Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Пета глава

Наказанието я направи силна. Тя стана мълчалива и горда. През следващите месеци Фоуб се тревожеше за Адриан. От години живееше със своето нещастие и се примиряваше с него, защото нямаше друг избор. С пристигането й в Джакир американският й начин на живот свърши. Законите и традициите в страната на Абду бяха против нея. Като жена бе принудена да се подчинява.

През годините единствената утеха бе дъщеря й. Мислеше, че Адриан харесва живота в Джакир. Имаше наследство, титла, положение, които дори неблагосклонността на шейха не можеше да й отнеме. Имаше семейство, другари в игрите, сигурност.

Фоуб знаеше, че бизнесмените от Запада вече идваха на тълпи в Джакир и Средния изток, примамени от петрола. Отново се срещаше с репортери и играеше ролята на приказната кралица в пустинята. Абду искаше парите и технологиите, които Западът носеше, и го ненавиждаше за това, че ги осигурява. С тях в Джакир щеше да дойде прогресът, а след време и освобождението. Фоуб се вкопчи в надеждата не за себе си, а за дъщеря си. След време осъзна, че свободите щяха да дойдат твърде късно, за да може момичето да се възползва от тях.

Адриан бе смирена и нещастна. Играеше с другите момичета и слушаше разказите на баба си, но вече не беше малка. Фоуб закопня за вкъщи по-силно от преди. Искаше да се върне заедно с дъщеря си и да й покаже света отвъд ограниченията и законите на тази страна. Но не смееше дори да се надява. Спасение от действителността намираше в транквилантите и в алкохола.

Тя не беше светска жена. Въпреки принадлежността й към бляскавия артистичен свят, тя си остана наивното момиче от малката ферма в Небраска. Когато работеше в киното, се сблъска с пиянство и наркомания. Но вроденият й оптимизъм я караше да отминава неприятното и да вярва в доброто.

Стана наркоманка едва в Джакир, въпреки че не го съзнаваше. Опиатите правеха поносими дните и нощите й. Толкова години живееше в Средния изток, но с дрогите блажено губеше представа за времето и не осъзнаваше, че тук бе станала илюзия също като героините, които бе пресъздавала във филмите си.

Когато я викаха в покоите на Абду, тя се страхуваше. Вече не водеха лични разговори. Когато бе необходимо, се представяха като романтична двойка — ослепителната филмова звезда и елегантният шейх. Абду ненавиждаше камерите, но позволяваше да ги фотографират заедно за пресата. Той олицетворяваше умелото съчетаване на традициите с прогреса. Към държавата му потекоха долари, марки и йени от продажбата на петрол.

Образованието си бе получил на Запад и можеше да вечеря с президенти и министър-председатели, като демонстрираше блестящ ум и широки възгледи. Бе възпитан в Джакир според ислямските традиции. В младостта си вярваше, че би могло традициите и прогресът да си взаимодействат. Сега виждаше Запада като заплаха, като нещо противно на Аллах. И Фоуб бе олицетворение на това. Тя бе неговият символ на поквара и позор.

Гледаше я пред себе си в черна рокля, която я покриваше от шията до глезените. Покривалото скриваше огнения цвят на косата й. Кожата на лицето й бе бледа, не бяла и свежа както някога, очите й вече не блестяха.

„Наркотици“ — помисли с отвращение Абду. Знаеше за тях, но предпочиташе да си затваря очите.

Почукваше с пръст по абаносовото си бюро, уверен, че като я принуждава да чака, страхът й ще расте.

— Поканена си на благотворителен бал в Париж.

— В Париж?

— Имало е панорама на твоите филми. Навярно за хората е забавно да гледат жената на шейха на Джакир.

Разбра, че я предизвиква. Подиграваше й се и очакваше нейния протест като възможност да накаже неподчинението й. Тя отговори тихо:

— Имаше време, когато и шейхът на Джакир изпитваше удоволствие да гледа Фоуб Спринг.

Усмивката му помръкна. С отвращение си спомни как часове наред я бе наблюдавал и изгарял от страст.

— Предполага се, че твоето присъствие ще привлече повече гости на благотворителния бал.

Фоуб се опитваше да запази спокойствие и да не променя гласа си.

— Разрешаваш ми да отида в Париж?

— Имам работа там. Ще е добре съпругата ми американка да ме придружи и да покаже връзката на Джакир със Запада.

— Да, да, разбира се. — Не биваше да показва радостта си, но не можеше да не се усмихне. — Бал. В Париж?

— Роклята е поръчана. Ще сложиш „Слънцето и Луната“ и ще се представиш така, както подобава на съпругата на шейха на Джакир. Ако ме изложиш, ще бъде обявено, че си неразположена и веднага ще бъдеш върната.

— Разбирам. — Мисълта за Париж я направи по-силна. — Адриан…

— За нея са направени приготовления — прекъсна я той.

— Приготовления? — Обзе я страх. Нима бе забравила, че когато Абду даваше с едната ръка, вземаше с другата. — Какви приготовления?

— Не те засягат.

— Моля те! — Трябваше да бъде внимателна, много внимателна. — Искам да покажа, че тя е на почит в Двореца. — Фоуб наведе глава: ръцете издаваха безпокойството й. — Аз съм само жена и тя е единственото ми дете.

Абду се отпусна назад, но не й направи знак да седне.

— Тя ще отиде да учи в Германия. Това е добра подготовка за момичета с ранг, преди да се омъжат.

— Не! Боже мили, Абду, не я изпращай толкова далече да учи. — Забравяйки гордост, забравяйки предпазливост, тя се втурна към бюрото и падна в краката му. — Не я вземай! Тя е всичко, което имам. Ти не се интересуваш от нея. Няма да ти пречи, ако остане с мен.

Отстрани ръцете й от дрехата си.

— Тя се числи към Двореца. Фактът, че във вените й тече твоя кръв, е още една причина да бъде отделена и приучена на добри навици преди годежа й с Кадийн ал Миша.

— Годеж? — Отново го сграбчи, обезумяла от страх. — Тя е още дете. Даже в Джакир не женят деца.

— Ще се омъжи на петнайсетия си рожден ден. Приготовленията почти са завършени. Ще ми бъде полезна като съпруга на мой приятел. — Отново хвана ръцете й и я отдалечи от себе си. — Бъди благодарна, че не я давам на враг.

Фоуб дишаше тежко. Бе готова да го убие с голи ръце, да одере лицето му и да гледа как тече кръвта. Ако това би спасило Адриан, щеше да го направи. Но тя знаеше, че трябва да действа по друг начин.

— Прости ми. — Отпусна се, очите й се напълниха със сълзи и заблестяха. — Аз съм слаба и егоистка. Мислех само за това, че ще загубя детето си, и не съзнавах колко великодушен си, като уреждаш тази сполучлива женитба. — Падна на колене, колкото се може по-раболепно, после изтри очи, сякаш идваше на себе си. — Глупава жена съм, Абду, но не и неблагодарна. В Германия ще научи как да бъде истинска съпруга. Надявам се да се гордееш с нея.

— Ще изпълня задълженията си към нея. — Нетърпеливо й направи знак да стане.

— Навярно ще размислиш дали да й позволиш да ни придружи в Париж. — Сърцето й биеше до пръсване. — Много мъже предпочитат за съпруга жена, която е пътувала, може да ги придружава и по-скоро ще им помага, отколкото да пречи. Много ще се очаква от Адриан заради ранга й. Не бих искала тя да те затруднява. Образованието, което ти получи в Европа, и преживяванията ти там са ти помогнали по-добре да разбереш света и мястото на Джакир в него.

Бе готов да отхвърли идеята й, но последните думи на Фоуб го накараха да размисли. Вярваше, че времето, прекарано в Париж, Лондон и Ню Йорк, е допринесло да бъде по-добър шейх и по-непорочен син на Аллах.

— Ще помисля за това.

Тя не се поддаде на желанието си да моли и наведе глава.

— Благодаря.

Когато се върна в стаята си, сърцето й все още биеше силно. Искаше да пие, да вземе хапче, да забрави. Вместо това легна и започна да обмисля какво да прави.

Бе прахосала годините си в очакване Абду да стане такъв, какъвто беше някога, за да заживее отново. Остана в Джакир, защото той искаше това, защото дори ако успееше да избяга, щеше да й вземе детето.

Почти десет години живя в робство, защото бе слаба, объркана и страхлива. Но Адриан… не, никога! Нямаше да види как вземат дъщеря й и я дават на някакъв непознат, за да живее като затворник.

„Париж е първата стъпка“ — помисли тя и изтри потта от челото си. Ако вземат Адриан в Париж, двете никога няма да се върнат тук.

 

 

— Когато отида в Париж, ще купя много красиви дрехи. — Дуджа гледаше как Адриан слага златна гривна и се опитваше да потисне завистта си. — Татко казва, че ще се храним в „Максим“ и ще имам всичко, което искам.

Адриан се обърна. Дланите й бяха влажни от нервното напрежение, но не смееше да ги изтрие в роклята си.

— Ще ти донеса подарък.

— Само един ли? — Засмя се Дуджа, забравила завистта.

— Специален подарък. Ще се качим на върха на Айфеловата кула и ще ходим на едно място, където има хиляди картини. И после… — Притисна стомаха си с ръка. — Повръща ми се.

— Ако не заминеш, няма да ти се повръща. Лайха се цупи — каза това с надеждата, че ще накара Адриан да се почувства по-добре. Слугите вече бяха изнесли чантите. Дуджа прегърна братовчедка си през рамо и я поведе навън. — Тя иска да отиде, но кралят взема само тебе и майка ти. Лайха трябва да е доволна, че пак е бременна.

— Ако купя подаръци за Фахид и сестрите ми, ще им ги дадеш ли?

— Ще им ги дам. — Целуна Адриан по бузата. — Ще ми липсваш.

— Скоро ще се върнем.

— Досега не си ходила никъде.

Харемът беше пълен с жени, възбудени от пътуването на двете. Прегръщаха ги и се смееха. Фоуб стоеше с покривало и фередже, с ръце на талията и безстрастно лице. Благоуханията в харема я потискаха и й се струваха почти осезаеми. Ако имаше Господ, никога повече нямаше да види това място. За пръв път бе благодарна за фереджето. Трябваше да контролира само очите си.

Изненада я съжалението, което почувства, когато целуна снахите, братовчедките и свекърва си — всички жени, с които бе живяла почти десет години.

— Адриан трябва да седне до прозореца — посъветва Джидах, като ги прегърна и ги целуна. — Така ще види Джакир от високо. — Усмихна се, доволна от интереса, който синът й най-после прояви към детето. Въпреки че не го показваше, Адриан бе нейната любимка. — Не яж много френски крем, сладко мое момиче!

Детето се засмя и се надигна на пръсти да целуне баба си за последен път.

— Ще ям толкова много, че ще напълнея. Няма да ме познаеш, като се върна.

Джидах се засмя и потупа бузката й с къносаната си ръка.

— Винаги ще те позная. Върнете се живи и здрави. Иншаллах!

Излязоха от харема, минаха през градината и отвъд стената, където чакаше кола. Адриан бе твърде възбудена, за да забележи колко мълчалива е майка й. Детето разпитваше за пътуването със самолет, за Париж, какво ще видят, какво ще купят. Задаваше въпросите един след друг, без да чака отговор.

Когато отидоха на летището, на Адриан й беше лошо от възбуда, а на Фоуб — от страх.

Пристигането на западни бизнесмени в Джакир затрудняваше работата на летището. Самолети кацаха и излитаха по-често. Единственият транспорт до летището бяха таксиметровите коли, чиито шофьори бяха твърде неопитни и не говореха английски. Малкото летище вече бе пълно, жените се редяха на една страна, мъжете — на друга. Объркани американци и европейци се бореха да опазят багажа си от носачите, докато, отчаяно чакаха полети, често отлагани с дни. Тези царе на капитализма често загазваха и ставаха жертви на пропастта, която разделяше двете култури.

Наоколо се носеше ревът на самолетите, дочуваха разговори на различни езици. Адриан видя жена, която седеше върху купчина багаж с мокро от сълзи и побледняло от изтощение лице. Друга водеше три малки деца, силно впечатлени от покривалата и фереджетата на арабките.

— Колко са много — промълви Адриан, докато телохранителите ги водеха през тълпата. — Защо идват?

— За пари. — Фоуб се оглеждаше наоколо непрекъснато. Беше горещо, толкова горещо, че се страхуваше да не припадне. Но ръцете й бяха ледени. — Побързай. — Хвана Адриан за ръка и я изтегли навън. Луксозният частен самолет на Абду, закупен наскоро, чакаше.

При вида на самолета устата на Адриан пресъхна.

— Много е малък.

— Не се бой, аз съм с теб.

Въпреки малкия размер, кабината беше в плюш. Седалките бяха тапицирани с оловносива тъкан, на пода имаше кървавочервен килим. Малките лампи, монтирани до всяко място, бяха с кристални абажури. Прохладният въздух миришеше на сандалово дърво — предпочитания от шейха аромат. Мълчаливо наведени слуги чакаха да сервират храна и напитки.

Абду вече беше в самолета, наведен със секретаря си над куп книжа. Робата му бе заменена с костюм, ушит в Англия, носеше шапка, типична за мъжете от Изтока. Не ги погледна, докато се качваха и заеха местата си. Небрежно даде знак на един от мъжете. Моторът заработи. Стомахът на Адриан се сви, докато самолетът се издигаше нагоре.

— Мамо.

— Скоро ще бъдем над облаците — Фоуб говореше тихо, доволна от това, че Абду не им обръща внимание. — Като птиците, Ади. Виж! — Допря бузата си до нейната. — Джакир си отива.

Повръщаше й се, но се страхуваше от баща си. Стисна зъби, преглътна и погледна отдалечаващата се земя. След малко неразположението й премина. Беше ред на Фоуб да говори. Шепнеше и това приспа Адриан. Детето дремеше на рамото й, а тя се взираше в сините води на Средиземно море и се молеше.

 

 

Адриан бе очарована от Париж. Стиснала ръката на майка си, удивено гледаше, докато минаваха през летището. Винаги бе възприемала разказите на Фоуб за другите места като приказки. Обичаше ги като приказки и мечтаеше за тях. Сега влизаше през вратата в света, съществувал само в нейното въображение.

Дори майка й беше различна. Нямаше фередже и наметало. Носеше стегнат западен костюм с цвета на очите й. Великолепната й червена коса падаше свободно на раменете. Даже говори с непознат мъж, когато минаха през митницата. Адриан страхливо погледна баща си в очакване да я накаже, но той не реагира.

Разхождаха се жени, сами или под ръка с мъже. Носеха тесни поли и панталони, които очертаваха краката им. Ходеха с вдигнати глави и полюшваха бедрата си, но никой не се взираше в тях. За нейно учудване видя двойка да се прегръщат и целуват, докато другите си пробиваха път с лакти. Нямаше полицаи с камшици от камилска кожа и къносани бради, които да ги арестуват.

Когато излязоха от летището, слънцето залязваше. Адриан очакваше да чуе призива на мюезина, но нищо подобно не се случи. И тук имаше много хора, но всичко ставаше по-бързо и по-организирано, отколкото в Джакир. Хората се качваха в таксита, заедно мъже и жени, без да се крият и срамуват. Бе проточила шия да види повече и Фоуб я дръпна, за да седне в лимузината.

За пръв път видя Париж при залез-слънце. Винаги, когато след това мислеше за града, си спомняше вълшебството на сумрака между деня и нощта. Старите сгради се издигаха суетни, някак женствени, греещи в розово, златно и бяло на фона на залязващото слънце. Голямата кола бързо се спусна по булеварда към сърцето на града. Бе зашеметена и останала без дъх, но не от скоростта.

Струваше й се, че чува музика. Трябваше да има музика на такова място. Не помоли за разрешение да свали прозореца на колата. Докато се движеха покрай Сена, музиката звучеше в главата й.

Хората се разхождаха по двойки, ръка за ръка, лекият ветрец развяваше косите и късите поли на жените, въздухът бе свеж и ухаеше на цветя. Така миришеше Париж. Видя кафенета, където хора, насядали около кръгли маси, пиеха от чаши, светещи в червено и златно като слънчева светлина.

Ако някой й кажеше, че самолетът ги е оставил на друга планета, в друго време, щеше да повярва.

Колата спря пред хотела. Адриан изчака да слезе баща й.

— Ще гледаме ли още?

— Утре. — Фоуб стисна ръката й така здраво, че тя трепна. — Утре.

Стана й хладно от нежния вечерен вятър. Хотелът приличаше на палат, а тя имаше представа от дворци.

Заедно със слугите, телохранителите и секретарите заеха цял етаж в „Крилион“. Адриан бе разочарована от това, че двете с майка й бяха въведени в апартамента и оставени сами.

— Не можем ли да отидем да вечеряме на това място, което се нарича „Максим“?

— Тази вечер не, скъпа. — Жената надникна през пролуката на вратата. Отвън вече имаше пазач. Трябваше да е в харем дори в Париж. Когато се обърна, лицето й бе бледо. Усмихна се, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Ще ни сервират тук. Можеш да ядеш всичко, каквото искаш.

— Тук не е по-различно от Джакир. — Огледа елегантния апартамент. Бе тапициран в плюш и изолиран, както отделенията за жени. Но имаше прозорци, през които можеше да види как изглежда вечер градът. Трепкащите светлини му придаваха празничен, приказен вид. Тя бе в Париж, но не й се разрешаваше да е част от него. Сякаш й подариха най-великолепното бижу на света, позволиха й да го погледа само няколко мига, преди да го грабнат и да го заключат в трезора.

— Ади, трябва да си търпелива. — Фоуб също бе застанала до прозореца, привлечена от светлините и оживените улици. Нейните копнежи бяха по-силни, защото някога тя бе свободна. — Утре. Утре ще бъде най-вълнуващият ден в живота ти. — Привлече Адриан към себе си и я целуна. — Вярваш ми, нали?

— Да, мамо.

— Кълна се, че ще направя това, което е най-добро за теб. — Стисна я по-силно, после рязко я пусна и се засмя. — Наслаждавай се на гледката сега. Скоро ще се върна.

— Къде отиваш?

— В съседната стая. Обещавам. — Усмихна се с надежда да успокои и двете. — Гледай през прозореца, детето ми. Париж е красив по това време.

Фоуб затвори вратата между салона и нейната спалня. Бе рисковано да използва телефона. Търсеше по-добър и по-сигурен начин. И макар че се нуждаеше от спокойствие, след като Абду я уведоми за пътуването, тя не се докосна до транквилантите и алкохола. Мисълта й бе ясна. Не измисли никакъв друг начин, освен телефона. Единствената й надежда бе, че съпругът й дори не би си представил, че жената, която толкова време е понасяла оскърбленията му, ще го измами.

Взе слушалката. Стори й се толкова странно, като нещо от друг век. Засмя се. Бе зряла жена, живееше в двайсети век, а почти десет години не бе докосвала телефон. Докато набираше, пръстите й трепереха.

Когато се обадиха, тя попита:

— Говорите ли английски?

— Да, госпожо. С какво мога да ви помогна?

„Има Господ!“ — помисли Фоуб, сядайки на леглото.

— Искам да изпратя телеграма. Спешно. В САЩ. Ню Йорк.

Адриан стоеше до прозореца с ръце на стъклото, сякаш вярваше, че със силното си желание може да го разтопи и да стане част от забързания свят навън. Нещо ставаше с майка й. Най-много се страхуваше от това, че Фоуб ще се разболее и ще ги върнат обратно в Джакир. Знаеше, че ако това се случи, повече никога нямаше да види място като Париж. Нямаше да види жените с боси крака и гримирани лица и високите сгради с хиляди светлини по тях. Баща й ще се радва на това, че е видяла, но не е докоснала, че е помирисала, но не е опитала. И пак щеше да я накаже за това, че е момиче със смесена кръв.

Извикан сякаш от мислите й, той прекрачи прага на апартамента. Адриан се обърна. Бе дребна за възрастта си, нежна като кукла. Чертите й загатваха за екзотичната красота на бедуинската й кръв. Абду виждаше само слабо момиче с големи очи и упорита уста. Както винаги я гледаше с ледени очи.

— Къде е майка ти?

— В съседната стая.

Той тръгна към вратата и Адриан бързо пристъпи напред.

— Може ли да излезем довечера?

Погледна я бързо, с безразличие.

— Ти ще останеш тук.

Бе малка и упорстваше в случаите, когато другите безпрекословно се подчиняваха.

— Не е късно. Слънцето току-що е залязло. Баба ми каза, че през нощта в Париж има много неща.

Той спря. Рядко се осмеляваше да му говори, а още по-рядко Абду си даваше труд да я слуша.

— Ти ще останеш тук. Ти си тук само защото аз разреших.

— Защо го направи?

Дързостта й го накара да присвие очи.

— Това не те засяга. Предупреждавам те, че ако често ми напомняш за присъствието си, ще се освободя от него.

Очите й заблестяха от гняв и мъка.

— Аз съм твоя кръв — тихо каза тя. — Защо ме мразиш?

— Ти си нейна кръв.

Обърна се да отвори вратата. Фоуб бързо излезе. Бе зачервена, с широко отворени очи, като сърна, усетила ловеца.

— Абду, искаше да ме видиш ли? Трябваше да се измия след пътуването.

Видя, че е напрегната. Усети страха й. Стана му приятно от мисълта, че тя не се чувства сигурна и извън стените на харема.

— Утре сутринта ще имаме интервю. Ще закусим тук в девет часа с репортера. Облечи се подходящо за случая и приготви и нея.

Фоуб погледна Адриан.

— Разбира се. Бих желала след интервюто да пазарувам и да заведа Адриан в някой музей.

— Свободна си между десет и шестнадесет часа. После ще ми бъдеш необходима.

— Благодаря. Признателни сме за възможността да посетим Париж.

— Погрижи се момичето да си държи езика, иначе ще гледа Париж през прозореца.

Когато той излезе, тя се отпусна разтреперана на дивана.

— Ади, моля те, не го ядосвай!

— Не може да ме понася.

Фоуб видя сълзите й и разтвори ръце.

— Толкова си малка. — Залюля Адриан в скута си. — Твърде малка за това тежко бреме. Обещавам да направя всичко за теб. — Погледът й стана съсредоточен и непреклонен. — Кълна се!

Никога не беше се хранила с баща си. С непредубедеността на осемгодишно дете бързо забрави думите му и очакваше първия си ден в Париж.

Бе разочарована от това, че се хранеха в апартамента, но не каза нищо. Прекалено много харесваше новата синя рокля и подходящото палто, за да се оплаква. След час щеше да започне седмицата й в Париж.

— Не мога да кажа колко високо ценя възможността за това интервю, Ваше Височество. — Репортерката, вече очарована от Абду, седна на масата.

Адриан бе с ръце в скута си и се опитваше да не я заглежда.

Репортерката имаше много дълга права коса с цвят на зряла праскова. Маникюрът и устните й бяха червени. В същия цвят бе и роклята, скроена по тялото. Когато кръстоса крака, бедрата й се очертаха. Говореше английски с френски акцент. За Адриан тя бе очарователна и екзотична като птичка от джунглата.

— Удоволствието е наше, мадмоазел Грандо. — Абду даде знак да поднесат кафето. Слугата незабавно се подчини.

— Надявам се, че Париж ще ви хареса.

— Този град винаги ми е харесвал. — Адриан никога не бе виждала баща си да се усмихва така. Изведнъж бе станал достъпен. После погледът му се плъзна покрай нея, сякаш столът й бе празен. — Двамата със съпругата ми очакваме бала довечера.

— Обществото в Париж ще се радва да поздрави вас и красивата ви съпруга. — Мадмоазел Грандо се обърна към Фоуб. — Почитателите ви се вълнуват, Ваше Височество. Вие ги изоставихте заради любовта.

Горещото кафе й загорча, но тя се усмихна. В този момент би заменила всичките си бижута за чаша уиски.

— Всеки, който някога се е влюбвал, знае, че любовта изисква жертви.

— Може ли да попитам дали съжалявате, че се отказахте от блестящата си кариера в киното?

Фоуб погледна Адриан и изражението й се смекчи.

— Как бих могла да съжалявам, когато имам толкова много?

— Както в приказките, нали? Красивата жена е отнесена от шейха в загадъчна, екзотична страна. Страна — добави мадмоазел Грандо, — която всеки ден става все по-богата заради петрола. Как възприемате хората от Запада, които се стичат в страната Ви? — попита тя Абду.

— Джакир е малка държава, която с отворени обятия посреща прогреса. Като шейх съм отговорен да съхраним нашите традиции заедно с навлизането на прогреса.

— Очевидно вие сте благоразположен към Запада, щом като сте се влюбили и сте се оженили за американка. Вярно ли е, Ваше Височество, че имате и друга жена?

Той вдигна кристална чаша с плодов сок. Изглеждаше угоднически развеселен, но пръстите му здраво стискаха чашата. Не понасяше да бъде разпитван от жена.

— Според моята религия мъжът може да има четири жени и да се държи с тях еднакво.

— Смятате ли, че засилващото се женско движение в САЩ и Европа ще породи конфликти и у вас и ще последват нови проблеми за решаване в страните от Средния изток?

— Мадмоазел, ние сме различни по убеждения и облекло. Хората в Джакир ще са шокирани от това, че жената във вашата страна може да е в интимни отношения с мъжа преди брака. Но тези различия няма да повлияят на финансовите интереси на двете страни.

— Не.

Мадмоазел Грандо не беше тук да разисква политиката. Нейните читатели искаха да знаят дали Фоуб Спринг е все така красива и дали бракът й е щастлив. Тя се усмихна на Адриан. Детето поразяваше със страстните черни очи на шейха и със сочната изваяна уста на Фоуб Спринг. Цветът на кожата й говореше за бедуинските праотци, но приличаше на майка си. Чертите бяха умалени и по-фини от тези на жената, наречена някога „Царицата амазонка на филмите“. Правеха впечатление чистотата, чудесният профил и уязвимостта.

— Принцеса Адриан, как се чувствате, като знаете, че майка ви е най-красивата жена от екрана?

Позабави се с отговора. Строгият поглед на баща й я накара да се стегне.

— Гордея се с нея. Мама е най-красивата жена на света.

Мадмоазел Грандо се засмя и взе хапка от масата.

— Ще ми е трудно да намеря човек, който да не е съгласен с вас. Навярно един ден ще тръгнете по пътя й в Холивуд. Ваше Височество, имате ли възможност да участвате в друг филм?

Фоуб глътна повече кафе и се молеше да издържи докрай.

— Семейството ми е над всичко. — Докосна ръката на Адриан под масата. — Разбира се, трогната съм от поканата да дойда тук, да се видя със старите си приятели. Но аз направих своя избор. — Срещна погледа на Абду и го издържа. — Любовта е всичко за жената.

— Очевидно загубата за Холивуд е придобивка за Джакир. Говори се, че довечера ще носите „Слънцето и Луната“ — едно от съкровищата с най-голяма стойност в света. Както всички бижута, то е свързано с легенди, загадъчност и романтика и хората са нетърпеливи да видят приказната огърлица. Ще бъдете ли с нея?

— „Слънцето и Луната“ е подарък от съпруга ми за нашата сватба. В Джакир се смята, че това е цената на булката, нещо като обратна зестра. След Адриан това е най-големият подарък, който Абду ми е правил. — Погледна го предизвикателно. — Гордея се, че я имам.

— Довечера всички жени ще ви завиждат, Ваше Височество.

Все още хванала ръката на дъщеря си, Фоуб се усмихна.

— Мога да кажа само, че с нетърпение очаквам тази вечер. — Отново срещна погледа на Абду. — Иншаллах.

 

 

Както и предполагаше, двама телохранители ги придружаваха навсякъде. Фоуб бе щастлива от първата си победа. На рецепцията помоли за паспорта си, според който Адриан пътуваше като нейна непълнолетна дъщеря. Телохранителите бъбреха, уверени, че тя пита за някаква дребна услуга, и не забелязаха кога служителката се върна и пъхна подвързания с кожа документ в ръката й. Бе готова да заплаче от радост и първата искрица гордост, почувствала след толкова години, но се овладя. Нямаше действителен план, а само яростна непоколебимост. В лимузината до нея Адриан подскачаше от възбуда. Те наистина бяха в Париж сега и имаха часове на разположение, преди да се върнат в хотела. Искаше да се качи на върха на Айфеловата кула, да поседи в кафене, да се разхожда и да слуша музиката на града, която само си беше представяла.

— Ще пазаруваме — каза Фоуб с пресъхнала уста. — Тук са „Шанел“, „Диор“. Почакай да видиш какви красиви дрехи има: цветовете, материите. Не бива да се отделяш от мен. Не искам да те изгубя. Обещай ми.

— Обещавам. — Адриан усещаше, че майка й е нервна. Винаги, когато говореше много бързо, тя изпадаше в депресия. Тогава ставаше толкова тиха и отнесена, така затворена в себе си и небрежна към другите, че детето се ужасяваше. Изплашено бъбреше, притиснато до Фоуб. Охраната ги придружаваше при обиколката на най-прочутите магазини в Европа.

Беше друг град, различен от Париж в сумрака на предишната вечер. Салоните блестяха с позлатени маси и кадифени столове. Навсякъде ги въвеждаха с уважение, каквото не беше получавала в своята страна. Говореха й жени с поддържани лица, сервираха й лимонада или чай и малки вкусни бисквити, а елегантни манекенки им показваха най-новите модели.

Фоуб поръчваше дузина дрехи за коктейли с тънки колани и гердани, костюми от сурова коприна и лен. Ако планът й успееше, тя никога нямаше да облече нищо от това, което безразсъдно купуваше. Бе вид справедливост към нея самата, най-малкото и най-сладкото отмъщение. Тя влизаше от един салон в друг и товареше мълчаливите телохранители с чанти и кутии.

— Преди обяд ще отидем в Лувъра.

Отново се качиха в лимузината. Погледна часовника си, облегна се назад и затвори очи.

— Може ли да обядваме в кафене?

— Ще видим. — Пипнешком потърси ръката на Адриан. — Искам да бъдеш щастлива, скъпа. Щастлива и в безопасност. Само това има значение за мен.

— Харесва ми, че съм тук с теб. — Беше гладна, въпреки бисквитите, чая и лимонадата, но не искаше да признае. — Има толкова неща за гледане. Когато ми разказваше за места като това, мислех, че си съчиняваш. Всъщност е още по-хубаво.

Фоуб отвори очи и погледна втренчено през прозореца. Движеха се покрай реката в най-романтичния град на света. Свали стъклото и пое дълбоко въздух.

— Ади, усещаш ли мириса?

— На водата ли?

— На свободата — промълви майка й. — Искам да запомниш този миг.

Когато колата спря, Фоуб слезе бавно, царствено, като не удостои с поглед охраната. Влезе в Лувъра, хванала Адриан за ръка. Детето толкова бе впечатлено от тълпите студенти, туристи и влюбени, колкото и от произведенията на изкуството. Гласове отекваха във високите тавани. Видя мъж с коса, дълга като на жена, и със скъсани джинси на коляното. Носеше смачкана раница. Когато срещна втренчения й поглед, той се усмихна, намигна и вдигна два пръста — знака на победата. Смутена, Адриан сведе поглед.

— Всичко е толкова променено — облеклото, начина на изразяване — изрече Фоуб. — Като че ли е друг свят. Чувствам се като Рип ван Уинкъл.

— Като кого?

Майка й издаде звук, подобен на ридание, и се наведе да я прегърне.

— Така се казва. — Изправи се и погледна телохранителите, които стояха отегчени на няколко крачки от тях. — Искам да правиш това, което ти кажа — прошепна тя. — Не задавай въпроси. Дръж се здраво за мен.

Преди Адриан да отговори, Фоуб я повлече към група студенти. Промъкна се бързо, като си проправяше път с лакти, и затича по дългия коридор.

Зад нея подвикваха. Грабна Адриан и се спусна по стълбището. Трябваше й врата, някаква врата, водеща навън. Ако можеше някак да стигне до улицата и да хване такси, имаше шанс да успее. Щом видеше коридор, се втурваше по него, отминавайки посетители и персонал. Нямаше значение дали отиваше навън или навътре в сградата. Трябваше само да избяга от телохранителите. Чу стъпки зад себе си и затича напосоки като заек, който отчаяно се опитва да избяга от лисица.

Картините бързо минаваха покрай нея. Дишането й ставаше все по-шумно, докато тичаше покрай най-ценните произведения на изкуството в света. Гледаха я втренчено. Елегантната прическа бе развалена и косата й падаше в безпорядък на раменете. Видя врата. Сграбчила Адриан и със сърце, биещо до пръсване, изскочи от сградата. Продължи да тича.

Отново можа да помирише реката и свободата. Спря да поеме дъх — красива, ужасена жена, притиснала дете. Вдигна ръка и едно такси се отклони и спря.

— Летище „Орли“ — успя да изрече, като се огледа неспокойно, докато набутваше Адриан в колата. — Побързайте, моля ви, побързайте!

— Да, мадам. — Шофьорът килна назад фуражката си и натисна педала за газта.

— Мамо, какво е това? Защо избягахме? Къде отиваме?

Фоуб хвана лицето й с ръце. Нямаше връщане назад.

— Ади, имай ми доверие. Все още не мога да ти обясня. — Започна да трепери и детето се сгуши до нея. Излизаха от Париж, притиснати една до друга.

Устната на Адриан трепна, щом чу бученето на самолетите.

— Да не се връщаме в Джакир?

Жената започна да рови в портмонето си и без да мисли, заплати двойно повече на шофьора. Все още се страхуваше. Ако я хване, Абду ще я убие и ще отмъсти на детето.

— Не. Никога няма да се върнем в Джакир. — Погледна през рамо, за да се увери, че Абду не скача от съседната кола. — Заминаваме за Америка. За Ню Йорк. Повярвай ми, Ади, постъпвам така, защото те обичам. Сега да побързаме.

Дръпна Адриан навътре. За момент се обърка от шума и наплива на хора. От години не бе ходила никъде сама. Даже преди да се омъжи, пътуваше придружавана от журналисти, секретари и камериери. Обземаше я паника, когато почувства малките напрегнати пръстчета на дъщеря си, вкопчени в нейните.

„Пан Американ“. Бе помолила Селест билетите да са запазени на гишето на „Пан Американ“. Докато бързаше, се молеше приятелката й да е успяла. Извади паспорта от чантата си и го подаде на служителя на касата за билети с възможно най-чаровната си усмивка.

— Добър ден. Имам два билета за Ню Йорк, предплатени.

Усмивката й го заслепи и той премигна.

— Да, госпожо. — Удивен, че я вижда, той се бавеше с документите. — Гледал съм вашите филми. Изключителна сте.

— Благодаря. — Това й вдъхна смелост. Не бяха я забравили. — В ред ли са билетите?

— Моля? О, да, да. — Подпечата и написа нещо. — Номерът на вашия полет. — Той посочи билетите. — Вашият изход. Имате четирийсет минути.

Дланите й бяха потни, когато взе билетите и ги пъхна в дамската си чанта.

— Благодаря.

— Моля ви, почакайте.

Тя замръзна, готова да побегне, и ръката й се вкопчи в Адрианината.

— Ще ми дадете ли автограф?

Притисна очите си с пръсти и се засмя.

— Разбира се. Ще ми бъде приятно. Как се казвате?

— Анри, мадам. — Подаде й лист. — Няма никога да ви забравя.

Подписа се с характерния си закръглен почерк.

— Повярвайте, Анри, аз няма да ви забравя. — Подаде му автографа, и се засмя. — Хайде, Адриан, не искаме да изпуснем самолета, нали? Бог да благослови Селест! Тя ще ни чака в Ню Йорк, Ади. Тя е най-близката ми приятелка.

— Като Дуджа?

— Да. — Мъчеше се да бъде спокойна, погледна и успя да се усмихне. — Да, каквато е Дуджа за теб. Тя ще ни помогне.

Момичето не се интересуваше повече от летището. Побелялото лице на майка й и треперещата й ръка караха да се страхува.

— Той ще се ядоса.

— Той няма да те наранява. — Фоуб спря отново и я хвана за раменете. — Обещавам ти, че въпреки всичко, той никога няма да те наранява.

От напрежението на последните дни и нощи й прилоша. С ръка на свития си стомах тя се втурна в женската тоалетна и започна да повръща.

— Мамо, моля те! — Ужасена, Адриан се притискаше към майка си, докато тя бе наведена над тоалетната чиния. — Трябва да се върнем, преди да е узнал. Ще кажем, че сме се загубили. Той няма много да се сърди. Ще кажа, че аз съм виновна.

— Не можем. — Облегна се на вратата и изчака да премине гаденето. — Никога вече не можем да се върнем. Той щеше да те изпрати далече от мен, детето ми.

— Далече?

— В Германия. — С трепереща ръка Фоуб извади носна кърпа и изтри потното си лице. — Няма да му позволя да те изпрати далече, да те омъжи за такъв като него. — Поуспокоена, тя коленичи и прегърна дъщеря си. — Не искам да те сполети моята участ. Това би ме убило.

Страхът в очите на Адриан бавно изчезна. В тясната кабина, където още миришеше на повръщано, те прекрачиха прага на новия си живот.

Детето помогна на Фоуб да се изправи на крака.

— По-добре ли си? Опри се на мен.

Когато най-сетне се качиха на самолета, затегнаха коланите и се заслушаха във виенето на моторите, Фоуб се бе поуспокоила. Все още бе бледа, главата й бучеше и това й напомняше за харема и за угнетяващата топлина. Затвори очи.

— Госпожо, желаете ли да сервирам на вас и госпожицата нещо за пиене?

— Да. — Дори не отвори очи. — Донесете на дъщеря ми нещо студено и сладко.

— А за вас?

— Уиски — промълви тя. — Двойно уиски.