Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Петнайсета глава

— Скъпа, чудесно е нали? — Лорин Сейнт Джон се наведе и целуна Адриан по бузата. Беше сигурна, че операторът ще я заснеме така, както изглеждаше най-добре. Използва тялото на Адриан, за да прикрие факта, че е напълняла с пет килограма от Деня на благодарността. — Всичко тръгна много добре, нали?

— Точно по графика. — Вдигна чаша с ледена маргарита.

На терасата около басейна имаше сто души, дошли тук само по покана. Вътре в балната зала имаше други петдесет, които предпочитаха климатичната инсталация пред морския бриз.

Адриан отправи замечтан поглед към брега.

— Хотелът е хубав и съм сигурна, че това модно ревю ще има голям успех.

— Вече има успех. Само пресата ще донесе около милион. От „Пийпъл“ са тук, разбира се. Ще има материал за нас на три страници. Снимките ни ще бъдат поместени на корицата. Нали знаеш, че миналата седмица имаше моя снимка в „Добро утро, Америка“?

— Да, изглеждаше чудесно.

— Много си мила. — Лорин се обърна към оператора. — Не искате ли шампанско, скъпи? Сервираме маргарита само за настроение.

Адриан си представи какво настроение създава мексиканското селско облекло на Лорин, купено за пет хиляди долара.

— Хубаво е.

Наблюдаваше внимателно гостите. Познаваше лично много от тях, за други бе чувала — богати, могъщи, известни. Журналистите обикаляха наоколо и документираха събитието. Гостите бяха облекли най-хубавите си плажни дрехи: от силно изрязаните бикини с великолепни наметала до широките копринени ризи. Никой не бе оставил скъпоценностите си вкъщи. Диаманти и злато блестяха, огрени от тропическото слънце. За два дни малкият остров Козумъл беше станал рай за крадците. Ако тя търсеше голяма плячка, можеше да се движи сред тях и да събира камъни.

„Не е като да късаш цветя на някоя поляна, но не е трудно, особено ако си член на тяхното «изключително» общество“ — размишляваше Адриан. Без съмнение Интерпол имаше агенти на острова, но слава богу, никъде не забеляза Филип.

— Чух, че моделите са чудесни. — Наклони глава и се усмихна на фотографа.

— Не би трябвало да чуваш нищо. Дрехите се охраняват по-зорко от кралски скъпоценности. Колкото по-голяма тайнственост има около тях, толкова по-големи са очакванията. Какво ще кажеш пътеката да се прекара над басейна?

— Би било чудесно.

— Почакай да видиш финала. — Лорин се приближи и прошепна: — Манекените, които показват бански костюми, ще се гмурнат във водата.

— Нямам търпение.

— Иска ми се басейнът да е пълен с шампанско, но Чарли не е съгласен. Все пак уредих в балната зала да има фонтан с шампанско. И ти трябва по-късно да се запознаеш с „пинята“. Такъв чудат обичай. Ей, ти — обърна се тя към сервитьорката. Чаровната усмивка рязко премина в студена, нетърпяща възражение гримаса. — Трябва да сервираш напитките, а не да се разхождаш с тях. — Лорин се обърна и лицето й отново грейна в усмивка. — За какво говорихме? О, за „пинята“. Когато бяхме с Чарли тук миналата година, отидохме на празник. Всички тези хлапета с лепкави пръсти, които налагат магаре с бухалки от папиемаше. Когато свърши…

— Знам играта, Лорин.

— Добре, тогава. Мисля, че съм адаптирала обичая към нашите вкусове. Поръчах си този великолепен папагал, пълен е с изкуствени бижута. Положително ще го покажат по телевизията.

Адриан едва се сдържа да не се засмее, като си представи присъстващите знаменитости как пълзят по земята, за да събират стъклени дрънкулки.

— Сигурно ще е много забавно.

— Това ми е целта. Решила съм всеки да запомни този благотворителен бал. Препоръчвам ти бюфета, макар че имах големи неприятности с персонала. — Тя махна приветливо към една група от другата страна на басейна. — Но те са мексиканци.

Адриан отпи и отговори:

— Ние сме в Мексико.

— Да, но не мога да разбера защо не положат усилия, за да научат езика. Все мърморят помежду си. Освен това са мързеливи. Нямаш представа колко е трудно да ги контролираш. Но за сметка на това работят на безценица. Уведоми ме, ако имаш проблеми с обслужването. Криси, изглеждаш чудесно! — Когато дългокраката блондинка отмина, направи презрителна гримаса. — Какво би казала за нея?

— Знам, че има много неща, за които трябва да се погрижиш — отвърна Адриан, а в себе си заключи: „И ако не се махна от теб, няма да издържа и ще започна да крещя“.

— О, нямаш представа! Как само ти завиждам за спокойния живот! И все пак съм сигурна, че това ще бъде най-голямото и най-сензационното откриване на хотел за годината.

Адриан се усмихна.

— Надявам се, че не съм сбъркала, като реших откриването да бъде следобед, а не вечерта. Следобедите са така… неангажиращи.

— Животът на острова е неангажиращ.

— Ммм. — Лорин наблюдаваше младия, привлекателен мъж, вече филмова звезда, облечен с много плитки бански гащета и лъщящ от плажното масло. — Трябва да се каже нещо и за облеклото за свободно време. Чух, че бил много издръжлив.

— Как е Чарли?

— Какво? — Лорин не откъсваше очи от младия привлекателен мъж. — Красив, просто красив! Признавам, че съм напрегната като котка. Толкова е важно събитието да бъде изключително.

— Ще бъде. Ти ще събереш хиляди долари за борба с левкемията.

— Хмм? О, също и това. — Лорин повдигна голото си рамо. — Но, естествено, хората не са дошли, за да мислят за някаква отвратителна болест. Действа потискащо. Важното в случая е, че са тук. Споменах ли, че дукесата на Йорк изказа съжалението си, че не може да присъства?

— Не.

— Жалко наистина! Само ти си ни кралската особа. — Приятелски стисна ръката на Адриан. — О, виждам Елизабет. Трябва да я поздравя. Забавлявай се, скъпа.

— Да, разбира се — отвърна момичето и промърмори: — Повече, отколкото ти предполагаш.

Хора като семейство Сейнт Джон не се променят.

Адриан мина зад виещо се растение, за да седне на слънце и да се наслаждава на музиката. Курорт като „Ел Гранде“ разкриваше нови работни места, което бе полезно за икономиката на Мексико, така както и модното ревю ще подпомогне фондовете за благотворителна дейност. За Лорин и другите като нея това бе нещо незначително или още по-лошо — трамплин за собствените им амбиции.

Представата за семейство Сейнт Джон се свързваше с пари, обществено положение и известност. Адриан пиеше на малки глътки и наблюдаваше как Лорин се суети около басейна.

Бяха дошли повече хора, отколкото очакваше. Това улесняваше задачата. Адриан мислеше, че кражбата на Лорините диаманти и рубини няма да я затрудни.

— Правиш се на Грета Гарбо или би се радвала на компания?

— Марджори! — Скочи, зарадвана от срещата. Марджори, дъщерята на актьора Майкъл Адамс, приятел на Фоуб от Холивуд, й бе станала близка, след като и двете скъсаха със света на киното. — Не знаех, че ще бъдеш тук.

— Реших да дойда. — Стройната блондинка от Калифорния също прегърна Адриан.

— Майкъл с теб ли е? Не съм го виждала тази година.

— За съжаление татко не можа да дойде. Той е в Онтарио. — Огледа наоколо и се усмихна.

— Той е неуморим, нали? Поздрави го. Кога ще се видите.

— Вдругиден. Ще прекарам Коледа с него. — Марджори отметна косата си, седна на шезлонга и поръча на сервитьора плодов сок. Въздъхна и се обърна към приятелката си. — Прилича на зоопарк, нали?

— Не започвай пак. — Адриан също се усмихна. — Кажи какво правиш тук? Никога не си се интересувала от висшата мода.

— Копнеж по тропиците… и по Кийт Диксън.

— Кийт Диксън?

— Той е актьор. — Марджори вдигна ръка. — Затова дойдох, но…

— Сериозно ли е?

Показа пръстена с огромен диамант.

— Би могло да се каже така.

— Сгодена си! — Адриан изненадано понижи глас, защото Марджори й направи знак да мълчи. — Тайна ли е това? Майкъл знае ли?

— Знае и одобрява. Двамата се разбират толкова добре, че едва ли се нуждаят от мен. Странно нещо.

— Странно е, че се разбират ли?

— Странно е, че прекарах по-голяма част от живота си в търсене на приятели и любовници, които татко не би одобрил.

— Трябва да е уморително.

— Да. А с Кийт бе толкова лесно.

— Тогава защо го пазиш в тайна?

— За да не пишат за нас в клюкарските колони на вестниците. Във всеки случай ще го пазим в тайна само още няколко дни. Ще се оженим на Коледа. Бих се радвала да дойдеш, но знам как се чувстваш по време на празниците. Можеш ли да вечеряш с нас в селото?

— С удоволствие. Трябва да си щастлива с него. Изглеждаш чудесно, Марджори.

— По-добре съм. — Извади цигара от джоба на ленената си пола. — Не мога да повярвам, че така съм измъчвала татко и себе си. Сега тежа петдесет и четири килограма.

— Радвам се за теб.

— Пазя си една снимка от вестник от времето, когато излязох от болницата преди три години. Тогава бях четиридесет килограма и изглеждах като призрак. — Кръстоса дългите си стройни крака. — Напомня ми, че имам късмет, щом съм жива.

— Знам, че баща ти се гордее с теб. Последния път, когато го видях, говореше само за теб.

— Нищо нямаше да постигна без него — осъзнах, че той не е мой враг. — Пое чашата с плодов сок и даде бакшиш на сервитьора. — И ти ми помогна. — Чукна чашата си с Адрианината. — Идваше в болницата и ми говореше, дори когато не исках да слушам. Разказваше ми колко трудно ти е било да гледаш как майка ти се погубва. Ади, никога не съм ти казвала как ми повлия тогава.

— Не говори за това. Майкъл бе един от малкото, които искрено бяха загрижени за майка ми. Не можеше да й помогне, но се опита.

— Винаги съм мислила, че е малко влюбен в нея. И в теб. Мразех те, когато бяхме деца. — Засмя се и изтръска пепелта от цигарата си. — Татко непрекъснато ми повтаряше каква прилежна ученичка си, колко си възпитана.

— Ужасно! — отговори Адриан, а Марджори отново се засмя.

— Аз пушех и гълтах всякакви упоителни средства, които ми попадаха, омъжих се за влечуго, макар и да знаех, че ще ме оскърбява, правех сцени на публични места. С една дума, правех всичко възможно татко да е нещастен, а това ме съсипа. Последното нещо бе анорексията.

— Последното нещо е обяснението.

— Да. — Марджори се засмя с прекалено скромната усмивка на своя баща, която го направи известен. — Добре, стига вече за това. Знаеш ли, че Алтея е тук?

— Алтея Грей? Не.

— Да. Ето там. — Тя посочи към тълпата.

Адриан бавно побутна слънчевите си очила, преди да погледне. Актрисата бе облечена с плътно прилепващ къс тоалет в розов цвят.

— Този костюм би бил подходящ за дъщеря й, ако има такава.

— Алтея винаги е искала да изтъкне своя артистичен талант — отговори Адриан.

— Последните й два филма бяха като атомни бомби.

— Така чух и аз. — Тази жена не я интересуваше. Беше й отмъстила преди години. Комплект с опали и диаманти бе превърнат в анонимен дар за фонда „Пенсионирани актьори“.

— Преди няколко месеца си е правила пластична операция на бедрата.

Адриан погледна краката на Алтея.

— Ади, отказах се от алкохола, успокоителните и повърхностните мъже. О, чух още една пикантна новина от бляскавия град — за бившия агент на майка ти Лари Къртис.

Момичето изтръпна.

— Изглежда, че слуховете за предпочитанията му към младите момичета са основателни. Бил хванат миналата седмица, когато „прослушвал“ нова клиентка. Петнайсетгодишна.

Гадеше й се. Внимателно остави чашата настрана. Попита с отпаднал, далечен глас:

— Каза, че бил хванат?

— Да, в сублимния момент го е хванал бащата на момичето. Мръсникът се отървал само със счупена челюст. Ей, бяла си като платно. — Разтревожена, Марджори се изправи.

Адриан не искаше да си спомня. Преглътна мъчително.

— От слънцето е.

— Хайде да отидем на сянка, преди да започне представлението. Можеш ли да станеш? Не харесвам този израз, но изглеждаш сякаш си видяла призрак.

— Добре съм. — Не трябваше да се измъчва от спомените. Лари Къртис беше в миналото. Изправи се и двете отидоха да седнат под яркия червен балдахин. — Не искам да пропусна представлението за нищо на света.

— Ще бъде голямо шоу.

Наистина беше. Гледаше как Лорин застана на подиума, украсен с тропически цветя. Утре тя самата ще устрои представление.

Апартаментът й в „Ел Гранде“ бе в пастелни тонове с големи прозорци, а на терасата имаше много цветя. Разполагаше със зареден хладилник, баня с огледала и с приспособление за подводен масаж и със собствен сейф. Имаше своите преимущества, но тя предпочиташе стаите, които бе наела в хотел „Ел Президенте“ на името Лара О’Конър. Със съжаление се отказа от Роуз Спероу.

Няколко часа след модното ревю тя седеше на малката масичка до прозореца, ядеше киви и изучаваше хелиографските копия на „Ел Гранде“. Не знаеше още как ще влезе в хотела. Разработваше детайлно и двата възможни варианта.

Телефонът до нея иззвъня.

„Hold Si.“

Адриан се облегна назад. Човекът, който се обаждаше, бе нетърпелив. В нейната практика куриерите говореха възможно най-грубо, когато бяха напрегнати.

— Ще съм там, точно както се уговорихме. Ако не ми вярваш, амиго, ще намеря друг купувач.

Адриан не отговаряше и пиеше на малки глътки „Перие“ от затоплената чаша.

— Знаеш кой е той. Сянката винаги държи на думата си. Не би искал да му кажа, че се съмняваш в способностите му да свърши работата докрай. Мисля, че не. Manana.

Остави слушалката. От нервното напрежение гърбът и вратът й се бяха схванали. Ядосана, затвори очи и раздвижи врата си. От години не си спомняше да се е схващала така. Работата беше рутинна, почти лесна. И все пак…

„Филип“ — помисли тя. Беше й изпратил послание, а тя не го схвана. Безпокоеше се от това, че той не е на острова. Щеше да се вбеси, ако бе тук.

„Той нищо не може да докаже“ — мислеше тя, докато отваряше вратите към балкона. Скоро, много скоро ще приключи с това, с което се е захванала.

Слънцето залязваше и водата бе в златни отблясъци. След няколко часа ще се появи луната — спокойна и бяла.

Слънцето и луната — символи на деня и нощта, на приемственост и вечност. „Скоро ще я взема, мамо — тихо изрече тя, — след като я взема, и двете ще намерим покой.“

Облегна се на парапета. Бризът галеше лицето й. Наоколо се носеше аромат на цветя. Чуваше как вълните се плискат. Разнасяха се смеховете и виковете на хората, които се разхождаха по брега или се гмуркаха с шнорхели между скалите.

Самота. Адриан стисна очи, но не можа да я отблъсне. Навярно причината бе в курортния сезон и спомените, които извикваше той. А може би изпитваше завист, че след толкова години на объркване Марджори е сложила ред в живота си. Но знаеше, че всичко е много по-сложно. Независимо от това колко хора познаваше или в какво бе въвлечена, тя винаги бе сама.

Никой не я познаваше. Дори Селест не разбираше бурята, която бушуваше в нея. Бе принцеса от земя, която повече не е нейна, живееше в чужда страна, жена, която се страхува да е жена, и крадец, копнеещ за справедливост.

Точно сега, когато късният следобеден бриз галеше лицето й и разнасяше наоколо аромата на цветя, тя жадуваше да се опре на някого.

Обърна се и влезе вътре. Може и да бе сама, но имаше цел.

Отмъщение!