втурват към него. — Фахид се усмихна. Наля за двамата изстуден плодов сок в кристални чаши. — Ще ви изненада ли това, че много жени с удоволствие носят фереджетата си. Това не се дължи на закона. Наложени са от елита преди много столетия. Модата по времето на Мохамед е станала традиция. — Запали цигарата на Филип със златна запалка. — Виждате, че на жените не се разрешава да шофират в Джакир. Това не е закон, а традиция. Не е написано, че е неприлично една жена да кара кола, но тя е… е обезкуражена, защото, ако спука гума, никой мъж няма да й помогне. Ако кара рисковано, полицаят няма да я спре. Така че традицията е по-силна от самия закон.

— Доволни ли са вашите жени?

— Кой знае какво мислят жените.

— По тази точка Изтокът и Западът могат да постигнат съгласие — отвърна младият мъж с усмивка.

— Исках да видите това. — Щом лимузината спря, Фахид посочи навън. — Ахман Мемориъл Юнивърсити — колежът за жени.

Това бе единствената сграда, построена с американски тухли. На прозорците имаше решетки, които предпазваха от слънцето и обезкуражаваха любопитните. Три жени, облечени в традиционна носия, бързо се качиха по стълбите и влязоха вътре в сградата. Филип забеляза, че забулените с покривала жени носеха маратонки „Найк“ и „Рибок“.

— Семействата са съгласни момичетата да учат тук, в Джакир. Виждате, че традициите могат и да се приспособяват към новото. Имаме нужда от лекарки, учителки и банкови служителки. Това се прави с цел нашите жени лесно да получат медицинско обслужване, образование и да боравят с парите си. Всичко се променя.

Филип разглеждаше постройката.

— Вие разбирате това.

— Много добре. Работя съвместно с министъра на труда. Амбицията ми е да видя как моят народ ще направи Джакир по-силен с помощта на науката. С образованието идва прогресът, но и недоволството, и потребността да знаеш повече, да видиш повече, да имаш повече. Страната ще е принудена да се приспособи и все пак кръвта не се променя. Жените ще носят фереджетата, защото така искат. Те ще си останат привързани към харема, защото там намират спокойствие.

— Уверен ли сте в това?

— Знам, че е така. — Даде знак на шофьора и скръсти ръце. Той бе уравновесен, ерудиран двайсет и три годишен мъж. Щеше да стане шейх. Това му се втълпяваше от раждането. — Получих образованието си в Америка, обичах американка и харесвах много неща там. Но моята кръв е бедуинска. Майката на Адриан бе американка и я възпита по западен маниер. Но кръвта й е бедуинска. Ще тече във вените й, докато е жива.

— Това я прави такава, каквато е. Това не я променя.

— Животът й не е бил лесен. Много ли мрази баща ми?

— Силно е да се каже „мрази“.

— Но уместно. — Фахид вдигна ръката си с дланта нагоре. Въпросът бе важен. В това се състоеше главната причина да настоява да е насаме с Филип. — Любовта и омразата са обикновени чувства. Ако я обичате, я отведете от тук веднага след сватбата. Пазете я далеч от Джакир, докато баща ми е жив. Той също не прощава.

Прозвуча дълбока гърлена песен — поканата за молитва.

Вратите се отвориха и мъжете, малко смутени, но без да задават въпроси, коленичиха и наведоха лица до напуканата земя. Фахид слезе от колата. Робата му бе копринена, но той се смеси с другите мъже, които изразяваха почитта си към Аллах.

Филип също излезе от колата, въпреки следобедната горещина. Той виждаше как от джамията мюезинът призовава правоверните. Картината бе силна, но в нея имаше нещо почти унизително с мъжете, навели чела до земята под яркото слънце, а наоколо се носеше миризма на пот и на подправки. Жените стояха настрана, скупчени под сенките. Те можеха да се молят тихо, но не им се разрешаваше да откликват на поканата. Няколко чужденци бизнесмени изчакваха търпеливо.

Докато наблюдаваше, Филип започна да разбира Фахид. Хората не само се придържаха и подчиняваха на религията. Те я възприемаха и я обезсмъртяваха. Този начин на живот се въртеше около религията и честта на мъжа. Може да никнат сгради една след друга, да се предоставя възможност за образование, но нищо не може да промени кръвта.

Погледна към двореца. Градините впечатляваха с цветовете си. Зеленият керемиден покрив блестеше на слънцето. Някъде вътре бе Адриан. Дали поканата за молитва няма да я накара да отиде на прозореца.

 

 

Устройството, което носеше Адриан, бе много чувствително. Остави другите инструменти в стаята си и взе само малкия усилвател, месинговия ключ и една пила. Не облече черните работни панталони и ризата, ако я спрат през нощта, най-добре ще е да бъде с дълга пола.

Мина през прохода така, както поколения жени бяха стигали от техните помещения до главния дворец. „Някои радостно са се придвижвали през тунела, други безропотно, но винаги с някаква цел“ — помисли Адриан. Стъпваше безшумно със сандалите си по изтъркания под. Пътят се осветяваше с факли, както е било от самото начало. Слабият им пращящ пламък хвърляше сенки и придаваше романтичен вид на прохода.

Тук можеше да мине мъж, шейхът или принцът. Но в този час дворецът спеше и само тя се движеше в прохода.

Безпокоеше се за Филип. Бе възможно апартаментът му да е под наблюдение. Ако го хванат на непозволено място в неудобно време, ще го депортират, без да може да размени дума с него. Нея ще я бият или ще я затворят в отделенията за жени, но това щеше да е нищо, ако не успее да постигне целта си.

От прохода се озова в апартамента на шейха. Навярно той спеше в съседната спалня, тъй като долавяше предпочитаната от него миризма на сандалово дърво. Сам — всяка съпруга, избрана за през нощта, се изпращаше обратно в нейната стая, щом изпълни задължението си. Питаше се колко ли пъти майка й е повиквана в тези стаи като куче, което е набелязано за разплод.

За миг се изкуши да се втурне в спалнята му, да го събуди от самодоволния му сън и да му каже всичко, което изпитва, всичко, което бе поникнало и израснало от горчивите семена в детските години. Но удовлетворението й щеше да продължи само дотогава, докато говори. Тя искаше повече от това, много повече.

Смяната на стражите приключваше един час преди зазоряване. Погледна светещия циферблат на часовника си и прецени, че времето, с което разполага, е достатъчно.

Подробно помнеше хелиографското копие на безлюдния, тъмен и тих коридор. Зави и тръгна към съседното крило. Стигна до вратата на стаята с подземието, наведе се и започна да отваря бравата. Работеше уверено, дланите й се изпотиха. Нервно изтри ръце в полата си и продължи. Бързо се огледа наляво и надясно, вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си.

Примря, когато нечия ръка запуши устата й. Щом се посъвзе, наруга Филип. Дръпна се настрана и насочи тънкия лъч на фенерчето си в лицето му.

— Още веднъж направи така и ще изгубиш ръката си.

— Радвам се да те видя. — Наведе се да я целуне. — Имаше малък проблем с ключалката, нали?

— Не. — Бързо мина покрай него, после се върна и се хвърли на врата му. — Филип, не знаех, че толкова ще ми липсваш!

Зарови лице в косата й и дълбоко вдъхна нейния аромат.

— Добре. Става все по-хубаво и по-хубаво. Какво прави през целия ден, докато аз обикалях града?

— Изпих безброй чаши чай, слушах истории за плодовитост и за деца и изпробваха сватбената ми рокля.

— Говориш така, сякаш нищо от това, което ми каза, не ти е било приятно.

— Трудно е. Не знаех колко трудно ще е да измамя баба. И не искам да съм облечена в бял сатен на сватба, която е само шоу.

— Тогава ще направим от нея нещо повече.

Каза го безгрижно, но очите му показваха, че не се шегува.

— Знаеш какво мисля за това и сега не е време да го обсъждаме. Огледа ли скривалището?

— От горе до долу. — Насочи фенерчето към стоманената врата. — От спецификациите се вижда, че всяка ключалка е свързана с алармена система. Отнема много време, но иначе е лесно. Ще стегнем тези със скоби, както ти предложи. Имам нюх към комбинациите, така че бързо ще стане.

— Това трябва да свърши работа. — Подаде му циферблат, дебел колкото палец. — Усилвател е. Поработих над него. Сложи го срещу вратата и ако някой кихне през три стаи, той ще улови звука.

Филип внимателно освети устройството.

— Твое изобретение ли е?

— Всъщност усъвършенствах го. Исках да е нещо малко и чувствително.

— За човек, който не е завършил училище, ти се справяш учудващо добре с електрониката.

— Дарба. По моя преценка ще отворим скривалището за час.

— За четирийсет минути, общо петдесет с отключването на входната врата.

— Да кажем за шейсет. — Усмихна се и докосна бузата му. — Без да подценявам възможностите ти, скъпи.

— Да се обзаложим на хиляда лири, ако отворя за четирийсет минути.

— Дадено. Няма да можеш да работиш безопасно до три часа. В два и половина ще се заема с алармите. Ще действам по-спокойно, ако направо дойдеш тук. Не докосвай нищо до три часа. Ще дойда при теб веднага, щом свърша.

— Не ми допада идеята ти да се справяш с това сама.

— Щях да се справя с цялата работа сама, ако бях постъпила така, както исках. Започваш от горния циферблат и продължаваш с долните.

— Това ми е познато, Ади. Знам как да отворя.

Мина покрай него и извади ключа.

— Не бъди толкова самоуверен!

— Няма, но искам и ти да не си. Как ще съм сигурен, че си прекъснала алармените системи?

— Повярвай ми. Работих упорито и твърде внимателно обмислих всичко, за да сбъркам сега. Или ми повярвай, или ме остави да го направя.

Наблюдаваше я как бързо и внимателно движи пилата по ключа.

— Не съм свикнал да работя с партньор.

— Нито пък аз.

— За щастие и двамата се оттегляме от занаята след тази кражба. Ади, щях да съм по-спокоен, ако не си толкова напрегната.

— А аз щях да съм по-спокойна, ако ти беше в Лондон сега. — Направи му знак с ръка да не я прекъсва. — Може да нямаме възможност да говорим отново за това. Ако нещо се обърка, ако изглежда, че нещо не е наред, искам ти да се спасиш. Обещай ми!

— Не можеш да искаш това.

— Не мога да не го искам. Има разлика.

— Ти още не разбираш, нали? — Обхвана брадичката й с ръка. — Все още не го възприемаш. Колкото и да твърдиш, че не вярваш в любовта, чувствата ми към теб няма да се променят. Скоро, Ади, всичко ще е минало и ще бъдем само ти и аз. Трябва да свикнеш.

— Това е работа. Няма нищо общо с любовта.

— Няма ли? Ти си се заела с това както от обич към майка си, така и от омраза към баща си. Дори повече. Аз съм тук, защото за мен е важно всичко, което чувстваш, което си ти.

— Филип. — Нежно хвана китката му. — Никога не знам какво да ти отговоря.

— Думите сами ще дойдат. — Притегли я към себе си като човек, който винаги се възползва от момента. — Ще ме поканиш ли в стаята си?

— Бих искала. — Затвори, очи и се наслади на целувката. — Но не мога. Ами работата?

Тя се обърна и отново пъхна ключа в бравата. Бе в състояние да чуе и най-слабото триене на метал с метал, когато не влизаше гладко в ключалката.

— Не мога да рискувам да отключа сега. По-фино ще изпиля ключа тогава, когато алармените системи са изключени. Но мисля, че… — Отново пъхна ключа в бравата и го извади.

— Ще стане точно. — Спря и погледна съсредоточено вратата, като държеше в ръка все още затопления от пиленето ключ. — Огърлицата е от другата страна — само на няколко крачки. Чудно защо не усещаме топлината й.

— Мислила ли си някога да я задържиш?

— Когато бях млада. Представях си я, представях си, че я слагам на шията на мама и гледам как лицето й се оживява. Представях си, че я слагам на врата си и се чувствам…

— Как се чувстваш?

Адриан се усмихна.

— Като принцеса. — Пусна ключа в калъфа му. — Не, тя не е за мен. Сега ползата от нея ще компенсира трагедията, която винаги я е следвала през годините. — Сви рамене. Беше й неловко. — Струва ми се, че това, което казах, звучи идеалистично и глупаво.

— Да. — Взе ръката й и я целуна. — Но аз те пожелах, преди да знам, че си идеалистка и глупава. — Задържа ръката й и двамата тръгнаха към вратата. — Ади, бъди внимателна с баща си!

— Рядко правя два пъти една и съща грешка, Филип. — Сложи устройството за улавяне на шумове срещу вратата и почака, докато се увери, че навън е тихо. — Не се безпокой за мен. От години играя ролята на принцеса.

Хвана я, преди да се измъкне през вратата.

— Адриан, не трябва да играеш на принцеса, защото всъщност си.