Нора Робъртс
Ледена страст (23)

Двайсет и трета глава

Владетелят на Джакир се бе изменил, както и държавата, но по същество оставаше непроменен. Годините му личаха. Това бе първото нещо, което впечатли Адриан, щом го видя. Споменът й, подхранван от снимки в старите вестници, които Фоуб пазеше, бе за мъж на нейната възраст, с хищен поглед, гладко лице и буйна черна коса. Хищникът все още се усещаше в острите му сурови черти, но по лицето имаше бръчки, дълбоко очертани от годините и времето, те бяха по-дълбоки около устата, която рядко се усмихваше, и около очите, които гледаха изпитателно. Косата му бе все още буйна, сресана назад като грива, гъста както в младостта му и израз на неговата суетност. В нея проблясваше сребро. Почти не бе напълнял и тялото му си оставаше стегнато като на войник. Бялата му дреха бе бродирана със злато, а сандалите — украсени със скъпоценни камъни. С възрастта бе станал по-красив, както обикновено се случва с мъжете. Лицето му би привлякло всяка жена въпреки или навярно затова, че бе почти безчувствено.

Щом се приближи към него, стомахът й се сви. Движеше се бавно, не от несигурност, нито от уважение, а от желание да се съсредоточи изцяло върху този дългоочакван дълго замислян момент. Нищо не бе забравила. Нищо нямаше да забрави.

Също както в харема и тук миришеше на цветя, на тамян и на лак. Мислеше за миналото, от което никога нямаше напълно да се освободи. Преди се приближаваше към него или се отдалечаваше разтреперана. В този момент осъзна, че не може да си припомни случай, когато той да е дошъл при нея.

Не бе я извикал в някоя от стаите си, а в голямата светла зала, където даваше всяка седмица своите аудиенции. Завесите на прозорците бяха богати и в предпочитаното от него кралско синьо. Килимът бе стар — по него бяха стъпвали баща му, дядо му и владетелите преди тях. Бе гъсто нашарен със синьо и черно и със златна бродерия, виеща се като змия. От двете страни на вратата имаше самовари с височината на човек. Според легендата били донесени от Персия на друг шейх Абду преди две столетия. Във всеки от тях имало девойка.

Златен лъв със сапфирени очи охраняваше креслото от синя коприна, където седеше Абду, когато приемаше своите поданици.

В тази стая не се допускаха жени, но той щеше да се срещне с нея тук. Този факт я убеди, че още мисли за нея като за чужденка, а не като за дъщеря. От нея се очакваше да се подчини на волята на владетеля, както девиците от Персия.

Адриан спря пред него. Макар че Абду не бе висок, тя трябваше да вдигне брадичката си, за да го гледа право в очите. Той умееше да прикрива чувствата си. Наведе се и я поздрави според традицията. Докосна устните си до страните й с по-малко чувство, отколкото би удостоил някой непознат. Заболя я. Не бе очаквала това, не бе подготвена за това и я заболя.

— Добре дошла.

— Благодаря за позволението ти да се върна.

Седна, помълча и й посочи стол.

— Ти дете на Аллах ли си?

Не се изненада от въпроса му. Религията бе жизненоважна в Джакир.

— Не съм мюсюлманка — спокойно отговори Адриан, — но Бог е един.

Очевидно това го задоволи, защото направи знак на слугата да налее чай.

— Доволен съм, че ще се омъжиш. Жената трябва да бъде защитавана и ръководена от мъжа.

— Аз не се омъжвам за Филип, за да ме защитава или ръководи. — Отпи от чая. — Нито пък той се жени за мен, за да увеличи своя род.

Говореше категорично, както мъж говори с друг мъж, а не като жена с владетел. Абду можеше да я удари, това бе негово право. Но той се облегна, като държеше чашата с двете си ръце. Тя бе нежна, изработена от крехък френски порцелан. Ръцете му бяха големи и отрупани с пръстени.

— Станала си жена от Запада.

— Аз живея там, майка ми живя там.

— Няма да говорим за майка ти. — Той остави чашата си и вдигна ръка, при което слугата се втурна да я напълни отново.

— Тя говореше за теб. Често.

Очите му се промениха, Адриан имаше малка надежда, че той съжалява за миналото. Обаче Абду бе разгневен.

— Като моя дъщеря ти си добре дошла тук. Оказва ти се чест, на която имаш право, защото си член на семейството. Докато си в Джакир, ще спазваш правилата и традициите. Ще прибереш косата си и ще свеждаш очите си. Дрехите и речта ти ще бъдат скромни. Ако ме засрамиш, ще бъдеш наказана така, както всяка друга жена от семейството ми.

Адриан силно стисна чашата, за да не треперят пръстите й.

„Минаха толкова много години — помисли тя, — а той все още само нарежда и заплашва.“

Желанието й да бъде вярна на своята същност бе по-силно от намерението й да се държи така, както той очаква.

— Няма да те засрамя, но аз се срамувам от теб. Майка ми страдаше и умря, а ти не направи нищо, за да помогнеш. — Абду се изправи. Адриан също стана толкова бързо, че чашата падна от ръката й и се разби на парчета. — Как можа да не направиш нищо!

— Тя не значеше нищо за мен.

— Нищо друго, освен че беше твоя жена. Трябваше толкова малко, но ти не даде нищо. Изостави и нея, и мен. Ти трябва да се срамуваш!

Удари я с опакото на ръката си, главата й клюмна и очите й се напълниха със сълзи. Това не бе плесница, отправена от сърдит родител към невъзпитано дете, а преднамерен, целенасочен удар, нанесен на враг. И ако не се блъсна в тежкия стол и не се хвана, щеше да падне. Олюля се, но успя да се задържи на крака.

Дишането й се учести. Бореше се да се овладее и да удържи парещите сълзи. Бавно вдигна ръката си и избърса кръвта от мястото, където я одраска скъпоценен камък от пръстена му.

Стояха, втренчили се един в друг. Очите им бяха еднакви по форма и изразяваха едно и също чувство. Плесницата не бе предназначена за нея, а за Фоуб. И двамата знаеха това.

— Преди години щях да съм благодарна на такова голямо внимание от твоя страна.

— Не повтарям това, което казвам. — Направи знак да се почистят парчетата от счупената чаша. Яростта, която тя предизвика у него, бе недостойна за един владетел. — Майка ти напусна Джакир и загуби всичките си права, лоялност и уважение. Със своята постъпка тя лиши и теб. Бе слаба като всяка жена, лукава и покварена.

— Покварена! — Рискуваше да бъде ударена още веднъж, но не можеше да отмине думите му с мълчание. — Как можеш така да говориш за нея! Тя бе най-добрата, най-чистосърдечната жена, която познавах.

— Бе актриса. — Изрече думата така, сякаш бе нещо гнусно. — Тя се е показвала пред мъже. Моят срам се състои в това, че допуснах да бъда заслепен от нея, да я доведа в моята държава и да лежа с нея така, както мъж лежи с блудница.

— Ти и преди я наричаше така. — Гласът й затрепери. — Как може един мъж да говори така за съпругата си, от която има дете?

— Един мъж може да се ожени за жена и да посее семето си в нея, но не и да промени нейната същност. Тя не прие исляма. Когато я доведох тук и разбрах какво съм направил, тя не се примири със своето положение и със задълженията си.

— Тя бе болна и нещастна.

— Бе слаба и имаше грехове. — Вдигна ръката си като човек, който е свикнал да му се подчиняват. — Ти си плод на моето заслепение и си тук само защото си моя кръв и защото Фахид се застъпи за теб. Това е въпрос на чест, на моята чест. Ще останеш дотогава, докато се съобразяваш с това.

Искаше да извика в лицето му, да изкрещи, че той няма чест. Заключи дълбоко в себе си неугасналата надежда да бъде обичана от баща си. Сега никой, дори най-ловкият крадец не би могъл да се справи с ключалката. Скръсти ръце и сведе поглед надолу, за да покаже, че е покорна. Той можеше отново да я удари, но тя щеше да се примири. Той можеше да говори срещу майка й и да я обижда, тя пак щеше да се примири. Мисълта за отмъщението й даваше сили.

— Аз съм в дома на баща си и почитам неговите желания.

Той кимна. Точно това очакваше от жените в семейството. В него заговори шейхът. Бе омаян, когато преди много години се върна в Джакир с кралица, с кралица от Запада. Забрави своите корени, своите задължения и закони заради жена.

Бе наказан — първото му дете се роди момиче и неговата кралица не можеше да има повече деца. Сега дъщерята от тази срамна женитба стоеше пред него с наведена глава и скръстени ръце. Щом по волята на Аллах тя е първото му дете, той ще й даде това, което й се полага, но не повече.

Една остра дума и жест бяха достатъчни, за да се втурне слугата и да му подаде една кутия.

— Подарък за твоя годеж.

Адриан се владееше. Спокойно протегна ръка и отвори капака. Блеснаха великолепни аметисти, монтирани на масивна златна плетеница. Камъкът в центъра бе квадратен, широк колкото палеца. Огърлица, подходяща за принцеса. Цената й, ако бе я дал преди години, щеше да промени съдбите и на двете. Сега бе само цветно стъкло. Всяко едно от бижутата, които тя бе откраднала, бе по-красиво.

— Много си щедър. Винаги, когато я нося, ще мисля за своя баща — обеща тя.

Отново направи знак на прислугата, преди да заговори.

— Ще се срещна с твоя годеник. Докато обсъждаме условията на женитбата, ти ще се върнеш в апартамента си или ще се разхождаш в градината.

Пъхна кутията в гънките на своето наметало, за да не види Абду как пръстите й стискат огърлицата.

— Както желаеш.

Когато последва слугата в стаята, Филип съвсем не очакваше да види Адриан, още по-малко да бъде все още облечена в черно, с наведена глава и стегнати рамене, сякаш очаква удар. Наметалото й удивително контрастираше с бялата роба на Абду. Двамата стояха един до друг, толкова близо, че дрехите им почти се докосваха, но не се усещаше родството между тях. Абду гледаше над главата й, сякаш тя не съществуваше.

— С ваше позволение — промълви Адриан.

— Да — отвърна той, без да я погледне.

— Крал Абду ибн Файзал Рахман ал-Джакир, владетел на Джакир, шейх на шейховете, мога ли да представя Филип Чембърлейн, мъжа, за когото ще се омъжа с Ваше съгласие.

— Господин Чембърлейн. — С протегната ръка Абду пристъпи напред. Той можеше да се държи по западен маниер, ако това му бе угодно. — Добре дошли в Джакир и в моя дом.

— Благодаря. — Ръкуваха се. Ръката на Абду бе гладка и силна.

— Удобен ли е апартаментът Ви?

— Разкошен е. Много съм Ви задължен.

— Вие сте мой гост. — Погледна Адриан. — Ти можеш да вървиш.

С такъв тон обикновено се отпращат слугите. Филип схвана това, възмути се, но почти бе решил да го възприеме откъм смешната му страна. Тогава Адриан вдигна лицето си. Той я погледна за миг и видя на бузата й белега от удара. Тя отново наведе глава. Остави двамата мъже, прошумолявайки с дългите си поли.

Той бавно пое дъх. Заради нея нямаше да направи или да каже нещо необмислено. Навярно се заблуждаваше. При първата среща Абду със сигурност не можеше да удари дъщеря си, която не бе виждал почти двайсет години.

— Седнете.

Филип отстъпи и се обърна към шейха. Очите, които срещна, бяха остри и го гледаха изпитателно.

— Благодаря.

Слугата безшумно поднесе чисти чаши и наля чай.

— Вие сте англичанин.

— Да, роден съм в Англия и там съм прекарал по-голямата част от живота си, макар че често пътувам.

— Във връзка с работата Ви. — Абду не докосна чая и скръсти ръцете си, отрупани с пръстени. — Покупко-продажба на скъпоценни камъни.

Филип използваше това прикритие от години. Бе удобно да се представя като такъв.

— Да, тази работа изисква да имаш набито око и усет за сделки. Обичам да се занимавам със скъпоценни камъни.

— Ние, арабите, умеем да се пазарим и знаем стойността на камъните.

— Разбира се. Мога ли да видя рубина на третия ви пръст?

Той се намръщи и протегна ръката си.

— Седем или осем карата, бирмански предполагам, с отличен цвят, така наречения „червен като кръвта на гълъб“, със стъкловиден блясък, характерен за качествения камък. — Младият мъж се облегна и взе чашата си. — Разпознавам и почитам скъпоценните камъни с голяма стойност, Ваше Височество. Ето защо искам Вашата дъщеря.

— Вие сте откровен, но за една такава женитба не са достатъчни само вашите желания. — Абду замълча за малко. Замисли се за женитбата на Адриан така, както би обмислял някой маловажен социален или политически въпрос. Ако тя бе с чиста кръв, той никога нямаше да й разреши да се ожени за европеец, и то за някакъв бледолик англичанин, търговец на скъпоценни камъни. Но нейната кръв бе покварена. За него дъщеря му имаше много по-малка стойност, отколкото един добър кон. Обаче по някакъв начин тя можеше да бъде връзката между Джакир и Европа. И което бе по-важно — той нямаше никакво желание тя да бъде в двореца.

— Не Ви познавам добре, господин Чембърлейн, но това, което научих, е достатъчно. И навярно, за разлика от майка си, тя ще роди синове. — Може да има полза от внуците му в Европа един ден. — Ако Адриан бе останала в моя дом, за нея щеше да бъде уредена друга женитба, която подхожда на нейното положение. Но тъй като в случая не е така, склонен съм да одобря, ако се уговорим за условията.

— Не твърдя, че познавам добре вашите традиции, но разбирам, че осигуряването на съпругата е традиция.

— Това е цената на булката — подарък, който ще предложите на дъщеря ми. Този подарък ще остане за нея. — Той не помисли за „Слънцето и Луната“, за разлика от Филип. — Очаква се, че ще направите подарък и на нейното семейство, за да компенсирате нашата загуба.

— Разбирам. А какъв подарък ще ви обезщети за Адриан?

Смяташе да си поиграе с бъдещия си зет. Сведенията сочеха, че англичанинът е богат, но за Абду имаше по-важни неща от парите. Първото от тях бе гордостта.

— Шест камили.

Макар и да сбърчи челото си, младият мъж едва съумя да прикрие усмивката си. Замислено почукваше с пръст по облегалката на стола.

— Две.

Възможността да се пазари задоволяваше Абду повече, отколкото, ако англичанинът бе приел веднага условията му.

— Четири — отвърна той.

Макар че не бе сигурен откъде ще намери една камила, какво остава за четири, Филип кимна.

— Съгласен съм.

— Трябва да бъде написано. — Като наблюдаваше бъдещия си зет, Абду нареди нещо на слугата. — Моят секретар ще напише в чернова договорите на арабски и английски. Съгласен ли сте?

— Аз съм в държавата Ви, Ваше Височество. Ще постъпя според вашите правила. — Отмести чая си и закопня за цигара. В питието имаше някаква подправка, която според английския му вкус бе, меко казано, неприятна. — Като баща на Адриан, Вие сте заинтересован тя да бъде осигурена.

Лицето на Абду остана невъзмутимо. Нотката в гласа на Филип се дължеше навярно или на сарказъм, или на английския език.

— Разбира се.

— Да. Възнамерявам да я осигуря с един милион лири стерлинги.

Абду рядко се изненадваше, а още по-рядко показваше удивлението си. Англичанинът бе или луд, или оглупял от любов. Навярно Адриан като майка си умееше да заслепява мъжете. Но съдбата на англичанина го интересуваше толкова, колкото и тази на дъщерята, която оставаше негова по грешка. Тя не заслужаваше да се пазари за нея.

— Ще бъде написано. На вечеря ще Ви представя на семейството си и ще обявя годежа. — Стана, за да се оттегли.

— Удоволствието ще бъде мое. — Очакваше Абду да се държи студено, но не бе допускал, че всъщност е толкова безразличен и суров. — Ще дойдете ли на сватбата през пролетта?

— През пролетта? — За пръв път устните му се извиха в нещо като усмивка. — Ако желаете да има брачна церемония в страната Ви, то си е Ваша работа. Но сватбата ще стане тук, следващата седмица, според законите и традицията в Джакир. Навярно искате да починете до довечера. Слугата ще Ви покаже пътя.

Филип остана там, където бе, а Абду напусна залата. Беше му смешно, но се съмняваше, че тази новина ще развесели Адриан.

 

 

Вечерята щеше да е смесица от старите обичаи и новото. Адриан прибра косата си, но не сложи фередже. Облече се скромно, като се съобразяваше кои части от тялото не трябва да се показват. Избра дълга рокля с ръкави и висока яка, с етикет от „Сен Лоран“.

В помещенията за жени се говореше, че Филип ще бъде представен. Това доказваше, че младият мъж е спечелил. Щом е приет като неин годеник, първата стъпка от плана е осъществена.

Бе твърде късно да се върне.

В огледалото примигваше диамантът на пръста й, докато тя прикриваше с грим удареното място.

Мина й през ума, че пръстенът и синината на бузата символизират двамата мъже, които промениха живота й.

Отстъпи назад и се огледа. Умишлено избра черния цвят, защото знаеше, че другите жени ще се облекат в ярки дрехи като пауни. В черно ще изглежда още по-скромна и покорна. Неохотно сложи огърлицата с аметисти. Абду очакваше тя да я носи. Възнамеряваше да продължи да постъпва според очакванията му, докато напусне Джакир.

Филип бе прав за едно — не биваше да се поддава на емоциите си. Това, което днес каза на Абду, бе вярно, но прибързано и необмислено. Синината й напомняше, че нито сега, нито когато и да било, той би се трогнал от чувствата на една жена.

Докосна удареното място. Не се сърдеше, дори не се чувстваше обидена заради плесницата. Болката бе кратка, а белегът й напомняше, че независимо от новите постройки, пътища и свободи в Джакир, мъжете управляват така, както намират за добре. За Абду тя не бе дъщеря, а същество, което ще се омъжи и ще отиде извън държавата на място, където направените от нея грешки няма да засегнат честта му.

Адриан не съжаляваше за това. Мъчно й бе само заради надеждата, която таеше в сърцето си, че той може би я обича, разкайва се и ще се сдобрят.

Надеждата умря. Оставаше само отмъщението.

На вратата се почука и тя се обърна.

— Ела! — Ясмин, облечена в рокля от ярък сатен на райета, сграбчи ръката й. — Хайде, побързай! — повтори тя на английски. — Татко ни вика. Защо си облечена в черно? Червеното ти отива повече.

Устните на Адриан трепнаха.

Сестра й я затегли към другите жени.

Мъжете бяха вече в салона. Абду, тримата му братя, двамата сина, братовчеди. Адриан погледна по-малкия си брат. Бе само на четиринайсет години, но вече се числеше към мъжете. Двамата се изучаваха за секунди. В очите му видя любопитство, което самата тя изпитваше. Усмихна се и бе възнаградена от лекото извиване на устните му. В усмивката му видя баба си.

Филип изглеждаше чудесно, умерен като европеец. Адриан го сравни с оазис: въздействаше одобрително и успокоително. Копнееше да стисне ръката му. Вместо това държеше ръцете си скръстени отпред.

Той искаше да са насаме с нея само за пет минути. Нямаха възможност да си кажат нито една дума, след като слязоха от самолета. Трябваше да я предупреди за френския гаечен ключ, необходим за механизма в скривалището. Пет минути, мислеше той, в които да беснеят против обичаите, които едновременно ограничаваха и прикриваха. В нея бушуваше вулкан. Видя го как пламна в очите й този следобед. Не можеше да знае дали от съобщението на Абду нямаше да изригне.

Представиха му жените една по една с официалност, подхождаща на Бъкингамския дворец. Бяха тъмнокожи жени с тъмни очи и нежни гласове, облечени в богати празнични дрехи с цветовете на дъгата. Имаше елегантни и безвкусни, шикозни и смешни рокли. Но от всички се излъчваше покорство — навели глави, скрили ръце в широки ръкави.

Той наблюдаваше Адриан, която по даден от баща й знак пристъпи напред, за да поздрави братята си. Фахид я целуна по бузите и стисна ръцете й.

— Радвам се за теб, Адриан. Добре дошла у дома.

Тя усети, че той говори от сърце. Думите му я успокоиха, макар че Джакир вече не бе дом за нея. „Обичам Адриан“ често й казваше това искрено и просто, когато играеха като малки. У тях все още бе останало нещо от някогашните деца. Усещаше се в начина, по който се гледаха и държаха ръцете си. Адриан, която бе живяла толкова дълго сама, едва сега узнаваше, че семейството е нещо много важно.

— Радвам се да те видя отново. — Тя също бе искрена.

— Брат ни Рахман.

Почака да я целуне, както бе редно. Когато устните му докоснаха страните й, разбра, той не е резервиран, а стеснителен.

— Добре дошла, сестро. Слава на Аллах, че ти се върна при нас.

Рахман. Имаше очи на поет и бе кръстен на техния прапрадядо, воина. Адриан искаше да говори с него. Но Абду не сваляше очи от нея.

Филип следеше как я представят на останалите членове на семейството. В малкия й брат разпозна молещото се момче от стаята, съседна на неговата. „Какво ли изпитваш — мислеше той, — да застанеш срещу брат си, когото никога не си виждал?“ Колкото и странно да е, досега той не се бе замислял, че тя навярно има братя и сестри. Осъзна пропастта между Адриан и другите деца на баща й.

Тя говореше арабски гладко, мелодично. Това повече от всичко друго го караше да мисли, че картината, разиграваща се наоколо, е сън. Макар че силно желаеше, Адриан нито веднъж не го погледна. Застана до Абду, както й бе посочено.

— Радостни сме тази вечер — от уважение към Филип Абду говореше на английски. — Давам тази жена от моето семейство на този мъж. По волята на Аллах и за негова чест те ще се оженят. — Взе ръката на дъщеря си и я сложи в ръката на Филип. — Нека тя е скромна и плодовита съпруга.

Адриан сигурно щеше да се усмихне на това, ако не бе видяла, че баба й, прикрепяна от по-младите жени, изтри сълза от окото си.

— Документите са подписани — продължи Абду. — Цената е установена. Церемонията ще се състои след една седмица.

Филип усети, че пръстите й трепнаха. Вдигна глава, вулканът пламна в гърдите й. Това продължи две секунди. После с наведени очи започна да приема пожеланията за щастие и деца.

Все още не бяха разменили нито дума, когато всички жени излязоха една по една и отидоха да празнуват, скрити от погледите на мъжете.

 

 

Сънищата на Адриан бяха тревожни и тя се мяташе в леглото. Не бяха ясни. Преминаваха един в друг неопределено и я оставяха разтревожена и скръбна. Надяваше се да капне от умора и да заспи. Бе отегчена от разговорите за сватбени рокли и тържества. Но да спи, преследвана от сънища, не бе спасение от действителността.

Когато една ръка покри устата й, тя се изправи в леглото. Сграбчи нечия китка, като пипнешком търсеше да се хване някъде.

— Лесно е — прошепна Филип на ухото й. — Почни да викаш и твоите роднини ще ме нарежат на парчета.

— Филип! — Изпита толкова силно облекчение, че се хвърли на врата му. Той се отпусна до нея в леглото и преустанови мърморенето й с целувка. Най-после! Цялата вечер жадуваше за нейните устни. Не знаеше, че желанието може така да се усили за няколко часа, нито че безпокойството може така да тежи на тила.

— Щях да полудея — промърмори той, — докато се чудех как ще говоря с теб и ще те докосвам. Желая те, Ади! — Леко захапа ухото й. — Сега.

Адриан прошепна нещо в знак на съгласие и прокара пръсти през косата му. В следващия момент го бутна назад и седна в леглото.

— Какво правиш тук, за бога! Знаеш ли какво ще стане, ако те намерят?

— Липсваше ми.

— Това не е шега. Все още публично екзекутират чрез обезглавяване близо до пазарите.

— Не мисля да изгубя главата си. — Взе ръката й и я целуна. — Още повече, че аз вече съм я загубил.

— Ти си глупак.

— Романтик съм.

— Това е едно и също. — Отметна завивката настрана и стана от леглото. — Трябва да се махнеш оттук, и то бързо.

— Не и преди да поговорим. Адриан, сега е три часът сутринта. Всички спят с претоварени стомаси от агнешкото и наровете.

Адриан се отпусна на леглото. Каза си, че Филип няма да утежни положението си, ако остане още пет минути. Бе толкова хубаво да са заедно.

— Как дойде в помещенията за жени?

— През прохода. — Това бе вярно. Той можеше да намери дори бенка в тъмното.

— Боже, Филип, ако те бяха забелязали…

— Не ме забелязаха.

— Ще ме послушаш ли?

— Целият съм слух.

— И ръце. — Плесна го по ръцете. — Толкова е глупаво да рискуваш да излезеш от крилото, където е апартаментът ти, а тук… — Спря, за да отстрани ловките му пръсти от копчетата на нощницата си. — Как намери стаята ми?

— Имам си начини.

— Филип!

— С малък апарат за проследяване, монтиран на кутията с гримовете ти.

Адриан стана и закрачи из стаята.

— Твърде дълго си в Интерпол. Ако се отнасяш към ситуацията тук така, сякаш всичко е като в шпионски роман, ще загубиш главата си.

— Трябваше да те видя. Да се уверя, че си добре.

— Разбирам, но се договорихме да чакаш, докато аз се свържа с теб.

— Не чаках. Искаш ли да губим време в спорове?

— Не. — Не биваше да рискува, като светне лампата или запали свещ. — Мисля, че ще е най-добре да говорим за бомбата, която хвърли Абду.

— Съжалявам, че научи за решението му по този начин. Невъзможно ми бе да те предупредя.

— Как ще постъпим ние?

— Какво можем да направим? — Усети самодоволството в гласа му. — Подписах договора за зестрата. Сериозно се съмнявам дали ще успеем да откраднем огърлицата и да се измъкнем от държавата за по-малко от седмица.

— Не. — Седна отново и се опита да премисли. — Чудя се дали не подозира нещо и затова избързва с женитбата.

— Подозира, че дъщеря му е един от крадците на десетилетието?

Адриан се намръщи.

— Един от…?

— Аз все още се проявявам, скъпа. — Взе фереджето й и започна да го сгъва. — Не вярвам, че Абду подозира за твоите намерения, щом Интерпол те преследва безрезултатно толкова години. Може би той иска да има пръст в приготовленията?

— От бащински чувства ли? Съмнявам се.

— Разбира се, Ади — каза го тихо, защото гласът й бе остър и това го обезпокои. — Предполагам, че по-скоро е въпрос на гордост и авторитет.

Седна отново.

— Да, това звучи правдоподобно. И двете са от изключително значение за него. — Завъртя диаманта около пръста си. — Как ще постъпим?

— Кажи ти. — Захвърли фереджето.

— Това ще те постави в много неловко положение, Филип.

— Положение, в което искам да бъда, ако си спомняш. Възнамерявам да се оженя за теб. Без значение дали тук или в Лондон.

Досега не бе изпадала в такова приятно безизходно положение.

— Знаеш какво мисля за това?

— Знам. Е и?

Седеше на леглото и продължаваше да си играе с пръстена.

— Това е само церемония в края на краищата. Ние не сме мюсюлмани и не трябва да й отдаваме значение.

— Сватбата си е сватба.

И тя си помисли същото.

— Добре. Ще изтърпим формалностите. Мюсюлманският брак може да се разтрогне по мюсюлмански обичай. Щом си отидем, ти ще се разведеш с мен.

Развеселен, Филип седна до нея.

— На какво основание?

— Ти си мъж, не е необходимо да изтъкваш причина. Само трябва да кажеш „Развеждам се с теб“ три пъти и всичко свършва.

— Лесна работа. — Протегна ръка да вземе цигара, но се спря. — И аз ще изгубя само парите, с които ще платя четирите камили.

— Това ли поиска той за мен? Четири камили! — Хвана се за раменете. От гърдите й се изтръгна някакъв звук.

— Пазарих се, както предложи, но не знаех дали съм подведен или не.

— О, не! Сделката е много изгодна. Би платил повече за саката трета жена.

— Адриан!

— Искал е да унизи мен, не теб. — Не пое протегнатата му ръка. — Не е важно и няма да е важно тогава, когато „Слънцето и Луната“ е при мен. Дали са четири камили или четиристотин, все съм купена и продадена.

— Трябва да играем по неговите правила само докато сме тук. — Внимателно сложи косата зад ухото й. — След две седмици, ще… — Мъждукащата светлина от свещта огря лицето й достатъчно, за да се види удареното място на бузата. — Как стана това?

— Бях пряма. — Щеше да се усмихне, но видя изражението му. — Филип…

— И той постъпи така? — Мъчително изговаряше всяка дума. — Той те удари?

— Това е без значение. — Обзета от паника, се вкопчи за него, когато Филип стана от леглото. — Той има право да…

— Не. — Освободи се от ръцете й. — Не, няма.

— Тук той има. — Говореше бързо, препречила пътя му към вратата. В гласа й се прокрадваше гняв, макар че не смееше да говори високо. — Това са неговите правила, както ти сам се изрази.

— Не и когато те удря.

— Синините избледняват, Филип, но ако излезеш от тази врата и направиш това, което виждам в очите ти, свършено е с двама ни. Има по-добри начини да отмъстиш за твоята и за моята чест. Моля те! — Тя вдигна ръка да докосне лицето му, но той се извърна.

— Дай ми една минута.

Бе права. Той знаеше, че е права. Винаги логично обмисляше ситуацията, но никога не бе изпадал в тази ярост. До този момент не знаеше, че е в състояние да убие.

Обърна се и на светлината на свещта я видя да стои със стиснати ръце и с широко отворени тъмни очи.

— Абду няма повече да те наранява.

Адриан въздъхна с облекчение. Той бе отново Филип, такъв, какъвто го познаваше.

— Не може да ме нарани така, че да ме заболи.

Отиде до нея и леко докосна удареното място.

— Не, по никакъв начин няма да те наранява. — Целуна я по челото и по устните. — Обичам те, Ади!

— Филип! — Хвана се за него и притисна бузата си в рамото му. — За мен ти значиш повече, отколкото всеки друг досега.

Погали косата й. Бе развълнуван. Тя почти му каза двете малки думи, от които толкова се нуждаеше.

— Бях в залата с подземието. — Опита се да се отдръпне, но той я притисна по-силно. — Спести си речта, Ади. Досадно е. Обстановката съответства на твоето описание, но мисля, че още по-добре ще е, ако можем внимателно да огледаме. Колкото до ключа…

— Ключът, който съм направила, ще свърши работа. Може да се изпили и да се приспособи, ако е необходимо.

— Ще се чувствам по-добре, ако предварително се погрижим за това. — Отстъпи назад. Знаеше, че трудно ще я убеди да се съгласи. — Ако ми го дадеш, ще мога да го изпробвам, например утре вечер, и да приключим с този въпрос.

Адриан се замисли върху предложението му.

— Двамата ще влезем вътре утре вечер и ще се справим.

— Няма нужда да ходим и двамата.

— Добре. Аз ще се погрижа за това.

— Твърдоглава си, Ади.

— Да. Искам да участвам във всяка част от операцията. Разумно е ключът предварително да се приспособи. Поне да свършим с подготвителната работа. Или ще го направим заедно, или аз сама.

— Добре, тогава. — Отново докосна с пръст удареното на бузата й. — Няма винаги да постъпваш така, както искаш.

— Навярно. Междувременно помислих за нашата брачна нощ.

— Така ли? — Усмихна се и я привлече към себе си.

— Това също, но и още нещо.

— Какво?

— Както е тръгнало, няма да има по-подходящ момент да вземем огърлицата от брачната нощ.

— Работата преди удоволствието? Нараняваш самочувствието ми, Ади.

— Ти нямаш представа колко дълги, уморителни и отегчителни са брачните церемонии тук. Продължават часове. Яде се до пресищане. После ще ни оставят сами. Никой няма да ни безпокои. След ден, най-много след два можем да напуснем страната, без това да бие на очи.

— Съжалявам, че не си по-романтично настроена, но предложението ти е разумно. Подходящо е за двама крадци да извършат обир през първата си брачна нощ.

— И не на какво да е, а на легенда. — Целуна го и се отправи към вратата. — Сега трябва да си отидеш. Опасно е да стоиш тук. Ако всичко е наред, ще се срещнем в залата с подземието утре сутринта в три и половина.

— Ще сверим ли часовниците си?

— Не мисля, че е необходимо.

— Това е. — Преди Адриан да отвори вратата, за да огледа коридора, Филип я взе на ръце. — Ако рискувам главата си, ще е за нещо повече от легенди. — Понесе я обратно към леглото.