Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Единайсета глава

Лъвът зад него изрева повече от досада, отколкото от свирепост. Филип взе няколко фъстъка и не погледна назад. Зоологическите градини го потискаха. Изпитваше състрадание към всяко същество, затворено в клетка. Въпреки това обичаше да се разхожда в Лондонския зоопарк. Навярно решетките му напомняха, че докато бе крадец, не успяха да го хванат и да го пратят в затвора, и това му въздействаше добре.

Не изпитваше влечение към предишния си занаят. Поне не много. Краденето бе добра, сериозна професия, с която си осигури охолен живот. Обичаше удобствата и се ласкаеше от разкоша като всеки мъж.

Мислеше да пресъздаде в трилър някой от по-елегантните си грабежи, като случая със сапфирите на Трафелджи. Имаше приятни спомени от този обир. Щеше да се възприеме навярно като измислица. Понякога истината бе много по-неправдоподобна и по-мъчителна. Жалко бе, че сегашният му работодател едва ли щеше да усети хумора и иронията в ситуацията. Този проект можеше да остави за времето, когато ще се усамоти в Оксфордшир, ще отглежда хрътки и ще ходи на лов за фазани. След няколко десетилетия се виждаше като земевладелец в провинцията с кални ботуши и доверен персонал.

Взе си още няколко фъстъка и се запъти към клетката на пантерите. Неспокойни и сърдити, те горделиво крачеха напред-назад в отреденото им пространство. Не приемаха своето пленничество философски, като другите животни от рода на котките. Съчувстваше им. Харесваше лъскавите им тела и настървени очи. Другите крадци, жените и полицаите го оприличаваха на пантера. Предполагаше, че сравнението се отнася за телосложението и за ходовете му.

Продължи да яде фъстъци. Помисли си, че когато мъжът наближава трийсет и пет, трябва да се погрижи за своето здраве. Пушенето е лош навик и постъпи добре, като се отказа от цигарите. Бе доволен от постигнатия резултат.

Седна на пейка и наблюдаваше как хората се разхождат наоколо. Времето бе изключително топло за октомври и зоопаркът бе пълен с бавачки и детски колички. Срещна погледа на млада красива брюнетка, която се разхождаше с малко дете, облечено в късо палтенце. Тя не се смути, усмихна му се и бе разочарована, когато той не я последва.

Ако нямаше среща, навярно би я последвал. Жените винаги го интересуваха не само като притежателки на повечето от скъпоценните дреболии, но и като жени. Бяха едно от удоволствията на живота със своята мека кожа и благоуханна коса. Погледна часовника си, точно когато голямата стрелка се премести на дванайсет. Бе един часа. Не се изненада, когато представителен, оплешивяващ мъж се отпусна на пейката до него с думите:

— Не виждам защо не можехме да се срещнем при „Уайтс“.

Филип му подаде пликчето с фъстъци.

— Задушно е. Свежият въздух ще ти се отрази добре, старче. Бледен си.

Капитан Стюарт Спенсър измърмори нещо, но взе един фъстък.

Съпругата му го подлагаше на убийствена диета. Бе доволен всъщност, че не е в канцеларията си, не се рови в документи и е далече от телефона. Имаше дни, когато му липсваше работата, свързана със събиране на материали на терен, но за щастие рядко се налагаше да я върши.

Макар и никога да не признаваше, капитанът бе привързан към елегантния мъж до него, независимо от факта или навярно благодарение на факта, че от десетилетие Спенсър се опитваше да го прати в затвора. Имаше нещо неприятно и същевременно вълнуващо в съвместната работа с човек, който ловко бе заобикалял правосъдието.

Когато Филип реши да работи на страната на закона, а не против него, Спенсър не се заблуждаваше, че крадецът изведнъж се е разкаял за престъпленията си. Отношенията им бяха служебни. Но не можеше да не се възхищава от човека, който винаги избира най-подходящия момент за вземане на важни решения.

Въпреки следобедното слънце, Спенсър се сгуши в палтото си. Имаше мехур на лявата си пета, сенна хрема и наближаваше петдесет и шестия си рожден ден. Не можеше да не завижда на Филип за неговата младост, здраве и приятен външен вид.

— Глупаво място за среща — промърмори той, само защото се чувстваше по-добре, като се оплаква.

— Вземи си още фъстъци, капитане. — Филип бе свикнал и не се безпокоеше от мрачното му настроение. — Можеш да гледаш наоколо и да мислиш за всички закоравели престъпници, които си вкарал зад решетките.

— Имаме по-важна работа, отколкото да ядем фъстъци и да гледаме маймуни. — Отново бръкна в плика. Вкусът на фъстъци и миризмата на животни напомняха за посещенията му в зоопарка като дете. Прогони спомените. — Имаше друг обир миналата седмица.

Заинтригуван, Филип се облегна назад и си представи, че спокойно пуши цигари.

— Пак ли нашият приятел?

— Да, ако се съди по почерка. Имение в Лонг Айлънд, Ню Йорк. Ограбени са Барнсуърт — богаташи, от каймака на обществото. Притежават универсални магазини или нещо подобно.

— Да не говориш за Фредерик и Доротея Барнсуърт? Те действително имат верига универсални магазини в Щатите. Какво им е взето?

— Диаманти.

— Винаги избирах диамантите — припомни си миналото Филип.

— Огърлица, гривна. Застраховани за половин милион.

Младият мъж кръстоса крака.

— Добре направено.

— И досадно, по дяволите! — Спенсър взе още един фъстък, после удари дланта си с износените кожени ръкавици, които държеше в другата ръка. — Ако не знаех със сигурност къде беше миналата седмица, сега щеше да отговаряш на някои въпроси.

— Ласкаеш ме, Стюарт, след всичките тези години.

Капитанът извади лула. Нямаше голямо желание да пуши, но знаеше, че Филип е спрял цигарите. Бавно изпускаше дима, облегнат назад.

— Приятелят е ловък. Влязъл и излязъл, без да остави следа. Упоил е кучетата, зли добермани. Брат ми имаше някога такова куче — мразех го. Алармената система е първокласна, но въпреки това се е промъкнал. Взел е само диамантите. Оставил е бонове, ценни книжа, рубинена брошка и изключително грозна рубинена огърлица.

— Не е алчен — подметна Филип. Знаеше колко безразсъден може да бъде човек от занаята. През последните шест месеца изпитваше възхищение от този особен крадец. „Класа — помисли си той, — класа, стил и мозък.“ Усмихна се. Имаше много общо между тях. — Нямаше толкова да ме заинтригува, ако беше ненаситен. От колко време го търсят твоите приятели от Интерпол?

— Почти десет години. — Не му беше приятно да го признае. И макар че невинаги успяваше да залови този, когото търсеше, репутацията му бе отлична. — Не подражава на никого. Пет удара за един месец, после — нищо за половин година. Но ще го хванем. Все някога ще сгреши и ние ще го хванем.

Филип почисти ревера си.

— Това ли казваше и за мен преди?

Спенсър бавно издуха дима в лицето му.

— Все някога щеше да сгрешиш — и двамата го знаем.

— Навярно. — Точно заради това прекъсна дейността си в най-подходящия момент, когато бе неуловим. — Смяташ ли, че е в Америка? — С удоволствие би заминал за Щатите.

— Не, предполагам, че ще се отдалечи от мястото на обира. Имаме човек в САЩ за всеки случай.

„Жалко“ — помисли Филип и попита:

— Какво искаш от мен?

— Изглежда, че той предпочита да прави обирите си в богатите семейства и не се колебае да взема известни бижута. Общото във всички кражби е предпочитанието му към скъпоценности, за които е писано — Страдфърдските перли, сапфирите на лейди Керълайн.

— Завиждам му за сапфирите на лейди Керълайн — отвърна Филип с въздишка.

— Ще наблюдаваме по-големите приеми в Европа. Добре ще е да имаме агент, когото приемат в тези среди.

Филип се усмихна и погледна ръцете си.

— Струва ми се, че лейди Фюм ще организира тържество — продължи Спенсър.

— Да, получих покана.

— Прие ли?

— Още не. Не знаех дали ще съм в града.

— Тук ще бъдеш — отвърна полицаят и засмука лулата си. — Ще има много скъпоценности. Бихме искали ти да си там, да следиш и да не пипаш.

— Капитане, знаеш, че можеш да ми имаш доверие. — Усмихна се. Усмивката му караше жените да губят ума си. — Как е твоята сладка дъщеря?

— Тя е от нещата, които не трябва да пипаш.

— Чисто платоничен въпрос.

— Никога през живота си не си мислил платонически за жена.

— Отгатна. — Филип сви на топка празния плик и го хвърли в кошчето за боклук. — Бих искал да имам доклада за последния инцидент.

„Мошеник“ — помисли Спенсър и за да скрие усмивката си, стисна лулата със зъби:

— Утре ще го имам.

— Добре. Знаеш ли, започвам да разбирам как си се чувствал преди няколко години. То е като краста. — Погледна към решетките. — Улавям се, че от време на време мисля за него, за следващия му ход, къде живее, какво яде, кога прави любов. Бил съм като него и все пак… добре. — Филип тръсна глава и стана. — Ще чакам деня, в който ще се срещнем.

— Може и да не си допаднете, Филип — Спенсър също се изправи. — Той може да е много опасен мъж.

— При определени обстоятелства всички можем да станем опасни. Приятен следобед, капитане.

 

 

Няколко дни преди празненството на лейди Фюм, Адриан отседна в „Риц“ в Лондон. Предпочете този внушителен хотел, защото Фоуб го избра по време на едно щастливо пътуване, което предприеха. „Конот“ бе по-изискан, „Савой“ — по-величествен, но в позлатените ангели по фасадата на „Риц“ имаше нещо изключително.

Хората от персонала я познаваха добре и я обслужваха с удоволствие, защото се държеше любезно и щедро раздаваше бакшиши. Нае апартамент с изглед към Грийн Парк и подхвърли на нощния пазач, че ще прекара няколко дни, като ходи по магазините и почива.

Щом остана сама, не влезе в банята, за да се отпусне във ваната, нито се преоблече за чай. Разопакова само една сребриста рокля от „Валентино“ с дълбоко деколте.

В копринената хартия, с която бе загърната роклята, имаше надиплени хелиографски копия, разпределения на етажите и план на алармена система. За тях бе платила повече, отколкото за роклята. Влезе в дневната, разгъна ги на масата и започна да ги разглежда, за да се увери, че не е хвърлила парите си на вятъра.

Градското жилище на семейство Фюм бе елегантна сграда в стил от епохата на крал Едуард, закътана в Гровнър Скуеър с красив изглед. Адриан съжаляваше, че празненството няма да е във вилата им в Кент, но просяците и крадците не избират. Прекара една изключително скучна седмица в Кент с лорда и съпругата му и сама можеше да начертае подробен план на етажите. Не познаваше къщата им в Лондон, ето защо трябваше да разчита на информацията, която бе купила, и на наблюденията си по време на празненството.

„Смарагдите на лейди Фюм ще донесат добри пари“ — размишляваше тя. Лордът и жена му — сноби и скъперници — косвено щяха да подпомогнат фондовете за сираци и вдовици в няколко града. А и смарагдите не бяха подходящи за бледата кожа на лейди Фюм.

Бе чудесно, че лордът и жена му са стиснати и за своята безопасност са похарчили минимални средства. Нямаха нищо повече от стандартна жична система, опасваща прозорците и вратите. Адриан се зае със спецификациите и заключи, че всеки крадец със средни възможности може да проникне в жилището, без да се притеснява от алармената система.

А нейните възможности бяха много над средните.

Трябваше най-напред да започне от съседите, да разбере на какво разстояние са околните къщи и какви са навиците на обитателите им. Адриан отново постави книжата в копринената хартия, извади черна пелерина и излезе, за да огледа жилището.

Добре познаваше улиците, клубовете и движението в Лондон. Ако отиде в „Анабел“ или в „Ла Кейдж“, ще я познаят и ще й окажат добър прием. Някоя друга нощ с удоволствие ще слуша там музика и клюки. Сегашното й пътуване до Лондон бе делово. Трябваше обаче да се появи тук-там, преди да напусне града. Това се очакваше от принцеса Адриан, а тази вечер тя имаше работа.

Докато шофираше, обръщаше внимание на движението на автомобилите и пешеходците, на близостта на къщата до съседите и до осветената улица. Светеше само във фоайето и тя предположи, че домакините са отишли някъде, навярно на театър. Направи една обиколка и реши как да стигне до къщата. Най-добре бе да мине през поляната. Паркира колата си на Бонд Стрийт и продължи пеша.

Краткото рязко затопляне, на което се радваше Лондон, свърши. Бе хладно и влажно. Адриан обичаше такова време. Повечето лондончани бяха по домовете си или се тълпяха в клубовете. Разхождаше се сама по почти безлюдните улици. Вечерният вятър духаше в голите клони на дърветата и разнасяше опадалите листа.

Под краката й леко се стелеше сива мъгла. Ако имаше късмет, тя щеше да е по-плътна и да я прикрие, когато предприеме повторната си обиколка. Сега през мъглата виждаше портите и градините на къщите и прозорците, по които би могла да се изкачи. Бяха й необходими три минути и половина при спокоен ход. Ако бързаше, щеше да приключи за по-малко от две минути. Доближи, за да провери дали има кучета или любопитни съседи. Тогава забеляза мъжа, който се шляеше по улицата и я наблюдаваше.

 

 

Нещо накара Филип да излезе навън. Нямаше никаква гаранция, че домът на Фюм ще бъде на прицел. Но ако къщата бе обект на наблюдение и ако той самият щеше да оглежда, със сигурност би пожелал да пообиколи съседите и да се запознае с навиците на жителите на квартала.

Бе неспокоен. Нямаше желание да излиза с приятели. Имаше моменти, както сега, когато му липсваха тръпката и очакването на замисления обир. Работата бе напрегната и съсредоточена и нямаше място за емоции, но преди кражбата и след нея го обземаше трепет. Завиждаше на мъжа, когото търсеше, за това, че ще изпита тези трепети.

И въпреки всичко, хладнокръвно бе решил да се откаже от своя занаят. Не съжаляваше, освен във влажна хладна нощ, когато почти усещаше топлината, излъчвана от камъните в кадифени кутии.

Тогава забеляза жената. Бе дребна и загърната в черна пелерина. Не можа да види лицето й, но по плавната походка усети, че е млада. Небрежното движение на ръцете в гънките на пелерината подчертаваше нейната самоувереност. Не откъсваше поглед от жената: мъглата се стелеше в краката й, а листата, носени от вятъра, се надбягваха около нея. Изведнъж забеляза, че тя е обърнала главата си към къщата на Фюм. Същата сграда наблюдаваше и той.

Щом го видя, жената се поколеба за миг, само за миг, и това не би му направило впечатление, ако не очакваше да стане точно така. Остана неподвижен, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке, любопитен да види какво ще направи тя. Жената продължи да се движи със същото темпо. Когато наближи, извърна лицето си към него.

Чертите й бяха екзотични. Имаше чувството, че я познава.

„Не е англичанка“ — помисли Филип.

— Добър вечер — поздрави той в очакване да чуе гласа й.

Спокойно го погледна с тъмните си като пелерината очи.

„Изумителни очи — бадемообразни, с гъсти мигли, помрачени от нощта“ — помисли младият мъж.

Тя само кимна и продължи. Адриан устоя на изкушението да погледне назад. Силното й желание да се обърне я обезпокои. Навярно той стоеше тук по редица приемливи причини, но от това напрежението в тила й не намаляваше. Очите му бяха като мъглата — сиви и потайни. Неговата стойка, макар и небрежна, й изглеждаше твърде бдителна.

„Глупости“ — помисли момичето и придърпа пелерината около врата си. Може би се беше заблудил в тъмнината или чакаше жена. Акцентът му показваше, че е англичанин. Изключително привлекателен, със сиви очи и светла коса. Нямаше причина да се обезкуражава от тази случайна среща, освен… освен истинската причина.

Реши да направи обира привечер.

Навярно сбърка, че си легна гладна. Щеше да е по-добре да отиде в „Анабел“ да вечеря, да се срещне с познати и да се измори достатъчно, преди да заспи. Тогава можеше и да не сънува, но вече бе твърде късно.

Миризмите остават с нас най-дълго, забравен аромат ни връща отдавна погребани спомени и чувства.

Усещаше миризмата на подправено с кардамон кафе и тежкото, наситено благоухание на парфюм. Ароматът в съня й бе достатъчен, за да я върне безпогрешно назад в навечерието на петия й рожден ден.

Събуди се от риданието си. Седна в леглото, притисна очите си с длани и опита да се освободи от съня. По гърба й се стичаше пот. Опитваше се да осъзнае коя е в момента.

Вече не беше дете, свито под леглото, което се молеше баща й да остави майка й на спокойствие. Това бе отдавна.

Стана, напипа копчето и запали лампата. Облече робата си. Не можеше да понася тъмнината, след като бе имала кошмар. Наплиска лицето си със студена вода.

Скоро треперенето щеше да спре. Добре, че този път не повърна.

Бе висяла на въже над Манхатън от петдесетия етаж, бе тичала из тесните улички на Париж и бе прегазила едно блато в Луизиана. Нищо не я плашеше повече от спомените, които се връщаха в сънищата.

Стоя наведена над мивката, докато ръцете й престанаха да треперят. Вълнението й постепенно премина, тя повдигна глава и се погледна в огледалото. Все още бе бледа, но в очите й вече нямаше страх. Това бе първото нещо, което трябваше да провери.

Лондонските улици бяха тихи. Опря челото си до хладния прозорец. Наближаваше моментът да осъществи своя план.

Мисълта за предстоящото я развълнува и ужаси. Датата бе избрана. Скоро щеше да се върне в Джакир, за да отмъсти на мъжа, който оскърби и унизи майка й. Щеше да вземе това, което й принадлежеше — „Слънцето и Луната“.