Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Втора глава

Джакир, 1968

Адриан не можеше да заспи от възбуда. Лежеше свита на една страна и гледаше тиктакащия будилник. Нейният рожден ден! Навършваше пет години. Обърна се по гръб. В двореца всички спяха. След няколко часа слънцето ще изгрее и мюезинът ще прикани правоверните за молитва. Ще започне най-прекрасният ден в живота й.

Следобед ще има музика, подаръци и подноси със сладкиши. Жените ще облекат най-хубавите си дрехи и ще танцуват. Баба ще разказва приказки. Леля Латифа, която винаги е усмихната и никога не се кара, ще дойде с Дуджа, жизнерадостната Фавъл ще доведе децата си. Адриан се усмихна. Помещенията за жени ще ехтят от смях и всички ще й казват колко е красива.

Майка й обеща да бъде много специален ден. Нейният ден! Баща й разреши следобед да отидат до крайбрежието. Тя имаше красива рокля от раирана коприна във всички цветове на дъгата. Адриан се обърна да погледне майка си.

Фоуб спеше, лицето й бе спокойно и бледо на лунната светлина. Адриан обичаше да спи до нея в огромното легло. Лежеше сгушена в ръцете на майка си и слушаше историите, които тя й разказваше за Ню Йорк и Париж. Понякога двете се смееха.

Внимателно, като се стараеше да не събуди майка си, момиченцето протегна ръка и погали косата й. Тя пламтеше като буен огън. Бе удивена от косата на майка си. Косата на Адриан бе гъста и черна като на другите жени в Джакир. Само Фоуб имаше червена коса и бяла кожа. Тя бе американка. Адриан беше наполовина американка. Майка й го казваше само ако бяха сами, тъй като баща й се сърдеше.

Бе се научила да избягва темите, които можеха да го ядосат. Не разбираше защо той стискаше устни и очите му ставаха студени само при напомнянето, че Фоуб е американка. Тя беше кинозвезда. Това определение объркваше Адриан, но й харесваше начина, по който звучеше: „Кинозвезда“. Думите извикваха у нея представата за ярки светлини на фона на тъмно небе.

Майка й е била звезда, а сега бе първата жена на Абду ибн Файзал Рахман ал-Джакир, владетел на Джакир, шейх на шейховете. С големите си сини очи и пълни устни беше толкова красива, превъзхождаше всички жени в харема. Сравнени с нея, те приличаха на малки натруфени птички. Единственото желание на Адриан беше майка й да е щастлива. Сега, когато навършваше пет години, се надяваше да разбере защо толкова често, мислейки, че е сама, тя гледаше тъжно и плачеше.

Жените в Джакир бяха охранявани. В двореца не се допускаше те да работят или да бъдат обезпокоявани. Беше им дадено всичко, от което се нуждаеха — хубави стаи, най-благоуханни парфюми. Майка й имаше красиви дрехи и бижута. Нейна беше огърлицата „Слънцето и Луната“.

Затвори очи и си представи огърлицата на шията на Фоуб. Как проблясваше големият диамант „Слънцето“ и как светлееше безценната перла „Луната“. Фоуб бе обещала, че един ден ще я носи Адриан. Когато стане голяма. Момиченцето се унесе в мечти: „Когато стана голяма, ще нося фередже. Някой ден ще ми изберат съпруг и ще се омъжа. На сватбата си ще нося «Слънцето и Луната». Ще бъда добра и вярна съпруга. Ще давам приеми за другите жени, ще им сервирам сладкиши, слугите ще разнасят подноси с шоколад. Съпругът ми ще е красив и могъщ като татко, може също да е шейх, и ще ме цени повече от всичко“.

Адриан навиваше кичур от дългата си коса около показалеца и заспиваше. „Той ще ме обича така, както искам да ме обича татко. Ще му родя прекрасни синове, много синове, та другите жени да ме гледат със завист и уважение, а не със съжаление. Не със съжалението, с което се отнасят към мама.“

Изведнъж се стресна. Някой отвори вратата и на пода падна светлина. През тънкия тюл, обгръщаш леглото като пашкул, видя сянка.

Първа избликна обичта, след това я обзе страхът, който изпитваше, щом видеше баща си.

„Ако ме намери тук, в леглото на мама, ще се разсърди. В харема се говори, че татко рядко идва при нея, още преди лекарите да кажат, че тя няма да има повече деца. Навярно иска само да погледа мама, защото тя е толкова красива“ — помисли Адриан.

Когато баща й приближи, тя се скова от страх. Бързо и безшумно се плъзна от леглото и се скри в сянката.

Абду дръпна завесата с очи, приковани във Фоуб. Дори не затвори вратата. Никой не би посмял да го безпокои.

Луната огряваше косата и лицето й. Приличаше на богиня, както когато я видя за пръв път. Тя го привличаше от екрана със смайващата си красота и силен сексапил. Фоуб Спринг, американската актриса, жената, която мъжете желаеха заради съблазнителното й тяло и същевременно се бояха от невинните й очи. Абду бе мъж, свикнал да притежава най-доброто, най-голямото, най-скъпото. Пожела я така, както не бе желал друга жена. Запозна се с нея и я ухажваше така, както би предпочела жената от Запада. Направи я своя кралица.

Беше омаян. Заради нея измени на традицията, не зачете обичаите. Ожени се за жена от Запада, актриса, християнка. И бе наказан за това. Тя му роди само едно дете, и то момиче.

Желаеше я както преди. Утробата й беше безплодна, но не можеше да устои на красотата й. Желаеше я дори тогава, когато възхищението му се превърна в отвращение. Тя го опозори, оскверни sharaf и неговата чест с това, че не зачиташе исляма, но тялото му винаги копнееше за нейното.

След като доказа мъжествеността си с друга жена, продължаваше да се люби с Фоуб, да усеща мириса на кожата й, да чува нейните стенания. Това бе тайният му срам, заради който я ненавиждаше. Но имаше и публичен, предизвикан от раждането на дъщеря му. Презираше я за това. Искаше тя да страда и да плаща така, както сам бе страдал и плащал. Дръпна чаршафа.

Фоуб се събуди объркана, с разтуптяно сърце. Най-напред помисли, че сънува как Абду се връща при нея, изпълнен с любов както преди. После видя очите му и разбра, че не е сън и няма любов.

Сети се за детето и бързо се огледа. Леглото бе празно. „Адриан си е отишла.“ Благодари на Бога за това.

— Късно е — прошепна тя. В желанието си да се защити се изтегляше назад, а сатенените чаршафи шумоляха. Абду мълчаливо съблече робата си! — Моля те, недей! — Фоуб заплака.

— Жената няма право да отказва на мъжа си.

При вида на красивото й треперещо тяло Абду се почувства силен, господар на съдбата си отново. Независимо от всичко, тя беше негова собственост, също както скъпоценностите и конете в оборите му. Сграбчи я за нощницата и я дръпна към себе си.

Свита до леглото, Адриан се разтрепери. Майка й плачеше. Двамата се бореха и високо изговаряха някакви думи, които тя не разбираше. На лунната светлина голото тяло на баща й блестеше от пот. Никога не беше виждала мъжко тяло, но гледката не я притесни. Знаеше за секса и това, че мъжествеността на баща й, която изглеждаше толкова твърда и застрашителна, можеше да прониква в майка й и да създава дете. Знаеше, че има удоволствие в акта и жените го желаят повече от всичко. Беше чувала това хиляди пъти в харема, където непрестанно се говореше за секс.

Но майка й не можеше да има повече деца и ако й беше приятно, защо плачеше и го молеше да си отиде?

„Жената с удоволствие трябва да посреща съпруга си в брачното легло — мислеше Адриан и очите й се пълнеха със сълзи. — Трябва да му даде това, което иска, да се радва, че е желана и може да има деца.“

Чу думата „блудница“. Беше непозната и звучеше грозно от устата на баща й. Никога нямаше да я забрави.

— Как можеш да ме наричаш така? — ридаеше Фоуб. Опитваше се да се освободи. Някога бе жадувала за ръцете му, очарована от блясъка на кожата му на лунната светлина. Сега изпитваше само страх. — Никога не съм била с друг мъж, освен с теб. Ти се ожени за друга, след като имахме дете.

— Нищо не ми даде. — Той навиваше косата й около ръката си, омаян от огнения цвят, но изпълнен с презрение. — Момиче. По-лошо от нищо. Щом я погледна, изпитвам срам.

Блъсна го силно, но не можеше да избяга. Удари я с опакото на ръката си така, че тя залитна. Раздра нощницата й, заслепен от ярост и страст.

Беше като богиня — мечта за всеки мъж. Гърдите й се повдигаха и отпускаха, а сърцето й биеше ужасено. По бледата й кожа на лунната светлина се виждаха следите от ръцете му. Бедрата на Фоуб бяха закръглени. Обзета от страст, тя можеше да ги движи светкавично, посрещайки тласъците на мъжа.

Желанието му беше като болка в него. Докато се бореха, лампата падна и подът се осея със стъкла.

Вцепенена от ужас, Адриан гледаше как той забива пръстите си в гърдите на Фоуб. Майка й се съпротивляваше, умоляваше го. Мъжът имаше право да бие жена си. Тя не можеше да му отказва в съпружеското легло. Така беше. И все пак… Детето притисна ушите си с ръце, за да не чува писъците на майка си, докато баща му се надигаше и проникваше в нея отново и отново.

Адриан пропълзя под леглото. Лицето й бе мокро от сълзи. Притискаше ушите си до болка, но въпреки това чуваше сумтенето на Абду и плача на Фоуб. Леглото над нея се тресеше. Сви се на топка: искаше да бъде малка, толкова малка, че да не чува.

Думата „изнасилване“ й бе непозната, но след тази нощ не беше необходимо да й обясняват какво означава.

 

 

— Много си тиха, Ади. — Фоуб бавно разресваше дългата коса на дъщеря си. „Ади“ — Абду ненавиждаше галеното й име и тъй като първородното му дете бе момиче със смесена кръв, понасяше по-официалното „Адриан“. Нареди дъщеря му да бъде наречена с подходящо арабско име. Ето защо на всички официални документи Адриан се записваше „Ад Риахд Ан“, последвано от множеството фамилни имена на Абду.

— Ади, не харесваш ли подаръците си? — попита майка й.

— Много ми харесват.

Бе облякла новата си рокля, но тя вече не я радваше. В огледалото виждаше лицето на майка си. Фоуб умело бе прикрила с грим удареното място, но дъщеря й го забеляза.

— Красива си. — Майка й я обърна към себе си и я задържа. Друг път Адриан не би усетила нотките на отчаяние в гласа й и не би обърнала внимание на това колко силно я притиска. — Моята малка принцеса! Много те обичам, Ади. Повече от всичко на света.

Тя ухаеше така, както разкошните свежи цветя в градината отвън. Момичето вдъхна аромата на майка си и притисна лице в гърдите й. Спомни си грубостта на баща си през изминалата нощ и ги целуна.

— Няма да си отидеш и да ме оставиш, нали?

— Как ти хрумна това? — Фоуб се засмя, отдалечи я от себе си и я погледна. Като видя сълзите, смехът й секна. — Какво се е случило, детето ми?

Отчаяно отпусна глава на рамото на майка си.

— Сънувах, че те е изпратил далече, ти ме остави и повече не те видях.

Фоуб застина, после продължи да я милва.

— Било е само сън, миличко. Никога няма да те оставя.

Адриан с облекчение се притисна към майка си. През решетките на прозорците в стаята проникваха благоухания и слънчевата светлина огряваше шарките на килимчето.

— Той щеше да ни обича, ако бях момче.

Жената бе обзета от гняв, който почти веднага премина в отчаяние. Но тя все още беше актриса. Ако не за друго, можеше да използва таланта си да защити своето дете.

— Какви са тези настроения точно на рождения ти ден! С какво е интересно едно малко момче? То не носи хубави рокли.

Адриан се изкикоти и се сгуши в майка си.

— Ако облека рокля на Фахид, той ще заприлича на кукла.

Фоуб стисна устни и се опита да потисне болката. Фахид бе синът от втората жена на Абду, за която той се ожени, след като тя се провали. „Не, не провали — каза си. — Започвам да мисля като мюсюлманка. Как съм се провалила, щом в ръцете си държа това красиво дете?“

„Нищо не ми даде. Момиче. По-лошо от нищо.“

„Всичко — помисли яростно, — дадох ти всичко!“

— Мамо?

— Бях се замислила — усмихна се тя и отдалечи дъщеря си от себе си. — Мислех си, че ти трябва още един подарък. Изненада!

— Изненада? — Детето плесна с ръце, забравяйки за сълзите.

— Седни и затвори очи.

Очарована, Адриан се сви на стола, едва сдържайки нетърпението си. Фоуб бе скрила между дрехите малката стъклена топка. Не беше лесно да се внесе тайно в държавата, но тя ставаше все по-изобретателна. Трудно се доставяха и хапчетата — малките розови хапчета, които й помагаха да издържи. Те притъпяваха болката и облекчаваха сърцето. Бог — най-добрият приятел на жената, знаеше, че в тази страна жената се нуждае от какъвто и да е приятел. Знаеше, че я очаква публично наказание, ако откриеха хапчетата, но без тях не би могла да оцелее. Омагьосан кръг! Единствено Адриан я изваждаше от него.

— Заповядай. — Коленичи до стола. Надяваше се, че малкият подарък, който даваше на дъщеря си, значеше повече от блестящите обици и сапфирената огърлица на шията на детето. — Отвори очи!

Беше нещо обикновено, много обикновено. За няколко долара можеше да се купи в магазините в Щатите по празниците. Очите на Адриан се разшириха, сякаш в ръцете си държеше вълшебство.

— Това е сняг. — Майка й обърна топката така, че снежинките започнаха да танцуват. — В Америка през зимата вали сняг. Е, на повечето места. На Коледа украсяваме дърветата като това, което виждаш тук, с цветни лампички и топки. С моя дядо някога се пързалях на шейна като тази. — Опря глава до Адрианината и се загледа в миниатюрното конче и шейната в стъклената топка. — Един ден ще те заведа там, Ади.

— Боли ли?

— Снегът! — Фоуб се засмя и разклати топката. Снегът се посипа върху украсеното борче, малкия в червената шейна и стройния кафяв кон. Беше илюзия. Останаха й само илюзиите и детето, което закриляше. — Не, той е студен и мокър. От него можеш да правиш човеци, топки и крепости. Толкова е красив по дърветата. Също като тук вътре.

Адриан наклони топката към себе си. Малкият кафяв кон бе вдигнал единия си крак и белите снежинки танцуваха около главата му.

— Красиво е, по-красиво от новата ми рокля. Искам да го покажа на Дуджа.

— Не! — Фоуб знаеше какво ще се случи, ако Абду научи за това.

Топката бе символ на християнски празник. След раждането на Адриан той бе станал фанатик по въпросите на религията и традициите.

— Запомни! Това е нашата тайна. Можеш да гледаш топката само когато сме сами. — Взе играчката и я скри в чекмеджето. — Време е за приема.

В харема беше топло въпреки вентилаторите и спуснатите решетки на прозорците. От филигранните лампи струеше мека светлина. Жените бяха облечени в ярки красиви рокли. Без черните си фереджета и наметала, оставени до вратата, се бяха преобразили от гарги в пауни. Заедно с фереджетата оставиха и мълчанието си и започнаха да бъбрят за деца и секс, за мода и плодовитост. За кратко време харемът с матовите лампи и разкошните възглавници се изпълни с тежки благоухания и тамян.

Адриан поздравяваше гостите с целувки по двете бузи, както изискваше рангът й. Сервираха зелен чай и кафе с ароматични подправки в малки фини чаши без дръжки. Бяха дошли лели, братовчеди и двайсетина по-маловажни принцеси, които, както другите жени, гордо се перчеха с бижутата и с бебетата си — двата белега на успеха в техния свят.

Момичето ги харесваше в разноцветните им дълги шумолящи дрехи. Фоуб виждаше парад на костюми, който би подхождал на осемнайсети век. Тя стоически понасяше както самодоволните, така и изпълнените със съжаление погледи, които й хвърляха. Добре осъзнаваше, че е натрапницата в техния свят, жената от Запада, която не успя да дари шейха с наследник.

„Няма значение дали ме възприемат или не — помисли Фоуб. — Само да са любезни с Адриан.“

Дъщеря й бе една от тях по начин, по който тя никога не можеше да бъде.

Лакомо се нахвърляха на храната, като вземаха всичко с пръсти, а тя използваше малките сребърни лъжички. „Ако роклите им станат тесни, ще си купят други. За тях пазаруването е това, което са розовите хапчета за мен. Никой мъж, освен съпруг, баща и брат, няма да види смешните им дрехи. Щом напуснат харема, отново ще се прикрият с наметалата си, ще забулят лицата и ще скрият косите си. Има неща, които не се показват навън. За какво са им къната, парфюмите и пищните им пръстени? Мислят си, че са щастливи, но дори аз, която съм безразлична, забелязвам досадата по лицата им. Моля се на Господ никога да не я виждам върху лицето на дъщеря си.“

Адриан вярваше, че гостите се забавляват и се чувстват добре. Тя говореше на арабски гладко и звучно. Не би могла да признае пред майка си, но този език й бе по-близък от английския. Мислеше на арабски, чувстваше на арабски и чувствата и емоциите често трябваше да бъдат преведени на английски, преди да ги сподели с Фоуб.

Момичето беше щастливо тук, в тази стая, изпълнена с женски гласове и аромати. Светът, за който майка му разказваше понякога, не бе нищо друго, освен приказка за нея. Снегът беше нещо, което просто танцуваше в малката стъклена топка.

— Дуджа! — Притича през стаята, за да целуне любимата си братовчедка. Дуджа бе десетгодишна, почти жена, и будеше у Адриан зависи възхищение. Прегърна я. — Роклята ти е красива.

— Знам.

Адриан прокара ръка по ръкава на дрехата й.

— Кадифе — важно поясни Дуджа. Отражението й в огледалото я караше да пренебрегне непоносимата горещина. — Татко ми я донесе от Париж. — Тя се завъртя — стройно мургаво момиче с правилни черти и големи очи. — Обеща ми следващия път, когато отиде, да ме вземе със себе си.

— Наистина? — Адриан прикри завистта. Не беше тайна, че братовчедка й е любимката на баща си — брата на шейха. — Мама е била там.

Дуджа се радваше на кадифената си дреха и бе великодушна. Погали косата на братовчедка си.

— Един ден и ти ще отидеш. Може би ще отидем двете, когато пораснем.

Адриан усети, че някой я дърпа за полата. Погледна надолу и видя природения си брат Фахид. Грабна го, покри лицето му с целувки и го накара да се залива от смях.

— Ти си най-хубавото бебе в Джакир.

Макар и само с две години по-малък от нея, той бе тежък и тя трябваше да се подпре. Залитайки леко, го понесе към масата да му намери любим сладкиш.

Момичетата на нейната възраст, а и по-малките от нея се суетяха около момчетата, като ги галеха и глезеха. От раждане бяха приучавани да бъдат робини на мъжете. Адриан знаеше само, че обожава малкия си брат и иска да го накара да се засмее.

Фоуб мразеше това. Тя наблюдаваше как дъщеря й обслужва детето на жената, която бе заела нейното място в леглото и в сърцето на съпруга й. Не можеше да й служи като утеха това, че според местния закон мъжът можеше да има четири жени. Това не бе неин закон, това не бе нейният свят. Живееше тук от шест години и би живяла още шейсет, но това никога нямаше да стане нейния свят. Ненавиждаше тежките и наситени миризми на тамян, цветя и парфюм. Фоуб прекара ръка по слепоочието си, там вече пулсираше болката.

Не понасяше и безмилостната горещина. Искаше питие, не обичайния чай или кафе, а вино. Само една чаша студено вино. Но то не бе разрешено в Джакир. „Изнасилването е позволено — помисли тя и докосна с пръст ударената си буза, — но виното не е. Бичуването с камшик от камилска кожа, фереджетата, виковете на молещите се и множеството, но не и капка леко бяло бургундско вино или глътка сухо вино.“

Когато дойде тук за пръв път като булка, какво я накара да реши, че страната е красива. Тогава беше погледнала пустинята, морето и високите бели стени на двореца и това й се стори най-загадъчното, най-екзотичното място на света.

„Преди шест години бях влюбена. Господи, все още го обичам!“

През първите дни Абду й показа красотата, богатството и културата на неговата страна. Тя се отказа от своята родина и обичаи и опита да бъде такава, каквато той искаше. Оказа се, че е искал героинята от екрана, която излъчваше едновременно сексапил и невинност. А Фоуб бе човешко същество.

Абду желаеше син. Тя роди дъщеря. Той искаше жена му да стане дете на Аллах, но Фоуб бе и щеше да си остане християнка.

Не искаше да мисли за всичко това: за него, за живота си и за болката. Нужно и бе да избяга поне за малко. „Ще взема само едно хапче повече — реши тя, — за да издържа до края на деня.“