Нора Робъртс
Ледена страст (21)

Двайсет и първа глава

Адриан се сгуши, примигна срещу светлината и се протегна. Ръката на Филип се вдигна заедно с нейната. Звънна метал. Взря се потресена в белезниците, които свързваха китката й с неговата, а той промърмори нещо.

— Мръсник!

— Вече констатирахме това. — Рязко я придърпа към себе си. Тя бе гола, топла и прекрасна. — Добро утро, скъпа.

Опита се да се изправи и отново падна върху него.

— По дяволите, какво е това? — Така силно дръпна ръката си, че той трепна.

— Обикновена предпазна мярка, за да ти попреча да избягаш. — Със свободната си ръка хвана косата й и я привлече към себе си. — Обичам те, Ади, но не ти вярвам.

— Свали ги веднага!

Той се завъртя така, че краката им се сплетоха.

— Искам да ти докажа, че мога да се любя с една ръка, вързана зад гърба ми.

— Някой друг път — потисна смеха си Адриан.

— Добре. — Отпусна се отново назад и затвори очи.

— Филип, казах да свалиш това.

— Ще го направя, когато дойде време да ставаме.

Отново дръпна ръката си, свързана с неговата.

— Не желая да бъда окована като роб…

— Хубава идея.

— И ставам.

Той отвори едното си око.

— По това време?

— Вече е следобед. — С отвращение вдигна белезниците, за да разгледа ключалката. Предположи, че може да се добере до инструментите си с него. — Ставах рано, преди да те срещна.

Това го накара да отвори и двете си очи.

— За какво?

Адриан изсъска от безсилие и се качи върху него.

— Къде е проклетият ключ?

— Добре, не се сърди.

Тя опря здраво краката си и се дръпна. Двамата се търколиха на пода. Падна на колене и със задоволство видя как Филип се удари.

— Господи! — Забравил чувството си за собствено достойнство, той разтърка удареното място. — Защо бързаш?

Като се опитваше да не се засмее, Адриан отмести косата от очите си.

— Щом трябва да знаеш, искам… не, ходи ми се до тоалетната.

— О! Защо не каза?

Стисна зъбите си.

— Не знаех, че трябва да те уведомя, докато не се намерих прикована към теб.

— Хубаво усещане, нали? — промълви той и се наведе да я целуне.

— Филип!

— Да, ключа. — Огледа се и забеляза джинсите си до крака на леглото. — Ела. — Стигна до панталона, като влачеше след себе си ругаещата го Адриан. — В джоба е. — Бръкна в единия, но не намери нищо, после и в другия. — А не искаш ли да те придружавам?

— Филип! — Не й беше до смях. В такъв момент смехът може да причини нещо много лошо.

— Не? Добре тогава. — Метна джинсите. — Имаш ли фиба?

След малко Филип отиде в кухнята с надежда да пие кафе. Не очакваше да завари Адриан, облечена в широки дрехи, да пече бекон на скара.

— Какво правиш?

— Правя закуска. Кафето е готово.

Той отиде до печката и погледна месото.

— Ти готвиш?

— Разбира се, че готвя. — Вдигна бекона и го остави да се изцеди. — С мама прекарахме много години без прислужници. Предпочитам сама да се грижа за себе си.

— И ти приготвяш закуска за мен?

Объркана, тя грабна кутията с яйцата.

— Е, не си губя времето.

— Ти приготвяш закуска за мен. — Повтори и отмести косата от тила й, за да я целуне. — И ти ме обичаш, Ади, но все още не го осъзнаваш.

Филип изчакваше удобен момент и докато се хранеха, мълчеше. Това, което той не знаеше, бе, че тя правеше същото. Седяха в креслата до прозореца с изглед към Сентръл Парк и бавно пиеха кафе. Навън заваля сняг.

— Колко е красиво, като вали. Когато за пръв път видях снега, заплаках от страх, защото мислех, че няма да спре, докато не ни затрупа. Тогава мама ме изведе навън и ми показа как да направя снежен човек. — Отмести кафето си, защото кофеинът щеше да я направи неспокойна. — Бих искала да разполагам със следващите няколко дни и да те разведа из Ню Йорк, но има много неща, за които трябва да се погрижа.

— Нямам нищо против да бъда с теб през цялото време.

Тя се изкашля и отново опита:

— Ако можеш да дойдеш след няколко седмици, ще те разведа из музеите, ще посетим някои галерии…

Филип потупа по масата с цигарата си, преди да я запали.

— Ади, аз не съм дошъл за развлечения, а да бъда с теб.

— Филип, заминавам за Джакир в края на седмицата. — Въздъхна дълбоко и добави: — Това е нещо, което ще направя. Съжалявам, че не ме разбираш и не одобряваш, но това не… не променя нищо.

Той продължи да гледа навън. Едно момче разхождаше в парка кучета. „Красива гледка“ — помисли Филип. Щеше да е доволен, ако прекара част от живота си на този континент, в този град, в тази стая. Когато заговори, не бе ядосан и не възнамеряваше да я заплашва. Говореше с езика на фактите.

— Ади, мога да ти попреча да заминеш за толкова несигурно място като Средния изток.

Повдигна леко глава, жестът бе достатъчен, за да й придаде царствен вид.

— Аз съм принцеса Адриан от Джакир. Щом искам да посетя родината си, никой не може да ме спре.

— Упорита си — отвърна той. Спомни си лицето на баща й от фотографията. — И ако това, което замисляш, е само визита, имаш право. Но тъй като причината е друга, Адриан, мога да те спра, и ще го направя.

— Не ти разрешавам да се месиш в живота ми.

— Искам да си жива.

— Тогава разбери, че ако не отида и не направя каквото трябва, ще съм мъртва.

— Драматизираш. — Наведе се над масата, хвана ръцете й и я принуди да го погледне. — Сега знам малко повече за теб. През последните дни прочетох доста материали за майка ти и каквото успях да открия за баща ти и за твоето детство.

— Нямаш право…

— Това няма нищо общо с правата. Знам, че е било трудно, понякога дори ужасно, но вече е минало. — Стисна я по-силно. — Заела си се с нещо, с което отдавна е трябвало да се примириш.

— Искам да взема това, което е мое по право, по закон и по рождение. Ще върна откраднатото от мама и от мен чувство за собствено достойнство.

— И двамата знаем, че достойнството на човек не се състои в някакви камъни.

— Не разбираш. Не можеш да разбереш. — Стисна пръстите му за момент. — Ела с мен.

Отидоха в дневната. Мебелите бяха бели, стените също бяха боядисани в бяло и тук-там наситено червено и кралско синьо. Над мраморната камина бе портретът.

Той показваше блясъка на Фоуб Спринг много по-силно от изрязаните от вестници фотографии и от филмите, които бе гледал. Огнената й коса падаше на вълни до раменете. Дълбоко изрязаната рокля с цвят на смарагд подчертаваше млечнобялата й кожа. Усмихваше се щастливо. Поразително сините й очи разпалваха желание с невинността си. Всеки мъж, погледнал портрета, се чувстваше привлечен и заинтригуван и копнееше за нея. Носеше „Слънцето и Луната“.

— Никога не съм виждал по-красива жена, Ади.

— Да. Но тя не бе бездушна красавица, Филип. Майка ми бе изключително добра. Бедата на непознат човек можеше да я съкруши. Остра дума или сърдит поглед бяха достатъчни да я наранят. Винаги искаше да прави хората щастливи. Но преди да почине, се промени.

— Ади…

— Не, искам да разбереш. Поръчах портрета от нейна снимка преди женитбата. Била е млада, по-млада от мен сега. И много влюбена. Вижда се, че тогава е била уверена в себе си, щастлива.

— Да, виждам, Ади, но с времето всичко се променя.

— При нея причината не бе във времето или резултат на естествена промяна. Тази огърлица… каза ми веднъж какво е изпитала, когато я сложила за пръв път. Чувствала се е като кралица. За нея нямало значение, че се отказва от всичко и заминава в държава с различни от нашите закони. Била е влюбена и се е чувствала като кралица.

Филип я погали по бузата.

— Била е кралица.

— Не. — Хвана го за китката. — Била е само жена — наивна, благородна, уплашена от тъмната страна на живота. Направила е нещо сама, станала е нещо. После се е отказала, защото той е поискал. Огърлицата е била символ, обещание, че той е обвързан с нея така, както и тя с него. Когато си я взе, Абду направи изявление, че се отказва от нея и от мен. Взе я, защото разводът не бе достатъчен. Заличи брака, сякаш никога не е съществувал. Със своята постъпка той отне малкото й останало достойнство и отне правото ми по рождение.

— Ади, седни. Моля те! — Седна до нея на дивана и взе ръцете й в своите. — Разбирам какво изпитваш. По-рано аз търсех баща си в лицето на всеки непознат, на всеки мой учител и на всеки полицай, дори в мъжете от висшето общество, които ограбвах. Прекарах детството си с омраза към него за това, че е обърнал гръб на майка ми и е отказал да ме признае. Продължавах да го търся. Не знам как щях да постъпя, ако го бях намерил, но знам, че идва време, когато това ти омръзва.

— И ти имаш майка, Филип. Не се е налагало да наблюдаваш как постепенно гасне. Обичах я безкрайно и й дължа толкова много.

— Любовта между родители и деца е безкористна.

— Тя рискува живота си за мен. Напусна Джакир заради мен. Ако я бяха хванали, щеше да умре. Не, той нямаше да я убие — поясни Адриан, когато Филип присви очи в недоумение. — Нямаше да посмее, но тя би копняла да умре. Щеше да е по-добре да е мъртва.

— Ади, колкото и да си я обичала, каквото и да чувстваш, че й дължиш, не си заслужава да рискуваш живота си. Запитай се дали тя би искала да постъпиш така.

Поклати глава.

— Аз го искам. Огърлицата е моя.

— Дори да се измъкнеш от Джакир с колието, никога няма да можеш да обявиш публично, че е твое, нито да го носиш.

— Но аз не го вземам, за да го притежавам или да го нося. — Погледът й отново стана леден. — Искам да разбере колко го мразя!

— Мислиш ли, че това го засяга?

— Че дъщеря му го мрази? Не. Дъщерята за такъв като него е по-малко от нищо. Стока за търгуване, както вече е изтъргувал другите си дъщери от политически интерес. — Тя отново погледна портрета. — Но „Слънцето и Луната“ за него е всичко. В Джакир няма нищо по-ценно от нея. Тя е въпрос на гордост и на сила. Ако излезе от двореца, ще има революция, кръвопролития и загуба на властта.

— На баща си ли ще отмъщаваш или на Джакир?

Очите й бяха премрежени, сякаш мечтаеше.

— Мога да постигна и двете, но това му стига. Абду никога няма да рискува шейхството или своето положение. В края на краищата той ще заплати с гордостта си.

— Неговата гордост лесно ще го подтикне да ти отвърне на удара с удар.

— Да. Това е риск, който съм готова да поема. — Стоеше с гръб към портрета. Подаде му ръка. — Не се опитвай да ме убеждаваш. Има още нещо, което искам да ти покажа. Ще дойдеш ли?

— Къде?

— Облечи си палтото. Ще те заведа на едно място.

Валеше сняг на парцали. Духаше силен вятър. С наметнато на раменете палто от норки Адриан се опита да се отпусне в лимузината. Досега с никого, дори със Селест, не е била толкова откровена. На никого не бе показала това, което искаше да покаже на Филип.

Бе важно. Макар че упорито се мъчеше да отрече, тя трябваше да знае какво мисли той. За пръв път от толкова години имаше нужда от нечия подкрепа и одобрение.

Източната част на града се различаваше от тази, в която живееше. Снегът прикриваше част от грозотата, но се набиваха неприличните надписи по стените, някои прозорци бяха заковани с дъски. Бе достатъчно да почукаш, където трябва, за да се снабдиш с пакетче хероин, първокласна стереоуредба или да получиш нож в гърба. Филип идваше за пръв път тук, но знаеше за съществуването на този квартал.

— Странно място за новогодишни посещения.

Адриан прибра косата си под шапката.

— Няма да се бавим — каза на шофьора.

Той кимна — кварталът го изнервяше.

В канавката се търкаляха боклуци: празна бутилка, презерватив и счупено стъкло.

Филип я подкрепяше, докато вървяха, а ядът му растеше.

— Какво правим на такова място? Тук могат да ти прережат гърлото само заради обувките, а ти си с палто от норка.

— Горещиш се. — Тя бръкна в чантата си за ключове. — Не се притеснявай, познавам повечето от хората, които живеят в този квартал.

— Това е добре. — Хвана ръката й, когато тя започна да се изкачва по ронещи се хлъзгави стъпала. — Да се надяваме, че сега не им гостуват братовчедите, които живеят извън града. По дяволите, какво е това място?

Отвори три ключалки и бутна вратата. Гласът й отекна в помещението.

— Мое е.

Той затвори вратата след себе си, но от това вътре не стана по-топло.

— Никога не си споменавала, че притежаваш сграда в такъв квартал.

— Не я давам под наем.

Влязоха в огромна празна стая. Имаше дупки по пода и той помисли за плъхове. Два от прозорците бяха заковани, а стъклата на другите бяха покрити с мръсотия, прах и кал. През тях се процеждаше слаба и сива като стените светлина. В ъглите бяха натрупани кутии и разнебитени маси. Местни „художници“ бяха рисували двойки в различни пози и добавили ненужни надписи към всяка от тях.

— Това бе доста западнал хотел. — Стъпките й отекваха, докато обикаляше стаята. — Щях да те заведа горе и да ти покажа стаите, но стълбището се срути преди два-три месеца.

— За мое щастие.

— На всеки етаж има дванайсет стаи. Водопроводът е, меко казано, скапан, и електроинсталацията трябва изцяло да се поднови. Необходим е и нов котел за парното.

— Необходим за какво? — Той махна паяжини от лицето си. — Ади, ако мислиш да навлизаш в хотелския бизнес, помисли пак. Тук ще отиде милион само да се изрине мръсотията и да се унищожат паразитите.

— Според мен милион и половина ще са необходими за възстановителните работи и още един милион за обзавеждането и за персонала. Искам да е най-доброто.

— Най-доброто е на разстояние няколко мили в „Уолдорф“. — Зад стената започна да гризе мишка. — Мразя мишките!

— Навярно са плъхове. Както и да е.

— Тогава всичко е наред. Ади, обичам те! — Махна още паяжини от косата си. — И ако възнамеряваш да конкурираш Сейнт Джон в хотелиерството, добре. Но мисля, че можем да измислим по-добра инвестиция.

— Няма да е хотел, а клиника. Клиника за малтретирани „Фоуб Спринг“ с персонал от най-добрите терапевти, които ще привлека. Когато бъде завършена, тук ще се приютят трийсет жени и деца, които няма къде другаде да отидат.

— Ади…

Даде му знак да не я прекъсва. Очите й сега горяха от друга страст.

— Знаеш ли какво значи да няма къде да отидеш? Да живееш с някого, защото не знаеш какво друго да направиш, защото си свикнал с боя и унижението? Дори започваш да мислиш, че ги заслужаваш?

Филип сега не можеше да отговори с шега, нито да я утеши.

Тя продължи:

— Виждала съм такива жени и деца. Блъскани повече от боксьори, Филип, с белези по тялото и в душата. Те невинаги са бедни и необразовани, но имат нещо общо помежду си. Отчаянието! — Адриан се обърна настрана. Бе развълнувана, а искаше той да види практическата страна на въпроса. — Трябва да обслужваме и още трийсет приходящи. След това ще разширим дейността си. Персоналът ще се състои от професионалисти и от доброволци. Възнагражденията ще се определят по подвижна скала в зависимост от възможността да се заплаща. Никой няма да бъде върнат.

Вятърът свиреше през пукнатините на прозорците и се провираше през дъските на пода. Над главите им таванът едва се крепеше. Бе мизерна сграда в мизерен квартал. Филип искаше да прекъсне разговора, но и той като Адриан получи прозрение.

— От колко време го замисляш?

— Купих сградата преди около шест месеца, но идеята ми хрумна доста по-отдавна. — Стъпките й отекнаха, когато прекоси пода. — Вземането на огърлицата е нещо, което трябва да направя за себе си. Мотивът е изцяло егоистичен.

— Така ли?

— О, да. — Тя се върна. — В мотивите няма нищо благородно. Това е само отмъщение. Аз не искам огърлицата. Тя не ми е нужна. Ако плати, Абду ще я получи обратно. — Очите й бяха много тъмни на слабата светлина. С коженото палто изглеждаше царствена. — Пет милиона долара. Това е само част от стойността на огърлицата, но е достатъчно. С тях ще открия тази клиника, за да върна достойнството на майка ми и да мога да се оттегля като много богата жена. Прекарах последните десет години от живота си в подготовка за това. Нищо не можеш да кажеш, нищо не можеш да направиш, за да ме спреш.

Филип бръкна в джобовете си.

— Какво те кара да мислиш, че Абду ще плати? Дори ако успееш да я вземеш и да се измъкнеш жива от Джакир, той трябва само да уведоми властите.

— И да признае публично, че е нарушил закона, като не я е дал на майка ми? — Устните й се свиха. — Да признае публично, че е бил надхитрен от жена и е посрамил Двореца? Той ще предпочете да ме опозори, дори и да ме убие, но да запази престижа си, както и „Слънцето и Луната“.

— Вероятно е той да получи всичко, за което говориш.

Тя потрепери, въпреки коженото палто.

— Студено е. Да се връщаме.

По обратния път Филип не промълви дума. Все още я виждаше на фона на онези мръсни стени. Разбираше вече защо Адриан го заведе там и защо му бе издала плановете си. Посещението в порутената сграда бе най-сигурният начин да го убеди в сериозността на намеренията си. Той не бе в състояние да я спре. Но имаше още нещо, което можеше да направи. Всяко свое решение в миналото вземаше така, че да извлече полза от него. И не съжаляваше. Сега се надяваше, че няма да се разкайва за безкористното решение, което щеше да вземе.

Щом затвори вратата на апартамента й, Филип стана делови.

— Имаш ли хелиографски копия на двореца?

— Разбира се.

— Спецификации за алармените системи, разписания, резервни маршрути?

Съблече коженото си палто.

— Знам какво ми е необходимо.

— Покажи ми ги!

Свали шапката и тръсна косата си.

— Защо? Не ми е нужен консултант.

— Не се заемам с някоя работа, докато не науча всичко в подробности. Ще използваме масата в трапезарията.

— За какво говориш?

— Ясно е като бял ден. — Изтърси топящия се сняг от палтото си. — Ще дойда с теб.

— Не! — Сграбчи ръката му, преди той да влезе в съседната стая. Дългите й нежни пръсти се забиха в плътта му. — Не, няма да дойдеш.

— Уверявам те, че можеш да платиш хонорара ми.

— Това не е шега. Работя сама. Винаги работя сама.

Взе ръката й и я целуна.

— Твърде си самоуверена, скъпа.

— Престани! — Завъртя се и се втурна нагоре по стълбите. Когато младият мъж я настигна, тя крачеше към спалнята. — Прекарах половината от живота си да планирам това. Познавам страната, обичаите и рисковете. Това е моя идея, Филип, моят живот. Не можеш да дойдеш с мен. Не искам смъртта ти да тежи на моята съвест.

Той се изтегна на леглото, както направи предишната нощ.

— Мое мило момиче, отварял съм ключалки, когато ти още си играла с кукли. Откраднах първия си милион, когато си била дете. Може да си добра, Ади, много добра, но никога няма да си наполовина крадец като мен.

— Ти, самомнителен, егоцентричен, кучи син! — За негово удоволствие тя се втурна към леглото. — Аз съм добра като теб, а навярно и по-добра. И не съм прекарала последните пет години да се разхождам и да подрязвам рози.

Филип се усмихна.

— Никога не ме хванаха.

— Нито пък мен. — Усмивката му стана по-широка, тя изруга и отново се обърна. — Това е нещо съвсем различно. Ти само подозираше, докато аз не реших да ти разкажа.

— Ти прояви небрежност, когато проникна в стаята ми, за да вземеш огърлицата си, защото беше ядосана. Защото бе под влияние на чувствата си. Сега целта ти е да отмъстиш, а отмъщението е сред най-силните емоции. Няма да отидеш в Джакир сама.

— Ти си се оттеглил от занаята.

Филип взе бурканче с крем за ръце от нощното й шкафче, отвъртя капака и го помириса.

— Временно ще се върна. Веднъж ме попита дали не мечтая да извърша една последна кражба, една последна, невероятна кражба. — Остави бурканчето и сложи ръка под главата си. — Реших, че това е тя.

— Това е моя работа. Намери си своя.

— Без мен ти няма да заминеш за Джакир. Трябва само да вдигна телефона. В Лондон има човек, който ще е много доволен да се запознае с теб.

— И ще направиш това? — Тя седна на леглото, измъчвана от безсилна ярост. — След всичко, което ти разказах?

— Ще направя това, което трябва. — Бе бърз. Адриан почти бе забравила колко бърз е той. Притегли я към себе си. — Влюбен съм в теб. За пръв път. Не възнамерявам да те изгубя. Имам жилище в провинцията, което сякаш е строено за теб. Каквото и да стане, ние двамата ще бъдем там през пролетта.

— Тогава ще дойда през пролетта. — Твърде отчаяна, за да мисли трезво, тя го сграбчи за пуловера. — Обещавам ти! Няма да понеса, ако с теб се случи нещо.

Филип присви очи. Стисна я по-силно.

— Защо?

Тя поклати глава и се опита да се отдръпне.

Пожела я отново, но потисна страстта си.

— Добре, аз мога да чакам. Изслушай ме. Не ти давам възможност да избираш, не и за това. Или с мен, или въобще няма да отидеш. Опитвам се да разбера защо това е толкова важно за теб, защо не можеш да се откажеш. Ти трябва да разбереш защо е така важно и за мен.

Пусна я. Адриан се облегна. Филип изглеждаше така, както когато за пръв път го видя през нощта в мъглата — облечен в черно, със сресана назад коса и напрегнати очи. Тя се протегна, за пръв път, без да бъде подтиквана от него, и докосна лицето му.

— Ти си романтик, Филип.

— Очевидно.

— Ще донеса плановете.

 

 

Разпростряха на масата в трапезарията всичко, което Адриан бе проучила, издирила и събрала. Помещението бе обзаведено традиционно с английски мебели стил Чипъндейл, уотърфордски порцелан и покривки от ирландски лен. На стената с цвят слонова кост висеше картина на Максфийлд Париш, изобразяваща морска нимфа. Филип разбра, че Адриан е много по-романтична, отколкото искаше да си признае.

Той й задаваше въпроси, напредваха точка по точка, връщаха се назад, търсеха съвпадения, а снегът продължаваше да вали. Стъмни се рано. Запалиха лампите и стоплиха кафето. Папките, счетоводните книги и случайното щракване на калкулатора, докато крояха плановете си, създаваха атмосфера на бизнес среща. Той изказа своите забележки, докато неохотно вечеряха със студени сандвичи.

— Откъде си сигурна, че алармената система не е осъвременена?

— Там имам хора, с които все още поддържам връзка. — Адриан се намръщи. От кафето й загорча. — Братовчеди, лели. Когато синът на Абду…

— Твоят брат?

— Синът на Абду — повтори тя. Не искаше да се влияе от чувствата си. Бе мъчително да мисли за малкото момче и за това колко много го обича. — Прекарахме известно време заедно, когато посещаваше колежа в Калифорния. Успях да науча някои неща. Като повечето членове на шейхското семейство, които пътуват зад граница, Фахид смяташе, че е много американизиран и прогресивен. Поне докато носеше дънки „Леви’с“ и караше порше. Той искаше Абду да направи някои промени в политическо и културно отношение. Едно от оплакванията му бе, че в двореца нищо не се е променило. Охраната още носи оръжие, което няма да е необходимо, ако се използва модерна електронна система за сигурност.

— Това е отвън.

— Да. Охраната и разположението на двореца са достатъчни да осигурят неговата безопасност. В Джакир никой не би се осмелил да напада. Има отбранителни насипи и назъбени стени от едната страна, от другата е морето, което не позволява влизането отвън. Ето защо ще използвам правото си да бъда настанена вътре.

— Опиши ми подземието още веднъж. — Той докосна с пръст хелиографското копие.

— Подземието е на повече от сто години. В план е квадрат със страна десет метра, херметически затворено, с добра звукова изолация. Някога съгрешила съпруга била затворена вътре, за да умре бавно, сама сред планина от съкровища. Преди е било наричано „съкровищница“, но оттогава е известно като „Гробницата на Бирайна“. — Разтърка преуморените си очи. — След Втората световна война вратата му е модернизирана. Има три брави, две комбинации и един ключ. Ключът е традиционен. Владетелят на Джакир го носи като символ на своята власт да отваря или да затваря.

— А алармите?

Въздъхна и бутна настрана празната си чаша.

— Поставени са през седемдесетте години, когато заради петролния бум в Джакир и Средния изток дойдоха много неверници.

— Неверници!

Тя пренебрегна насмешливата нотка в гласа му.

— По-специално американски бизнесмени. Както във всички арабски страни едновременно имат нужда от тях и ги презират. Технологията им бе изключително необходима на Джакир, за да спечели от петрола. Потекоха пари, постигна се успех в някои области. Електрификация, модерни пътища, подем в образованието и здравеопазването, но никога не се доверяваха на чужденците. За да са сигурни, че никой от тях няма да влезе или да остане в двореца, без да е наблюдаван, бяха монтирани алармените системи. Пак ти казвам, че главното им предназначение е да не се вмъкне някой в двореца. Такава система е монтирана и в подземието. — Тя бутна спецификациите към него. — Много е надеждна. Жиците могат да се затегнат със скоби и да се изолират тук и тук при източника. — Тя показа точките. — В случая предпочитам този начин пред изрязване на проводниците, тъй като може да ми осигури време да напусна държавата след кражбата.

— Това блокира алармената система, докато отключваш вратата, а не когато тя се отвори.

— Трябваше да направя дистанционно управление за вторичната алармена система. Прилича много на средството, което се използва за дистанционно управление при телевизорите и стереоуредбите. Отне ми почти година да го усъвършенствам.

— И си сигурна, че си успяла?

— Използвах го при кражбата у Барнсуърт миналата есен. — Усмихна се Адриан. — Електрониката е моя специалност.

— Забелязах.

— С него ще мога да изключа алармената система от разстояние сто и десет метра. Трудността идва от хората. Членовете на охраната патрулират и вътре в двореца. Докато не вляза вътре, няма да мога да науча разписанието.

— Има ли камери за наблюдение?

— Не. Абду мрази камерите.

— Какво е това?

— Проходът за харема от апартамента на шейха. Една жена може да бъде повикана и изпратена там, без да рискува да се покаже.

— Още ли се използва?

— Сигурно. Защо?

— Просто търся маршрути за бягство. Каква е височината от този прозорец?

— Трийсет, трийсет и пет метра над скалите и морето.

— Предпочитам харема.

— Да, ще бъдеш само кастриран, ако те хванат — обясни Адриан и му подаде книга. — Това е отлично описание на обичаите и на страната — добре ще направиш да го прочетеш, преди да се намериш в тъмна килия за това, че си докоснал ръката на жена на пазара или си попитал нещо.

— Много благодаря.

— Не е място, което ще разбереш, Филип. Ще бъдеш сам, докато аз съм вътре. Още не знам как ще контактувам с теб и как ще те уведомя, че всичко е свършено.

— Грешиш, ако мислиш, че ще умирам от горещина в някой мизерен хотел, докато ти играеш на принцеса в двореца. Ще вляза вътре с теб.

Адриан се облегна и посочи книгата с пръст.

— Непременно трябва да прочетеш това. В Джакир ти даже няма да можеш да говориш с мен. Такъв е законът. Като жена ще ми бъде забранено да говоря с мъж, който не е от моето семейство. Ако съм омъжена, имам право да виждам мъжете в семейството на съпруга си.

— Ще намерим начин. — Той прелисти книгата. — И ще трябва да съдействаш да бъда поканен в двореца.

— Едва ли ще съм в състояние да моля Абду за услуги. Той трябва да ми позволи да се върна или ще се опозори, но не е задължен да задоволява моите искания.

— Тогава ще трябва да се омъжиш за мен.

— Не ставай смешен! — Стана, взе каничката за кафе и се отправи към кухнята.

— Мисля, че можем да отложим женитбата. — Последва я в кухнята и започна да рови в хладилника. — Бих искал първо да се срещнеш с майка ми.

— Никога няма да се омъжа. — Тя изхвърли утайката в кофата за боклук.

— Добре, ще живеем в грях, докато се роди първото дете. Да се върнем към работата. — Намери сладолед във фризера и като взе лъжичка, започна да яде направо от кутията. — А ако сме сгодени, как би реагирал Абду? — попита той, преди тя да може да възрази.

— Ние няма да се сгодим, независимо от това кой как ще реагира.

— Помисли малко! Има смисъл. — Ти се връщаш в Джакир да се сдобриш с баща си, преди да се омъжиш. За да бъде още по-добре, пътешествието е станало по мое настояване. Щастлив съм да играя ролята на арогантен шовинист.

— Добре ще я играеш. — Адриан обмисляше идеята му. Взе сладоледа от него и го опита. — Предполагам, че това ще свърши работа. Може и да е изгодно. Абду ще пожелае ти да останеш в двореца, за да прецени какъв си. Той ще си мисли, че мнението му ще ме интересува. Във всеки случай там може да имам полза от теб.

— Много благодаря. Сега защо не порепетираш ролята на тиха и покорна бъдеща съпруга, докато аз проведа няколко разговора?

— По-скоро ще глътна хлебарка.

— Не би ти навредило да си припомниш как да кимаш любезно и да вървиш на две крачки след мен.

— Не възнамерявам да бъда там повече от две седмици. Така че не храни големи надежди.

— Ще направя каквото мога.

— На кого ще се обаждаш?

— Трябва да получа виза за Джакир. И после ще направя така, че вестта за нашия годеж бързо да се разпространи. Искам да се подсигуря, Ваше Височество.

— Няма да се омъжа за теб, Филип.

— Добре. — Излезе, после се върна. — Един въпрос. Какво ще стане с мен, ако ме хванат, докато се любя с теб в Джакир?

— Ще бъдеш бичуван с камшик от камилска кожа, най-малко. По-вероятно е да обезглавят и двама ни.

— Хм. Ще трябва да помисля.

Адриан поклати глава, когато вратата се затвори след него. Отмести каничката за кафе.

Единственото й желание сега бе да пие нещо силно.