Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Трета глава

На тринайсет години Филип Чембърлейн беше ловък крадец. Десетгодишен обираше издутите джобове на преуспяващи бизнесмени по пътя им до банките, на брокерите и на адвокатите и режеше чантите на безгрижните туристи по Трафалгар Скуеър. Бе красиво, спретнато, малко, слабо момче.

Имаше ловки ръце, проницателни очи и инстинкт на крадец. Със сръчност, измама и юмруци, готови за бой, той съумяваше да не бъде въвлечен в уличните банди, които скитаха из Лондон през мрачните дни на шейсетте. Не се впускаше в любовни увлечения. На четиринайсет години Филип не бе нито хулиган, нито рокер, работеше за себе си и искаше да е независим. Беше крадец, а не джебчия. Презираше тези, които нападаха възрастни жени и задигаха портмонетата им. Той беше делови и се забавляваше да гледа как неговите връстници говореха за колективен начин на живот или дрънкаха на купени на старо китари, а мечтаеха за величие.

За себе си имаше планове, големи планове. В центъра им бе майка му. Възнамеряваше да се измъкне от несигурното си съществувание. Мечтаеше за голяма къща в провинцията, за скъпа кола, за елегантни дрехи и приеми. През последната година започна да бленува и за елегантни жени. Засега единствената жена в живота му бе Мери Чембърлейн — тази, която го роди и отгледа с двете си ръце. Желаеше да й даде най-доброто в живота, да замени фалшивото стъклено бижу, което носеше, с истинско, да сменят малкия апартамент с луксозен в модния напоследък квартал Челси.

В Лондон бе студено. Докато вървеше към кино „Фарадей“, където работеше Мери, вятърът изпращаше в лицето на Филип мокър сняг. Обличаше се добре. Полицаят на ъгъла рядко поглеждаше два пъти спретнатото момче с чиста яка. Филип ненавиждаше кърпени панталони и оръфани маншети. Амбициозен, независим и винаги с поглед към бъдещето, той намери начин да постигне това, което иска.

Беше роден в бедност и без баща. На четиринайсет години би могъл да гледа на това като на приключение или да си мисли, че този факт ще му помогне да стане издръжлив. Възмущаваше се от бедността, но повече се възмущаваше от мъжа, който бе влязъл и излязъл от живота на майка му и бе станал негов баща. Според Филип Мери не заслужаваше такава участ. Той — също. От ранно детство започна да използва ловките си пръсти и своя ум.

В джоба си имаше гривна с перли и диаманти и клипсове за уши. След като ги прегледа с лупата си, бе малко разочарован. Диамантите не бяха качествени, а най-големият от тях бе по-малък от половин карат. Все пак перлите имаха хубав блясък и се надяваше, че неговият бижутер на Броуд Стрийт ще му даде добра цена. Филип бе така добър в преговорите, както и в отварянето на ключалки. Знаеше точно колко да иска за дреболиите в джоба си. Щеше да купи на майка си ново палто с кожена яка за Коледа и да остане за „фонда за бъдещето“, както го наричаше.

Пред будката за билети на кино „Фарадей“ се извиваше змиеобразна опашка. Специално за празника прожектираха „Пепеляшка“ на Уолт Дисни. Имаше много хленчещи и възбудени деца, придружени от изнервени бавачки и майки. Филип се усмихна, като мина през вратата. Би се обзаложил, че майка му вече няколко пъти е гледала филма. Тя обичаше мелодрами.

— Мамо. — Той влезе в будката и я целуна.

Вътре в стъклената кутия не бе по-топло, отколкото навън на вятъра. Помисли си за червеното вълнено палто, което видя на витрината на „Хародс“. Майка му би изглеждала страхотно в него.

— Фил!

Щом го погледна, очите й светнаха от радост. „Толкова е красив с тясното си одухотворено лице и златна коса“ — каза си тя. За разлика от други жени, не изпитваше остра болка, като виждаше в лицето на сина си чертите на мъжа, когото така силно и кратко бе обичала. Филип бе неин, изцяло неин. Никога не бе й създавал грижи, дори като бебе. Нито веднъж не се разкая за решението си да го има, въпреки че бе сама, без съпруг и семейство. Всъщност дори не помисли да търси една от онези малки, изцапани с кръв стаи, където жената се освобождава от проблема.

Филип бе нейната радост от момента на зачеването му. Съжаляваше само за това, че той се възмущава от бащата, когото никога не бе видял и когото търсеше в лицето на всеки мъж.

— Ръцете ти са студени. Трябва да слагаш ръкавиците си.

— Не мога да връщам рестото с тях. — Мери се усмихна на млада жена с момче, сгушено на рамото й. Никога не бе носила Фил така. — Заповядайте, мила. Приятно гледане!

„Работи прекалено много — помисли си синът й. — Прекалено много и прекалено дълго за нищо.“

Мери не говореше за възрастта си, но Филип знаеше, че е едва трийсетгодишна. И хубава. Гордееше се с приятната младежка външност на майка си. Не можеше да си позволи дрехи от „Мери Куонт“, но малкото, което имаше, избираше внимателно и в ярки цветове. Обичаше да разглежда списания за мода и кино и точно да възпроизвежда показаните в тях фризури. Можеше да е със закърпени чорапи, но не и старомодно облечена.

Той чакаше друг мъж да влезе в живота й и да го промени. Огледа малката будка, вечно миришеща на изгорели газове от улицата. Пръв той щеше да промени нещата.

— Трябва да кажеш на Фарадей да смени тази стара разнебитена печка тук.

— Не се безпокой, Фил. — Майка му отброяваше рестото на две кискащи се девойки, които безуспешно се опитваха да флиртуват с него. Пусна монетите по улея и потисна смеха си. Не можеше да ги упрекне. Бе хванала племенницата на своя съсед — най-малко двайсет и пет годишна — да проявява интерес към Филип. Предлагаше му чай, молеше го да оправи скърцащата й врата. Как не, скърцаща врата! Мери така шумно пусна рестото, че накара една кръглолика бавачка да измърмори.

Навреме прекрати всичко това. Тя знаеше, че синът й един ден ще я напусне заради жена, но не заради крава с огромен бюст, по-възрастна дванайсет години от него. Не и докато Мери Чембърлейн диша.

— Случило ли се е нещо, мамо?

— Какво? — Сепна се и се изчерви. — Не, няма нищо. Искаш ли да гледаш филма? Господин Фарадей не би имал нищо против.

„Докато не ме види“ — помисли момчето и се ухили. Бе благодарен на Бог, че отдавна елиминира Фарадей като един от възможните му бащи.

— Не, благодаря. Дойдох само да ти кажа, че трябва да изпълня няколко поръчки. Искаш ли да купя нещо от пазара?

— Да, може да купиш хубаво пиле. — Тя разсеяно духна в ръце, облягайки се назад. „В будката е студено и с напредването на зимата ще става още по-студено. През лятото е като в онези турски бани, за които четох. Все пак имам работа. Когато жената сама отглежда сина си и няма добро образование, трябва да се задоволи с това, което й се предоставя.“ Пресегна се за портмонето си от изкуствена кожа. Никога не би й дошло наум да вземе пари от чекмеджето.

— Имам още малко пари.

— Добре тогава. Виж дали пилето е прясно. — Подаде четири билета на една неспокойна жена, която водеше две дърпащи се момчета и младо момиче с големи насълзени очи. Прожекцията започваше след пет минути. Трябваше да остане в будката още двайсет минути, в случай че има закъснели зрители.

— Когато отидеш вкъщи, вземи пари за пилето от тенекиената кутия — напомни му тя, но знаеше, че той няма да го направи. Момчето слагаше пари в кутията, вместо да взема оттам. — Сега не трябва ли да си на училище?

— Събота е, мамо.

— Събота? Да, разбира се, че е събота. — Опита се да не изпъшка, като се наведе да вземе едно от лъскавите списания, вече позацапано от прелистване. — Господин Фарадей ще организира следващия месец панорама, посветена на Кари Грант. Помоли ме да му помогна в избора на филмите.

— Това е хубаво. — Малката кожена кесия започна да натежава в джоба на Филип и той бързаше да излезе.

— Ще започнем с любимия ми филм „Да заловиш крадеца“. Ще ти хареса.

— Може би — отвърна, загледан в очите на майка си. Чудеше се какво ли знае тя. Мери никога не попита за парите, които донасяше вкъщи. „Тя не е глупава. Просто е оптимистка“ — помисли си момчето и отново я целуна. — Да те взема ли след вечерната прожекция?

— Би било чудесно. — Устоя на силното желание да погали косата му, защото знаеше, че това ще го смути.

— Участва и Грейс Кели. Представи си, истинска принцеса. Мислех за това тази сутрин, когато четях в списанието статия за Фоуб Спринг.

— Коя?

— О, Филип! — възкликна тя и му показа списанието. — Фоуб Спринг, най-красивата жена в света.

— Моята майка е най-красивата жена в света — отговори той, сигурен, че това ще я накара да се засмее и изчерви.

— Ласкател си, момчето ми. — Наистина се разсмя силно, както той искаше. — Само я погледни. Тя беше актриса, чудесна актриса, после се омъжи за шейх. Сега живее с мъжа на мечтите си в приказен дворец в Джакир. Добре е и извън киното. Това е дъщеря им, принцесата. Едва петгодишна, а е истинска красавица, нали?

Филип погледна с безразличие снимката.

— Тя е още дете.

— Чудно ми е защо горкото дребосъче има най-тъжните очи.

— Отново съчиняваш. — Ръката му хвана кесията в джоба. Щеше да остави майка си с нейните мечти за Холивуд, за кралски особи и бели лимузини. Но един ден тя щеше да се вози в такава кола. По дяволите, ще й купи! Сега тя можеше само да чете за кралици, но някой хубав ден, скоро, Мери ще живее като тях. — Тръгвам.

— Приятен ден, мили. — Тя отново бе погълната от списанието. „Колко красиво момиченце!“ Почувства майчино влечение към детето.