Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Трета част
Отмъщението

„Рано или късно любовта отмъщава.“

Байрон

„След злото още по-желано е доброто.“

Шекспир

Двайсет и втора глава

Изминалите седемнайсет години бяха достатъчни, за да реши как да действа и да подхранва омразата си. Под тях като килим се простираше синьото Средиземно море. Еднообразието се нарушаваше от няколко облачета и от едно малко островче. Наближаваха Джакир. Очакването свършваше.

Адриан се облегна назад. До нея на удобната седалка в частния самолет дремеше Филип. Бе захвърлил отзад сакото, вратовръзката и дори обувките си, така че да се чувства по-удобно. За разлика от него, Адриан бе напълно будна и броеше минутите до кацането.

Любиха се безразсъдно, щом излетяха от Париж. Или само тя бе безразсъдна. Нуждаеше се от това лудо интимно съприкосновение, така както и от настъпващото след него облекчение и спокойствие.

През целия си живот си бе представяла как ще се завърне. Оставаха минути до кацането на самолета и тя се боеше. Не можеше да обясни този страх нито на себе си, нито на Филип. Бе чувство, което кара ръцете да изтръпват и оставя метален вкус в устата. Стомахът й се сви, главата й запулсира от болка.

Все още обичаше силно баща си и се страхуваше от него. Виждаше го такъв, какъвто бе тогава — атлетичен мъж със силни красиви ръце и с уста, която не се усмихва.

От две десетилетия тя живееше според законите на Запада. Никога не се съмняваше, че във всяка отношение е западна жена. Но истината бе, че бедуинската й кръв можеше да я накара да действа по начин, неразбираем за нито една американка.

Как щяха да й се отразят връщането в Джакир и престоят в бащиния дом, където стриктно спазваха Корана и традициите, постановени и прилагани от мъже. Не се страхуваше, че може да я заловят, а да не се почувства отново жена от Изтока. Този страх я възпираше да дава обещания на Филип. Въздържаше я да изрича думите, които толкова лесно казваха другите жени. Тя действително го обичаше, но любовта не е само чувството, възпявано от поетите с нежни слова. Любовта е единственото нещо, което прави много жени слаби и ги кара да пренебрегват своите желания и нужди заради желанията и нуждите на друг.

Самолетът се спусна надолу. Морето сякаш се издигна към тях. Нервите й бяха опънати до крайност. Сложи ръка на рамото му.

— Трябва да се приготвя. Скоро ще се приземим.

Той се разсъни и позна по гласа й колко е напрегната.

— Все още можеш да промениш решението си.

— Не, не мога. — Стана, мина по пътеката между седалките и отвори пътна чанта. — Запомни! Щом слезем от самолета, ще бъдем закарани до двореца в отделни коли. Ще минем през митницата. — Докато говореше, покри косата си е черен шал, така че никакъв кичур не се виждаше. — Това може да е унизителна процедура, но не трябва да ни впечатлява. Няма да те видя, преди да влезем в двореца, и не знам кога ще стане това. Навън не можем да се срещаме. Вътре правилата на поведение няма да са толкова строги за мен, защото аз съм със смесена кръв и се очаква да се омъжа за човек от Запада. Не идвай при мен при никакви обстоятелства. Ако е възможно и когато е възможно, аз ще идвам при теб.

— До четирийсет и осем часа. — Връзваше връзката си и гледаше как тя облече черна abaaya, еднообразна като власеница, която я покри от шията до краката. Дрехата я правеше да прилича на мюсюлманка повече, отколкото очите и цвета на кожата й. — Ако нямаш възможност да контактуваш с мен дотогава, аз ще те намеря.

— И най-малкото ще ни депортират от страната.

Най-много я ядосваше фереджето. Адриан го остави да виси, вместо да го закачи. С костюма, който му стоеше чудесно, Филип изглеждаше типичен англичанин. Бездната се разширяваше.

— Трябва да се довериш на моята преценка за това, Филип. Възнамерявам да прекарам не повече от две седмици в Джакир и да напусна страната с огърлицата.

— Предпочитам да говориш от името и на двама ни.

— Ние, тогава. — Едва-едва се усмихна, докато го чакаше да се обуе. — Направи всичко възможно да убедиш Абду, че си подходящ съпруг за мен. О, и гледай да се спазариш за цената на булката!

Пристъпи към нея и взе двете й ръце. Тя не трепереше, но дланите й бяха студени.

— Колко струва според теб?

— Би могло пазарлъкът да започне от един милион.

— Милион какво?

Адриан изпита облекчение от това, че все още може да се засмее, седна и затегна предпазния си колан.

— Лири стерлинги. Би било обидно за човек от твоята среда да предложи по-малка сума.

— Щом е така, по-добре да започнем с това. — Извади кутийка от джоба си. Пръстенът я накара да се дръпне.

Филип хвана ръката й и сложи диаманта на третия пръст. Страхуваше се от реакцията й, затова бе чакал до последната минута. Тя почти нямаше възможност да спори.

— Можеш да смяташ, че това е част от зестрата, ако желаеш.

Камъкът бе повече от пет карата. От ледения му бял блясък Адриан заключи, че е руски, с отлично качество. Както най-скъпите диаманти, и този бе олицетворение на страст и сдържаност. На фона на черното й покривало той пръскаше лъчи и я караше да иска повече, отколкото можеше да има.

— Скъпа заблуда.

— Бижутерът ме увери, че ще бъде много щастлив, ако му го върна.

Вдигна очи и видя, че е усмихнат точно преди да усети устните му върху своите. Огънят между тях се разгаряше, когато самолетът се друсна при кацането. За момент тя закопня да забрави всичко останало, с изключение на изкушението на целувката и на пръстена — символ на обещанието на Филип.

— Аз ще сляза първа. — Пое дълбоко въздух и откопча предпазния колан. — Внимавай, Филип! Не искам да заплатиш с живота си за „Слънцето и Луната“.

— След две седмици ще се срещнем в Париж с бутилка шампанско.

— Двулитрова бутилка — препоръча тя и покри лицето си с фереджето.

 

 

Всичко бе променено. Макар да знаеше, че петролният бум е преминал през Джакир през седемдесетте години и че Западът е проникнал там, Адриан не очакваше да види сградите, наблъскани една до друга, някои от които блестяха от стомана и стъкло, и пътищата с гладки настилки, приспособени за претовареното движение. Когато напусна страната, най-високата постройка в Карфия, столицата на Джакир, бе водната кула. Сега тя почти не се забелязваше от административните сгради и хотелите. Но въпреки модерните шосета и блестящото стъкло изглеждаше, че градът, ако Аллах повели, може да бъде погълнат от пустинята.

Огромни цистерни „Мерцедес“ се движеха по пътя. Товарни кораби изпълваха пристанището и докери пренасяха стоки, които чакаха за разрешение да отплуват. Тя знаеше, че баща й съумява чрез хитрост и пари да предразполага съседите си в Изтока и своите енергични покровители на Запад. Близо до границите бушуваше война, но Джакир поне привидно се придържаше към неутралитет.

Не всичко бе променено. Когато влязоха в града, Адриан забеляза, че въпреки сградите, модерните пътища и нашествието на чужденци, Джакир си оставаше същият. Тя видя това на летището, където жени, натоварени с багаж, се тълпяха в отделни автобуси и бяха въвеждани през врата с надпис „Жени и семейства“, винаги охранявани от мъже, които даваха гръмки нареждания. Видя го и сега, когато минаретата на джамията пронизваха синьото небе.

Бе минало времето за обедна молитва и магазините и пазарите бяха отворени. Макар че стъклото на прозореца й бе вдигнато, тя чуваше шума, арабските напеви и тракането на молитвените броеници. Жени обикаляха около сергиите на групи или придружени от мъж роднина.

Полицаите, с техните къносани бради и камшици от камилска кожа, охраняваха улиците и ревностно следяха за спазването на религиозните закони. През прозореца на лимузината Адриан видя как бе предявен иск срещу жена — западнячка, достатъчно неразумна да дръпне ръкавите си нагоре и да открие ръцете си.

Макар и в края на двайсети век, промените в Джакир бяха малко.

От двете страни на пътя имаше финикови палми. В редици се движеха мерцедеси, ролс-ройси и лимузини. В модната къща на Диор имаше две врати — едната за жени, другата за мъже.

Адриан видя блясъка на скъпоценните камъни, които сияеха на обедното слънце от витрината на един магазин. Мъж в бяла роба и скъсани сандали водеше магаре, натоварено със смет.

Много от къщите тук бяха направени от кал, нестабилни като пясъка в пустинята. Въпреки това по стените пълзяха цветя. „Прозорците винаги са с решетки, които скриват жените, и то не защото са ценени и уважавани — помисли Адриан, — а защото ги смятат за глупави същества, жертви на своята неконтролируема сексуалност.“

Мъже в роби и с тюрбани седяха на червени килими и ядяха сандвичи. Shcoarma. „Странно е, но си спомням вкуса на ароматното агнешко месо върху хляб“ — си каза тя.

Лимузината мина през пазара и пое по стръмен път. Тук къщите бяха по-елегантни, засенчени от дървета. Даже пред една или две имаше пищна трева. Спомни си, че е идвала тук и е пила зелен чай в сумрачен салон, изпълнен с шумоляща коприна и наситена миризма на тамян.

Минаха през портите на двореца покрай пазачите с тъмни безизразни очи. Тук също почти нищо не бе променено, макар че като дете всичко й изглеждаше по-внушително, отколкото е всъщност. Гипсовите стени на двореца бяха блестящо бели на суровото следобедно слънце. Керемиденият покрив бе с цвят на блатиста повърхност.

Прозорците блестяха. Повечето бяха с пуснати завеси заради ослепителната светлина. Високо се издигаха минаретата на двореца, но от уважение към Аллах бяха по-ниски от тези на джамията. Дълбоки ровове ограждаха двореца и осигуряваха защитата му по време на граждански конфликт или на чуждо нападение. Морето се плискаше откъм западната страна. Избуялите градини закриваха двореца от любопитни очи и най-вече предпазваха жените от изкушение, докато се разхождат в тях.

Макар че имаше една врата за жени и друга за мъже, лимузината се насочи не към главния вход на двореца, а към градината. Адриан се учуди. Така тя трябваше да бъде оставена в харема, преди да се срещне с Абду. Навярно това е за добро.

Почака, докато шофьорът отвори вратата. Бе сигурна, че е някакъв далечен роднина, но той не й подаде ръка, за да й помогне при слизане от колата. Избягваше да я погледне. Сви полите си и излезе. Лъхна я горещият въздух, наситен с аромати. Влезе в градината, без да погледне назад.

Вода църцореше във фонтана. Знаеше, че Абду го е построил за Фоуб през първата година на техния брак. Водата се стичаше в малко езеро, където шараните ставаха големи колкото човешка ръка. Наоколо имаше цветя.

Вратата се отвори, преди да стигне до нея, Адриан пристъпи след облечен в черно слуга и помириса ароматите, които я върнаха в детството. Щом вратата се затвори, тя направи това, за което мечтаеше през дългото пътуване от аерогарата. Бутна фереджето си.

— Адриан. — Една жена пристъпи в сумрака. Тя силно ухаеше на мускус и носеше червена мантия с пайети, подходяща за бал през деветнайсети век. — Добре дошла у дома. — Докато говореше, жената я поздрави според традицията с целувка по двете бузи. — Беше дете, когато те видях за последен път. Аз съм леля ти Латифа, съпругата на Фахир — брат на баща ти.

Адриан отвърна на поздрава.

— Помня те, лельо Латифа. Видях Дуджа. Добре е и е щастлива. Праща поздрави на теб и на баща си.

Латифа кимна. Макар че Адриан я превъзхождаше по ранг, тя бе родила пет здрави сина и в харема я почитаха и й завиждаха.

— Ела, сервирана е закуска. Жените искат да те поздравят.

И тук почти нищо не бе променено. Носеше се миризмата на кафе с подправки, на парфюм и тамян. На дългата маса имаше бяла покривка със златно по ръбовете. Бе отрупана с храна — разнообразна като роклите на жените. Имаше коприни, сатени, но и кадифе, въпреки високата температура. Блестяха пайети и мъниста. По дрехите имаше топло злато, студено сребро и бляскави скъпоценни камъни. Звънтяха гривни, шумоляха дантели, докато се разменяха традиционните поздравления.

Адриан леко докосна с устни страните на втората съпруга на Абду, жената, заради която Фоуб страдаше преди години. Не изпитваше омраза към нея. Жената правеше това, което се изисква от нея. И сега, след като бе родила седем деца и минаваше четирийсетте, Лайха отново очакваше рожба.

Имаше братовчедки, които помнеше, и много по-нисшестоящи принцеси. Някои бяха с подстригани, други с накъдрени коси.

Показваха различни прически и ярки рокли за собствено удоволствие, както деца, които се хвалят едно на друго с новите си играчки.

Тук бе Сара, последната съпруга на Абду — шестнайсетгодишно момиче с големи очи, вече с издут от бременността корем. Навярно и двете бяха заченали по едно и също време. Адриан забеляза, че скъпоценните камъни по ръцете и ушите на Сара не бяха по-малко от тези, които носеше Лайха. Законът повеляваше така. Мъжът може да се ожени за четири жени само ако се държи с тях по един и същи начин.

Фоуб никога не бе равна тук, но Адриан не можеше да презира младото момиче заради това.

— Добре дошла тук — гласът на Сара бе тих и мелодичен, но думите звучаха неуверено на английски.

— Това е принцеса Ясмин. — Лелята на Адриан сложи ръката си на рамото на дванайсетгодишно мургаво момиче с масивни златни халки на ушите. — Твоята сестра.

Тя не очакваше това. Знаеше, че ще срещне другите деца на Абду, но не и че ще види очи със същата форма и цвят като нейните. Не допускаше да има такава прилика и бе неподготвена да я приеме. Затова поздрави надуто, когато се наведе да целуне бузите на Ясмин.

— Добре дошла в дома на моя баща.

— Добре говориш английски.

Ясмин сбръчка челото си и жестът й показа на Адриан, че макар и да не носи фередже, тя е жена.

— Ходя на училище, за да не бъда неграмотна, когато се омъжа.

— Добре. — Приликата между двете бе изключителна, когато Адриан свали своето покривало. Направи знак на слугата, че ще се оправи сама, и внимателно я сгъна. В подплатата на дрехата бяха зашити инструментите. — Ще ми кажеш какво си научила.

Ясмин гледаше семплата бяла пола и блуза на младата жена с очите на моден критик. Веднъж Дуджа тайно изпрати вестник със снимки на Адриан и Ясмин знаеше, че сестра й е красива. „Жалко, че не е облякла нещо червено, което блести“ — помисли момичето.

— Най-напред ще те заведа при баба.

Зад тях жените вече бяха около масата. Храната (колкото по-мазна, толкова по-добре) бе любимо развлечение. Вече говореха за бебета и пазаруване.

Старата жена седеше в брокатен стол и носеше блестяща смарагдовозелена дреха.

Лицето й бе съвсем сбръчкано, но косата й бе все така къносана. На изкривените й от артрит пръсти проблясваха пръстени. Тя притискаше в скута си две-три годишно момиченце. Двама слуги от двете й страни махаха с ветрила, за да може косата й да поеме миризмата на тамян.

Бяха минали почти двайсет години. Адриан напусна осемгодишна страната. Сълзите потекоха изведнъж и тя не можеше да ги спре. Вместо очаквания поздрав тя падна на колене и сложи глава в скута на баба си. Майката на нейния баща!

Джидах бе толкова слаба, че Адриан напипваше костите й под твърдия сатен. Както по-рано, и сега ухаеше на подправки. Баба й я погали по косата. Най-милите, най-скъпите спомени от Джакир бяха свързани с тази жена, която разресваше косата й и разказваше за пирати и принцеси.

— Знаех, че ще те видя отново. — Джидах, слаба, седемдесетгодишна жена, майка на дванайсет деца, единствената съпруга на крал Ахменд, галеше косата на любимата си внучка и притискаше към гърдите си най-малкото внуче. — Толкова плаках, когато замина, и съм щастлива, че се връщаш.

Адриан изтри сълзите като дете, с опакото на ръцете си. Надигна се да я целуне.

— Бабо, ти си по-хубава, отколкото те помня. Липсваше ми.

— Връщаш се при мен пораснала жена. Приличаш на баща си.

Адриан настръхна, но съумя да се усмихне.

— Навярно приличам на моята баба.

Джидах също се усмихна и показа зъби — твърде бели и равни, за да бъдат нейни. Протезите бяха нови и тя се гордееше с тях така, както и със смарагдовата огърлица на шията си.

— Навярно. — Взе подадения й от слугата чай. — Шоколад за моята внучка. Още ли го обичаш?

— Да. — Адриан се разположи на възглавница до краката на баба си. — Спомням си, че ми даваше пълна шепа шоколадови бонбони, обвити в червен и бял станиол. Толкова бавно ги развивах, че те се топяха. Но ти никога не ми се скара. — Тогава забеляза Ясмин, която продължаваше да стои до нея. Лицето й бе спокойно, но блясъкът в очите й показваше, че ревнува. Адриан вдигна ръка и я притегли на възглавницата.

— Баба още ли разказва приказки?

— Да. — След кратко колебание сестра й се изправи. — Ще ми разкажеш ли за Америка и за бъдещия си съпруг?

Сложила глава на коляното на баба си, с чаша зелен чай в ръка, тя започна. Изведнъж осъзна, че говори на арабски.

 

 

Колкото до дворците, Филип предпочиташе европейския стил. Каменна постройка с многобройни прозорчета и ламперия от тъмно дърво — този дворец бе мрачен заради спуснатите транспаранти и решетки, които предпазваха от горещината. Бе разкошен, разбира се, с тапети от коприна и вазите от династията Мин, поставени в ниши. В банята на апартамента, в който бе настанен, водата се пускаше от златни кранове. Навярно бе прекалено англичанин, за да оцени прелестите на молитвените килимчета и тюлените мрежи против комари.

Стаята му бе с изглед към градината, която той харесваше. Въпреки слънцето, отвори прозореца и стаята се изпълни с тежката миризма на жасмин.

Къде ли е Адриан?

Брат й, престолонаследникът Фахид, го посрещна на аерогарата. Младият двайсетгодишен мъж носеше връхна арабска дреха върху безукорно ушит костюм. Филип прецени, че с перфектния си английски и със странния си стил олицетворява връзката между Изтока и Запада. Единственото, което спомена за Адриан, бе, че тя ще бъде в помещенията за жени.

Затвори очи и си представи хелиографските копия. Тя беше в източното крило, два етажа по-надолу. Подземието бе на противоположния край на двореца. Вечерта той щеше да направи своята обиколка. Но засега — отвори куфара си — ще се държи като безукорен гост и бъдещ младоженец.

Бе се изкъпал в огромната вана и свършил разопаковането на багажа, когато чу поканата за молитва. Гласът на мюезина проникна през отворения прозорец: „Аллах Акбар. Бог е велик“.

Филип погледна часовника си и прецени, че това е третата молитва за деня. При залез-слънце ще има още една и последната един час след това.

Пазарите и дюкяните се затваряха и мъжете коленичеха. В двореца, както навсякъде другаде, работата спираше по волята на Аллах.

Младият мъж тихо се приближи до вратата и я отвори. Моментът бе подходящ за наблюдение. Мислеше, че е най-добре да започне от съседите си. Стаята до неговата бе празна, с пуснати завеси и прецизно оправено легло. Отсрещната — също. Промъкна се през коридора и бутна вратата на друга стая. Вътре едно момче се молеше, обърнало се на изток, към Мека. Молитвеното килимче бе извезано със злато и завесите над леглото бяха кралско сини. Филип тихо затвори вратата и се отправи към втория етаж.

Тук трябваше да са приемните и канцелариите на Абду. Разполагаше с достатъчно време да разгледа, но те не го вълнуваха. Слезе на най-важния етаж, където в стаите бе тихо като в гробница. Времето летеше и той бързо се отправи през виещите се коридори към залата с подземието.

Вратата бе заключена. Трябваше само да извади от джоба си пила за нокти, за да я отвори. Бързо погледна надясно, после наляво, вмъкна се вътре и затвори вратата.

В другите стаи цареше сумрак, а тази бе тъмна. Тук нямаше прозорци. Съжали, че не взе фенерче, и слепешката се отправи по посока на скривалището. Вратата му бе гладка, метална и студена при допир.

Филип си служеше с върховете на пръстите като с очи и измери дължината, широчината и местоположението на ключалките.

Както каза Адриан, комбинациите бяха две. Той внимаваше да не докосне циферблатите. Използваше като мярка пилата си за нокти. Намери необикновено голямата старомодна ключалка. Тя не можеше да се отвори с инструментите, които носеше, но винаги имаше и други начини. Доволен отстъпи назад. Трябва да се върне тук с фенерче и по-късно ще направи точно това.

Бе стигнал до вратата, когато чу стъпки отвън. Нямаше време да изругае и се прилепи до стената.

Двама мъже говореха на арабски. Ако можеше да се съди по тона, единият бе сърдит, а другият — напрегнат. Филип се молеше те да отминат вратата. После чу да се споменава името на Адриан. За съжаление не знаеше арабски.

Те спореха за нея. Бе сигурен в това. Единият от гласовете бе така злъчен, че мускулите на Филип се стегнаха и ръцете му се свиха в юмруци. Чу се остра команда, последвана от тишина, после нетърпеливо потракване на токове по плочите, докато се отдалечаваше единият от тях. Филип чу, че този, който остана, измърмори ругатня на чист английски. Предположи, че е принц Фахид. Явно бе, че сърдитият глас е на Абду. Защо бащата и братът на Адриан спореха за нея? Или заради нея?

Изчака Фахид да си отиде и излезе от помещението. След малко вратата бе заключена и коридорът — отново безлюден. С ръце в джобовете Филип се отправи към градините. Ако го откриеха тук, щеше да даде правдоподобно обяснение с интереса си към флората. Истината бе, че искаше да излезе навън и да размисли.

 

 

Адриан едва сега осъзна колко трудно ще й бъде да извърши това, за което е дошла. Технически — не, тя бе сигурна в своето умение и в опитността на Филип. Но не се съобрази с това, че тук ще има твърде много спомени. Бяха като призраци, шепнеха й и леко се докосваха до нея. В харема с разговарящите жени, с техните парфюми и тайни имаше нещо, което я облекчаваше. За кратко време можеше да се отпусне и да се порадва на спокойствието в него. Каквото и да стане сега, тя никога няма да забрави всичко това.

Разговорите все така се въртяха около секса, пазаруването и плодовитостта, но имаше и нови теми. Една братовчедка бе лекар, друга — учителка. Имаше млада леля, която работеше в строителството като ръководител, макар че контактуваше със своите колеги мъже посредством телефона или писмено. Образованието бе станало достъпно за жените. Мъжете преподаваха по телевизията и жените учеха.

И ако имаше начин да съединят новото със старото, те щяха да го намерят.

Тя не забеляза кога един прислужник влезе в стаята и пошушна нещо на баба й. Джидах я докосна по косата, Адриан се обърна и се усмихна.

— Баща ти иска да те види.

Усети, че радостта й секна както вир, изсушен от пустинното слънце. Изправи се. Сложи наметалото, но не и фереджето.