Нора Робъртс
Ледена страст (18)

Осемнайсета глава

Мислеше, че си е отишъл. Забави се под душа, като се наслаждаваше на горещата струя. Главоболието премина в тъпо пулсиране. Знаеше, че след два аспирина ще премине и то. Намаза се с ароматен крем, защото това й действаше успокоително, и се загърна в халата с намерение да се изтегне на шезлонга на терасата и да изсуши косата си на слънце.

Плажът щеше да почака. Тази сутрин бе по-добре да е сама, без да вижда около себе си сервитьорите или летовниците, които се плискаха, викаха или лежаха наблизо. Винаги прекарваше коледната сутрин сама и избягваше добронамерените приятели и обществените задължения. Спомените за последното Рождество Христово с майка й не бяха така болезнени и мъчителни, както някога, но не можеше да понася вида на дивия чемшир и на разноцветните празнични топки.

Фоуб винаги слагаше бял ангел на върха на дървото. Правеше го всяка година, откакто бяха в Америка, с изключение на последната, когато бе потънала дълбоко в черния тунел.

Адриан оприличаваше болестта на майка си с тунел — тъмен и дълбок, със стотици завои, които не водеха доникъде, и със слепи улици… Сравнението й даваше по-жива представа за състоянието на Фоуб, отколкото научните термини в учебниците по психиатрия, които внимателно изучи. Бе по-добро от всичките диагнози и прогнози, изказани от уважавани лекари в тихи, миришещи на кожа кабинети.

Тунелът, в който майка й все по-дълбоко навлизаше с течение на времето. Отначало Фоуб съумяваше да намира пътя, водещ обратно навън, докато накрая или се измори, или тъмнината й изглеждаше по-приятна от светлината.

Навярно времето лекува, но не може да ти помогне да забравиш.

Чувстваше се по-добре. Съжаляваше малко, че е позволила на Филип да узнае толкова неща от живота й. Реши, че това няма значение, защото скоро ще се разделят и каквото и да е споделила с него, ще се забрави. Какво от това, че той е бил толкова внимателен? Ако се появи някакво желание от нейна страна, тя може да го превъзмогне. Бе се погрижила за себе си отдавна, твърде внимателно пазеше чувствата си, за да му разреши да промени нещо.

Отсега нататък всяка мисъл, всяко чувство трябваше да бъде съсредоточено върху Джакир и върху отмъщението…

Но когато отвори вратата, той бе все още там — без риза, бос и изненадващо свободно говореше на испански с голобрад сервитьор в бял костюм. Тя забеляза как Филип подаде доста банкноти, явно за да зарадва младия мъж, че работи, когато другите празнуват.

— Buenas dias, senora. Щастлива Коледа!

Тя не си направи труд да поправи грешката му за отношенията им с Филип, нито че Коледата от доста време не е щастлив празник за нея. Усмихна се и му достави почти същото удоволствие, както и песосите, които вече бяха в джоба му.

— Buenas dias. Felices Navidad.

Адриан скръсти ръце и изчака той да затвори вратата.

— Защо си още тук? — попита тя, когато бяха сами.

— Защото съм гладен. — Филип излезе на терасата и седна. Настани се удобно и си наля кафе. „Има хиляди начини да спечелиш доверието на някого — помисли си той. — Ако се грижиш за птичка със счупено крило, трябва да си търпелив и нежен. С напрегнат кон, бит с камшик, е необходимо да си внимателен и да знаеш, че може да те ритне. А с жената — да си чаровен.“ Мислеше да приложи и трите подхода.

Тя излезе намръщена.

— Аз може да не искам да закусвам.

— Добре, мога да се справя и с твоята закуска.

— Не се нуждая от компания.

— Иди на брега. Искаш ли сметана?

Тя нямаше да се изкуши от аромата на кафето или от златните слънчеви лъчи. Каза си, че може да се противопостави и на Филип, но не устоя на аромата на топла храна.

— Да. — Тя седна така, сякаш даваше аудиенция, при което устните на Филип трепнаха.

— Желаете ли захар, Ваше Височество?

Ядосана, Адриан го погледна готова да избухне, но не издържа и се усмихна.

— Използвам титлата си само в официални случаи или когато съм с идиоти.

— Поласкан съм.

— Недей. Все още не съм наясно дали си идиот или не.

— Ще ти предоставя един ден, за да решиш. — Отряза от омлета си. Разнесе се пикантна миризма. Усещаше, че и Адриан е такава — с гладка и представителна външност, а отвътре изпълнена с жар и изненади. — Бях зает да те наблюдавам и нямах възможност да се възползвам от слънцето и водата.

— Жалко.

— Точно така. Най-малкото, което можем да направим, е да се възползваме заедно от слънцето и от водата. — Той взе препечена филийка, намаза я с конфитюр от ягоди и й я подаде. — Освен ако се страхуваш от мен.

— Защо да се страхувам?

— Защото знаеш, че искам да се любим, а ти не си сигурна, че ще ти бъде приятно.

Тя отхапа от препечената филийка и се опита да бъде сериозна.

— Вече ти казах, че не възнамерявам да спя с теб.

— Тогава няколко часа на слънце нищо няма да променят. — Продължи да се храни, сякаш бяха постигнали съгласие. — Сериозно ли говореше снощи?

Главоболието й премина.

— За какво?

— За това, че повече няма да крадеш.

Тя замълча. За нея не бе проблем да излъже някого, но с Филип й бе трудно да постъпи така.

— Казах, че това бе последната кражба на този етап от кариерата ми.

— Какво имаш предвид?

— Само това.

— Адриан. — Знаеше, че трябва да е търпелив и упорит. — Имам задължения към началниците си. Освен това искам да ти помогна.

Когато Филип хвана ръката й, тя не я отдръпна.

— Ако си честна с мен, мога да намеря изход, който да удовлетворява и двама ни. В противен случай ще имаме неприятности.

— Ти няма да имаш неприятности, ако ме оставиш. Казвам ти, Филип, че това засяга само мен и няма нищо общо с Интерпол или с теб.

— Това засяга и мен.

— Защо?

— Защото се безпокоя за теб. — Хвана я по-здраво, когато тя неспокойно раздвижи ръката си. — Много.

Думите му бяха прости, ясни и искрени.

— Бих предпочела да не се безпокоиш за мен.

— Аз също, но и двамата не можем да се отървем от това. — Пусна ръката й, после спокойно, доколкото можеше да е спокоен, продължи да се храни. — Ще улесня нещата за теб. Кажи ми защо започна да вършиш това?

— Няма да ме оставиш на мира, докато не ти кажа.

— Не. Искаш ли още кафе?

Тя кимна. Реши, че признанието й сега е без значение. Освен това имаха много общи неща, познаваха едни и същи усещания, едни и същи чувства, едни и същи победи.

— Казах ти, че майка ми боледуваше.

— Да.

— Нуждаеше се от лекари, медикаменти, процедури. Често трябваше да постъпва в клиника.

Той знаеше това, разбира се. Всеки, който четеше вестници през последните десет години, бе научил за трагедията на Фоуб Спринг. Но реши, че е по-добре да го чуе от устата на Адриан.

— Какво й беше?

Знаеше, че е най-трудно да отговори на този въпрос. Бързо трябваше да го каже и да приключи.

— Диагнозата бе „маниакална депресия“. Понякога говореше, без да спира, и правеше невъзможни планове. Не можеше да седи, да спи или да се храни, защото енергията й, подобно на отрова, изгаряше нервната й система. Друг път бе толкова потисната, че не бе в състояние да говори. Само седеше и гледаше втренчено. Не разпознаваше никого, дори мен.

Бавно отпи от кафето. Мъчително бе да си припомня какво е изпитвала, когато сядаше до майка си, вземаше ръката й, говореше, умоляваше я, а Фоуб й отвръщаше с празен поглед. Тогава тя се губеше в тунела, изкушена от тъмнината и тишината в него.

— Било е ужасно за теб.

Не го погледна. Не можеше. Загледа се във водата — спокойна и невероятно синя.

— По-страшно бе за нея. Постепенно тя се пристрасти към алкохола и наркотиците. Това започна още в Джакир — кой знае как се е снабдявала там — и стана неконтролируемо, когато се опита отново да започне в Холивуд. Честно казано, не знам дали душевното заболяване бе причина за алкохолизма или обратното. Знам само, че тя се бори и с двете толкова дълго, колкото можа. Когато отидохме в Калифорния, не й предлагаха роли, каквито тя бе свикнала да изпълнява, и не можа да се примири с неуспеха. Агентът й бе мръсник.

Гласът й стана по-твърд, по-силен, непоколебим. Филип присви очи и я погледна.

— Какво ти е направил?

Тя тръсна глава. Отвърна на погледа му и бързо сведе очи.

— На колко години беше тогава? — попита много внимателно той, а пръстите му стиснаха вилицата.

— На четиринайсет. Не се случи това, което мислиш. Мама се върна, преди той да успее… докато се борех с него. Никога не съм я виждала такава. Бе невероятна — като тигрица, която брани малкото си. — Почувства се неловко и спря да говори за това. — Важното е, че той я теглеше надолу, използваше и експлоатираше, но й липсваше воля да се освободи от него.

— Вие не останахте в Калифорния?

— Върнахме се в Ню Йорк след инцидента с нейния агент. Тя действително изглеждаше по-добре. Говореше, опита да започне работа в театъра. Възбудено обсъждаше всички получени предложения. Всъщност не е имало такива или поне не са били важни, но тогава аз не знаех, защото вярвах, исках да вярвам, че всичко е наред. После… Вече бях на шестнайсет години. Един ден се върнах от училище и я намерих да седи на тъмно. Не ми отговаряше. Разтърсих я и извиках. Нищо. Не мога да кажа какво изпитах — сякаш бе мъртва.

Той мълчаливо стисна ръката й. Адриан се взря в съединените им ръце. „Толкова обикновено нещо — помисли тя, — една от най-естествените форми на човешки контакт.“ Не бе предполагала, че този жест може да я успокои.

— Трябваше да остане в клиниката. Това бе първият път. След едномесечен престой там парите свършиха. Тя излезе от болницата за малко. Напуснах училище и започнах да работя. Мама никога не научи това.

„На тази възраст е трябвало да бъде в училище и да разбива сърцата на момчетата“ — помисли Филип.

— Нямаше ли никого, към когото би могла да се обърнеш?

— Родителите й починали твърде рано. Отгледана била от дядо си и баба си. Починали, когато съм била бебе. Имала е пари от застраховка. Изпратили ги в Джакир. Останаха там. — Махна с ръка, за да покаже, че това едва ли е имало значение. — Нямах нищо против да работя, всъщност допадаше ми повече, отколкото да ходя на училище. Но малкото, което печелех, не стигаше за наем и храна, да не говорим за лекарства и медицинско обслужване. Започнах да крада. И бях добра.

— Тя не се ли чудеше откъде идват парите?

— Не. През последните години губеше реална представа за нещата. Често мислеше, че все още се снима във филми. — Адриан се усмихна, докато наблюдаваше как една чайка се спуска надолу и излиза с писък от морето. — Накрая казах на Селест. Тя се разтревожи. Би платила всичко, но не можех да й позволя. Отговорността за майка ми бе моя. Във всеки случай никога не съм обирала някого, който не заслужава.

— Как преценяваш това?

— Крадях само от най-богатите.

— Правилно — иронично отбеляза Филип.

— И от стиснатите. Като лейди Керълайн.

— Да, диаманта. — Той се отпусна на стола си и взе цигара. — Двайсет и два каратов, почти без дефекти. Винаги съм ти завиждал за него.

— Беше чудна работа. — Адриан подпря лакти на масата и обхвана лицето си с длани. — Пазеше го в подземието с първокласна алармена система с топлинни сензори и детектори, регистриращи всяко движение, и с инфрачервени лъчи. Бяха ми необходими шест месеца, за да изготвя плана.

— Как го направи?

— Бях поканена за уикенда. По този начин нямаше да се безпокоя от външната система за сигурност. Използвах магнити и миникомпютър. Имат светлинни сензори за първия етаж, но лесно пропълзях под тях. Подземието се изключваше за определено време, и аз настроих компютъра така, че да закъснее с шест часа. Бях се снабдила с часовников механизъм и няколко микрочипа. В подземието трябваше да заобиколя две алармени системи и да направя засечка на камерите, после се прибрах спокойно. От моята стая с дистанционно управление освободих алармените системи.

— Освободи алармените системи, докато беше още в къщата ли?

— Точно така. — Апетитът й се върна и тя обилно намаза препечената филийка с конфитюр. — Сложих диаманта в кутийката с крем за лице, макар че те нямаше да претърсват моите вещи.

— Разбира се.

— Бях там. „Събудих се“ от алармената система в четири часа сутринта и бях ужасена заедно с лейди Керълайн.

Филип я гледаше как отхапва от филията.

— Може да се каже, че си постъпила любезно.

— Тя не оцени моето съчувствие. Има четирийсет милиона, а дава по-малко от половин процент за благотворителна дейност.

Филип наклони глава и внимателно я погледна.

— Това ли е твоята мярка, според която преценяваш кой заслужава да бъде обран?

— Да. Знам какво е да си беден, да се нуждаеш и да мразиш, когато си в нужда. Обещала съм си, че никога няма да забравя това. — Раздвижи раменете си, сякаш облекчаваше стара болка. — Когато майка ми умря, продължих да крада.

— Защо?

— По две причини. Първата е, че това ми дава възможност да пръскам богатството на хора, които го пазят заключено или го погребват в тъмни подземия. Сапфирите на Мадлен Моро превърнах в голяма вноска във Фонда за вдовиците и сираците.

Филип хвърли цигарата си на терасата и глътна доста от студеното кафе.

— Опитваш се да играеш ролята на Робин Худ?

Думите му я накараха да се замисли. Сравнението бе интересно.

— Би могло да се нарече и така, но по-честно е да се каже, че е бизнес. Вземам комисиона. Разходите по кражбата са големи, но се заплаща и за да се запази приличието. Освен това не ми харесва да съм бедна.

— Самият аз никога не съм обичал това. — Той откъсна цвете от саксията и го завъртя. — Каква комисиона вземаш?

— Различно, обикновено между петнайсет и двайсет процента, в зависимост от разходите за работата. Например бижуто на Сейнт Джон. — Започна да отбелязва с пръсти. — Имах разходи за външния си вид, сметка за този хотел. Не включвам сметката в „Ел Гранде“.

— Не, естествено.

— Следват храна, униформа на камериерка и перука… О! И няколко разговора на далечно разстояние. Пазаруването и екскурзиите са мои разходи.

— Разбира се.

Срещна погледа му.

— Филип, трудно ти е да отсъдиш, след като през по-голямата част от живота си си бил крадец.

— Не съдя. Удивен съм. Най-напред ми каза, че през всичките години си вършила това за себе си.

— Така е. А ти?

— Да, но… Добре, сега ми казваш, че през последните няколко години даваш всичко, с изключение на комисиона от петнайсет до двайсет процента.

— Приблизително.

— Останалите осемдесет процента са дарения в благотворителните фондове.

— Филантроп съм. — Тя се усмихна. — И работата ми доставя удоволствие. Знаеш какво изпитваш, когато държиш в ръцете си милиони. Да гледаш диаманти, които блестят на дланта ти, и да знаеш, че са твои, защото си умен.

— Да. — Той твърде добре разбираше всичко това. — Знам какво усещаш.

— И когато нощта е студена и вятърът брули лицето ти, докато се изкачваш по някоя сграда. Ръцете ти са здрави като скали, а умът ти е остър като бръснач. Очакването е голямо. Както бутилка „Дом Периньон“, точно когато я отвориш и се появят мехурите.

Той извади друга цигара от пакета. „Нещо повече е — помисли Филип. — Почти както в сублимните моменти на страст между мъжа и жената.“

— Знам как можеш да се пристрастиш към това. Знам също, че идва време, когато трябва да се откажеш, докато си още на върха.

— Като теб ли?

— Точно така. Добрият играч знае кога преимуществата му са на негова страна и кога трябва да промени играта. — Издиша цигарения дим. — Това е едната причина, Ади. Коя е другата?

Тя не отговори веднага. Стана и отиде до парапета. Не можеше да каже, че вярва на Филип. Всъщност защо трябваше да му се доверява? Но имаше много общо между тях. Той бе крадец и достатъчно добре можеше да оцени това, което тя замисляше, без да разбере нуждата, породила плана й.

— Необходими са ми някои гаранции. — Обърна се така, че топлият бриз да развява гъстата й черна коса, от която се носеше благоухание.

— От какво естество? — Макар и да попита, нещо в очите и в стойката й го накара да осъзнае, че трябва да й обещае. Такова осъзнаване караше мъжете да се вцепеняват.

— Че това, което ще ти кажа, ще остане между нас и твоите началници няма да научат.

Наблюдаваше я.

— Не се ли споразумяхме за това?

— Не знам. — Отговори уклончиво, за да прецени поведението му. Можеше да го излъже или поне да се опита, но се чудеше дали така ще успее да опази тайната си. Докато той я следва по петите, тя не ще може да отиде в Джакир и да вземе това, което й принадлежи. — Знам какъв си бил, Филип, но… не те попитах за твоите аргументи.

— Искаш ли да ги знаеш?

Изненада се. Не очакваше, че той ще пожелае да ги сподели с нея.

— Навярно някой друг ден. Тази сутрин ти казах твърде много. Дори Селест не знае всичко. Не обичам да говоря за личния си живот.

— Късно е да вземаш думите си обратно и разкаянието в случая е само загуба на време.

— Да. — Обърна се. — Харесва ми тази твоя черта. Романтик или не, ти си практичен човек. Най-добрите крадци притежават практичност и богато въображение. Колко си проницателен?

Той също се изправи.

— Достатъчно, за да видя, че пътищата ни постоянно се пресичат — без значение колко неудобно може да е това и за двама ни.

Въпреки силното слънце, тя потръпна. Знаеше, че съдбата е единственото нещо, което не може да се открадне.

— Може и така да е, но не става въпрос за това. Попита защо съм продължила да работя и ще ти отговоря. Практикувайки занаята, аз се подготвям за най-голямата кражба в моя живот и… навярно въобще.

Той усети, че стомахът му се сви. Страхуваше се за Адриан.

— Какво имаш предвид?

— Чувал ли си за „Слънцето и Луната“?

Страхът скова и гърлото му.

— Господи! Трябва да си се побъркала.

Тя се усмихна.

— Значи си чувал за нея.

— Няма човек от занаята, който не знае за тази огърлица или за това, което се е случило през 1935 година, когато един безумец се опитал да я открадне. Отсекли му ръцете, а след това му прерязали гърлото.

— И кръвта му е текла върху огърлицата. Легендите се създават от такива истории.

— Това не е игра. — Приближи се до нея, сграбчи я за раменете и я дръпна толкова бързо, че тя почти загуби равновесие. — В тази страна не затварят крадците. За бога, Адриан, нима не знаеш колко сурово е правосъдието на баща ти!

— Такова правосъдие искам и ще го имам. — Тя се измъкна от ръцете му. — Първия път, когато откраднах, за да спася майка си от приют, се заклех, че ще имам справедливост. Огърлицата бе нейният сватбен подарък. Цената на младоженката. Според закона на Джакир жената запазва сватбените си подаръци дори след смъртта или след развода. Това, което тя притежава, става собственост на съпруга й и той се разполага с него, както намери за добре. Но сватбеният подарък на съпруга остава неин, така че „Слънцето и Луната“ принадлежи на майка ми. Той отказа да даде това, което бе нейно, ето защо ще го взема аз.

— Защо й е огърлицата сега? — Той знаеше, че е груб, но не намираше друг начин. — Колкото и да боли, нея вече я няма.

— Така е. — В очите й нямаше скръб, а гняв, породен от силната й страст. — Само с част от стойността на огърлицата можехме да платим на най-добрите лекари и за най-доброто лечение. Той знаеше колко отчаяни сме. Аз потиснах гордостта си и му писах, умолявах го да ни помогне. Отговори ми, че бракът е разтрогнат, и с това приключват неговите задължения. И тъй като тя бе болна, а аз дете, не можех да отида в Джакир и да изискам по законен път връщането на огърлицата.

— Това, което той ви е причинил, е минало. Огърлицата нищо не може да промени.

— О, не, Филип! — Гласът й се извиси. Бе обзета от силен гняв. — Никога не е късно за отмъщение. Когато взема огърлицата — гордостта на Джакир, баща ми ще страда. Не колкото мама, но достатъчно. И когато узнае у кого е бижуто, кой му го е отнел, ще бъде още по-добре.

Той не разбираше истинската омраза. Бе станал крадец, за да преживява или да живее в комфорт. Но той разпознаваше истинската омраза и вярваше, че тя е едно от най-неуловимите неща, които движат човешката природа.

— Имаш ли представа какво ще стане с теб, ако те хванат?

Когато го погледна, очите й бяха тъмни и много сериозни.

— По-ясно ми е, отколкото на теб. Знам, че титлата и американското ми поданство няма да ме защитят. Ако ще плащам, да плащам. Някои цели оправдават риска.

Погледна я. Косата й блестеше като злато на слънцето.

— Да — съгласи се той. — Някои цели го оправдават.

— Знам как да го направя, Филип. Обмисляла съм го десет години.

А той имаше няколко седмици, а може би дни, за да промени решението й.

— Бих искал да го чуя.

— Друг път.

Филип рязко промени настроението си и се усмихна.

— Скоро ще ми кажеш, но засега да спрем професионалните разговори. Искаш ли да плуваме?

„Не, не му вярвам — помисли Адриан. — Усмивката му е много чаровна. И колко е хубаво, когато погледите ни се срещнат.“

— Да, с удоволствие. Ще бъда на брега след петнайсет минути.

Адриан пътуваше сама толкова отдавна, че бе забравила какво е да имаш до себе си човек, с когото да споделяш малките си радости. Водата бе хладна и чиста, течно стъкло, по което можеше да се плъзга и да наблюдава живота наоколо. Проблясваха корали в златно, оранжево, алено с дантела от тънки нишки, раздвижени от течението. Приличаха на гора през есента. Риби с кадифени опашки в разнообразни цветове се стрелкаха наоколо.

Екипирана само с маска и шнорхел, Адриан се гмуркаше и можеше да бъде ухапана от някоя малка свадлива рибка или да привлече вниманието на страшните, които спокойно изчакваха да се случи нещо. Изплуваха там, където от ръба на скалата дълбочината се промени и огледално чистата вода достигаше около петнайсет метра. Предаваха сигналите помежду си чрез докосване на ръката и жестикулиране. Беше им достатъчно, че се разбират и имат цял следобед на разположение.

Адриан се питаше защо й е толкова леко с него и се чувства така, както вечерта, когато бяха в заведението извън Лондон. Нямаше много приятели, по-скоро имаше познати — хора, с които се срещаше. Като приятел се раздаваше изцяло, без ограничения и затова внимаваше. И въпреки че не му вярваше напълно, бе настроена приятелски към Филип, чувстваше се добре с него.

Сега тя не бе принцеса или изпечен крадец, а жена, която се радва на слънцето и магията на морето. Засмяна изплува на повърхността, като несигурно стъпи върху остатък от корал. По косата и тялото й се стичаше вода и блестеше като бижу. Когато Филип се изправи до нея, тя бутна маската си назад.

— На какво се смееш?

— На онази риба с голямото изпъкнало око. Щом я видях, помислих за лорд Фюм.

Той стана сериозен.

— Винаги ли се присмиваш на жертвите си?

— Само когато е уместно. О, слънцето е чудесно! — Затвори очи, вдигна лице и го накара да мисли за русалки и сирени. — Но ти не трябва много да се печеш с тази бледа британска кожа.

— Безпокоиш се за мен?

Адриан отвори очите си. Филип забеляза, че е весела. „Малък прогрес“ — помисли той.

— Не искам да изгориш.

— Представям си, че сега в Лондон вали сняг и семействата сядат пред коледната пуйка.

— А в Ню Йорк още не е приготвена. — Загреба шепа вода и я остави да тече между пръстите й. — Винаги на Коледа имахме печена пуйка. Мама я обичаше. — Усмихна се. — Една година реши да я приготви сама по рецептата на баба й от Небраска. Натъпка я с толкова много плънка, че когато започна да се пече, птицата се спука. Горката пуйка стана на каша. — Сложи ръка над очите си и погледна в далечината. — Виж, идва кораб.

Премести се, за да застане по-удобно, и се плъзна от скалата в ръцете му. Вода обгръщаше раменете й, а после, когато той я повдигна — гърдите й. Дръпна се назад, но не успя да стъпи на пясъчното дъно и се хвана за раменете му.

Видя, че очите му потъмняха, както когато луната се скрива зад облак. Дъхът му погали устните й, а пръстите му се плъзнаха по кожата й. Наклони се към нея и Адриан обърна главата си така, че устата му внимателно и нежно я докосна по бузата. Тя се развълнува и усети едновременно страх и желание.

— Ти си като морето — хладна и непобедима.

Докосна с устни ухото й и тя впи пръсти в рамото му. Той усети, че дъхът й секна и тялото й потръпна.

— Адриан.

Погледна го. Винаги посрещаше неизбежното с открито лице. Косата му блестеше на слънцето, чиито лъчи ослепително се отразяваха от водата. Някъде зад тях жена се караше на дете. Едва чуваше думите й, заглушени от ударите на сърцето си.

— Отпусни се — усмихна се Филип и я хвана през кръста. — Няма да те оставя да потънеш.

Но стана точно обратното. Докато я целуваше, тя потъваше, по-бързо и по-дълбоко, отколкото сигурността позволяваше. И макар че главата й остана на повърхността, Адриан падаше надолу с разтуптяно сърце, останала без дъх. Усети вкуса на слънце и сол, когато устните му я приласкаха да разтвори своите. Приласкана. Трябваше да е спокойна, защото нямаше настойчивост и принуда от негова страна. Вместо това тя трепереше от желанието, което бушуваше в тялото й.

Филип съумя да се овладее. И ако сега трябваше да потиска страстта си, знаеше, че ще дойде време, когато няма да се въздържа. Тя се нуждаеше от нещо повече от желание. И той трябваше да даде повече. Захапа пълната й долна устна, тя изстена. И тъй като му бе трудно повече да се въздържа, леко я отстрани от себе си. Очите й бяха ужасени, а устните — червени като череши. Филип едва се владееше.

— Искаш ли нещо за пиене?

Адриан замига насреща му.

— Какво?

Целуна върха на нослето й и се опита да се държи естествено.

— Предложих да пийнем нещо, за да мога да скрия от слънцето моята бледа британска кожа.

— О! — Сякаш се освобождаваше от влиянието на наркотик, към който се е пристрастила. — Да.

— Добре. Да отидем на бара.

Пусна я. Неподготвена, Адриан потъна под водата. Когато се показа на повърхността, Филип вече бе преплувал половината разстояние до брега. Засмя се, сложи маската си и заплува след него.

Пиха ледени маргарити с тръпчив вкус и слушаха трио изпълнители на маримба, които свиреха коледни песни. С апетит, изострен от слънцето и водата, се нахраниха с enchiladas, задушени със сирене и ароматен сос. По-късно следобед обиколиха острова с кола, като предпочетоха да поемат по тесен мръсен път. Минаха покрай малки каменни паметници, които накараха Адриан да помисли за древни култове и божества.

Бе решил изцяло да запълни деня й и да я накара да забрави скръбта, дошла със зората. Повече не се съмняваше, че трябва да я защити и успокои. Като мъж, прекарал по-голямата част от живота си с жени, Филип разпозна истинската жена.

Умишлено мина с джипа през дълбока дупка на пътя, така че той се друсна и се разтресе. Адриан се засмя и посочи друга дупка. Пътят ги отведе до фара в най-северната част на острова. В приземието му живееше някакво семейство. Мършава котка се протягаше в мръсотията около хладилник, който предприемчивото семейство зареждаше с напитки, струващи два пъти по-скъпо, отколкото в селото. Взели две бутилки в ръце, те седяха на купчина суха морска трева и наблюдаваха как водата се пени. Морето тук бе бурно, вълните се удряха в брега и образуваха гейзери в процепите, създадени от прилива и отлива с течение на времето.

— Разкажи ми за твоя дом.

— В Лондон ли?

— Не. — Адриан събу сандалите си. — В провинцията.

— Ти би казала, че е типична английска къща. — Тя не се отдръпна, когато той докосна косата й. — Постройката е в стил от епохата на крал Едуард, тухлена, спретната, на три етажа. Има галерия с портрети, но тъй като не знам нищо за своите праотци, съм заел някои картини.

— Откъде?

— От антикварните магазини. Един от портретите е „Чичо Силвестър“ — много строг мъж, викториански тип и жена му „Леля Агата“, с мазна физиономия.

— „Мазна физиономия“ — засмя се Адриан и се отпусна назад. — Това е типично английско определение.

— Ние сме такива, каквито сме. Има, разбира се, и подбрани братовчеди, някои от тях са много внушителни, други — зловещи. Има и прабаба. Тя била лека жена, която влязла в семейството с брак, въпреки острите възражения, след което управлявала с желязна ръка.

— Пропусна да кажеш, че имаш голямо семейство.

— Може и така да е. Във всеки случай те изпълват галерията. Салонът се отваря към градината. Тъй като тя подхожда на къщата, всичко в нея съм подредил. Рози, рододендрони, люляци, лилии. Има жив плет от тисово дърво и ясенова горичка откъм западната страна, където тече малко поточе. Там растат дива бабина душица и теменужки.

Тя почти усети аромата им.

— Защо си купил тази къща? Нямаш вид на човек, който обича тихите вечери до камината или разходките в гората.

— Има време за всичко. Купих я, за да я имам, когато реша да се установя някъде и да се издигна в обществото.

— Към това ли се стремиш?

— Обичам комфорта. — Сви рамене и допи колата си. — Още като дете научих, че за да живееш комфортно в Лондон, трябва да вземаш всичко, което можеш, и да си по-бърз от този до теб. — Остави бутилката в пясъка. — Аз бях по-бърз.

— Ти бе легенда. Не, не се смей, така беше. Всеки път, когато изчезваше нещо много ценно, тръгваха слухове, че това е работа на Ф. Ч. Колекцията „Де Марко“ например.

— Май искаш да се добереш до някои сведения. — Усмихна се Филип, като гледаше как водната струя се издига до височината на гърба й.

— Ти ли я открадна? — Адриан се изправи, а той само се усмихна и се протегна да вземе цигара. — Добре, ти ли я взе?

— Колекцията „Де Марко“ — размишляваше той, — едни от най-хубавите диаманти и скъпоценни камъни в Милано или другаде.

— Известно ми е какво съдържа! Ти ли я взе?

Той се отпусна назад като разказвач на приказки пред буен огън.

— Най-добрата система за сигурност в музея бе за този експонат. Светлинни и топлинни сензори, алармена система, която реагира на промяната в теглото. Бяха прокарани проводници по пода на разстояние шест метра около експоната, а той самият се намираше в стъклен купол, за който всъщност се смяташе, че е непроницаем.

— Знам всичко това. — Върху косата й се посипаха водни пръски. — Как го направи? Чух много противоречиви описания на това.

— Гледала ли си „Кралска венчавка“, епизодът, в който Астър танцува на тавана?

— Да, но това бе филмов ефект, постигнат чрез трикове с камера. Допускам, че си ловък, но чак пък толкова.

— Влизането бе безпроблемно, защото имах униформа и фалшифицирах документа за самоличност. Вътре имах два часа на разположение, преди пазачът да направи обиколката си. Половин час ми бе необходим, за да пропълзя по стената и над тавана.

— Ако не искаш да ми обясниш как го направи, кажи.

— Обяснявам ти. Свърши ли вече това? — Взе бутилката от ръката й и отпи. — Вакуумни чаши. Не такива, каквито са в железарските магазини, но на същия принцип. Разбираш какво изпитва мухата.

— Ти си се прилепил към тавана?

— Повече или по-малко. Нямаше да издържа на натоварването до края, разбира се. Стъкмих трапец на тавана с щифтови болтове. Спомням си как висях над блестящите скъпоценности. Не можех да допусна дори да се изпотя. Имах карбидна дрелка, опакована в стиропор, за да заглуша шума. Истинската работа започна, когато проникнах през стъклото. Имах камъни със същото тегло като тези от колекцията. Заменях ги един по един. Трябваше да бързам и да съм сигурен. Ако за повече от секунда теглото не бе същото като на скъпоценностите, щеше да се задейства алармената система. Тази операция ми отне почти час. Кръвта нахлу в главата ми, пръстите ми се вкочанясаха. След това залюлях трапеца и се приземих извън аларменото поле. Спомням си, че когато стъпих на пода, се чувствах така, сякаш някой забиваше стрели в краката ми. Едва можех да пълзя. Това бе най-неприятната част от работата и нещо, с което не бях се съобразил предварително. — Филип се засмя. — Седях свит и удрях краката си, за да ги раздвижа, и си представях, че ще ме хванат не защото бях лош, а заради крайниците ми, които не се подчиняваха.

Адриан се засмя заедно с него. Главата й бе подпряна на морската трева като на възглавница.

— Какво направи?

— Представих си, че съм в клетка, после много бързо и тромаво напуснах сцената на ръце и колене. Когато алармата започна да действа, аз лежах във ваната в хотела.

Погледна Адриан. Тя се усмихваше.

— Това ти липсва.

— Само понякога. — Хвърли цигарата във водата. — Преди всичко съм бизнесмен, Ади. Беше време да изляза от бизнеса. Спенсър, моят началник, твърде често бе близо до мен.

— Знаели са за теб и са те допуснали до себе си.

— По-добре вълк в кошарата, отколкото пуснат на свобода. Предполагам, че е така. Все някога се отпускаш и е достатъчно да направиш само една грешка.

Момичето погледна бурното море.

— Имам да свърша само още една работа и нямам никакво намерение да се отпускам.

Филип не отговори. Бе сигурен, че за кратко време с повече старание ще я убеди да се откаже. Ако не успееше, щеше да й попречи по друг начин.

— Какво би казала за следобедна почивка и коледна вечеря.

— Добре. — Изправи се. — Но аз ще карам по обратния път.

 

 

Навярно бе глупаво, че се суети, но не можеше иначе. Къпеше се бавно и с наслада във ваната, в която изсипа много ароматни соли. Това бяха типични женски навици, придобити още в харема. Доставяше й удоволствие да се приготвя, без да бърза, макар че вечерта, която щеше да прекара с Филип, едва ли можеше да се смята за среща. Знаеше, че една от причините, поради които я придружаваше, е да я наблюдава. Можеше да му каже, че няма повече работа на острова, но той едва ли щеше да й повярва. Във всеки случай присъствието му й бе от полза.

Или поне така мислеше, когато избра тънка бяла рокля с богата пола, без гръб. Свободно можеше да разполага с времето си, докато бе с него, както и той. По този начин Филип няма повече да бъде нащрек, когато тя тайно напусне страната… утре.

Трябваше да осъществи плановете си докрай. Беше ги започнала преди десет години. Скоро след Нова година ще се върне в Джакир. Сложи си клипсове с камъни, студени като нейните мисли и фалшиви като образа, който щеше да представи на баща си.

Но тази вечер тя ще се наслаждава на бавния залез на тропическото слънце и на шепота на спокойното море.

Бе готова, когато Филип почука на вратата. Носеше бял костюм и синя риза.

— Хубаво е да се прекарват зимите в места с горещ климат. — Обгърна с ръка голите й рамене. — Почина ли си?

— Да. — Не му каза, че набързо е отишла в „Ел Гранде“, за да събере нещата си и да освободи апартамента. Докосването му я накара да се почувства объркана като кон, който е пришпорван и едновременно възпиран с юзда. — И като турист мислите ми са все в следващото хранене.

— Добре. Но преди това имам нещо за теб. — Извади кадифена кутийка от джоба си. Тя рязко отстъпи назад.

— Не. — Гласът й бе по-студен, отколкото тя желаеше, но той взе ръката й и сложи кутията в нея.

— Не само че не е учтиво да отказваш коледен подарък, но и носи нещастие. — Не спомена колко бакшиши бе платил, за да намери бижутер, съгласен да отвори магазина си в празник.

— Не е необходимо.

— А трябва ли? Да вървим, Адриан! Жена като теб би трябвало да знае как се приема подарък.

Бе прав, разбира се, а тя постъпваше глупаво. Отвори кутийката и разгледа карфицата върху бял сатен. „Неуморна, дебнеща като истинска пантера, наситено черна, изкусно изрязана с пламнали рубинени очи“ — помисли тя.

— Красива е.

— Кара ме да мисля за теб. В нея има нещо, по което си приличате. — Закопча я на роклята й с лекотата на мъж, свикнал да върши това.

Трябваше да приеме подаръка спокойно и се усмихна.

— От един крадец на друг, така ли? — Погали я с пръсти.

— От една неспокойна душа на друга — поправи я той и като пусна кутията в джоба си, взе ръката й.

Вечеряха с крехки омари на скара и резливо вино, а наоколо обикаляха музиканти и пееха за любов и копнеж. От масата си до прозореца гледаха как хората се разхождат по дигата край морето и как малки момчета, винаги нетърпеливи да получат монета, се шляят в очакване да отворят вратите на такситата.

Докато се хранеха, слънцето залезе в блестящи ярки цветове и луната бавно и величествено изгря.

Адриан го попита за неговото детство и остана изненадана, когато той не заобиколи въпроса й, нито го отмина с шега.

— Майка ми продаваше билети в киното. Това бе добре, защото винаги можех да влизам и да гледам филмите. Понякога седях цял следобед. Заплатата й стигаше почти само за наема на мизерния двустаен апартамент в Челси. Баща ми се втурнал в живота й за кратко време, колкото да ме създаде, и се измъкнал, щом научил, че е бременна.

Адриан усети болката на Филип и щеше да се пресегне и да хване ръката му, но в този момент той вдигна чашата си с вино.

— Било й е трудно сама.

— Сигурен съм, че се е чувствала ужасно, но никога не го е показала. Тя е роден оптимист, жена, която се задоволява с това, което има, без значение дали е малко или много. Голяма почитателка е на твоята майка, между другото. Когато разбра, че съм поканил на вечеря дъщерята на Фоуб Спринг, цял час ме укорява за това, че не съм те завел, за да те види.

— Мама умееше да печели обичта на хората.

— Никога ли не си мислила да станеш актриса?

Вдигна чашата си и се усмихна.

— А не съм ли?

— Питам се доколко си искрена с мен?

— Искрена? — Тя махна с ръка. — Доколкото е необходимо. Знае ли майка ти за твоето… хоби?

— Имаш предвид секса?

Не беше сигурен дали ще я разсмее, но успя. След това Адриан се наведе напред така, че очите й отразиха пламъка на свещта.

— Не влечение, Филип, а занаят.

— А! Никога не говорим за това. Но знай, че мама не е глупачка. Искаш ли вино?

— Да, малко. Филип, мислил ли си някога да се върнеш към занаята и да извършиш един последен невероятен обир? Нещо, за което ще си спомняш на старини.

— „Слънцето и Луната“?

— Това е мое задължение — строго изрече тя.

— „Слънцето и Луната“ — повтори той и се забавляваше да я наблюдава. — Два изключителни камъка в една огърлица. „Слънцето“ — двеста и осемдесет каратов диамант, съвършено чист, идеално бял и според легендата — камък с бурно минало. Намерен е в областта Докан в Индия през шестнайсети век, като необработен е бил повече от осемстотин карата. Камъкът е открит от двама братя и както при Каин и Авел, единият убил другия, за да го притежава. Вместо да бъде заточен в земята, Нод, живият брат, живял в мизерия в родината си. Съпругата и децата му се удавили и го оставили да се утешава с камъка.

Отпи от виното си. Адриан мълчеше. Той напълни своята чаша догоре, а после нейната и продължи:

— Според легендата той полудял и предложил камъка на дявола. Може би заради това бил убит и камъкът започнал пътешествията си. Истанбул, Сиам, Крит и много други екзотични места, като оставял след себе си предателства и убийства. Докато най-накрая през 1876 година намерил убежище в Джакир.

— Моят прадядо го купил за любимата си жена. — Прокарваше пръста си по ръба на винената чаша. — На цена, равна на милион и половина американски долари. Навярно щял да плати повече, но камъкът имал лоша слава. — Спря да движи пръста си по ръба на чашата. — По това време в Джакир хората гладували.

— Не е бил нито първият, нито последният владетел, пренебрегнал тези неща. — Замълча, докато сервитьорът отнесе чиниите им. — Срязан е от венецианец, който от нервно напрежение или от недостатъчна квалификация съсипал повече, отколкото било необходимо от необработения камък. Отрязали ръцете му и ги закачили на шията му, преди да го оставят в пустинята. Но камъкът оцелял, за да бъде събран с перла, също толкова древна, извадена от Персийския залив, с идеална сферична форма и с качество, което не подлежи на описание. Сияйна, грееща като двеста и петдесет каратова лунна светлина. Диамантът проблясва, а перлата излъчва светлина и според поверието, нейната магия побеждава тази на диаманта. Те са като мира и войната, снега и огъня. — Той вдигна чашата си. — Или като слънцето и луната.

Адриан отпи от виното. Разговорът за огърлицата я възбуждаше и разстройваше. Знаеше как изглеждаше тя на шията на майка й и можеше да си представи само как би се чувствала да я държи в ръцете си. Вълшебна или не, легендарна или не, тя ще я вземе.

— Подготвил си се.

— Знам за „Слънцето и Луната“ толкова, колкото и за „Кохинор“ или за „Пит“, като за камъни, на които мога да се възхищавам, дори да желая да ги притежавам, но не и да рискувам живота си за тях.

— Когато мотивът е в парите или в това камъните да бъдат твои, може да се устои дори на диамантите. — Тя понечи да стане, но Филип хвана ръката й. Държеше я по-настойчиво, отколкото трябва, и очите му бяха сериозни.

— Когато мотивът е отмъщение, трябва да се устои.

Ръката й се сви, после се отпусна в неговата. „Контролът — помисли той — е благословия и проклятие.“

— Отмъщението замъглява разсъдъка и не можеш да мислиш хладнокръвно. Страстите, каквито и да са те, водят до грешки.

— Аз имам само една страст. — Светлината от свещите трепкаше по лицето й и подчертаваше нейните скули. — От двайсет години съм се отдала на нея. Не всички страсти са горещи и опасни, Филип. Някои са студени като лед.

Той нищо не каза, когато тя стана, но се зарече до края на вечерта да й докаже, че греши.