Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Двайсет и пета глава

Не бе убедена, че Филип е прав. През следващите няколко дни тя трябваше да призове цялата си самоувереност и самоконтрол. Тази нейна способност донякъде бе в кръвта й. Според Адриан почти изцяло бе наследила таланта си от момичето от Небраска, което някога бе завладяло Холивуд.

Наложи се да присъства на безброй приеми, официални обеди и закуски у различни роднини — жени, където разговорите бяха неизменно едни и същи. Слушаше съвети и отговаряше на въпроси, задавани на всяка бъдеща булка. Виждаше Филип от време на време, но той никога не бе сам. Часовете минаваха в проби и в пазаруване с лели и братовчедки.

Подаръци се сипеха вече от всички краища на света. Това бе едната страна на измамата, която тя не очакваше, но обърна в своя полза. Златни чинии, сребърни самовари, вази от държавни глави и крале. В отмъщението, замисляно някога като лично, бяха въвлечени приятели и непознати. Въпреки че нищо не знаеха, принцове и президенти станаха участници в играта.

Както се предполагаше, тя лично благодареше за подаръците. Времето минаваше в писане на писма и приемане на гости, пристигнали за церемонията.

Но имаше един подарък с изключително значение, изпратен от Ню Йорк. Явно Филип бе съобщил на Селест. Стоеше между другите подаръци — красиво изработена китайска кутия. Загадъчна кутия с възхитителни сложни шарки на подвижните врати с пружини. След няколко дни Адриан ще сложи „Слънцето и Луната“ в тайното чекмедже и ще я натовари на кораб заедно с другите подаръци.

Дръзкият и опасен план за контрабандното пренасяне на огърлицата отпадаше. Благодарение на своята гордост Абду й предостави съвършена възможност да отмъсти. Видя го само още веднъж преди сватбата. Бе задължена да се обърне към него. За да напусне двореца, жената, принцеса или не, все още трябваше да получи писмено разрешение за това от мъж роднина.

Адриан стоеше, скръстила ръце под дългите си ръкави. Носеше само диамантения пръстен от Филип и обиците, подарени от Селест. Огърлицата с аметисти бе вече прибрана. Щеше да плати с нея водопроводната инсталация в клиниката.

— Благодаря, че се съгласи да ме приемеш.

Кабинетът на баща й бе в кралско червено и синьо. На стената зад него висеше меч със скъпоценни камъни по дръжката. Той седеше зад ебонитово бюро и нетърпеливо барабанеше с пръсти по повърхността му.

— Разполагам с малко време. Трябва да се приготвиш за утре.

Нейната гордост, наследена от Абду, пламна. Ловкостта, наследена от Фоуб, парира гордостта, така че гласът й стана тих.

— Всичко е готово.

— Тогава прекарвай времето си в размисъл за женитбата и за твоите задължения.

Преди да отговори, отпусна ръцете си.

— Мислех и за още нещо. Благодаря ти за това, че подготви всичко. — И двамата знаеха, че за мъжа се съди и по разноските, направени за сватбата на дъщеря му.

— Това ли е всичко?

— Дойдох да помоля за разрешението ти да отидем с Ясмин и с другите ми сестри на крайбрежието за няколко часа. Нямах много време, за да ги опозная.

— Време имаше, но ти пожела да живееш на друго място.

— Те са мои сестри.

— Те са жени от Джакир, дъщери на Аллах, ти не си и никога не си била.

Едно от най-трудните неща, правила някога, бе да държи главата си наведена и да говори тихо.

— Нито ти, нито аз сме в състояние да се откажем от кръвта, колкото и да го желаем.

— Но аз мога да предпазя дъщерите си от покварата на твоето влияние. — Протегна ръцете си върху бюрото. — Утре церемонията ще съответства на твоя ранг. После ще напуснеш страната и аз ще престана да мисля за теб. Иншаллах. За мен ти си мъртва от момента, когато замина. Няма да твърдя нещо, което не съществува.

Адриан пристъпи напред, без да мисли дали ще я удари, или ще й причини нещо по-лошо.

— Ще дойде време — тихо каза тя, — когато ще си спомниш за мен. Кълна се!

Тази нощ, сама в стаята си, тя не сънува, а дълго плака.

 

 

Поканата за молитва я събуди. Бе денят на сватбата. Адриан отвори прозорците и в стаята стана горещо и светло. Този ден щеше да е най-дългият и навярно най-трудният в живота й. Малко време оставаше до момента, когато жени и слуги ще нарушат спокойствието й и ще започне мъчителната процедура по обличането.

Без да мисли за нищо, тя напълни огромната вана с топла вода и сипа вътре ароматни соли.

Ако сватбата бе истинска, дали щеше да е възбудена, радостна и нетърпелива? Сега усещаше единствено скръбта за това, което не можеше да е. Церемонията ще е лъжа, както и обещанията, давани при такива церемонии — от единия край на света до другия често бяха лъжи.

Какво друго е женитбата, ако не робство за жената? Тя приемаше мъжкото име и се отказваше от своето, а заедно с него и от своите права да бъде нещо друго, освен съпруга. Неговата воля, неговите желания, неговата чест, никога нейната!

В Джакир това се наричаше sharaf — лична чест на мъжете. Закони и традиции се създаваха около нея. Загуби ли се, не може да се възстанови. Затова жените в семейството, по-скоро тяхното целомъдрие, фанатично се охраняваше. Мъжът е отговорен за поведението на дъщеря си, докато е жива. Вместо свобода, бяха им предоставили слуги, не работеха, животът им бе празен. Това робство в позлатена клетка щеше да продължава дотогава, докато жените разрешаваха да ги продават, когато ги женят, също както и тя допусна да я продадат в името на отмъщението.

Баща й каза истината. Тя не бе жена от Джакир и Филип нямаше бедуинска кръв. Всичко бе лицемерие, маскарад. В най-важния ден от живота й, деня, който чакаше от детството си, трябваше да си спомни това. Може и да тече кръвта на Абду във вените й, но неговият свят й е чужд.

Когато всичко свърши, когато фанфарите известят края на празника, тя ще направи това, за което е дошла, ще изпълни клетвата си. Отмъщението, дори и след толкова години, ще е сладко.

Щом го извърши, всички връзки със семейството ще са безвъзвратно скъсани. Ще страда и ще я боли. Вече знаеше това, но всяко нещо има цена.

Жените от къщата влязоха. Дойдоха, за да я напръскат с парфюм, да почернят очите й с въглен и да начервят устните й. Непрекъснатото удряне на барабаните, докосването на пръстите по кожата й, гласовете на шепнещите жени — всичко бе сякаш сън. Баба й седеше на позлатен стол, даваше указания, одобряваше и леко поправяше грима.

— Помниш ли сватбата си, бабо?

Джидах въздъхна едва доловимо.

— Една жена никога не забравя деня, когато всъщност става жена.

Облякоха я в бяла коприна с бяла бродерия.

— Как се чувстваше тогава?

Джидах се усмихна при спомена за своята сватба.

— Той бе красив, строен и толкова млад. С баща ти приличате на него. Бяхме братовчеди, но той бе по-възрастен, както е прието. Гордеех се, че съм избрана за него, и се боях, че няма да е доволен от мен. — Тя се засмя и очите й загадъчно светнаха. — Но след тази нощ вече не се страхувах.

Започнаха да се шегуват за първата брачна нощ, някои с добри спомени, други с ужасни. Ръцете им бяха в косата й: сплитаха я, навиваха я, докато миризмата на тамяна проникваше в нея. Адриан търпеливо понасяше всичко.

Много от жените бяха изкарани навън от стаята, когато моделиерката дойде със сватбената рокля. Дагмар помогна на Адриан да я облече. Вече се понасити на ориенталския парк и копнееше за Париж, където най-лошото, което една жена може да очаква в следобедната разходка, са подсвирквания и предложения. Чуваха се охкания и ахкания, докато закопчаваше редица облечени копчета.

— Великолепна булка сте, Ваше Височество. Почакайте! — Нетърпеливо направи знак да й подадат накита за глава. — Искам да се видите едва когато сте готова.

Тънък тюл падна пред очите й. Воал на главата — дори сега. „Повече от сън“ — помисли Адриан, когато погледна през него. Обърнаха огледалото и тя се видя в падащ на гънки снежнобял сатен и колосана дантела, с разкошен блестящ шлейф, който се бе проточил до вратата. Шивачките бяха работили повече от сто часа, за да прикрепят перлите по него. Накитът за глава искреше. Бе малка корона от перли и диаманти около тях, от която се спускаше тънък тюл.

— Изглеждате великолепно. Роклята е такава, каквато Ви обещах.

— Да, много ми харесва. Благодаря.

— Бе удоволствие за мен — отвърна Дагмар, като си помисли: „И облекчение да я свърша“. — Желая Ви щастие, Ваше Височество. Нека днешният ден за вас е всичко, което желаете.

— Ще бъде — отвърна Адриан, имайки предвид „Слънцето и Луната“.

Взе букета от орхидеи и бели рози. Тя бе булка, но нямаше да звучи сватбеният марш, нямаше да има обувки, вързани за пълна чаша, нямаше да хвърля ориз. Така дори по-лесно щеше да възприеме церемонията като шоу, като част от играта.

Уверена, спокойна и със студени ръце, бе въведена от жените в залата, където трябваше да я представят на нейния съпруг и на мъжете от семейството.

Филип бе поразен. Не би могъл да опише състоянието си по друг начин. Преди да се появи Адриан, той дишаше и мислеше като всеки човек, но щом я видя, земята спря да се върти за него. Дори пръстите му се сковаха. Никога не бе изпадал в такова състояние, при което гърлото му да се свие от нервно напрежение.

Мъжете от семейството я целуваха — някои тържествено, други с радост. Баща й я целуна с безразличие. Взе ръката й и я сложи в ръката на Филип. И с това приключи връзката си с нея.

Благословиха ги. Четоха текстове от Корана, но на арабски, и Филип не разбра нищо, освен това, че ръката й е студена и започва да трепери.

Тя не знаеше, че той ще е облечен с бяла роба и ще носи покривало за глава. Всичко това правеше церемонията по-недействителна. Обаче знаеше, че женитбата е факт. Бракът ще е временен и лесно ще бъде разтрогнат, но днес той е действителен.

Мина повече от час, преди да започне процесията. Началото бе обявено чрез възглас, последван от традиционното цъкане с език на бедуинските жени, които чакаха в сватбената зала. Филип чу биенето на барабаните и музиката, щом тръгнаха.

Довечера пак щяха да минат през тези зали, но тайно.

— Това ли е всичко? — Адриан трепна, когато чу шепота на Филип, и си каза, че вече е време да види смешното в ситуацията.

— Съвсем не. Гостите трябва да бъдат забавлявани. Най-напред излизат музикантите и танцьорите. Не ти разрешавам да ги гледаш — усмихна се Адриан. — Изпълнението им ще продължи не повече от двайсет минути.

— А после?

— Ще приемаме поздравленията на сватбарите. Ще минем покрай столовете и ще седнем на подиум, отрупан с цветя. Там ще приемаме поздравления в продължение на два часа.

— Два! Добре — промърмори той. — Ще ни нахранят ли?

Прииска й се да го целуне за това, но се засмя.

— По-късно на сватбения пир. Защо си облечен така?

Защото нейният баща се бе разпоредил така. Филип прецени, че е по-добре да не й казва истината.

— Когато си в Рим… — започна да обяснява, но повече не можеше да говори.

Това, което Адриан каза за цветята, не бе преувеличено. Стени от тях се издигаха от пода до тавана. Още по-смайващо впечатление правеха скъпоценностите на жените, привилегировани да присъстват на тържеството. Адриан не преувеличи и за времето. Те седяха в беседката, здрависваха се, разменяха целувки и приемаха пожелания в продължение на повече от два часа, докато от миризмата на розите и тежкия парфюм го заболя главата.

Церемонията продължаваше. Бяха въведени „като стадо“, помисли Филип, в огромна зала с тесен портал. Там имаше маси, отрупани със захаросани плодове, с десерти и печено месо с много подправки. В центъра се издигаше двайсет етажна торта.

Някой тайно бе внесъл камера „Полароид“. Щастливи, жените се снимаха и скриваха фотографиите. Филип помоли да ги снимат с Адриан и също скри снимката.

Осем часа, след като бе облякла сватбената си рокля, ги въведоха в апартамента, където щяха да прекарат първата нощ като съпруг и съпруга.

— Добре — обърна се тя, когато вратата зад тях се затвори. — Беше голямо шоу.

— Липсваше само едно нещо.

— Пехливани ли?

— Колко си прозаична. — Хвана ръцете й, преди тя да свали булото си от главата. — Не съм целунал булката.

Бе достатъчно спокойна, за да се усмихне.

— Има още време.

Облегна се на него. „Само този път“ — каза си тя. Все още ухаеше на цветя. Роклята й прошумоля, когато Филип я обгърна с ръце. Целувката му й даваше всичко, от което се нуждаеше.

— Ти си толкова красива, Ади. Бях зашеметен, когато влезе в стаята.

— Бях спокойна, преди да те видя. — Отпусна глава на рамото му. — Никога няма да ти се отплатя за това, което направи за мен.

— Когато човек върши нещо с егоистично намерение, няма смисъл да му се плаща. Тръгваме си утре.

— Но…

— Вече казах на баща ти. — Свали фибите, които придържаха воала. Бе нетърпелив да зарови пръсти в косата й. — Той няма нищо против веднага да отведа съпругата си на сватбено пътешествие. Уведомих го, че ще бъдем две седмици в Париж, после в Ню Йорк.

— Прав си, така е най-добре. Колкото по-малко виждам братята и сестрите си, толкова по-лесно ще ми бъде да се разделя завинаги с тях.

— Може би пак ще се срещнете.

— Знам, той няма да им позволи да контактуват с мен след това. Не знаех само, че ще е трудно да се откажа от нещо, което съм имала за твърде кратко време. — Започна да разкопчава копчетата на роклята на тила си. — Трябва да починем, Филип. Нощта ще е дълга.

Свали ръцете й и продължи сам да разкопчава роклята.

— Преди да починем, ще свършим някои други неща. — Покриваше лицето й с целувки, докато разкопчаваше роклята. — Липсваше ми, Ади.

Тя свали робата от раменете му.

— Само този път ще ми се радваш.

Френските шивачки биха изтръпнали, когато сатенената рокля се свлече на купчина на пода.

 

 

Той се събуди, но не помръдна. Усещаше тялото на Адриан, притиснато до неговото. Тя спеше много леко и той знаеше, че ако се премести или прошепне името й, ще я събуди. Бе още рано.

Рядко спеше, когато му предстоеше работа. Проблемът с някои професии се състоеше в това, че те никога не ставаха рутинни, обикновени или достатъчно досадни.

„Слънцето и Луната“. Преди време мисълта да вземе огърлицата, да я държи в ръка, щеше да го задоволи за няколко седмици. Сега копнееше тази дяволска работа да е приключила и двамата с Адриан да са в Оксфордшир, седнали удобно пред огъня с двете хрътки в краката им.

Навярно вече остарява. Може би става обикновен като всички хора.

Истината бе, че е влюбен и все още не можеше лесно да свикне с това.

Докосна диамантения пръстен, който й подари по време на цирка, възприет от другите като сватба. Значението на този толкова обикновен символ бе много по-голямо, отколкото той предполагаше или искаше да е.

Тя бе негова, жената, която копнееше да отведе в своя дом, да я представи на майка си и да прави планове за бъдещето с нея. Да прави планове за бъдещето! Отмести косата от очите си. За кратко време направи голям скок. Той, който досега предварително плануваше само забавленията от един ден за друг, сега мислеше за деца и за семейни вечери. Но Филип е скачал и преди, и досега винаги се е приземявал леко. Един добър крадец трябва да е уравновесен и сръчен. Сега се нуждаеше и от двете качества.

Жалко, че не можеше да прекара нощта както обикновена брачна нощ с шампанско, с музика и с безумие до зори, макар че и двамата бяха достатъчно безумни и преди. Тя приличаше на опасен дремещ вулкан и изригването му го караше да трепери като юноша на задната седалка в кола. Нейните колебания и страхове, когато за пръв път заедно прекараха нощта, бяха погълнати от страстта, стаена в очите й.

Сега, макар и само за няколко часа, забравиха напрежението, с което и двамата живееха от идването си в Джакир.

Бяха заедно в леглото, а скоро, за добро или за лошо, щяха да са заедно и в отмъщението. Докосна я по бузата и промълви името й. Адриан веднага се събуди.

— Колко е часът?

— Минава един.

Кимна с глава, стана и започна да се облича.

Следобед дрехите им бяха бели. През нощта щяха да са облечени в черно. Не говореха, докато проверяваха инструментите и ремъците. Адриан окачи на гърдите си тънка чанта, превързана за раменете. В нея бяха скобите за проводниците, устройството за дистанционно управление, ватирана кутия и месинговият ключ.

— Необходими са ми трийсет минути. — Тя свери часовника си и натисна секундомера. — Не излизай от апартамента преди два и половина, за да не попаднеш на охраната в източното крило.

— Няма да е необходимо да се отделяме един от друг, ако се движим достатъчно бързо.

И тя като него сложи хирургически ръкавици.

— Филип, вършили сме това, много пъти. Знаеш, че съм права.

— Това не значи, че трябва да ми допада.

— Ти само се концентрирай върху комбинациите. — Надигна се на пръсти да го целуне. — Късмет!

Той я придърпа към себе си и я целуна.

— Успех!

Тя се прокрадна като сянка от стаята и изчезна.

Хладнокръвно обмисли тази работа, както и всяка друга, с която се заемаше. Планира я точно. Изчакваше тази възможност. С идването на нощта, която бе очаквала през целия си живот, тя трепереше като човек, който за пръв път ще краде в магазин на Мейсай и не е в добра форма. Движеше се плътно до стените и се ослушваше, ослушваше, ослушваше…

Очите й бързо привикнаха с тъмнината, а тук-там през прозорците без решетки проникваше лунна светлина. В коридорите и салоните имаше богатства — слонова кост от Индия, нефрит от Китай, френски порцелан. За нея те бяха важни толкова, колкото дрънкулките на пазара. Интересуваха я стражите. Забърза по стълбите към първия етаж.

Тук бе толкова тихо, че чуваше пулса си. Цветята, закупени от Европа за сватбата, пръскаха аромат. Два бели гълъба спяха в златна клетка сред хиляди листенца. Адриан се промъкна край тях, край салоните, край голямата зала и канцелариите. Вратата на стаята със система за сигурност и оръжия бе дискретно монтирана в ъгъла. Гостите трябваше да са в безопасност, но да не им се досажда със светски неща като алармени инсталации и оръжия. Със затаен дъх Адриан плъзна вратата.

Почака пет-десет секунди, докато се увери, че навсякъде е все така тихо и тъмно.

Безшумно пристъпи и затвори вратата зад гърба си. Стълбите тук бяха стръмни и без перила. Ако не успее да свърши за предвиденото време и я заварят в това помещение, няма къде да се скрие, нито с какво да се оправдае. Без светлина, без никакви перила на стълбите, за които да се хване, тя не можеше да се движи бързо и рискуваше да падне. Слизаше внимателно.

Когато стигна до дъното на помещението, сърцето й биеше до пръсване. Дълбоко пое дъх. Погледна часовника си. Разполагаше с двайсет минути да се справи с алармените системи, преди Филип да докосне първия циферблат. Времето бе достатъчно. Извади малко широкообхватно фенерче и подробно разгледа стаята.

Тук имаше сандъци, натрупани един върху друг на височина два човешки боя. Слоят прах по тях показваше, че не са нови. В стъклен шкаф с две ключалки, заемащ цялата стена, стояха пушки, наредени като войници. Цевите им лъщяха от смазка. Отсреща бе алармената система. Адриан се залови за работа, като се опитваше да се абстрахира от оръжията зад гърба си.

Не докосна системата за външната сигурност на двореца. За пет минути, обляна в пот, отви болтовете от плочката, откри и стегна със скоба първия проводник. Те бяха дванайсет на брой — по четири за всяка брава. Помнеше спецификацията на алармената система. Прецизно проследяваше цветния код на всеки проводник — първо бял, после син, черен, червен. Погледна към тавана. Дали Филип вече е готов да започне? Две алармени системи бяха изключени, но напрежението в тила й не намаляваше. Най-малката грешка сега щеше да е с фатални последици.

Намери последния проводник и се протегна, за да го стегне със скоба, когато чу стъпките. Нямаше време за паника. Сложи обратно плочката и без инструмент зави един болт, който да я придържа, преди да се пъхне зад сандъците.

Бяха двама мъже, въоръжени с пистолети. Гласовете им отекваха като пушечни изстрели в главата й. Адриан се сви и затаи дъх.

Единият се оплакваше от извънредната работа през нощта заради сватбата и гостите. Другият бе по-философски настроен. Похвали се с пътешествието си до Турция, където се забавлявал с проститутки от Будапеща. Бе заразил жена си със сифилис.

Светнаха, преди да се доближат до Адриан на разстояние по-малко от един метър. Вторият мъж се разсмя и извади изпод робата си списание. На корицата имаше гола жена с разтворени крака. Ако полицаите откриеха списанието, двамата мъже щяха да останат без ръка или без око, независимо от това, че охраняваха двореца. Минутите отлитаха. По гърба на Адриан се стичаше пот.

Единият извади турска цигара и я запали. Двамата стояха наведени над снимките в списанието. Главата й се завъртя от опиума в цигарата. Мъжът дръпна дълбоко и я подаде на колегата си.

Тя слушаше мърморенето и забележките им, от които и проститутка би се изчервила. Единият от мъжете се приближи, така че неговата дреха почти докосна крака й. Тя усещаше миризмата на потта му. Двамата започнаха да се пазарят — отначало нормално, после се разгорещиха. Не смееше да помръдне, за да погледне часовника си. Филип сигурно вече бе горе, готов да започне работа над първия циферблат. Всеки момент алармата можеше да запищи. Всичко пропадаше.

Парите отидоха от едните ръце в другите. Списанието изчезна. Цигарата бе угасена и угарката скрита. Чуваше смеха им, докато се придвижваха към изхода. Адриан мълчаливо изчака да загасят светлината.

Изправи се, щом стана тъмно. Погледна часовника си и разбра, че разполага само с минута и половина, за да стегне със скоба последния проводник.

Устата й пресъхна. Повръщаше й се. За пръв път изпадаше в такова състояние по време на работа. Едва не изпусна с вдървените си пръсти свалената плоча. Оставаха четирийсет и пет секунди. Пъхна я между коленете си и се зае с проводника. Ръката й бе сигурна, сякаш принадлежеше на някой друг, а не на жената, плувнала в пот. Направи клуп. Движенията й бяха точни като на хирург. Оставаха още двайсет секунди. Пъхна скобата в клупа, обърна я и я затегна.

Потърка уста с опакото на ръката си и погледна часовника. Две секунди. Почака да минат. Търпеливо остана на място и отброи още една минута. Никакъв алармен сигнал не прониза тишината. Адриан отново закрепи защитната плочка на системата.

Филип имаше пъргави пръсти и остър слух. Работеше търпеливо като човек, който шлифова скъпоценни камъни. Или като крадец. Докато се ослушваше за щракването на ключалките, непрекъснато се питаше къде е тя.

Минаха петнайсет минути след оптималното определено време, за което Адриан трябваше да мине по коридорите и да дойде в скривалището. С помощта на нейния усилвател той със задоволство чу тракването, което означаваше, че първата ключалка е отворена, и Адриан се е справила с алармената система. Това го поуспокои. С очи, приковани във вратата, и с наведена глава прокара пръсти по втората брава. „Още пет минути“ помисли той. Ако тя не се появи след пет минути, Филип ще отиде да я намери, а огърлицата да върви по дяволите. Размърда пръстите си като пианист. Първата ключалка се отвори, когато видя, че дръжката на входната врата се натиска. Пъхна се зад вратата и се притисна до нея, когато Адриан пристъпи в залата.

— Закъсня.

Изхили се и това я освободи от напрежението, което едва не скъса нервите й.

— Съжалявам, не можах да взема такси.

Прегърна го и това бе достатъчно, за да се успокои.

— Някаква неприятност?

— Не, всъщност не. Имаше двама души от охраната с порнографско списание и с някакъв турски опиум. Беше като на забава.

Филип погледна брадичката й.

Адриан гледаше спокойно, но бе бледа.

— Трябва да ти напомня, че сега си омъжена жена. Друг път не ходи на забава, ако аз не съм поканен.

— Съгласна съм. — Отдръпна се от него, учудена, че така бързо се успокои. — Успя ли да направиш нещо?

— Що за въпрос? По-добре се заеми с ключа, скъпа. Почти съм свършил.

— Ти си моят герой.

— Имай го предвид.

Работеха един до друг: Филип се занимаваше с последната комбинация, а Адриан — с тежкия ключ. Два пъти я спря, защото пилата й го разсейваше.

— Готово! — Отстъпи назад. — Почти бях забравил колко приятно звучи изщракването на езичето. — Погледна часовника си и се усмихна. — Трийсет и пет минути и четирийсет секунди.

— Поздравления.

— Дължиш ми хиляда лири, скъпа.

Адриан го погледна и изтри потта от челото си.

— Запиши го на моята сметка.

— Знаех, че ще се измъкнеш, без да платиш. — Въздъхна и се наведе над рамото й. — Готова ли си?

— Дадох ти да свършиш лесната работа — промърмори тя. — Ключът съвсем не е от простите. Ако изпиля повече, отколкото трябва, няма да ни свърши работа.

— Да опитам да отворя с шперц. Ще загубим един час.

— Не. Скоро ще приключа. — Пъхна ключа, внимателно завъртя наляво, после надясно. Усещаше съпротивлението. Почти виждаше на кои места се трие. Извади го и отново започна да изпилва тук и там, като капваше масло. След това го мина с шкурка. Свиваше пръстите си както хирург по време на дълга еднообразна операция.

Изминаха още трийсет минути. Най-после тя пъхна ключа, завъртя го и отключи. Падна на колене там с ключа в ръка. През целия си живот се стремеше към този момент. И сега, след като вече бе тук, не можеше да помръдне.

— Ади?

— Знаеш ли какво изживявам? Сякаш умираш. Най-после да постигнеш най-важната цел в живота си. Да знаеш, че е свършено, и нищо друго, което постигнеш някога, няма да има такова значение. — Издърпа ключа и го пъхна в чантата си. — Все още не сме свършили.

Извади дистанционното управление и набра кода. Светна червена лампичка. Диамантът на пръста й проблясваше, докато наместваше шунта. Червената лампичка изгасна и се запали зелена.

— Сигурно е това.

— Сигурно?

Обърна се усмихната към Филип.

— Не съм дошла тук с гаранция.

Той отстъпи назад, за да може тя да отвори вратата на скривалището сама. Лъхна ги тежък въздух. Адриан почти чу някакъв звук. Навярно бе плачът на жената, умряла някога тук. Освети с фенерчето си скривалището, където блестяха злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Пещерата на Аладин — промълви Филип. — Мечтата на всеки крадец. Господи! Мислех, че съм видял всичко.

Кюлчетата злато бяха наредени във формата на пирамида, която стигаше до кръста, до тях — свитъци сребро. Имаше чаши, самовари и подноси, изработени от същите метали, някои инкрустирани със скъпоценни камъни. Женски накит за глава с рубини като капки кръв бе поставен до корона, обсипана с диаманти. Дълбокият сандък, който Адриан отвори, бе пълен с нешлифовани камъни.

Имаше и произведения на изкуството — картини от Рубенс, Моне, Пикасо, които Абду никога нямаше да окачи в двореца, но бе достатъчно далновиден да вложи парите си в тях. Те отвлякоха вниманието на Филип от блясъка на скъпоценностите. Наведе се, освети платната с маслени бои и се замисли.

— Съкровищата на шейха — глухо проехтя гласът на Адриан. — Някои са купени с петрол, други — с кръв, някои — с любов, други — с предателство. А майка ми умря, без да има нещо, освен това, което крадях за нея.

Той се изправи и я погледна.

— А най-лошото от всичко е, че не престана да го обича.

Филип нежно погали страните й, за да изтрие сълзите.

— Той не е заслужавал обичта й, Ади.

— Не. — Въздъхна, сякаш се освободи от скръбта. — Ще взема това, което е мое.

Насочи светлината към отсрещната стена. Бавно я плъзна по повърхността. Откри огърлицата. „Слънцето и Луната“ сякаш запламтя от живот.

— Там.

Придвижи се към бижуто, а може би то я притегли към себе си. Сега ръцете й трепереха, но не от страх, нито от скръб. Трепереха от възбуда. Огърлицата бе под стъклен капак, но той не намаляваше излъчвания от нея огън. Любов и омраза, мир и война, обещание и предателство — един поглед само бе достатъчен, за да изпита човек всички страсти. Всяко бижу е лично, но нито едно не можеше да е толкова лично като това.

Филип също насочи светлината на фенерчето си към огърлицата, така че лъчите от двата светлинни източника се пресичаха и сливаха.

— Господи, тя е много по-красива, отколкото си я представях! Нищо от това, което съм мислил да крада, не може да се сравнява с нея. Тя е твоя. — Докосна рамото й с ръка. — Вземи я.

Адриан я извади. Бе тежка и това я изненада. Приличаше на илюзия, която може да изтече през пръстите на човека, който се опита да я задържи. Тежеше в шепите й, пулсираща от живот, излъчваща обещание. Както бе огряна от светлина, Адриан почти видя кръвта, пролята за нея преди толкова много години.

— Като че ли е направена за нея.

— Да.

Това я накара да се усмихне. Знаеше, че той ще я разбере.

— Винаги съм се питала как ли ще се чувствам, ако държа съдбата си в ръце.

— И?

Обърна се към него с огърлицата в ръце като обещание.

— Спомням си само какъв звук издаваше, когато мама се смееше. Съжалявам единствено за това, че не мога да й я върна.

— Ти правиш за нея повече от това. — Помисли за пълната с плъхове сграда в Манхатън, която младата жена щеше да превърне в клиника за малтретирани. — Фоуб би се гордяла с теб, Ади.

Тя кимна, извади от чантата си навито на руло парче кадифе и сложи огърлицата в него.

— Той ще дойде за нея. — Покри диаманта и перлата. Очите й искряха както огърлицата. — Ти разбираш това.

— Разбирам, че животът с теб няма да е скучен.

За последен път Адриан освети помещението. Погледът й бе привлечен от някакъв надпис, издълбан на стената зад празния сандък. Приближи се и внимателно го разгледа. Знаците бяха стари, но все още достатъчно ясни, навярно издълбани с диамант.

— Какво пише?

— Послание от Бирайна: „Умирам за любовта, не се срамувам. Аллах акбар“.

Хвана ръката на Филип.

— Навярно сега тя може да почива в мир.