Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Шестнайсета глава

Тази сутрин бизнесът не бе на дневен ред. Адриан искаше да се пече на тропическото слънце, да се гмурка с шнорхел в кристалночистата вода между скалите, да спи под палмите и да мисли колкото може по-малко.

Наближаваше Коледа. Някои от гостите се върнаха по домовете си в Чикаго, Лос Анжелис, Париж, Ню Йорк, Лондон. Много останаха в „Ел Гранде“ да прекарат празника с „Пиня колада“ с ром, вместо с горещ пунш, и с палми, вместо с елхи.

Адриан никога не празнуваше в Ню Йорк. Не можеше да понася снега или витрините на „Масис“ или „Сакс“. Коледа бе събитие в Ню Йорк, което я вълнуваше като дете. Още си спомняше как за пръв път видя елегантните викториански кукли, които се въртяха на витрините в „Лорд и Тейлър“, а острият вятър духаше в кожената яка на палтото й и наоколо се носеше миризмата на печени кестени. В Ню Йорк сега на всеки ъгъл има звънчета и в магазините се разнасят коледни песни. Има дъга пред „Картие“. По Пето Авеню потокът от хора е толкова плътен, че ако попаднеш в него, ще те понесе през няколко пресечки. Навсякъде цареше празнично оживление. Коледната атмосфера в Ню Йорк е несравнима. Но това потискаше Адриан.

Коледа бе забранена в Джакир. Дори на туристите и чуждите работници не се разрешаваше да празнуват. Нямаше украси, нито коледни песни, нито елхово клонче. Нямаше малки стъклени топки с танцуващ в тях сняг. Законът забраняваше.

Имаше спомени от Коледа — и щастливи, и тъжни. Знаеше, че не трябва да обръща гръб на спомените, но не в Ню Йорк, където бе украсила последната си елха в отчаяния си стремеж да въвлече майка си в празничната атмосфера. Там за последен път бе опаковала в ярка хартия коледните подаръци, които Фоуб никога не отвори.

В Ню Йорк намери майка си мъртва на пода в банята призори на Коледа. Последната Коледа, когато седяха заедно със Селест и Фоуб, пиеха пунш и слушаха празнични песни. И майка й си легна рано.

Адриан никога не научи откъде Фоуб бе намерила уиски и светлосините хапчета. Откъдето и да бяха дошли, свършиха своето предназначение.

И всеки път около Коледа тя бягаше от Ню Йорк, макар и да знаеше, че това е проява на слабост. Отиваше там, където е топло — в Монте Карло, Аруба, Мауи. Понякога работеше, когато бягаше, друг път просто пътуваше. При това си пътуване щеше да свърши и двете, и утре сутринта, когато камбаните известяваха Коледа, тя щеше да е приключила.

Не нервното напрежение я подтикна да прекара деня извън курорта на Сейнт Джон. Искаше просто да бъде сама и неизвестна. През двата дни присъства на достатъчно коктейли. Избра плажната ивица край хотел „Ел Президенте“ не като принцеса Адриан или Лара О’Конър, а като Адриан Спринг.

Усети болка в краката и с последни усилия заплува към брега. С маска и плавници в ръце вървеше по пясъка към чадъра, където бе оставила нещата си. Не обърна внимание на двамата мъже, които седяха наблизо и отпиваха „Дос Екуис“.

— Адриан!

Обърна се към жената, която идваше към нея. Тялото й бе закръглено, с бронзов загар, банският й костюм представляваше две тесни ленти, в сравнение с които бикините на Адриан приличаха на водолазен костюм. Косата й бе тъмна, късо подстригана.

За момент се подразни от това, че я обезпокоиха. После я позна.

— Дуджа? — Засмя се, пусна кърпата и протегна ръце към братовчедка си. — Това си ти. — Целунаха се и се отдръпнаха, за да се огледат една друга.

— Това е чудесно! — Ниският мелодичен глас на Дуджа й върна спомените — мили и тъжни. Дългите задушни следобеди в харема, хладната беседка в градината, където двете момичета слушаха разказите на една стара жена. — Колко време мина, откакто се видяхме за последен път?

— Седем-осем години. Какво правиш тук?

— Скучаех. Бяхме в Канкун и Дж. Т. реши да отплаваме, защото според него тук е най-подходящото място за гмуркане. А аз стоя сама на басейна в хотела. Сама ли си?

— Да.

— Тогава да си вземем нещо за пиене и да си намерим компания. — Тя я хвана под ръка и двете се отправиха към бара. — Непрекъснато чета за теб — принцеса Адриан присъства на премиерата на балета, принцеса Адриан пристига на Пролетния бал. Сигурно си била твърде заета, за да дойдеш в Хюстън.

— Нямах възможност. Докато мама беше жива, не можех лесно да пътувам. След като… — тя наблюдаваше как Дуджа запали дълга кафява цигара. — Мислех, че няма да понеса да видя теб или някой друг от Джакир.

— Съжалявам. — Дуджа докосна въпроса за смъртта на Фоуб така леко, както и ръката на Адриан. — Майка ти бе толкова добра към мен. Имам хубави спомени. — Поръча две маргарити и едва тогава попита братовчедка си дали желае такова питие.

— Да, благодаря. Много време мина, а сякаш беше вчера.

Дуджа издиша цигарения дим и отвърна:

— Дълъг е пътят от харема.

„Не е достатъчно дълъг“ — помисли Адриан и попита:

— Щастлива ли си?

— Да. — Кръстоса дългите си загорели крака и започна да флиртува с мъжа от другата страна на кръглия бар. Беше трийсетгодишна, закръглена и самоуверена. — Аз съм свободна. — Засмя се и вдигна чашата си. — Дж. Т. е чудесен, мил мъж, типичен американец. Имам собствени кредитни карти.

— Само това ли ти е нужно?

— И това. Той ме обича и аз също го обичам. Знаеш ли колко се страхувах, когато татко се съгласи да се омъжа за него? Всичко, което бяхме чули за американците… — Въздъхна и се завъртя на стола, така че да вижда хората около басейна. — Като си помисля, че можех да седя в харема, бременна с шесто или седмо дете и да се чудя дали съпругът ми е доволен от мен. — Лизна сол от ръба на чашата. — Светът е различен от това, което ние знаехме като деца. Американците не очакват от жените си да седят мълчаливи в ъгъла и да раждат бебета едно след друго. Обичам сина си, но съм съгласна да нямам друго дете.

— Къде е той?

— С баща си е. И той лудо обича да се гмурка като Дж. Т. Типично американче е. Играе бейзбол. Понякога се питам какъв ли щеше да е животът ми, ако Дж. Т. не бе дошъл в Джакир заради петрола. — Сви рамене и издиша ароматния цигарен дим, което припомни на Адриан за следобедите в харема и биенето на барабаните. — Но това се случва рядко.

— Радвам се. Когато бяхме деца, аз се стремях да съм като теб. Ти бе винаги уравновесена, красива и се държеше добре. Мислех си, че е така, защото беше с няколко години по-голяма от мен и че аз ще бъда като теб, когато порасна.

— Нещата при теб бяха по-сложни. Искаше баща ти да е доволен от теб, но беше вярна на майка си. Сега разбирам колко нещастна е била Фоуб, когато шейхът се ожени повторно.

— Това бе началото на края й. — Стана й тежко. Отпи от чашата. — Връщаш ли се там понякога?

— Отивам веднъж в годината, за да видя мама. Тайно й нося филми за нейното видео и червено копринено бельо. Нищо не се е променило. — Дуджа отговори на незададения въпрос на братовчедка си. — Когато отивам там, аз съм примерна, покорна дъщеря с прибрана коса и фередже. Седя в харема и пия зелен чай. Чудно нещо, но когато съм там, всичко ми се струва съвсем естествено.

— Как така?

— Трудно ми е да ти обясня. Когато съм в Джакир и се покрия с фереджето, започвам да мисля и да се чувствам като жена от Джакир. Това, което изглежда естествено в Америка, там ми е напълно чуждо. Когато си тръгна, свалям фереджето й с него всички усещания и ограничения.

— Не разбирам. Сякаш става въпрос за двама души.

— А не сме ли такива? Как бяхме възпитавани и как живеем сега? Никога ли не си се връщала?

— Не, но мисля да го направя.

— Тази година ние няма да ходим. Дж. Т. има проблеми заради трагедията в Персийския залив. Добре е, че Джакир не бе въвлечен в сблъсъка, но това не може да продължава.

— Абду знае да подбира ударите и приятелите си.

Дуджа се изненада. Дори сега, след толкова години никога не би нарекла шейха с малкото му име.

— Дж. Т. каза същото преди известно време. Знаеш ли, че баща ти се разведе с Риза? Тя не може да има деца.

— Чух. — Изпитваше съжаление към последната съпруга на баща си.

— Оженил се е за друга преди няколко месеца.

— Толкова скоро? — Адриан отпи голяма глътка. — Не знаех… Лайха му роди седем здрави деца.

— Пет от тях са момичета. — Дуджа сви рамене. Струваше й се, че Адриан е охладняла към роднините си. — Най-големите са вече семейни.

— Да, знам.

— Шейхът направи добри сделки с всяка. Едната изпрати в Иран, а другата — в Ирак. Следващата дъщеря е четиринайсетгодишна. Говори се, че тя ще отиде в Египет или в Саудитска Арабия.

— Той е по-привързан към конете, отколкото към дъщерите си.

— В Джакир конете са по-полезни. — Дуджа поръча по още едно.

 

 

От прозореца си на петия етаж Филип виждаше басейна, градините и морето. Наблюдаваше Адриан, откакто излезе от морето. С бинокъла успя да забележи капките вода, които блестяха по кожата й.

Питаше се коя ли е жената, с която тя разговаряше. Бе сигурен, че не са дошли заедно, защото Адриан се изненада и се зарадва, когато се срещнаха. Навярно бе стара приятелка или роднина. Срещата им явно бе случайна. Разбираше, че отиде на брега, защото искаше да бъде сама. Така бе постъпила веднъж или два пъти преди, когато той я проследи от „Ел Гранде“.

Съжаляваше, че е пропуснал празниците през последните дни, но бе по-разумно да не се показва. Спокойно пушеше и очакваше да се обади Спенсър.

— Спенсър слуша.

— Здравей, капитане!

— Какво стана, Чембърлейн?

— Получи ли доклада ми за Ню Йорк?

— Нямам голяма полза от него.

— Тези работи отнемат време. — Не откъсваше поглед от косата на Адриан. — Често пъти повече, отколкото бихме желали.

— Нямам нужда от празни приказки, а от информация.

— Разбира се. — Филип насочи бинокъла си към лицето на Адриан. Тя се смееше. Сега нямаше нищо хладно и отчуждено в начина, по който се извиваха устните й. Огледа събеседничката й и реши, че тя е нейна роднина — малко по-възрастна и много американизирана. Забеляза проблясващ диамантен пръстен на ръката й, следователно бе омъжена.

— Е? — В гласа на Спенсър долови нетърпение.

— Нямам какво да добавя към предишния си доклад. — Отново насочи бинокъла към Адриан. Имаше най-невероятната кожа — като злато в стара картина. Беше глупаво, но реши да предприеме нещо, за да я спаси. — Ако нашият човек е в Ню Йорк, отново се е изплъзнал. Единствената следа, на която съм попаднал, води в Париж. Може да поставиш хората си там на бойна нога. — „Съжалявам, стари приятелю, но имам нужда от малко време“ — помисли Филип.

— Защо Париж?

— Графиня Тегари. Тя прекарва празниците там с дъщеря си. Купила е много изгодно няколко скъпоценности от колекцията на Уиндзорската дукеса. Ако бях все още в занаята, щяха да ми привлекат вниманието.

— Това ли е най-доброто, което можеш да свършиш?

— За момента.

— Къде си, по дяволите, и кога ще се върнеш?

— Сега празнувам, Стюарт. Очаквай ме през новата година. Най-добри пожелания на семейството ти. Щастлива Коледа!

„Да, тя действително има невероятна кожа“ — отново си каза той.

 

 

Адриан не можа да откаже на братовчедка си поканата за вечеря на яхтата и промени плана си. Очакваше с нетърпение вечерта, когато ще има възможност да види дали в действителност съчетаването на прогрес и традиция е целесъобразно. И щеше да е желязно алиби, ако се наложи.

Отиде в „Ел Президенте“, за да се преоблече. Това бе малка предпазна мярка. Оставаше изборът на подходящия момент. Часовникът й показа, че семейство Сейнт Джон са заети в празничната зала, където развличат журналистите с коктейли. Щеше да има още един час на разположение, преди Лорин да се върне в апартамента си в „Ел Гранде“, за да се приготви за приема в навечерието на Коледа.

Адриан щеше да се яви по-късно след вечерята с братовчедка си. Ако Лорин реши да сложи рубините си за празничната нощ, щеше да стане интересно. Въздухът ухаеше на цветя. До залез-слънце оставаха един или два часа. След кратко шофиране на север влезе в паркинга на „Ел Гранде“. Носеше големи слънчеви очила, широкопола шапка и местна дреха с дълги ръкави. Щяха да я вземат за американска туристка със съмнителен вкус.

Преметнала сламената чанта през рамо, влезе в главния вход. Отправи се към асансьорите, без да поглежда настрани. След като вече бе вътре, спря кабината между етажите, съблече дрехата и я натъпка в чантата заедно с очилата и шапката. Всичко това набута в чанта за пералня, предварително сгъната в униформата на камериерка, която облече.

След по-малко от трийсет секунди асансьорът отново се издигаше към горния етаж. Носеше прошарена перука, прибрана под тънка мрежа за коса. На бузата й имаше дълъг белег. Ако някой я видеше, би си спомнил за нея, че е камериерка на средна възраст с белег.

Лененото бельо се съхраняваше в склад на края на всеки коридор. Тя можеше да отвори ключалката с фиба за коса при необходимост. Вместо това извади инструмент от колана, който носеше около бедрото си. Остави чантата за пералня в една празна количка и взе няколко хавлиени кърпи. Избутваше количката навън от склада, когато чу асансьора. С наведена глава бавно забута товара си по коридора.

— Buenas tardes — промърмори тя, когато край нея мина двойка, ухаеща на плажно масло. Тази сутрин бе закусвала с тях. Те не си направиха труд да отговорят на поздрава й, а продължиха да спорят за това къде ще карат ски следващата седмица.

Почука на вратата на президентския апартамент и извика на развален английски: „Домакинство. Чисти хавлиени кърпи“. Преброи до десет. Справи се с ключалката на вратата със същия инструмент. „Колко жалко, че обикновеният човек разчита на бравата“ — помисли Адриан. Навярно един ден, след като се откаже от занаята, ще напише статии по този въпрос. Вкара количката вътре и препречи вратата с нея.

Ако се случеше нещо, това препятствие би й осигурило още няколко ценни мига.

„Разкошен е“ — помисли тя, оглеждайки апартамента. Семейство Сейнт Джон обичаха удобствата. Бяха избрали прасковен и бежов цвят, хармониращ с лъскаво черно, дебели килими и канапе. Цветята бяха свежи и според Адриан доказваха, че камериерката скоро е почиствала, въпреки че дрехите на Лорин бяха нахвърлени по столове и маси.

Тя предпочиташе мебелираните в ярко оранжево и златно стаи в „Ел Президенте“. Някой би трябвало да каже на Чарли, че хората идват на острова не само да почиват, но и да понесат известни несгоди.

Бе научила достатъчно за новия хотел от хелиографските копия и от двудневния си престой в него. Обядът с Лорин в руската чайна бе добавил още няколко детайла. Адриан бе платила сметката, мислейки, че това е най-малкото, което би могла да направи.

Бързо провери стаите. Банята бе същата като тази в нейния апартамент. Купчината използвани хавлиени кърпи на пода и уханието на ароматични соли показваше, че Лорин наскоро се е къпала.

Увери се, че е сама, и бързо откри гардероба в спалнята. Сейфът, това допълнително удобство, с което Чарли снабдяваше хотелите си, бе там.

Вместо с комбинация той се отваряше с ключ, който гостът съхраняваше в джоба или в чантата си. Не само че нямаше алармена система, но даже дете би могло да го отключи с отвертка за по-малко от половин час.

Адриан повдигна полата си и от малък джоб извади ключ. Бе ключът от сейфа в нейната стая на долния етаж.

Той влезе в ключалката, но не се завъртя. След като си избра пиличка, търпеливо започна да стърже. Трябваше да е търпелива. Работеше наведена. От време на време чуваше шума от асансьора или от затваряне на врата. Изчакваше със затаен дъх, докато стъпките отминат апартамента.

Както винаги изпита задоволство, когато ключалката поддаде. Остави ключа на сейфа и извади кутия за бижута. Вътре имаше много красива перлена огърлица. Отмести кутията настрана и взе друга. Това бяха диаманти, доста малки, но хубави, монтирани на верижка. Сигурно според Лорин бяха нещо съвсем обикновено. Остави и тях настрана и намери комплекта с рубини и диаманти.

Разгледа с лупата си три от камъните на огърлицата. Както каза Лорин, бяха изключителни камъни с наситен цвят, гладка текстура и минимални дефекти и пукнатини. Диамантите бяха отлични, с лек жълт оттенък, не най-чисти, но добре обработени. Пъхна огърлицата, гривната и обиците в джоба си, остави кутията в сейфа и го заключи. Погледна часовника си и прецени, че има достатъчно време да се върне в хотела си и да се преоблече за вечерята с братовчедка си.

И тогава чу, че се превърта ключът във вратата.

— Господи, махнете това нещо оттук!

Проклинайки, Адриан се подчини.

— Извинете, сеньора. Чисти кърпи.

— Дай ми една. — Лорин грабна една кърпа от купа в количката и започна да търка петно на полата си с размер на чиния. — Непохватният му кучи син разля пунша на роклята ми.

Адриан сдържа смеха си. Рубините тежаха в джоба й.

— Сеньора, aqua… а, вода? Студена вода?

— Това е коприна, идиотко! — Лорин тръсна глава и свирепо я изгледа. Видя само една прислужница, стара и очевидно тъпа. — Какво знаеш ти за коприната? Господи! На този абсурден остров няма дори химическо чистене. Не знам защо Чарли не построи хотела си в Канкун. — Повдигна полата. — Две хиляди долара хвърлени на вятъра! — Мърмореше и нервно дърпаше ципа. — Нямаш ли работа? Плащаме ти на час. Махай се оттук и върви да изработиш надницата си.

— Да, сеньора Сейнт Джон. Gracias. Buenas tardes.

— И говори на английски. — Лорин я избута навън през вратата и след това я затръшна след нея.

 

 

Подобно на Адриан Филип се бе въоръжил с търпение. Той бе паркирал пред „Ел Гранде“ на място, откъдето можеше да наблюдава не само нейния джип, но и входа на хотела. Бе горещо. По гърба му се стичаше пот и овлажняваше памучната му риза. Отпи от бутилката пепси и се зарече да не пуши, докато очаква появяването на Адриан. Щеше да запази дистанцията помежду им още известно време. Все някога тя щеше да го заведе до мъжа, от чието умение се възхищаваше и на когото завиждаше заради лоялността й.

„Трябва да е добър, дяволски добър, щом може да задигне нещо от хотела посред бял ден“ — мислеше Филип. Вече знаеше, че Сянката е повече от добър. Ограбването на Мадлен Моро бе последната от многото перфектно изпипани кражби.

Той не знаеше каква е ролята на Адриан във всичко това — да отвлича вниманието или да предава информация? От положението си в обществото тя би била съвършен източник на информация. Но защо би го направила?

Когато отново се появи, тя се усмихваше като че ли на някаква своя шега. Той щеше да научи на какво се смее, както и всичко останало, което трябва да знае за нея.

Засега я следваше от разстояние.

Пред „Ел Президенте“ Филип изчака, докато отново се появи. Той предположи, че тя трябва да бърза, ако иска да се върне навреме в „Ел Гранде“ за приема на семейство Сейнт Джон. От фоайето можеше да види дали ще се качи по стълбите или с асансьора. Слънцето залязваше, когато тя отново слезе. Изглеждаше хладнокръвна и невъзмутима в ефирна вечерна златиста рокля без гръб. За негова изненада се отправи към брега, а не към паркинга. Отдалече я наблюдаваше да върви по вълнолома. После се качи на лъскава бяла яхта, на която бе изписано името „Аламо“.

Жената, с която бяха на бара преди, я посрещна заедно с оплешивяващ червендалест мъж и стройно младо момче. Видя как Адриан протегна ръка към момчето, после се засмя и го прегърна, а залязващото слънце пращаше огнени отблясъци в косата й.

„Ако това е делова среща — размишляваше Филип, — няма да я посрещнат така.“ Промени плана си и отиде в нейната стая. Не беше отварял с взлом брава от години. Като да караш колело или да правиш любов — бе нещо, което бързо се припомня — и веднъж осъществено, носеше огромно задоволство.

„Всичко е на място“ — мислеше Филип, докато се разхождаше в апартамента й. Чудеше се как живее сама. Нямаше небрежно преметнати дрехи по столовете и обувки по средата на стаята. На тоалетната й масичка шишетата и тубите бяха затворени и подредени. В гардероба висяха грижливо окачени дрехи — обикновени и обемни, подходящи за горещите дни и нощи. Около тях се разнасяше ароматът на нейния парфюм.

Сепна се от своите блянове и започна да търси.

„Защо й е необходим този апартамент под чуждо име?“ — недоумяваше Филип. Бе влязъл вътре и не възнамеряваше да излиза, преди да научи това, което го интересуваше.

Кутията с грим не би го заинтересувала, но Адриан използваше само сенки и леко червило. През трите дни в Мексико тя се бе гримирала само за вечерите. Тогава защо жена, уверена в своя външен вид, се нуждае от пълен комплект гримове?

Имаше моливи и фон дьо тен, достатъчни за гримиране на всички балерини от шоу в Бродуей. Заинтригуван, Филип извади горната част и намери изкуствени мигли и белила. Значи Адриан обича да променя външността си. Под втория ред гримове Филип намери бижутата на Лорин Сейнт Джон.

Добър? Мислеше, че Сянката е добър в занаята! Всъщност той бе гений. За кратко време влезе в хотел „Ел Гранде“, задигна камъните и ги предаде на Адриан, без да се показва.

Тя ги бе скрила в празна кутия от сенки за очи. Филип държеше скъпоценните камъни и се почувства изкушен, сякаш го зовяха като сирени. За тях са водени войни, умирали са хора, разбивани са сърца. Бяха изкопани от земята, отделяни от скалите, рязани, полирани и продавани, за да украсяват шии, китки и пръсти. Има народи, които вярват, че скъпоценните камъни могат да прогонят злите духове и смъртта.

Той разбираше шепота на блестящите в ръката му кървавочервени рубини и на диамантите.

Можеше да ги има, да ги пусне в джоба и да си отиде. Все още разполагаше с каналите, по които щеше да превърне скъпоценностите в пари, да стане още по-богат и по-свободен. Би било чудесно. И той се изкушаваше, но не от парите, а от самите камъни. Те лежаха горещи в ръката му, някак си женствени и присмехулни.

Въздъхна и ги сложи обратно в кутията. За нещастие бе твърде лоялен към Спенсър. Реши да постъпи така и заради Адриан. Ще изчака да види какво ще направи с тях и кой ще й помогне.

Затвори кутията, сложи я обратно на горната лавица в гардероба. И след като реши, че е най-добре да мине без вечеря, взе възглавница от дневната, пъхна я в свободния гардероб, вмъкна се там и зачака.

Бе задрямал, но тъй като обикновено спеше много леко — нещо типично за крадци и герои, се събуди, щом я чу да отключва вратата. Наблюдаваше я през тесния процеп между вратите на гардероба.

Изглеждаше отпочинала. Напоследък се интересуваше и от промяната в нейното настроение.

Запали лампата и влезе в спалнята. Светлината падаше на гърба й. Филип чу шумоленето на роклята й и си представи как изглежда съблечена, макар че това го караше да се чувства зле. Закачалката с дрехата се плъзна по металната шина в гардероба. Когато след това мина покрай отворената врата между двете стаи, бе облечена в къс халат без колан.

Движеше се бързо, не като жена, за която вечерта е свършила. Филип проклинаше стената между тях, като слушаше как тракат шишенцата на тоалетната масичка.

За известно време настъпи тишина, после долови шума от отварянето или затварянето на бурканче и плискането на течаща вода. След това вратата се отвори и бравата щракна.

Почака пет-десет секунди и се измъкна от гардероба. Постоя на стълбището, преди да тръгне след нея.

Когато слезе долу, помисли, че я е изгубил. Единствената жена, която видя, бе широкоплещеста, с голям ханш и фризирана руса коса. Продължи да я търси. После рязко се обърна към блондинката и по походката разпозна Адриан в нея. Леко се усмихна, докато я наблюдаваше как пресича паркинга.

Това бе тя, но Филип се съмняваше, че отива на маскарад.

Шофираше към Сан Мигел, а той я следваше на разстояние половин миля. Почти нямаше коли, само случайни таксита се движеха от града до хотелския комплекс. Отляво морето бе спокойно и тъмно. Ярките многоцветни светлини на увеселителен кораб блестяха като скъпоценни камъни. Наближаваше полунощ и Рождество Христово. Децата вече спяха, очаквайки да се изпълнят желанията им на сутринта. Туристите продължаваха да се забавляват. Магазините вече бяха затворени, а от ресторантите и баровете се носеше музика.

Адриан паркира напряко на площада. Трябваше бързо да свърши. Искаше й се вече всичко да е приключило. Тази вечер, докато беше на яхтата със семейството на Дуджа и си припомняха живота в Джакир, взе решение рубините да са последната й кражба. След като ги обърне в пари и случаят се забрави, ще поеме на изток, към дома на тяхното детство. И към „Слънцето и Луната“!

Веселието на площада бе приключило. Цветните хартии и бандероли трябваше да се пометат заедно с няколко спукани пластмасови играчки. Градът миришеше на водорасли. Луната бе бяла и ясна. Звездите блещукаха с червен ореол. Палмите шептяха в топлия, влажен въздух — нещо, типично за островите.

Тръгна по една улица. Музиката едва се чуваше. Зави и се озова на сергиите, където през деня амбулантните търговци се пазаряха с туристите. Тук трябваше да е много внимателна. През деня сергиите бяха отрупани с модни колани, чанти и сандали. Тук можеха да се купят кутии с малки птички, изрязани като дръжки, за няколко хиляди песос или за два долара. Черният корал, с който бе известен островът, можеше да се види в редици кутии. Имаше ковано сребро, морски охлюви, бродирани памучни дрехи.

Сега бе пусто, стоката бе заключена зад вратите на гаражите. Никой не пазаруваше на Коледа. Поне що се отнася до туристите.

Адриан спря и почака.

— Навреме дойдохте, сеньорита.

Той се появи внезапно — нисък, мършав, с лице, белязано от акне или варицела. Извади запалка с инкрустирани тюркоази и запали цигара, Адриан забеляза стар белег на ръката му.

— Винаги съм точна, когато върша работа — говореше носово като коренячка от Тексас. — Носите ли сумата, за която се споразумяхме?

— Имате ли стоката?

Знаеше с какъв човек си има работа.

— Първо искам да видя парите.

— Както желаете.

Отключи вратата на едно от дюкянчетата. Помещението бе наблъскано с евтини сребърни бижута, които висяха по стените или лежаха зад прашни витрини. Миришеше на презрели плодове и стар тютюн. Извади чанта.

— Сто и петдесет хиляди американски долара. Моят човек искаше да плати само сто хиляди, но аз го убедих за цялата сума.

— За щастие на двама ни. — Адриан сложи хирургическа ръкавица и извади кесията от чантата си. — Сигурно ще проверите камъните, но аз ви уверявам, че са истински.

— Естествено. И вие ще преброите парите, макар и да ви уверявам, че са толкова.

— Естествено.

Предпазливо размениха чантите си. Адриан попипа банкнотите, преди да извади малък апарат, на чийто екран се появи числото петдесет.

— Истински са. Удоволствие бе да се работи с вас.

— Удоволствието е мое. — Той пусна лупата и кесията в джоба си. Ножът, който извади, проблесна в тъмнината. — Ще взема парите обратно, сеньорита.

Тя погледна ножа, после очите му. Бе винаги най-добре да гледа в очите.

— Това ли е начинът, по който вашият шеф върши бизнеса си?

— Така действам аз. Той ще получи огърлицата, а аз — парите, а ти, хубавице, се погрижи за живота си.

— А ако не искам да ти дам парите.

— Тогава ще умреш, а аз пак ще взема парите. — Той пристъпи напред с ножа. — Би било жалко да умреш сама в тъмното, в навечерието на Коледа.

Дали това бе инстинктът за самосъхранение, или думите му я накараха да си припомни ужаса от смъртта на майка й? Когато той се протегна да вземе чантата, тя го ритна между краката. Ножът шумно падна на земята, секунди преди да се строполи и той.

— Мръсник — процеди през зъби и запрати ножа в тъмнината. — Сега гордостта ти е толкова малка, колкото е мозъкът ти, и също толкова безполезна.

— Добре направено — промълви Филип зад нея. Подаде й ръка, когато тя се обърна, а в другата държеше пистолет 38-ми калибър. Съмняваше се, че ще го използва, защото посредникът просто повръщаше на бетонна. — Напомни ми да обувам армирани панталони, когато съм с теб, скъпа. Сега вземи кесията и да тръгваме.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Навъртах се наоколо, за да спася живота ти, но ти се погрижи за това. Скъпоценните камъни, Ади. Не бих искал да прекарам Коледа в мексикански затвор.

Тя грабна кесията и мина покрай него.

— А аз бих предпочела да отидеш в ада.

Филип се увери, че са в безопасност, и пъхна пистолета в джоба си.

— Тогава съм сигурен, че ще се срещнем там накрая. Лично аз бих искал да отложа този момент. — Сграбчи ръката й, й я завъртя. — Побъркала ли си се да дойдеш тук сама и да правиш сделка с човек като този?

— Знам какво правя и как. Можеш да опиташ да ме арестуваш сега, но ще направя така, че да приличаш на глупак.

Изгледа я внимателно. Виждаше жената, която познаваше, макар и наплескана с много грим.

— Знам, че можеш да го направиш. Да се качваме в моята кола.

— Ще се върна с моята.

— Не я пипай!

— Къде ще отидем?

— Най-напред ще отидем в хотела, за да можеш да свалиш тази смешна перука. С нея приличаш на уличница.

— Много благодаря.

— После ще отидем да сложим тези красиви камъни там, откъдето са дошли.

Тя спря, измъкна ръката си от неговата и втренчено го погледна.

— Сега ти си се побъркал.

— Ще видим. Ако нямаш нищо против, бих искал да съм на километри далече, когато твоят приятел се съвземе.

Докато я буташе към колата си, часовникът на площада удари полунощ.